Да убиеш президент или просто да живееш на инат?

Заблежка: Този материал няма за цел да насърчи убийството на президента.

П. Валентинов П.

Гражданите на САЩ са пред избор на своя 44-ти президент. Съответно – борбата за поста e безмилостна, а светът в очакване, защото колкото и на някой да не му се иска САЩ е и си остава водеща политическа сила. Аз съм част от очакващия свят. Опитвам се да си представя какво ще се случи, когато бъде избран Обама или пък Маккейн които изпаднаха до там в надпреварата, че преминаха и през лични нападки, но с това нека си се занимават анализатори и психолози аз продължавам с представите си. Опитвам се да видя как ще се промени политическата пиеса при влизането на един от двамата кандидати в нея, кой от персонажите ще удовлетвори в по-голяма степен политическите ми убеждения и ще доведе тази пиеса до удовлетворяващият мен самия край. След многото опити за представи, поставям и себе си на тази длъжност и веднага се отказвам от подобно занимание, защото се сещам за един интересен факт:

Едва ли след Залеза на Империите Света познава държава, в която да са извършени толкова много покушения над държавни глави както в САЩ. След преглед историята на Америка (тук, а и по-долу, казвайки Америка имам предвид САЩ, да ме извиняват другите държави – няма нищо личнно в това, просто липса на синоними) установявам, че повече от

25% от президентите на Щатите са били жертва на покушение.

Посочената цифра недвусмислено показва едно: този пост, въпреки всичките му преимущества,  застрашава физическото оцеляване на президента,  като тук изобщо няма да повдигаме въпроса за неговото моралното, етичното и професионалното оцеляване.

От многобройните опити за убийства на американските президенти цели 36% са успешни – като класацията започва с Линкълн на 14 април 1865 г. и за сега завършва с Кенеди на 22 ноември 1962 г. Колкото до първото покушение на държавния глава в Щатите, то е извършено през 1835 г. от британеца Ричард Лорънс, който се опитал да отнеме живота на Андрю Джексън. Джексън се бил събрал със свои поддръжници под купула на Капитолия, когато иззад гърба му се приближил бояджията на къщи Лорънс, извадил пистолет и стрелял по президента. Револверът не произвел изстрел, но Лорънс бил подготвен – извадил още един пистолет и отново се приготвил да стреля. Уви, изстрел не последвал, оръжието засякло. Джексън усетил нападателя и сам го повалил на земята. После откъде идвали сценариите на Холивудските филми.

Но според мен най-атрактивно си остава покушението над президента Ронълд Рейгън. Джон Хинкли решава да убие президента за да впечатли актрисата Джоди Фостър. Хинкли се влюбва във Фостър когато е на 21 години след като е изгледал филма на Скорсезе „Шофьор на такси“, където тя играе ролята на малолетна проститутка. След тази припламнала от пръв поглед любов Хинкли прави опити да привлече вниманието на Фостър, но тя отказва каквато и да е било среща с него. Тогава Хинкли решава, че трябва неговата богиня да го забележи, а начинът е

Да убие президент!

Тогавашният президент – Джим Картър. Отказва се от намерението си веднага след като разбира, че настоящият държавен глава губи позициите си в новата предизборна надпревара с Ронълд Рейгън. В полето на потенциалната жертва влиза Рейгън. Едва два месеца след като Рейгън е избран за президент Хинкли прави решителения ход -стреля по него. Точно на входа на хотел „Хилтън“ във Вашингтон. Общо шест изстрела се чуват в утрото на 30 март 1981 г. Последният пробожда тялото на Рейгън – удря се в седмо ребро, разкъсва белия дроб и акустира на 3 см. от сърцето. Единствено бързата намеса на лекарите успява да спаси агонизиращия президент. След случилото се Хинкли е определен като невменяем и негов постоянен дом, и до днес, остава психиатричната болница „Св. Елизабет“, където продължава да събира изрезки с облика на Джоди Фостър която все още отказва да се срещне с него, дори и след като в „Мълчанието на агнетата“ имаше смелостта да се срещне с Ханибал Лектър.

Разказвам тези истории за покушения и смърти на тези първенци не за да подчертая, че да си президент на САЩ е опасно, а за да ти предложа портрет на президентския убиец днес. Преди това ще разгледам убийството като желание за власт.

