Създадена от лявото ребро на Адам жената е „осъдена” векове наред да бъде просто помощник на човека (мъжа). През тези „несправедливи времена” разказите за произхода на жените се множат: „От козата произлиза формата на жената, от лисицата окосмяването, от пчелата сладострастието, от пора миризмата, а магарето я е продънило с ритник и затова vulva-та й дъно и насита няма.” Тези лъжи стават причина през 19 век да се появи новата социална религия – феминизмът.

Да толерираш някого е проява на сила; да бъдеш толериран е приемане на позицията, че си слаб. Жената, на която е предопределена единствено обслужваща функция на мъжа и изобщо на човешката раса, векове наред се бори с толерирането. Тя не иска да бъде толерирана, защото това не й дава свобода. Напротив – превръща я в марионетка в нечии мъжки ръце. Ето защо още през Средновековието се заражда една undergraund вълна, която в началото на 18 век прераства във феминизъм. Тази дълга битка за равноправие между мъжете и жените днес се е разраснала до чудовищни размери. Благодарение на биолозите, жените феминистки си извоюваха съществуването на „хапчето против забременяване”. През 2002 година в своя „Консумистически манифест” философът Норберт Болц пише: „Днес жените контролират възпроизводството. Поради това мъжете все по-често отказват да носят отговорност за последствията от една връзка с жена. Раждаемостта драматично намалява. Парадоксално е, но тъкмо в това благоденстващо общество разноските за отглеждане на дете са наказателно високи. Покрай самотните майки ние вече привикваме към ултрамодерното положение: възпроизводство без семейство!” Днес голяма част от обществото смята, че този процес е гибелен за човешката цивилизация. Феминизмът и хедонизма превземат света. Болц обаче пита иронично: „Какво му е лошото на всичко това, щом хората ходят навреме на работа, подчиняват се на светофарите, рециклират бирените кутийки и не посягат на благоденствието и достойнството на другите?” Каквато и да е истината, едно е сигурно – „вторият пол” успя да преодолее толерирането и да си спечели така мечтаното „взаимно уважение”. Но пътят до тук е дълъг, осеян със страдания и покруси. Мери Уолстънкрафт, Джейн Остин, сестрите Бронте, Джордж Елиът, Жорж Санд, Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар, Ева Енслър са само една малка част от феминистичното писателско съсловие, което се появява през последните 200 години. Началото обаче е поставено векове по-рано.

Под расото на една монахиня

В малкото немско селце Бермерсхайм било време на гроздобер. Оскъдното население от 54 човека прибирало богатата реколта. Хилберт Бурграф (Hildebert Burggraf) бил единственият благородник по тези земи, а неговата съпруга Мехтхилд (Mechthild) трябвало да роди всеки момент 10-то си дете. Тя била единствената останала в селото, заедно с 9-те си деца. Тъкмо в този ден през 1098 година на бял свят се появила Хилдегард Бурграф. След години в една от книгите си тя пише: „Когато бях на 7 майка ми разказа, за моята поява. Родила съм се с помощта на най-голямата си сестра Гретхен. Тя срязала пъпната ми връв и измила телцето ми от родилната кръв.” Още едва на 6 годишна възраст с Хилдегард започнали да се случват странни неща. „В съня ми ме спохождаха ангели и светци. Една нощ ми се яви сам Господ Бог. Все образи, които тогава не разбирах. Разказвах за виденията на родителите си, а баща ми казваше – Не се плаши! Това е дар. Дар от небето. Ще дойде време, в което ще трябва да се отдадеш на Него и да му служиш до гроб.” Хилберт Бурграф учи най-малката си дъщеря на латински и старогръцки език. Преподава й алхимия и я въвежда във философията на Платон, драмите на Софокъл и Есхил. Бащата на Хилдегард старателно я запознава и със значението на жената според Аристотел: „Така, както понякога от осакатени произхождат отново осакатени, а понякога не-осакатени, така от една женска понякога произхожда също женска, но друг път не женска, а мъжка. Женската е като осакатен мъжки плод, а месечния цикъл е семе, но не чисто семе. Защото му липсва нещо, извора на живота… Защото този извор се съдържа само в мъжкото семе.” Дали поради това или заради същинска вяра, Хилберт изпраща дъщеря си в манастир точно на нейния 8 рожден ден. 4 години невръстната Хилдегард изкарва затворена в тъмницата на Бенедиктинския манастир в планината Св. Дисибоде. Ежедневните изтезавания с камшици продължават цели три години, а самобичуването е задължителен ритуал. Всичко това е част от възпитателния процес и е подготовка за приемане на монашески обет. На 18 години Хилдегард се сбогувала с косите си и покрива тялото си одеждите на монахиня. През 1136 година тя, заедно с още няколко монахини, се налага да напусне манастира. Тя сама проектира нова манастирска обител в град Бинген. Днес на това място се издига базиликата „Св. Мартин”. През целия си живот отдадената на Бог Хилдегард не престава да се занимава с алхимия и естествознание. Прави дисекции на множество животни и описва как функционират различните им органи. Изследва растителния свят и лечебните свойства на билките. Занимава с композиране на музика, както и с рисуване. Написала е повече от 15 книги, които тя сама илюстрира. През 1151 година в една студена ноемврийска вечер във Ватикана попада последната книга на Хилдегард „Scivias” („Научи пътя на Господ”). Папа Евгений III реагира остро и забранява разпространението на книгата с внушителния обем от 600 страници. Причината затова е в това, че Хилдегард описва нещо, за което никой до този момент не е подозирал, че изобщо съществува. Нещо, което тя назовава с гръцката дума – orgasmos (оргазъм). „Когато жената люби мъжа, чувството на затопляне в нейния мозък, което изгаря със сладострастна наслада, пренася усещането на тази страст и призовава изпускането на мъжката семенна течност. И когато семето попадне на точното място, тази бурна топлина се пренася от мозъка в семето, където се задържа и когато женският оргазъм свърши, всички части, които били отворени по време на менструацията се затварят силно като мъжки юмрук.” Любопитен е фактът как Хилдегард е посветена в тайните на оргазма? Тази тайна монахинята е отнася в гроба със смъртта си на 17 септември 1179 година. Изследователи на живота на Хилдегард твърдят, че има две основни възможности. Краткотрайна греховна любов с една от монахините, която се е грижила за нея преди още да положи обет за послушание. Или дълготрайна връзка с един монах в Бенедиктинския манастир. Двамата се запознават още докато Хилдегард понася възпитателната сила на камшиците. Цели 40 години след това те продължават да се срещат тайно извън манастирската обител. Първата версия за любовни взаимоотношения с жена е опровергана от самата Хилдегард: „… най-долна е жената, която поема по сатанинския път да играе мъжката роля, съешавайки се с друга жена. Това е жената, която се отдава на зли дела…“ Втората версия остава загадка. Въпреки това Хилдегард от Бинген и до ден днешен е почитана като светица, макар католическата църква да отказва да я канонизира като такава. Хилдегард е първата жена, която дръзва да препише на жената една друга социална роля, твърде различна от тази на Аристотел, в която в онези времена са вярвали всички.

Краят на мълчанието

Тези текстове тънат в забвение до началото на 1780 година, докато препис на книгата „Scivias” попада в ръцете на една френска дама от съмнително потекло. Тя е Олимп дьо Гуж. Родена на 7 май 1748 година в семейство на месар и шивачка Олимп израства като свидетел на всички побои в нездравите родителски взаимоотношения. „Баща ми се държеше с мама като че тя да е негова вещ. Нещо като четка за обувки, като чесало. Нещо като парцал. Биеше я до кръв, а когато мама се опиташе да избяга, той я затваряше в стаята и не я пускаше със седмици. Мама не смееше да се оплаква. А и нямаше на кого. Тогава всички жени бяха в нейното положени. Не жени, а предмети.” Тези ранни сътресения карат Олимп да се превърне в ярък защитник на жените. През лятото на 1780 тя, заедно със своя приятелка е на разходка в Монтобан, Франция. Двете посещават гробницата, която е скрита зад най-голямата винарска изба в града. Там Олимп се сблъсква с ръкописа на Хилдегард и той се превръща в нейна Библия. В същата тази гробница по време на Втората световна война в продължение на седем месеца френското правителство укрива картината на Леонардо да Винчи „Мона Лиза”. На 26 август 1789 във Франция се появява първата в света „Декларацията за правата на човека и гражданина”. Въпреки че описва правата на човека, всъщност тази декларация дава права единствено на мъжете. Олимп дьо Гуж пише: „Жените продължават да бъдат лишени от право на глас (б.авт. Право на глас жените упражняват за първи път чак през 1946 година), на достъп до обществени длъжности, на собственост, на полагане на доброволен труд.” Възмутена, две години по-късно през септември 1791 дьо Гуж съставя и прокламира „Декларацията за правата на жената и гражданката“. Това и печели единствено неприятели, а през 1793 е заловена и обвинена в държавна измяна. Така на 3 ноември, на възраст 45 години, главата и е отделена от тялото публично чрез гилотина. Но нейната „Декларация…” се превръща в първият голям политически пробив на феминизма. И ако Хилдегард от Бинген е лишена от прозвището феминистка, заради отдадеността й на Бог, то жената с мъжкото име Олимп дьо Гуж е обявена за една от първите феминистки в света.

