Кой? – AssumtoI

От Пламен Петров

Моят живот беше не живот, ами смърт: дните ми бяха тежка сянка, годините ми – тежък сън, насладите ми – тежки грехове, младостта ми – илюзия, а благополучието ми – алхимистично богатство, което излита през комина и ме напуща, преди да съм го усетил! Аз следвах войната през безброй опасности и в нея намерих много сполуки и несполуки: ту се издигах, ту провалях, бивах ту именит, ту безличен, ту богат, ту беден, ту радостен, ту угнетен, ту обичан, ту ненавиждан, ту почитан, ту презиран. Но ти, бедна моя душо, какво постигна ти по целия този път? Ето какво спечели ти: добруването ми е нищожно, тревоги тегнат на сърцето ми, за което и да е добро дело съм ленив, муден и покварен, но най-лошото е, че съвестта ми е неспокойна и гузна, а ти самата си потънала в грехове и си ужасно осквернена! Уморено мое тяло, объркан разум, затрита невинност, похабена чудесна младост, погубено благодатно време. Няма нищо, което да ме радва, а на всичко отгоре сам се ненавиждам. Когато се озовах в този свят, бях простодушен и чист, прям и честен, правдив, покорен, скромен, въздържан, целомъдрен, стеснителен, благочестив и смирен, ала скоро станах злобен, лъжовен, притворен, надменен, неспокоен и най-вече съвсем безбожен – пороци, които до един усвоих без учител. Държах на честта си не заради нея, а заради моето преуспяване. Ценях времето, но не за да го вложа за моята праведност, а за да го използвам за тялото си. Многократно излагах живота си на опасност, ала ни веднъж не се постарах да го поправя, та да мога спокойно и блажено да умра. Грижех се само за настоящето и за временната изгода и изобщо не се замислях за бъдното, а още по-малко за туй, че един ден ще трябва да давам сметка пред лицето на бога!

Затуй:

Сбогом, коварен, долен свят, зловонна жалка плът, защото заради теб и заради подчинението, службата и послушанието към теб безбожният непокаял се бива осъждан на вечно проклятие, в което вовеки няма какво друг ода очаква освен наместо прекараното веселие – скръб без утеха, наместо пиянството – жаждата без освежаване, наместо гуляите – глад без засита, наместо пищността и разкоша – мрак без светлик, наместо насладите – болка без облекчение, наместо властта и почестите – вопли, стонове и ридания безспир, жега без прохлада, огън без угасване, студ без мяра и неволя безкрай.

О, свят, порочен свят, затуй те заклевам, умолявам, призовавам, предупреждавам и възроптавам срещу теб повече да не се домогваш до мен. В замяна аз никога вече няма да се надявам на теб, понеже знаеш какво съм наумил, а именно: Posui finem curis, spes et fortuna valete.