Реално, като че ли

Изначално човекът е убиец.

Никой няма да отрече, че всеки ден ние убиваме – от комара отпиващ капка кръв, през убийството на времето, стигайки до убийството на мечтите. В този ред на мисли убийството е част от природата ни. Разбира се посегателството върху човека е съвсем друг тип убийство, най-малкото защото то е акт на отнемане на живота. Отнемането не ни е позволено. Така казва моралният закон в нас. Но не във всички, защото дори в зараждането на човечеството има примери за подобни злодеяние – първият човешки син отнема живота на по-малкия си брат, а в съвременния свят, изпълнен със закони и правила, убийството продължава да бъде част от живеенето ни. Това ме кара да мисля, че

Няма сила, която да възпре човека от посегателство върху човека.

Днес психолози и криминалисти търсят причините за подобен акт, но разсъжденията им остават някак повърхностни и неясни, ала всички са единодушни: убийството е проява на воля за власт – над себе си, над другите, над времето на ограниченото ни живеене. А в кого се поражда подобна воля – у лудия или в мислещия?

В най-общ план убийците  в Западния свят са пет типа:

1. Убийци стремящи се към пълната власт в прекия смисъл на думата власт. Дали все още има такива? – мисля, че те са изчезващ вид. Вече няма човек с абсолютна власт, империята и монархията отдавна са отживелица.

2. Наемните убийци, така наречените професионалисти, които са особено популяни в Средновековна Европа. Тогава те са били наемани от един човек, който след заплащане извършва възложеното му злодеяние. Днес поръчковото убийство е най-разпространената практика, но изследванията сочат, че наемането не се извършва еднолично, а това е дело на някаква организация. Тоест убийството е свързано със защита интересите на цяла общност от хора.

3. Убийци водени от идеологически или религиозни подбуди. Ясно е, че този тип се появава при наличието на големи идеологии, които днес, като че ли липсват, разбира се само ако изключим, че идеята за финансово благосъстояние е идеология.

4. Такива които отнемат живота на публична личност с вътрешната убеденост, че това ще им донесе слава. Обикновено тези убийци са освидетелствано луди, но казват, че също са на изчезване. Мисля, че това е съвсем естествено при все, че известните личности станаха толкова много, че едва ли убийството на известна личност би те направило известен.

5. Онези водени от идеята за лично отмъщение. Като, че ли този тип убийци намалява все повече. Ако трябва да дадем някакво обяснението затова, според мен то е породено от губещия все повече своята чувствителност човек. Вече сме умерени и някак си не се потдаваме на силни страсти и емоции които да ни доведат до крайни реакции.

Изключвайки 4 тип, всички останали са нормално мислещи хора, или казано с други думи -

Не лудият, не глупакът, а разумният човек е способен на убийство.

Но защо всички ние не сме в състояние да извършим подобно деяния? – може би защото във нас действа различен морален закон или защото ние, не-убийците, не си позволяваме намерение което да оправдае всички средства, цел която да бъде постигната на всяка цена. Където и да е истината, очевидно е, че вече сме в състояние да живеем на инат, но не и да убием президента.

И ако в заключение трябва, а то трябва, защото обещах да обрисувам портрета на днешния убиец на президента, то този портрет ще бъде празен – Рамка на портрет без портрет. Вече няма човек способен на това (подчертавам: човек, а не общност от хора, защото такива общности има, и те си наемат извършител, който е само инструмент в ръцете на конкретната общност, а не човек). Дали това е защото сме станали по-човечни, добри и разумни, или защото охраната на президента стана непробиваема, или защото

Държавната глава се обезцени от глобалната финансова криза,

или просто защото е опошляла собствената ни  рефлексия, оставям сами да решите. Колкото до новия президент – мога само да му пожелая разумна политика и кротък сън – убитият едва ли ще той!, а на себе си – спокойно гмуркане в представите ми „Ако бях президент“. Няма човек, който да ме убие, а ако случайно се появи, какво пък толкова – няма по-героична смърт от тази на убит държавник, който можеше да постигне много, но видиш ли просто го гръмнаха. Сещаш ли се за по-известна политическа фигура от тази на убития Кенеди? Е, разбира след Папата.

списание EGO