Куртизанката в мъжки дрехи

Франция, Париж, дъждовната вечер на 1 юли 1804 година в дома на семейство Дюпен се ражда Амандин Орор Люсил Дюпен. Тя е първото и единствено дете на Морис Дюпен и Антоанета-Софи-Виктория-Делаборде. Морис произлиза от аристократичен род – внук на маршал генералния секретар на Франция и далечен роднина на Луи XVI. Когато се ражда Амадин баща й е огорчен: „Трябваше да бъде момче. Аз мисля, че Бог ме наказва.” Морис Дюпен умира само 4-години след това и не успява да види, как божието наказание се превръща в благословия. Амадин – родена жена, нахлува мъжки панталони, поставя изкуствен мустак и сама кръщава себе си Жорж Санд. Бъдещата писателка е получила възпитанието си от собствената си баба. „Бях отгледана от старица. Мъдра старица, която ме научи да бъда свободна и щастлива.” са последните написани думи от Санд. А образованието си получава в английския католически манастир в Париж. Амадин се жени за първи път на 19 години за барон Казимир Дюдевант. Този брак се оказва приемливо изгоден за нея. Освен, че и печели титлата баронеса и високо обществено положение, тя става майка и на две деца – Морис и Соланж. Всичко прилича на една добре скалъпена приказка, до момента, в който Амадин не се запознава с един младеж на име Жюл Сандо. Сам той писател, бързо успява да впечатли интелектуалката със своите пиеси и разкази. Така Амадин посяга към писателското перо и започва работа по първата си книга „Rose et Blanche” („Розово и бяло”), която е отпечата през 1831 година. Като подарък от Жюл Сандо Амадин получава разрешени да използва името му за творчески псевдоним. Така младата писателка тръгва по пътя към своето „възмъжаване” и приема името Жорж Санд. „Бързо развихрилата се любов угасна твърде бързо. Само след една година вече бях взела всичко от този мъж. Той не ми беше интересен. Караше ме да се чувствам като растение изтръгнато от своята саксия.” Авантюристичната връзка, за която Казимир не знае нищо се разпада. А Жюл Сандо прави три поредни опита за самоубийство. Санд е категорична: „Няма да се върна при едно дете, което не знае каква ценност е животът му!”. Всъщност Санд няма да се върне, защото в полезрението й вече е попаднал Проспер Мериме. Драматург, историк и археолог Мериме впечатлява Санд още, когато той се запознава с нея с думите: „Жените стават кротки и тихи единствено, когато ги сполети нещастието от любовната разлъка. Кого зарязахте мадам?” Същата вечер Санд е в леглото на високопоставения Мериме, който по това време е главен инспектор на историческите паметници в Париж. И макар че, по думите на самия археолог„Санд беше блестяща любовница!”, Мериме играе двойна игра. По това време той е в любовни взаимоотношения с испанската графиня Монтижьо. За съжаление на баронесата Санд, графиня Монтижьо се превръща в творческото вдъхновение на Мериме за написването на новелата „Кармен”. Новела, която през 1875 година ще стане основа за създаване на либретото на едноименната опера на Жорж Бизе. Когато Жорж Санд разбира за похожденията на любовника си скъсва всякакви отношения с него и до края на живота си, при всеки удобен случай, не пропуска да отбележи: „Това е човек, който никога няма да разбере от какво се нуждае една жена в леглото. Инфантилен дъртак и слаб писател.” Така Жорж Санд се хвърля в прегръдките на Алфред дьо Мюсе. В писмо до свой близък приятел Жорж пише: „Аз се влюбих в него от пръв поглед. Казвам това сериозно. Това не е мимолетен порив. Това не е каприз, това е голямо чувство, на каквото е способна само една жена.” Мюсе не остава безразличен към младата писателка, но… той не одобрява факта, че трябва да бъде втори. Санд взема решения да се разведе с Казимир Дюдевант. Той все още не е разкрил любовните залитания на обичаната си съпруга. Всъщност Жорж играе ролята на идеална съпруга прекрасно. За да прикрие връзките си с други мъже и дългите отсъствия от дома, използва собствените си деца. Те са непрекъснато с нея, нейното неоспоримо алиби. А когато се нуждае от усамотяване, Санд просто оставя децата в съседната стая. Децата мълчат, а бащата разбира истината чак когато Жорж иска развод. Получава го, но с цената на голям обществен скандал. „Жена изчадие, жена боклук!” крещи насъбралата се пред съда тълпата след бракоразводното дело. Писателката не съжалява за случилото се. Вече е свободна, а в новия й дом се настанява голямата любов – Алфред дьо Мюсе. През целия си живот Санд не изневерява единствено на писането. Възпитана строго, тя отделя всеки ден по осем часа за писане и нещо не е в състояние да промени този режим. Дори когато е на екскурзия. През 1835 Санд и Мюсе са на почивка в Италия. По време на престоя си там разведената баронеса се разболява от остра форма на дизентерия. Въпреки това тя продължава да полага всеки ден осем часов писателски труд. Младият Мюсе раздразнен от факта, че болната Жорж не го допуска в леглото си, но се отдава на писането, решава да „дръпне дявола за опашката”. Влиза в стаята на любимата си и заявява на шега: „Милейди, аз сгреших! Съжалявам, че ви доведох чак до тук, за да ви го кажа. Скъпа, извинявай, но аз вече не те обичам!”. Същата вечер Мюсе излиза от квартирата и обикаля разгулните улици на Венеция. Прибира се след три дена на сутринта с окървавено лице и разбита глава. Още невъзстановилата се Санд, заедно с личния си лекар, 65 годишния доктор Паджело, бдят над ранения драматург. Трябват му още три дена да се възстанови, а когато идва в съзнание, любовта на Санд към Мюсе вече си е отишла. Но на шега. Алфред заварва французойката в съседната стая с възрастния доктор в любовна прегръдка. На 24 март Алфред и Жорж се разделят завинаги и никога повече не се срещат. Това дава солиден писателски тласък на отдалата се на лекарската авантюра Санд. Тласък, който в края на живота се равнява на 39 романа, 8 пиеси и множество пътеписи, новели и разкази. Вечерите Санд никога не прекарва сама. Тя обича шумните събирания, а нейната страст са писателските срещи. На тях освен, че присъстват писатели като Иван Тургенев, Виктор Юго, Александър Дюма, Оноре дьо Балзак, Гюстав Флобер, Адам Мицкевич, Пиер-Жан дьо Беранже, често гостуват и музикантите Ференц Лист, Николо Паганини, Джоакино Росини. А художникът Йожен Дьолакроа, любимецът на Санд, винаги седял от дясната й страна. Заличената отдавна Амадин, сега седяла редом с мъжете, а вместо красива салонна рокля и ветрило в ръка Жорж Санд била тотално преобразена. Облечена по последна мода, но в мъжки одежди, разкрачила по мъжки двата си крака, тя държала в ръцете си вечно запалена цигара и чаша с алкохол. Това скандализирало все още патриархалното френско общество, но не е приятелите на писателката. Този си образ Санд обяснява така: „Да си жена във Франция е позорно. Лишена си от привилегии, а всеки мъж гледа на теб като на сочна говежда пържола. Единствено предрешена като мъж мога да си осигуря онази свобода, която ме кара да се чувствам щастлива. Това, че съм твърде изпъкнала отпред и отзад не ме прави по-маловажна от един мъж. Но на кого да обяснявам това? А и тази игра ми харесва.” В този наситен на любови живот Санд осъществява и една вълнуваща среща с жена. Това е близката приятелка на композитора Ференц Лист – актрисата Мари Доровал (Marie Dorval). Самата тя женена, се запознава с Жорж през 1833 година. Двете се сближават и често пътуват заедно извън Париж. Лесбийските взаимоотношения между двете днес все още не са потвърдени. В едно писмо Балзак споделя: „Те са близки, но не вярвам приятелките ми да са се наситили толкова на мъжете, че да си посегнат една на друга.” Уви, никой обаче не отрича факта, че двете често споделят обща хотелска стая. Последната голяма любов, която връхлита писателката е в началото на 1837 година. На тържествен прием в един от парижките салони,  Санд се изправя очи в очи с композитора и пианист Фредерик Шопен. Връзката им продължа повече от 10 години. Това е най-творческият период и за двата. „Тази любов можеше да продължи „докато смъртта ни раздели” – пише Санд. Но за съжаление аз отгледах лоши деца.” Синът на Санд, Морис, не харесва Шопен, но поддържа добри отношения с него. Морис се надява, че композитора, може да му помогне в развиването на общ бизнес с недвижими имоти в Париж. По-големият проблем се оказва дъщерята Соланж. Израснала в сянката на майка си, Соланж използва всяка възможност да отмъсти, затова. Най-лесният начин се оказва – разбиването на любовта. През 1848 година Соланж изпраща фалшиво любовно писма в дома на Шопен, което е адресирано до собствената й майка. Така се рушат устоите между двамата. Соланж е щастлива от постигнатото, не само заради отмъщението, но и заради факта, че майка й повече няма да пръска пари по този „рухнал старец”. След случилото се Жорж Санд подменя за кратко любовта със страст към политиката. По улиците вече шестват метежите на Френската революция. В „Официалният бюлетин на Републиката” Санд публикува пропагандни материали и подстрекава към бунт – „народът има право да налага волята си с всякакви средства срещу всякакви личности и учреждения”. Но нищо от случващото се не я удовлетворява. Загърбва опустошен Париж. Яхнала своя черен кон тя се отправя към къщата си на площад Ноан и се отдава изцяло на писателската си кариера. „От куртизанка се превърнах в бъбрива женица, която вярваше, че писането няма за цел да отразява света – то трябва да го променя. Времето е това, което ще покаже доколко успях.” И макар цял живот Жорж Санд да е отричала феминистичните си нагласи, днес по ирония на съдбата, светът я помни, като „Жана д`Арк в борбата за равноправие на половете”. Когато Санд умира на 8 юни 1876 година Виктор Юго пише надгробна реч, която завършва с думите: „Аз оплаквам мъртвата Амандин Орор Люсил Дюпен и приветствам безсмъртната Жорж Санд!”

Повече не мога да се боря!

На 28 март 1941 година на 59 година тя сяда в аристократичния си кабинет. Луис, Англия. От големия радиоапарат в ъгъла на стаят звучат чудовищни истории за лудостта на Хитлер и предизвиканата от него военна ситуация в света. Тя хваща наследената от баща си перодръжка, взема лист хартия и пише последното си писмо в живота: „Скъпи Ленард, пак чувам гласове и вече съм сигурна, че никога няма да оздравея. Убедена съм, че пак полудявам. Ти ми даде възможно най-голямото щастие на света… Едва ли двама души може да са били по-щастливи, преди да се появи тази ужасна болест. Повече не мога да се боря. Твоя Аделайн Вирджиния Стивън.” Взема бастунчето си, излиза от къщата и нагазва в зелената морава. Само преди седмица тази жена разказва на своята приятелка Вита, че наближава деня, в който ще осъществи най-интересното преживяване в света. „Преживяваване, за което ще съжалявам. Преживяване, което никога няма да опиша в своите книги”. Оказва се на брега на река Уз. Тя вече е била там веднъж. Преди години прави неуспешен опит да се удави. Този път се е подсигурила. В джобовете на сакото си е пъхнала два големи камъка. Миг, и тялото и вече бавно си проправяло път към тъмното дъно. Това е тялото на жената, която днес познаваме като Вирджиния Улф. Този насилствено прекратен живот се появява в студената зимна вечер на 25 януари 1882 година. В дом на улица Hyde Park Gate №22, Лондон. Само през три къщи, на №28 точно 83 години по-късно, умира ексминистър-председателя на Англия Уинстън Чърчил. Вирджиния Улф е израства в многолюдното семейството на сър Лесли Стивън и госпожа Джулия Принсъп – индийка по произход, с прозвище „Красавицата на Лондон”. Сър Стивън, от първият си брак с дъщерята на писателя Уилям Текери, има една дъщеря. Това е Лаура, която на 5 годишна възраст се разболява от „необяснима психическа болест” През 1891 тя е настанена в психиатрична клиника и си отива от света в края на Втората световна война. През всичките тези години нейният единствен посетител там била Вирджиния Улф. Лесли и Джулия имат още двама сина и една дъщеря. Всички деца играят заедно в огромната библиотека на баща си. Там Вирджиния на 5 години прочита стихотворението на Ковънтри Патмор „Ангел в къщата”. „От него научих какво трябва да направиш, за да станеш голям писател. А именно да бъдеш себе си. О, но какво означава да бъда самата себе си? – пита след години Вирджиния Улф. Искат да кажа какво е жената. Уверявам ви нямам представа… Не вярвам някоя жена да знае, докато не се прояви във всички изкуства и професии, открити за човешките способности… Не съм нито жена, нито мъж. Фатално е да си изцяло и категорично само мъж или само жена. По-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж.” След смъртта на баща си Вирджиния, заедно с другите деца от семейството се местят в лондонския квартал Блумсбъри, на улица Gordon Square № 46. Там всеки четвъртък, вечерта, се събират членовете на литературния кръг „Блумсбъри”. Неговият състав бил оформен от художници, критици и писатели от университети, който обявявали себе за бунтовници срещу викторианските задръжки в изкуството, литературата и секса. На една от тези срещи кеймбриджкият философ Дж. Е. Мур произнася пророческата лекция, в която обявява гласно: „Най-ценните неща са удоволствието от човешкото съвкупление и насладата от красивите вещи – рационална крайна цел на обществения прогрес.” През 1912 година там Вирджиния се запознава с писателя и преводач Ленард Улф, който тя описва с думите – „безпаричен, но талантлив евреин”. След като се женят, Ленард престава да пише и посвещава целия си живот на Вирджиния. Той и помага в писането и заедно основават издателската къща „Hogarth Press”, в която са отпечатани почти всички книги на писателката. 1917 година тяхното издателство получава пълният ръкопис на романа на Джеймс Джойс „Одисей”. Поради липсата на парични средства те отказват да отпечатат книгата. В тези години (1920) тя се запознава с Вита Саквил-Уест. Грозновата жена, писателка, с която Вирджиния преживява десет годишна емоционална и сексуална авантюра. Съпругът на Вирджиния няма нищо против – „За него беше важно аз да бъда щастлива!” – обяснява писателката. От тази забранена любов се ражда „най-дългото любовно писмо” в историята на литература. Вирджиния пише романа си „Орландо”, в който главната героиня живее цели три века. Всъщност красотата на писателката и откритата й борба за равенство между мъжете и жените, й навлича досадата на множество други жени. С част от тях Вирджиния се впуска в „мимолетни любовни пируети”. Така се стига до деня 28 март 1941. Десет дена след това е открито тялото на Улф. Никой освен сестрата и съпруга на писателката не знаят причините за нейната „болест”. Още, когато е едва на 6 години, в игрите между големите рафтове с книги в семейната библиотека на сър Лесли Стивън, Вирджиния участва насилствено в разиграването на чудовищни сюжети. По-големият и брат Джордж не спазвал необходимото благоприличие. Той проявявал сексуалната си дързост и системно насилвал малката Вирджиния. Вирджиния губи девствеността си на 7 години – „ Още треперя от срам за природения ми брат.” По късно я е насилвал и другият и брат. Няма свидетелства дали я е насилвал баща й, но има свидетелства, че сър Стивън е знаел за издевателствата над Вирджиния, но не е направил нищо, за да ги спре. Тези травмиращи преживявания се считат, че са причината за периодичната лудост на писателката. Въпреки това Вирджиния се слави сред писателските среди като жизнерадостна дама с изключително чувство за хумор. Но животът й е следван от неизброима поредица от пристъпи на лудост. След като завършвала всеки от своите романи писателката изкарвала тримесечен престой в Бърли Парк, Туикънам. Там се намирала известната в цяла аристократична Англия „Изискана болница за побъркани жени”. Личният й доктор я изпращал там на „почивка”. Държали я на легло в тъмна стая, давали й само „здравословна храна” и не й позволявали нито да води кореспонденция, нито да чете книги. Пълна изолация. През 1913 година Вирджиния прави два поредни опита за самоубийство, от които я спасява съпругът й Ленард. След като се хвърля от влака прибирайки се от психиатричната клиника, на следващия ден се нагълтва със смъртоносна доза „Веронал”. През всички тези кризи съпругът й е до нея, но това само отлагало така желаната от Вирджиния смърт. Смърт, за която тя самата пише десет години по-рано: „Самоубилата се жена е най-големия трофей за фалократичното общество, в което съм принудена да живея. Ще се самоубия, но вярвам, че словото ми ще продължи да измъчва силният пол в името на всяка жена.”

Вторият пол

Симон дьо Бовоар – олицетворение на модерния феминизъм, такъв, какъвто го познаваме днес, заявява още през 1949 година почти революционно: „Светът никога повече няма да бъде обитаван от истински жени. „Истинската жена” е изкуствен продукт, който се фабрикува от цивилизацията така, както по-рано се фабрикуваха кастратите.” Родена в началото на 20 век в семейство на търговци, за 30 години тя се превръща в символ на свободната жена. През 1929 година, когато е на 21 и вече учи философия в Сорбоната тя се запознава с бъдещия философ Жан-Пол Сартр. Двамата сключват брак, който е придружен от скандалната устната договорка: „Всеки има свободата да върши, каквото иска. Може да спи, с когото пожелае, без полово ограничение.” Това е взаимно споразумение позволява и на двамата да поддържат хомосексуалните си залитания. Никой не знае колко любовници (мъже и жени) има Бовоар, а когато тя сама се опитва да направи равносметка, малко преди края на живота си на 14-ти април 1986 година, пише: „Броих, докато станах на 30 години. Тогава бяха 79. Мисля, че днес, когато съм на възраст 77 години са повече от 300. Ще се опитам до края на живота си да увелича тази бройка!” Този разгулен сексуален живот не пречи на интелектуалната мощ нито на Сартр, нито на Бовоар. Тя пише повече от 22 книги и се превръща в първият ярък теоретик на феминизма. А книгата и „Вторият пол” се е своеобразен манифест за равенство на половете. Именно в нея Симон дефинира няколко основни типа жени – лесбийки, проститутки и куртизанки. Ако се съди по личния пример даден от Бовоар, съвременната жена е едновременно и трите. През целия си живот философката води остра борба с обществото и правилата, които институциите налагат на жените. Тя винаги е била защитник на женското, но никога не омаловажава значимостта на силния пол. „Между мъжа и жената винаги ще има известна разлика; тъй като нейният еротизъм, а следователно и сексуалният и свят, имат специфични особености… Абсурдно е да смятаме, че оргията, развратът, екстазът, страстта ще станат невъзможни, ако мъжът и жената станат наистина себеподобни; в сексуалността винаги ще се материализират напрежението, мъката, радостта, неуспехът и триумфът на съществуването, а те са неизчерпаеми.” Тази книга попада в ръцете на художничката Фрида Кало, писателката Маргьорит Юрсенар, екранните звезди Марлен Дитрих и Грета Гарбо, както и в тези на Елинор Рузвелт – съпругата на 32-президент на САЩ. Всички те, с чести лесбийски връзки, са запленени от философията на свободолюбивата французойка. С тази книга се слага край на всеобщото мнение, което хомосексуалният Оскар Уайлд изказва 50 години по-рано: „Жените са декоративен пол. Те никога нямат какво да кажат, но го казват очарователно. Жените представляват победата на материята над ума, както мъжете представляват победата на ума над морала!”

Искам секс – не искам бебе!

Мнозина днес продължават да смятат, че ако феминизмът е теорията на цяло едно учение, то лесбийството е неговата практика. Да, но това не изключва половите контакти с мъже. И макар че свободата и равенството на половете вече е широко дискутирано, все още за нежния пол оставал нерешен един сериозен проблем. Секс за удоволствие, което било изключителна привилегия на мъжете. Контрацепцията съществува, откакто съществува човешкия род. Но в средата на миналия век науката все още не била измислила онова малко драже, което днес осигурява на жените пълна сексуална свобода при общуването с мъже. Хапчето „Еновид” (първата таблетка против забременяване) се появява през май 1960 година. То е изобретено изцяло от мъжки екип учени. На официалното представяне на таблетката, обаче всички те са единодушни: „Ако не беше Мари Стоупс (Marie Stopes) този контрацептив щеше да бъде все още утопия! Тя подсказа необходимостта от тази таблетка!” Мари Стоупс се ражда в Единбург на 15 октомври 1880 година. Баща й Хенри Стоупс е строителен инженер, архитект и страстен археолог, а сам той нарича себе си „привлекателен, чаровен и сексапилен мъж”. Има нещастието да се ожени за Шарлот. Сурова, навъсена и студена жена с 11 години по-възрастна от него. Тя смятала, че сексът е поквара и дълго държала младият Хенри далеч от личната си спалня. По съвет на собствената си майка Шарлот, допуснала Хенри през зимата на 1879 година в леглото си. Заради тази „първа брачна нощ” се появява Мари Стоупс. Година след раждането й, умира злощастният Хенри, а Шарлот, която отказва да се занимава с погребението му, поставя до главата просто една бележка – „Чувственият ти поглед, който толкова ме огорчаваше, е изчезнал от лицето ти, и като че ли си си възвърнал непорочното изражение на младостта.” Мари е възпитана в типично пуритански дух, но получава образованието си в най-престижните учебни заведения в Единбург и Лондон. През 1902 година се дипломира с отличие по ботаника в University College London., а след три години е удостоена с титлата доктор на науките. Така тя се превръща в първата жена във Великобритания, която едва на 25 години била награждаван с подобно звание, Слаба, с едър за ръста й бюст, с гъста тъмна коса и огромни кафяви очи тя привличала непрекъснато погледа на учените, с които работила. Но както тя казва – „Тогава нямах време да се занимавам с властолюбиви мъжки изчадия!” Три години по-късно, Мари била сполетяна от духа на любовта. Влюбва се в тридесет и седем годишният японски изследовател Кенджиро Фуджи. Три години двамата споделят общ дом, но Мари не дарява своя избраник с ласките си. Тя настоява: „Любовта трябва да се консумира едва когато минем под венчило”. Ден преди да се състои сватбената церемония, на 6 юли 1908, Кенджиро изчезва и никога повече не се връща. Като извинение оставя прощално писмо – „Красива моя Мари, не мога да се оженя за теб, защото открих, че страдам от проказа. Не мога да те осъдя на това тежко бреме, затова си тръгвам. Вечно твой бъдещ съпруг – Кенджиро”. Девствена на възраст 31 години се запознава с канадския генетик Реджиналд Гейтс (Reginald Gates). Сдържаният и чувствителен характер, на две години по-младия от нея учен направили силно впечатление на застаряващата Мари. Седмица след като се запознават, Гейтс й прави предложение за брак. Приема и на 11 май 1911 година идва първата брачна нощ. Оказва се, че този съюз е пълен провал. Гейтс е импотентен, а Мари не знае нищо за секса и не можела да му помогне с нищо. Въпреки това те не се развеждат и правят опит да живеят заедно. Генетикът желаел съпругата му да се превърне в истинска домакиня и да обърне гръб на научната си кариера. По това време тя се запознава с преводача на Лев Толстой в Англия – Ейлмер Мод (Aylmer Maude). Мод е женен в Русия, но идвайки в Англия изоставя съпругата си и двете си деца. Когато се срещата с Мари, любовта не им прощава. Мод е настоятелен – мести се на квартира в дома на Мари и Гейтс. В продължение на цяла година те живеят в невероятна тройка. Но… избухнал скандал вечерта на 25 декември 1912 година. 54 годишният квартирант Мод,  се изправил и вдигнал тост с думите: Пия, за моята очарователна приятелка Мари и нейния инфантилен домашен любимец Реджиналд Гейтс. Обиденият съпруг изхвърли Мод и багажа му на покритите със сняг и кал лондонски улици в Коледната нощ. Случката вдъхновила Мари и тя написала пиеса в три действия, в която на дълго и широко разказва случилото се. Уви камарата на лордовете отказва да издаде разрешение за поставянето на сцена на този текст, защото смята текста за твърде скандален. Текст, за който писателят Томас Харди казва – „Невероятен сюжет на една невероятна жена!” В този злощастен любовен период, Мари се посветила на изучаването на проблема „Какво е секс?”, в който още не била посветена. „Колкото и да е странно, като доктор на науките и световен авторитет по палеоботаника на практика аз не знаех нищо по темата, докато не предприех тези проучвания в читалнята на Британския музей.” От там научава, че има право да поиска развод на съпруга си на основание „липса на консумация на брака”. Две години по-късно, през 1916 година, след дълъг съдебен процес, двамата се развеждат. Междувременно теоретичните проучвания на Мари по въпросите за секса започнали да дават резултат. Написва стотици стихове, девет пиеси, музикална комедия и филмов сценарий. Невинна на 38 години, тя осъзнава колко познанието за половия живот на хората било потулвано и заклеймявано като неморално. В отговор на това през 1918 във военна Англия се появила книгата на Мари Стоупс – „Брачна любов”. Рекордния тираж от 1 000 000 екземпляра бил разпродаден само за 3 месеца. Книгата донася на изстрадалата авторка както солидна печалба и хвалебствия от страна на британците, така и нова любов. Омъжва се Хъмфри Вернън Роу (Humphrey Verdon Roe), който заедно с брат си основават авиационната компания „Avro”, чиито самолети се оказват важен фактор през Първата и Втората световна война. Щастливият семеен живот не напуска Мари до края на живота й. Двамата са неотлъчно заедно, чак до края на живота й през 1958, когато на 2 октомври тя умира от рак на гърдата. През 1924 година Мари става майка. Ражда се единственото й дете – философът Хари Стоупс-Роу (Harry Stopes-Roe). В дните докато Хари бил повит все още в пелени, хиляди писма пристигали в дома на Мари. Жени – читателки на книгата й „Брачна любов”. Сред хвалебствията, Мари често срещала и разкази за проблемите на жените. По личната и статистика най-често споменаваният проблем бил този за средствата за контрацепция. „За много жени, не само сред бедните, ежегодната бременност е кошмар, който унищожава живота и здравето им. Освен това постоянните раждания за мнозина са сериозен икономически проблем.” – казва Мари Стоупс на представянето на втората си книга „Мъдри родители”. В тази книга от 500 страници, Мари не само прави внушителен обзор на историята на контрацепцията и възможностите за нейното осъвременяване, но и дръзва да напише, че сексът е нещо добро и че редовният полов живот има човешка функция отделно от тази за себепроизводство. Католическата църка анатемосва Мари и обявява книгата за „скверно съчетание между мистицизъм и порнография” и настоява, че „контрацепцията е много по-голям грях, от това да се предаде сифилис на бебето”. А медицинското съсловие на 20-те години отсъдило: „Жените, които използват контрацептиви погрозняват рано, отслабват и стават невротички!” Малцината, които не обръщат внимание на тези думи, през 1960 година създават първата таблетка „анти-бебе”. Днес, все още има хора, които се съмняват в моралността и етиката на подобно медицинско средство, но е безспорен фактът, че това е една от най-големите победи на феминизма. А когато към тази победа се прибави правото за сключване на брак между жени, както и свободата на всяка жена да избира своята работа, облекло и модел на поведение, може спокойно да кажем: Днес феминизмът отдавна е излязъл от подземията на големите градове и се е превърнал в социален ноумен.

През 1260 година във Франция е приет закон, който гласи, че всички жени хванати в лесбийски отношения трябва да бъда подложени на суна (цялостно премахване на клитора). При повторно залавяне се отрязват или гърдите или двете ръце. А при трето – жените били изгаряни на клада. Документи сочат, че само 5 години по тези причини са изгорени 7 600 жени.

Първият политически акт, който предприема Хитлер като върховен канцлер на Германия през 1933 година е да организира политическа група, която да лобира за правата на жените. Хитлер е готов да даде право на жените да участват пряко в политическия живот и да сключват еднополови бракове. Настъпилата война показва как жените на нацистка германия могат да действат в лагерите на смъртта. Всичко друго е само добри намерения и нищо повече.

Изобретателка на прословутия коктейл „Манхатън” и майка на Уинстън Чърчил е Мария Рандолф. Същата тази дама, която вкарва в леглото си десетки влиятелни политици, дори по време на брака си с бащата на бъдещия министър-председател. В плен на обаянието й попада дори и бъдещият крал на Обединеното кралство Едуард VІІ. В края на живота си Мария пише гордо – „Аз живях живота на истинска феминистка!”.

Пламен В. Петров

            Преди половин година, в един слънчев следобед излизайки от Националната художествена академия от лекция по „История на българското изобразително изкуството от Второто българско царство“, в която доц. Бисерка Пенкова повече от 4 часа въвеждаше студентите в разчитането на смислите и съдържанието в иконографията на Богородица, се срещнах с Емилия Миразчийска. Привидно случайна среща. Задъхана и усмихната, както съм я срещал преди, тя предложи бързо да изпием по една чаша кафе и поговорим. Приех поканата и се отправихме до най-близкото кафене. Настанили се удобно, още преди да сме започнали разговора, тя бръкна в чантата си и извади една книга, на корицата на която бе отпечатан силуета на бременна жена, силует изтъкан от имената на жени. Подаде ми книгата и бързо, съвсем свойствено за Еми, започна да разказва за книгата и пътя на създаването й. Отпивайки от чашата с кафе, свила в онзи тъй обичаен жест кутрето, примигна неусетно с мигли и каза: Давам ти тази книга и когато я изчетеш искам да напишеш няколко реда за нея. Става ли? Кимнах в жест на съгласие и след още няколко разменени реплики, платихме сметката и потеглихме в различни посоки.

Четох книгата дълго. Бавно. Внимателно. Това е книга, която прочетох трудно. С дълги паузи. Струваше ми се, че никога няма да стигна до последната анонимна „изповед“, тази на 116-та дама увековечила размислите си за майчинството в слово. Беше вечерта на 6 октомври. 6 октомври 2011 г. Това е деня, в който е родена покойната вече моя баба. Баба беше красива жена. Тя ме научи да чета на четири годишна възраст, а на петия си рожден ден вече можех да извършвам сложни математически операции като умножение и деление до сто. Баба умря на 8 май. Тъкмо на тази дата се случи нашата среща с Еми. Тъкмо тогава получих книжката озаглавена „Възможните майки“. Привидно случайни съвпадения. И сега на 6 октомври 2011 г. аз затворих последната страница на „Възможните майки“. Пробяга една малка, невзрачна като съдържание, мисъл: Тази книга е като молитвеник. Нищо не бих могъл да напиша за нея. Оправдал се, отдадох съзнанието си на Морфей.

Към полунощ звънецът изскрибуца нагло. Събудих се. Помислих си че съм сънувал. Минута по-късно тишината отново бе нарушена от звън. Облякох се набързо и и подозрително погледнах през прореза на вратата. Нямаше никой. Разсънил се излязох навън и запалих цигара. Правоъгълниците по фасадата на сградата бяха притихнали. Чуваше се само пърпоренето на двигатели идващо от близкия булевард. Цигарата беше изпепелена току до средата, когато на входната врата на сградата се появи силуета на една прегърбена жена. Тя държеше две пълни пазарски чанти и тътреше краката си. Спря се до домофона и чух как звънеца от моя апартамент отново проскърца грубо. Приближих се към старата дама и чух излизащото из гърдите и сподавено хлипане. Жената плачеше. Плачеше и стенеше, а единственото което успявах да различа като думи бе само: Детето ми! Виждал съм хора, които срещнали се със сянката на смъртта, имат тъкмо такова поведение. Детето ми! Съзнанието ми се замъгли. Видях как тази жена, само до преди няколко минути е била в болницата. Детето й и умряло в скута. Детският труп сега е в залата за аутопсии. А майката е прокудена от болницата. Сега тя се прибира без него в дома си. Трябва да влезе в дома си, където всичко е пропито със спомени за плътта излязла от нея. Сама е. Разведена може би. Или злощастно изгубила мъжа си в автомобилна катастрофа. Трябва да влезе в дома си и да подготви дрехите, с които да облече за последен път детето си и да сложи вкочаненото му телце в ковчега. Как се понася подобна болка? Опитвам се да се завърна от мислите си. Жената продължава да стене: Детето ми! Приближавам се към нея. Детето ми! А очите пресъхнали от плач. Вглеждам се в лицето. Това жена на не повече от 35 години. Детето ми! Не знам какво да направя. Понечвам да я прегърна. Притискам я към тялото си. Съзнанието ми потъва отново в мъгла от мисли. Усещам тресящото се тяло на жената. Пресъхналото и гърло дерящо крещи: Детето ми! Сълзите ми потичат, прегръщам тази жена и не знам с какво бих могъл да притъпя болката й. Детето ми! В такива моменти забравям да отправям молитви към Бог. Забравям. Казвам глупаво: Успокоете се! А тя не отвръща с нищо, а само, останала без глас, шепти: Детето ми! Мисля си как утре от болницата ще донесат трупа на детето в моя блок. Изстинал детски труп. Нима има нещо по-зловещо от това. Детето ми! Тя ще плаче и ще го облича, но няма да го приготвя за училище, а за един друг свят. Казват че бил по-добър, но една майка едва ли може да повярва. Точно преди да затворят капака на ковчега, тя ще напълни малкото останало пространство с любимите играчки на дето си. Плюшеното мече, коте, кученце… Детето ми! Мисля че сънувам. Пипам лицето си. Не сънувам – ръката ми се навлажнява от сълзите ми. Не знам какво да правя. Отпускам тялото си в ъгъла на коридора. Прегърнал съм жената и я люлея като в скута си като дете и едва шушукам: ш-ш-ш-т. Детето ми!

Не знам колко време е минало така, но изведнъж входа на сградата се освети. Асансьорът изскрибуца. Вратите му се разтвориха, а то него се подаде г-н Димитров. Мъж на около 60 години. Живееш на 5 етаж. Често се засичахме, говорихме. Той ме погледна право в очите. Със своите очи. Очи в които, сякаш бе сбрана най-голямата болка на света. Погледна ме и тихо разтвори устните си, а от там прозвуча: Това е дъщеря ми, тя е луда. Извинявай ако те е притеснила.

Сега е седем часа сутринта. Вече са изминали няколко часа от случилото се. Пиша тези редове и в главата ми препускат десетки, разпокъсани, фрагментарни, плашещи мисли. За десетките не-възможни майки, който стават в съня си или във лудост родители. Стават майки. Най-голямото чудо. Жени, като критата дъщеря на Димитров, никога няма да познаят в реалността какво е собственото им дете да хапе зърното им и отпива от живителния майчин сок. Никога. А дъщерята на Димитров е обречена да преживява смъртта на собственото си дете.

Казват… че Бог наказва ония що люби най-много.

Нека всички възможни майки бъдат омразни на Бог-а.

Нека!

7 октомври 2011 г.

Вечерта на 7 юни 1865 година улиците на Париж пустеят. Вали силен дъжд и единствено бездомниците и упражняващите най-древната професия на света все още причакват окъснял минувач да пусне дребна монета или просто да си плати за плътско удоволствие. Малко преди полунощ, близо до Парижката опера на Boulevard Haussmann покоят на спящия град е нарушен от писъка на жена. Няколко минути по-късно се чува плач на новородено дете. Мари ван Гьотем (Marie van Goethem) поема първата си глътка въздух. Родена на улицата, тя ще извърви своя житейски път, за да се изгуби в небитието и никой да не узнае кога и къде е свършил този път.

Мари няма късмета да се роди в аристократичен парижки дом. Майка й, Мария,  от белгийски произход се заселва в града в средата на 50-те години и единствената работа, която успява да открие е тази в близкия бардак, където основното й занимание е прането на мръсните чаршафи. Твърде грозна е, а и не знае френски, за да се преобрази в жрица на любовта. Баща й Алберт, роден в провинцията, е усвоил шивашкия занаят. Успява да спести пари и да отиде в столицата в издирване на по-добре платена работа. Големият град му предлага всичко, но не и любов, а това го отвежда в евтините публични домове. Една вечер, на входа на един от тях се сблъсква с Мария. „Разпилях прането, което тя носеше в легена. Понечих да й помогна, а когато видях очите й бях поразен от красотата й.” – пише до брат си Алберт. Месец по-късно двамата сключват брак. В началото на 1860 година в семейството се ражда първата рожба – Антоание (Antoinette). Животът в Гьотемови не е охолен, но това не се оказва пречка да цари щастие в скромния им дом. В началото на 1864 година мама Мария забременява отново. През една септемврийска вечер, докато носи тежък леген с пране в публичния дом, Мария ражда неочаквано пред погледите на дошлите за сласт мъже. Детето е отново момиче, а името, което му е отредено да носи е Мари (Marie). След 19 дена смъртта нахлува в детското креватче на Мари, също така неочаквано, както е дошъл и животът за нея. Загубата на бебето е непоносима, а татко Алберт се разболява от туберкулоза. Спестените пари започват да свършват, но не и любовта в семейството. Мария е отново бременна. Така се стига до онази дъждовна нощ на 7 юни 1865 година, когато проплаква Мари ван Гьотем. Кръстена на своята мъртва сестра, тя ще се превърне в едно от най-големите вдъхновения на един от най-впечатляващите художници на Импресионизма – Едгар Дега.

Мари отраства изцяло под грижите и наставленията на майка си. Ежедневието е наситено с несгоди и безпаричие, но това не е причина Мари да не мечтае. Още от малка тя бленува да стане балерина. Момиченцето започва да ходи на училище заедно с Антоание и по-малката си сестра Луиз. Те посещават редовно кръжока по балет, а когато Мари е вече на 12, са поканени да бъдат статисти в спектаклите в Парижката опера. Татко Алберт не вижда своите момичета на голямата сцена, защо не се преборва с „жълтата гостенка”. Загубата на член от семейството, кара мама Мария да предприеме крути мерки. Тя започва да търгува плътта на най-голямата си дъщеря срещу дребни суми. Но това е малка тайна, за която другите две деца не знаят нищо. Година по-късно Мария е назначена като перачка в операта. А новите запознанства с мъжете там са твърде важни. Те са потенциални консуматори на ласките, вече не само на Антоание, а и на поотрасналата Мари. А един сеанс възлиза на жалката сума от 10 франка. Често се случва вечер след спектакъл, двете дъщери да се прибират чак след полунощ, защото са имали „уговорени от мама ангажименти” с възрастни мъже.

В тези години един от редовните посетители на Парижката опера е художникът Едгар Дега. Произлязъл от банкерско семейство, и започнал кариерата си като копист на антични статуи и картини на майсторите от миналото, той е запленен от идеята, че „в изкуството не трябва да има нищо спонтанно, а всичко трябва да е плод на разума”. Той непрекъснато рисува, а образа на балерината се превръща в своеобразен крайъгълен камък в творчеството му. Дега сътворява повече от шестстотин сцени с танцуващи дами. Ето защо присъствието му в Операта не смущава никого. А вечер след като салонът се изпразни той отива зад кулисите и наблюдава „разопаковащите се балерини”. През 1879 година се запознава Мари ван Гьотем. Тя е едва на 14 години. А първите думи, които разменят са лаконични – „Искам да позирате за мен!”, галантно подхвърля художникът, а свенливата Мари просто казва – „Питайте мама.” Само след няколко минути Дега е изправен пред мама Мария с въпроса „Мога ли да нарисувам дъщеря ви?”. Перачката няма нищо против, в крайна сметка цената за проституция и позиране е една – 10 франка. Така творецът се „сдобива” с модела на своята бъдеща скулптура „Малката четиринайсет годишна балерина”.

Още същата вечер Мари е в ателието на Дега. Стъпила върху нисък квадратен практикабъл, останала без всякакви дрехи, тя заема продиктуваната от художника поза. Но не! Той няма да я рисува, той ще я увековечи в скулптура. Срещите между двамата продължават с дни. Разговорите са напълно забранени. Ден след ден изпод ръцете на ваятеля се ражда произведението, което ще хвърли в смут целият кръг от приятели на Дега. На VІ-та изложба на импресионистите, през 1881 година, критиката остро ще отсъди: Това е една творба, която ни плаши. Обикаляме около малката восъчна балерина и нищо не ни трогва. Такъв безпощаден реализъм не сме очаквали. Горкото дете е право, облечено в евтина тюлена рокличка, със син колан на кръста, с леки пантофки на краката, които улесняват първите упражнения по елементарна хореография… Защо е толкова грозна тя?… Обикновените граждани, дошли да разгледат тази восъчна фигура, застават за миг слисани и ние чуваме възклицанието на един баща: „Боже мой, дано дъщеря ми не стане скачачка.” А Дега ще отвръща ядно – „Въпреки това всички ме наричат художник. И то не какъв да е, а художник на танцуващите момичета. Само че на вас никога не вие хрумвало, че главният ми интерес към балерините се крие в стремежа да предам движението и да рисувам красиви дрехи.” Въпреки това, той никога повече през живота си няма да покаже своя скулптурна разработка. А несретната „грозновата” дама, която е обсъждана от цял Париж продължава да участва в балетни спектакли. Но когато е на 17 тежка травма на крака слага край на цялата мечта на Мари за танцова кариера. Отчаянието и безпаричието я отвеждат зад червения балдахин на парижките бардаци. Прекрачила прага, тя никога повече не се завръща.

Днес след почти 120 години, времето е отмило разказа за тази жена. За повече от месец копие на восъчната скулптура на Едгар Дега бе в България. Посетителите на Националната художествена галерия оглеждаха „Малката четиринайсет годишна балерина”, а децата плахо докосваха поличката на танцьорката. А тя – Мари ван Гьотем, скръстила ръце зад гърба и повдигнала брадичка в несигурен, студен и бронзов, жест сякаш се опитва да ни прикани в ателието на художника. Да погледнем през нейните очи и видим светът на един самотен човек, който се опитва да опитоми движението и да го положи в творбите си. Да се потопим в елегантната вселена от разум и оскъдни чувства на Едгар Дега. (2010)

В романтичен Париж, в една дъждовна вечер на 1976 година се запознават Пиер и Жил. Днес това е една от най-популярните хомосексуални двойки в света на изкуството. Освен партньори в любовта, те са й творчески тандем. Заедно основават фотографско студио, благодарение на което се нареждат в челните места в списъка с най-богатите фотографи в света. През 70-те и 80-те години фотосите им със стотици разголени мъже често успяват да внесат смут в обществото. Но… скандалът продава. Пред обектива на двойката застават звезди като Миг Джагър, Анди Уорхол, Мерилин Менсън, Мадона, Кайли Миноуг, Наоми Кембъл, Катрин Деньов, Жан-Пол Готие и Палома Пикасо. В радиоинтервю през януари 2010 година двамата бяха подложени на кръстосан разпит от страна на слушателите. „Как се живее като хомосексуалист днес?” – е първият въпрос, който прозвуча в ефира. След кратка пауза 60-годишният Пиер започна: „Като всеки човек – Ходиш на работа, поддържаш къща, готвиш, чистиш, переш, а в кратките ваканции бягаш от големия град. С единствената разлика, че женските игри в дома, са се превърнали в мъжки.” Жил, на 57 години, допълва: „Заради възрастта живеем във физическа несигурност и материално изобилие и се стремим да не се превърнем във френски самодоволни сърдити старчета. Живеем в ХХІ век и мисля, че темата хомосексуализъм е отдавна изчерпана. А ако искате приказки за гей-репресии ние не бихме могли да ви разкажем такива. Но в историята на миналия век има достатъчно личности, с чиито биографии може да задоволите хедонистичния си глад. Личности, за които, дори и днес си заслужава да се говори, защото благодарение на тях, такива като мен и Пиер живеем свободни.”

Alan Mathison Turing | Геният и ябълката на позора

На 21 август 2002 година британската телевизия ВВС направи национално допитване за „100-те национални героя на Великобритания”. Редом с имената на футболиста Дейвид Бекъм, легендарния Крал Артур, принцеса Даяна, еволюциониста Чарлз Дарвин, капитан Джеймс Кук, Джон Ленън и желязната лейди Маргарет Тачър в списъка на 21-во място стои името на една личност, „без чиято помощ през Втората световна война Англия щеше да бъде разгромена”. Това е човекът, който в края на живота си прави мрачната констатация: „Ницше обяви смъртта на Бог. Да, Бог може и да е мъртъв, но от това не се чувстваме по-добре, нали? Аз разбирам това малко преди да ме прегърне смъртта.” Човекът превърнал се в една от най-ярките хомосексуални-икони в света на науката – Алън Матисън Тюринг. В горещото лято на 1911 година, британци по рождение, Юлий Матисън и Сара Стони са женени щастливо. Заедно с 3 годишния си син Джон живеят в градчето Чатрапур в щата Ориса, Индия. Докато безгрижния Джон играел с вълните на Бенгалския залив, Юлий и Сара работили в ICS (Индийската държавна служба към правителството на страната, която се занимава с проблемите свързани с колониалното господство на Великобритания в Индия). Ноември месец, същата година, Сара забременява за втори път. Цялото семейство се мести в Англия в началото на следващата година. 23 юни 1912 година в 8 часа вечерта всички заедно се отправили към най-доброто родилно отделение в Лондон. В големия бял дом, на втория етаж се ражда второто дете на семейството – Алън Тюринг. През 1935 година болницата е превърната в изискан 4-звезден хотел. В родилната стая на Тюринг през лятото на 1939 година отсяда известният психолог Зигмунд Фройд. В този момент в дома му се извърша цялостен ремонт и заради това се налага именно тук да довърши последните страници на книгата си „Мойсей и Монотеизма”. Родителите на малкия Алън и Джон често пътували по служебни дела. А децата оставали при приятелско семейство в градчето Хейстингс, югоизточна Англия. Там Джон и Алън на брега на морето прекарват цялото си детство. „Чувствах се като Робинзон Крузо. Живеех все едно бях сам, без дом, без родители. Често седях на брега изправен срещу бурните вълни и си представях как някоя от тях ще ме завлече навътре и аз ще се изгубя завинаги. Пусках стотици бутилки с писма, в които молех да бъда спасен.” – разказва пред приятел години по-късно Алън. Срещите с родителите са кратки, обикновено само за Коледа и Великден. „Когато станах на 6 години се молех изобщо да не се прибират. Исках да зная, че изобщо не съществуват, а не да бъдат мимолетни гости. От разделите ме болеше.” През 1926 година Алън е приет в едно от най-скъпите държавни средни училища в Англия – Sherborne School в Дорсет. Първият учебен ден на Алън е на 6 май. В началото на май месец е обявена 10-дневна общонационална стачка заради икономическа криза обхванала страната. Всички влакове са спрени от движение. На 5 май Алън грабва колелото си и потегля с него за Дорсет. Напористият младеж пропътува разстоянието от 97 километра с една единствена почивка през нощта в крайпътен хан. В 7.30 часа сутринта чува първия училищен звънец. За две години прекарани там си печели прозвището „геният”, въпреки че продължава да има сериозен проблем с посоките – дясно и ляво. Чете купища книги, сред които „Теория на относителността” на Айнщайн и „Природата на физическия свят” на сър Артър Едингтън. С бързия научен растеж и множеството медали от национални олимпиади започнали да се появяват и първите любовни трепети. На 16 години Алън се запознава с едно вечно рошаво и разпасано хлапе на име Кристофър Моркъм (Christopher Morcom). Прекарвали целите нощи заедно в общежитието надвесени над най-новите разкрития в квантовата механика. А когато ги споходила умората заспивали в малкото легло в ъгъла на стаята. За две години приятелството им прераства в истинска любов – големи общи планове за бъдещето и съвместното съжителство. На 12 февруари 1930 година, дни преди официалното завършване на колежа младият Тюринг отишъл до библиотека сам. Вечерта, когато се прибрал в стаята си видял в леглото обленият в пот Кристофър. След като отвели младежа в градската болница, никога повече не се виждат. На следващия ден Кристофър умира от рядка форма на туберкулоза, развивала се с течение на десетки години в организма му. Алън изгубва и последната капка вяра, която му е останала след нещастното детство. На гърба на „Теория на относителността” той пише: ”Странно е как така умни хора като Айнщайн, все още вярват, че има Бог. Аз съм на 19 и вече знам, че Бог само една прекрасна лъжа.” Смъртта на любимия мотивира Алън и още същата година той е приет в King’s College. А когато през 1934 се дипломира с пълно отличие на церемония по връчване на дипломите той споделя: „Това си постижение посвещавам на единствения човек, когото мога да кажа, че някога съм обичал!” Пролетта на 1937 година Алън отпътува за Америка. Той е приел изследователска позиция в Принстънския университет, за да завърши докторската си работа, работейки рамо до рамо със своя идол във физиката Алберт Айнщайн. Алън вече е направил своето първо голямо научно откритие. Доказва, че съществуват множество математически задачи, които не могат да бъдат решени от машина. Следващата голяма крачка е да изобрети машина, която да преодолее този проблем. През 1936 описва въображаема машина, която разполага с огромна база данни и работи по точно регламентиран алгоритъм (програма). Тогава малцина обръщат внимание на „абстрактната машина на Тюринг”, но днес всичка знаят, че това е основата на днешния дигитален компютър. След като се завръща в Европа през 1938 Алън се запознава с австрийския философ Лудвиг Витгенщайн, който по това време преподава в Кеймбридж. Двамата се сближават и често водят остри спорове дори пред своите студенти. Сред присъстващите в залата винаги бил и един мъж на име Франсис Скинър (Francis Skinner). Нисък, винаги гладко избръснат и леко накуцващ с левия крак – това е главният асистент и „любовното завоевание” на Витгенщайн. Двамата правят планове да заминат в Съветския съюз още в средата на 30-те години, но философът все още не готов да се откаже от академичните среди. Когато Алън Тюринг и Витгенщайн се запознават се разиграва интересен любовно-научен триъгълник. Скинър започва отново да настоява за заминаване в руската степ. В писмо до Витгенщайн той заплашва: „Приятелю, ако предпочитате услугите на този клоун, уважавания от вас Тюринг, аз съм готов да се оттегля, защото не бих могъл да ви деля с друг. Ще изчезна завинаги…” Витгенщайн махва с ръка – „Вървете си! Всички колеги ме подозират за непристойно поведения с вас, така вероятно ще е по-добре и за двете страни.” Ден по-късно след като Лудвиг и Франсис се разделят Алън напуска университета. Втората световна война избухва и Тюринг трябва да започне работа в правителствената база Bletchley Park. Това е секретна база на британските тайни служби, в която си извършва дешифриране на немски информационни кодове. През 1940 година действията на Тюринг и денонощната работа му печелят признанието – „Един от спасителите на света”. Заедно с екипа си, Алън успява да намери начин да дешифрира свръхсекретния код на немската криптираща машина „Енигма”. Информацията потича, а с това действията на хитлеристка Германия стават все по-предвидими. В тези натоварени години Алън се опитва да подтисни хомосексуалните си емоции и се сприятелява с Джоан Кларк (Joan Clarke). Красива, макар и облечена с военни дрехи, интелигентна жена, която се влюбва в Тюринг от пръв поглед. Двамата ходят заедно на разходки, водят дълги разговори започвайки от ботаниката и стигайки до проблемите с гравитацията. На една от тези усамотени срещи Алън прави предложение за брак. Джоан приема на мига. Тюринг иска да е честен с нея и й разказва за страстта си към мъжете. Младата дама е готова да му помогне да се промени. Но… „Войната свърши и аз като пълен подлец, повече никога не се срещнах с нея.” В тези години Тюринг работи усърдно и около създаването на изкуствен интелект. През 1946 година, когато го удостояват с „Орден на Британската империя“, на церемонията той заявява: „Дами и господа, идва времето, когато жените ще се разхождат по улиците, но не с мъже под ръка, а с малки компютри. И вместо да казват: Моя съпруг ми каза… Ще се усмихват кокетно и сластно ще говорят: А пък моя компютър ми разказва толкова хубави приказки… Господа, това ни престои.” В тези бляскави дни на научен подем и почести, Тюринг трудно подтиска своите сексуалните желания на 39-годишен мъж. Има множество краткотрайни връзки с момчета под 25 години. Сред тях попада Арнолд Мъри – дребно момче, на вид небрежно, но с добро инженерно образование. Алън се влюбва в момчето, но след няколко срещи става ясно, че връзката им няма да просъществува. Арнолд краде пари от дома на Тюринг. Двамата се разделят в началото на 1952 година. Няколко месеца по-късно къщата на физика е разбита и са откраднати десетки ценни вещи. Алън се обръща към полицията. При разпита изказва съмнение, че човек на име Арнолд Мъри, може да е вероятният извършител. Арнолд прави пълни признания: „Не аз, а приятелят ми Хари обра къща на г-н Тюринг!” Когато откриват г-н Хари той се опитва да избяга. Полицията го ранява в единия крак и го арестува. Афектиран от случилото Хари предизвиква истинска катастрофа: „Да, разбих къщата на този проклет плъх, който се чука с приятеля ми!” Тюринг не желае да лъже за хомосексуалните си наклонности, въпреки че добре знае последствията от това. В тези години еднополовата любов е забранена, а ако някой бъде заловен трябва да излежава едногодишна присъда в затвора. Заради високия обществен пост на Алън и в опит да се избегне унижението, съдът му дава втора възможност – едногодишно хормонално лечение. Тюринг приема тази кастрация. Лечението се оказва с тежко негативно въздействие върху тялото на „спасителя на Англия”. Остава импотентен, гърдите му нарастват и придобиват женска форма и се появява мощен срив в нервната му система. Така след две години мъчения, на 7 юни 1954 година, точно на големия църковен празник Петдесетница, геният на Великобритания, написал множество книги и останал напълно сам, започва да се занимава с нови изследвания. Опити с едно вещество приличащо на захар на кристали, с аромат на бадеми, а всъщност – циановодород. Потапя една огромна червена ябълка в адската смес. Отхапва голямо парче от нея. Преглътва. На следващата сутрин е открит мъртъв в спалнята си, а на бележката открита до главата му е изписано: „Любовта предстои винаги след смъртта!”

Irwin Allen Ginsberg | Поетът и тъмната материя на реалността

„Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца, където се лееха всички вина. Една вечер взех красотата на коленете си. И я намерих горчива. И я охулих… Повиках бедствията, за да се задуша с кръв и пясък. Нещастието бе моят Бог. Прострях се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се на лудостта. И пролетта ми донесе ужасния смях на идиота.” – пише 15-годишния Артюр Рембо през есента на 1869 година. На следващото лято Артюр попада в дома на известния поет Пол Верлен. Така започва една от най-интересните любовни истории в света на литературата. Рембо и по-големия с 10 години Верлен издигат кули от мечти и започват да обикалят из цяла Европа. Всичко се разпада през нощта на 12 юли 1973 година. В момент на развихрил се остър спор под въздействието на огромните количества поет алкохол, абсент и хашиш Верлен стреля по младия Рембо. Улучва го в дясната ръка, а наказанието, което получава е 18 месеца затвор. С още кървяща длан Рембо пише: „Утробата ми гори… Виждам се в ада – значи съм там!”. Минава повече от век, когато тези думи са възродени наново. Седмица преди да почине от рак на 5 април 1997, писателят Алън Гинсбърг – едно от „децата” на бийт поколението организира „прощално парти” в дома си. Когато вече са се събрали всички приятели на Гинсбърг, в мига на раздяла той им казва: „Сбогом приятели! Аз вече виждам как крача по мръсните тротоари на ада – значи съм там!” Тези почти „мелодраматични” слова, всъщност са пълна противоположност на житейския път на Гинсбърг – очарователна приказка за силата на духа и вярата. Красив разказ за човека „изковал” манифеста на Сексуалната революция и описващ себе си с думите – „Космато, лудо, но много талантливо и красиво творение на Бог! Гледайки се в огледалото сам на себе си се възхищавам!” Бъдещият поет е напорист още преди самото си раждане. Пропищява два месеца по-рано от предвидено на 3 юни 1926 година. Майка му Наоми Ливъргтън (Naomi Livergant) родена в Русия в семейството на доктор евреин казва: „Алън беше второто ми дете. Роди се 1 килограм и 950 грама. Докторът каза, че ще умре, но дребосъкът му с дребосък се стина здраво за гърдите ми. Изсмукваше ме цяла и не се даде така лесно на смъртта.” Детството на Алън е мечтано от всяко дете. Безгрижно, без особен родителски контрол. Заедно с брат си Юджийн (Eugene) лудуват по брега на река Passaic и едва късно вечерта се завръщат в дома. На 25 април 1930 година в 9 вечерта хлапетата все още не са се прибрали. Затова има обективна причина. 4 годишният Алън се подхлъзва и пада в пълноводната река. Юджийн успява да спаси удавника, но въпреки това има последствия. Алън е със счупен крак и разбита вежда. Двамата са уплашени от предстоящия семеен скандал и вземат радикално решение. Ще се скрият в близката изоставена къща и ще живеят седмица-две там докато кракът на Алън се възстанови. Майката е силно притеснена и в 1 часа през нощта се свързва с местния шериф и му съобщава за изчезването на децата. Организирано е цялостно претърсване на района. Включват се близки и приятели. Целият град е на крака. На сутринта Алън и Юджийн са разкрити. Но подутия и посинял крак на Алън и все още незасъхналата кръв по челото му успяват да извикат снизхождение в разгневената и притеснена Наоми. След години пред свои студенти в Brooklyn College поетът-революционер Гинсбърг споделя с широка усмивка: „Това беше истинско приключение. Превърнахме се в същински герои. Колко хубаво щеше да бъде, ако не ни бяха открили. Щяхме да се завърнем след две седмици като от кръстоносен поход – измършавели и аз с отрязан крак. Щях на 4 години да бъда обявен за национален герой.” Освен игрите малкият Алън води и бурен социален живот. Мама Наоми е страстен комунист и член на партията. Всеки вторник и четвъртък тя участва в шумните партийни събрания. А с нея е и Алън. „Беше досадно, но пък мама беше щастлива. Да си призная предпочитах повече фанатичните й речи пред нудистките й изстъпления.” Често докато бащата преподава в местното училище или пише усамотен поезия, госпожа Гинсбърг заедно с хлапетата отива на крайречния плаж. Наоми има още една голяма страст – нудизмът. Така захранен с комунистическа идеология и евина голота Алън, под подстрекателството на мъжа вкъщи се потапя в света на литературата. Завладян от стихоплетството на Артюр Рембо и Уолт Уитман (Walt Whitman) тийнейджърът Гинсбърг се хвърля стремглаво в писателската кариера. През 1937 година след мама Наоми прави опит за самоубийство. Пред пет години тя лежи в психиатрична клиника, където й е поставена диагнозата „страда от странна форма на параноя”. Неуспешното самоубийство води до престой отново в „Дома за душевно болни”. Престой, който продължава повече от 20 години. През 1956 година на 10 юни Алън получава писмо от Наоми: „Ангелите ме отвеждат вече. Помолих само да ме оставят за минута, за да мога да ти напиша – Обичам те!”. Писмото е писано на 9 юни сутринта. В 12.30 на обяд параноичната майка се оставя да бъде отведена от ангелите. В годините на Втората световна война Алън изпраща десетки статии във вестник The New York Times свързани с шестващият нацизъм и социалното неравенство между хората. Военната ситуация се оказва и благодатна за Алън. Той е приет с държавна стипендия в Ivy League Columbia University в Ню Йорк. Големият град завладява бъдещия поет. В университета през 1944-1945 година се запознава с Лусиен Кар (Lucien Carr), Джак Керуак (Jack Kerouac) и Уилям Бъроуз, Джоун Кленън (John Clellon), Нийл Касиди (Neal Cassady). Все имена на хора, които само след няколко години ще бъдат обявени за писателите на бийт поколението редом със самия Гинсбърг. Всички те екстравагантни мъже както в литературата така и в личния си живот. На учебна практика през 1944 година 17 годишният Алън преживява своята първа любовна авантюра. В една от горещите вечери на лятото, обсъждайки новите литературни течения Гинсбърг и 22 годишния Джак Керуак прекрачват границата заедно. „Да целунеш и да се отдадеш на мъж не е престъпление. Престъпно е цял живот да подтискаш желанието си.” – обяснява сексуалните си пориви Алън. Всъщност това не е първата целувка на Алън. Предната година той се влюбва страстно в Лусиен Кар. Лусиен е красиво 18 годишно момче, което още в началното училище е малтретирано сексуално от своя учител по физическо възпитание Дейвид Камерер (David Kammerer), но благодарение на силната си воля успява да си спечели място в скъпия Колумбийски университет. Двамата посрещат заедно Коледа в общежитието. Алън е искрен с Лусиен – „На Коледа се случват чудеса. Затова ще си пожелая да ме целунеш.” Кар влиза в ролята на Дядо Коледа и сбъдва лиричните мечти на приятеля си. На следващата година на 14 август в Riverside Park палавият учител Камерер се опитва да насили бившият си ученик Лусиен отново. Този път неуспешно. Лусиен намушква с джобното си ножче Камерер. Прободната рана се оказва смъртоносна. Кар е уплашен. Превързва тялото на убития, натъпква джобовете му с камъни и го изхвърля в бурното течение на минаващата през парка река Хъдсън. Половин час след случилото се Лусиен е в апартамента на приятеля си Уилям Бъроуз и му разказва за случилото се. На следващия ден Кар разбира, че не би могъл да понесе бремето на тази тайна и сам се предава в прокуратурата. След голям обществен скандал и медийни машинации Кар е осъден на 2 години затвор. А Алън Гинсбър и цялата „бийт тълпа” е сломена. Отдават се на сексуални изстъпления, обилно количество марихуана и морфин. Всеки се поддава на ласките на другия в търсене на новите литературни хоризонти. А често към компанията се присъединяват и университетски дами. „Никой не заслужава да му бъде му бъде отказвана любов, когато я пожелае!” – пише Бъроуз. Бунтът бавно и постепенно започва да назрява. На 16 март 1945 година Гинсбърг е изключен от университета. На обяд по необясними причини Алън се изправя на перваза на един от прозорците на учебното заведение и започва отчетливо да размахва дясната си ръка със стърчащ среден пръст и да крещи „непристойните” фрази – “Fuck the Jews” (нищо че сам той е евреин) и “Butler has no balls” (г-н Бътлър е ректорът на университета). След случая името на Гинсбърг е замесено в няколко опита за обири и „неморални занимания”. Това става причина все още не изявилия се писател да последва участта на майка си и да претърпи няколко седмици хоспитализация в университетската психиатрична клиника. При изписването си на 27 февруари 1950 година Алън декларира, че е излекуван дори и от хомосексуалните си желания. Между временно голяма част от членовете на бийт писателската банда е направила своите първи писателски опити и са сключили бракове с красиви жени-интелектуалки. Бъроуз е женен щастливо за Джоан Фьолмер (Joan Vollmer) в Мексико. Джоан е гостоприемна с приятелите на съпруга си. През август 1951 той е заедно с най-новото си мъжко завоевание – младежът с нежното име Елън. Двамата са на проучване в Еквадор, което е наложено от работата по романа му „Дрога”. А Джоан забавлява Гинсбърг и неговия стар любовник, излязъл вече от затвора, Лусиен Кар. В началото на септември Бъроуз се завръща, а приятелите му потеглят към нови приключения. Бъроуз и Джоан остават сами в дома си, което се случва рядко. Вечерта на 6 септември, под въздействието на магическия прах LSD двамата решават да разиграят прословутата сцена от Вилхелм Тел, които стреля с арбалета си по ябълка поставена върху главата на едно дете. Семейство Бъроуз осъвременяват сюжета. Вместо ябълка чаша пълна с уиски. Вместо върху главата на дете я поставят върху главата на Джоан. А в ролята на швейцарския герой влиза самият Бъроуз и стреля не с арбалет с пистолет. Уви и краят е различен. Вместо да улучи чашата с алкохол улучва челото на съпругата си. Джоан е мъртва, а Бъроуз след двуседмичен престой в ареста е осъден на две години условна присъда. Така бийт вълната започва все повече да ескалира. С „непредумишленото убийство” се създава възможност за осъществяването на една дълго несподелена любов – Гинсбърг и Бъроуз започват да делят общо жилище и да се радват на бохемския живот. От морфина до нежните ласки, от крамолите до дългите писателски вечери тази връзка прегаря бързо. А през август 1954 в Сан Франциско, след тежката раздяла с американския Вилхелм Тел Алън пише поемата си „Song”, с която литературния свят ще го забележи: „The weight of the world / is love. / Under the burden / of solitude, / under the burden / of dissatisfaction / the weight, / the weight we carry / is love.” На Коледа същата година освен разрастващата се популярност Гинсбър се сблъсква с трета си голяма любов (след мама Наоми и поезията). Среща се с Петър Орловски. Роден на 8 юли 1933 в семейство на руски емигранти в Америка той израства във вечен недоимък и мизерия. Не може да плати образованието си и започва да обикаля от работодател на работодател. Последният от тях е американският художник и портретист на бийт поколението Робърт Ла Вийн (Robert La Vigne). 21 годишният младеж работи като модел при артиста. На 24 декември Гинсбърг, стар познайник на Робърт, пристига неочаквано в ателието. А там между разголения Петър и по-големия със 7 години поет се заражда голямата магия на любовта. Завихрен от диханието на Амур Алън започва да извайва най-емблематичните си стихове. През 1955 година прозвучава и „Вой”-ят на Гинсбърг: „Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от / лудост, изгладнели истерични голи, / влачещи се през черните улици на разсъмване / търсещи една доза гняв…” Десетките нови стихове и валящите забрани за разпространението на алъновите слова, както и опита на Бъроуз да вкара в собственото си легло Петър Орловски, кара Гинсбърг да бяга. От град на град, от държава на държава. А революцията на битниците е в разгара си. „Голият обяд” на Бъроуз е публикуван. Алън е вяска вечер сред тълпата и чете стиховете си. От Европа до Азия. От Южна Америка до Африка. Стиховете му се пеят. Сам Алън прописва музика и вдъхновен от красивото тяло на Орловски започва да се занимава и с фотография. Алън е обявен за баща на битниците. През 60-ти, когато все повече хора започват да се борят за своите права и свободи Гинсбърг се превръща в тяхното гуру, в техният истински спасител. След помитащата 1968 писателят вече си е спечелил статута „икона на цяло едно поколение”, олицетворение на истинската свобода. Често обругаван, забраняван, след падането на Берлинската стена 40-те книги на Гинсбърг наново завладяват света. А когато му съобщават новината за предстоящата смърт от рак на черния дроб той е с Петър Орловски. Алън се обръща към него с думите: „Знаеш ли, толкова хора ме докосваха, толкова хора ме боготворяха и обявяваха за Месия. Бях обичан, възнасян и признат. И в тази истерия никой не видя кой съм аз… Казват, че големият писател бил обречен да умре сам. Аз имам твоите ръце, очите, любовта ти. Значи не съм сам. Ех, знаех си, че ще свърша живота си като дребен и невзрачен писател.”

Jean-Michel Basquiat | Между Уорхол и Мадона

На 1 септември 1982 година в Ню Йорк на Crosby Street №22 било необичайно оживено. Група младежи пренасят чудновати картини, а един видимо пиян чернокож мъж само подвиква – „Внимавайте, това са моите картини. Това е изкуство, това не е някакъв ковчег с вмирисан труп в него.” След 4 часова борба със стълбите до 5-я етаж „голямото изкуството” е пренесено в обширно таванско помещение. Негов нов собственик е крещящият негър от улицата. Жан-Мишел Баския е невротичен тип – висок, с коса сплетена винаги на расти и вечно недоволен, той е прекомерно богат, а е само на 22 години. Расово дискриминиран по рождение и художник по призвание Баския нарича себе си – „гениален творец във времена на глупаво съществуване”. На следващият ден, облечен в тъмносив костюм на любимия си дизайнер Джорджо Армани, Жан-Мишел купува 54 червени рози и се отправя към Union Square. На 5-я етаж в сградата, която всички наричат „Новата фабрика” го очаква „арт-чудовището” Анди Уорхол. 54 годишен той получава 54-те рози на Баския с гореща целувка придружена с думите – „Аз мисля, че бих могъл да се науча да ви обичам и обещавам че ще направя всичко възможно за да отвърнете на чувствата ми!” Уорхол е стъписан, но Жан-Мишел владее ситуацията. Сутринта е взел своите 2 грама кокаин и е готов да „превземе света”. Съблича скъпия костюм и се настанява чисто гол в креслото в ъгъла на стаята. Разтваря устните си в широка усмивка и пита: „Е, ставам ли за рисуване или не струвам пукната пара?” В същото това кресло, за да бъдат нарисувани от Уорхол, през последните 20 години са седели цяла плеяда звезди: Салвадор Дали, Алън Гинсбърг, Миг Джагър, Лайза Минели, Джон Ленън, Даяна Рос, Бриджит Бардо, Майкъл Джексън. Но… Пътят на Баския до този стол е истинска магия. Роден на 22 декември 1960 година Жан-Мишел има уникалната привилегия да бъде син на пуерториканка и хаитянин живеещи в Бруклин, Ню Йорк. В семейството се говори на три езика – английски, испански и френски. Именно това превръща Жан-Мишел в дете-лингвист. Макар, че телесните инциденти в детството на Жан не са-малко, един от тях ще окаже трайна следа в живота му. На 23 май 1968 година вечерта, Жан е заедно със свои приятели на улицата. В преследване на футболната топка чернокожият малчуган е блъснат от кола. А нелепото оправдание на шофьора е: „Навън е тъмно, а той е черен. Поне му облечете бели дрехи, за да се забелязва!” Жан е откаран в болницата, а рентгеновата снимка показва счупен крак, ръка и три ребра. Едно от счупените ребрата е нанесло и сериозно поражение в организма. Хлапакът ще трябва да се прости с далака си, заради разкъсване. 6 часовата операция приключва успешно и следва едномесечен престой в болницата. Когато двете му по-големи сестри и майка му не са при него в стаята той отваря голямата „Анатомия на Грей”. Книга, чиито 1576 страници са покрити с илюстрации на всевъзможни части на човешко тяло, рисувани преди повече от век. Така в болничното легло Жан-Мишел прави един от най-важните избори в живота си. Той е категоричен: „Ще стана художник!” След като е изписан, майка му веднага го записва на курсове по рисуване и всяка вечер започва да го води на театър и опера. Но през 1970 в семейството настъпва смут – майката е вкарана в лудница, а трите децата остават при баща си. Предстоят мрачни дни за младия Жан-Мишел. Изключен от училище, ненавиждащ сестрите си и побоя, който трябва да понася от пияния си баща всяка вечер, след 8 дълги години Жан бяга от дома си. На 18 години той вече живее в големите кашони в храстите на някой от манхатънските паркове. А единственото нещо, което запълва иначе дългия му и свободен ден е рисуването в тунелите на метрото, подлезите и сградите. Само след година талантът му е забелязан – няма списание, което да не е взело интервю от него, няма радио и телевизия, които да са пропуснали да направят дълъг репортаж за изкуството му. В среднощната мизерия на улиците на Манхатън Жан-Мишел оформя и сексуалния си вкус: „Човек не бива да се ограничава в секса. Колкото повече, толкова по-хубаво. В крайна сметка хората сме създадени за любов. Еднакво животинско е да правиш секс с мъж и секс с жена, но просто за удоволствие. Какъв е проблемът тогава?” – твърди младия художник. Това е действителността на улицата, а там Жан се сблъсква и с „бялата фея на нощта” – Светът на наркотиците. Въпреки това всеки знае къде да открие Баския. Пристигат множество покани за участие в различни партита, на фона, на които художникът може да разгърни способностите си. А с това и да подобри материалното си благосъстояние. Само за 4 години Жан-Мишел е тотално преобразен. Живее в собствен апартамент и един от най-богатите художници на графити в Ню Йорк. Картините му се продават на търг, а стойността на всяка от тях започва от 5 000 долара нагоре. Изобразителният свят на Баския е различен, а във „времената на студеното дихание на войната това се оказва печелившият ход”. Тълпата е екзалтирана при всяка поява на твореца, а медиите използват образа му при всеки сгоден случай. Но Жан никога не се поддава на света на парите. За него те са „незначителни цветни хартийки, нарисувани от бездарен художник”. Той пилее спечеленото бързо. Купува си всеки нов модел елегантен костюм, който Джордж Армани проектира, а за да е пълно удоволствието го съчетава с огромни дози наркотици, алкохолни натравяния и секс. Така получава покана за лична среща с Анди Уорхол. А поводът е предложение за съвместна работа. Ексцентрично запознанство инсценирано от Баския му спечелва не само офертата за работа, но и любовта на Уорхол. Връзката между двамата е особена. „Те бяха като баща и син. Анди се грижеше за него като за дете. Караше го да спортува и се опитваше да го откаже от наркотиците.” – коментират приятели на двойката. На Коледа същата година Уорхол е сам в ателието си, а Жан-Мишел предпочел да празнува в един от големите нощни клубове на Ню Йорк. Вечерта е бурна и завършва в 6 сутринта в мезонета му, а до него се намира неизвестната все още никому танцьорка, желаеща да пропее Мадона Чиконе. Следва едногодишна романтична сага, която обтяга отношенията между Баския и Уорхол. Анди е против тази жена: „Тя ще опропасти таланта ти! Жените имат тази адска способност.”. Уви, истината е съвсем друга. През 11 месеца съвместен живот с Жан-Мишел, сред купищата бои и амбалажна хартия на 5 етаж, тя полага неимоверни усилия да го откаже от любовта му към „бялата фея”. „Не исках да живея излегнала се на пода и да се въргалям сред купчина отпадъци и книги. Не си представях живота си по-този начин. Имах други планове за себе си.” – коментира през 1992 година Мадона. Аферата приключва бързо, а Жан-Мишел се завръща при Уорхол с думите – „Не ми позволявай да се влюбвам в друг освен в теб!”. През 1983 година картините на Баския се продават за рекордните 25 000 долара. Двамата с Анди наемат собствено ателие и започва бурен творчески живот. Но Жан е от хората, които бързо се уморяват от еднообразието. 3 години по-късно той е в прегръдките на друг мъж. Уорхол разбира за тайната похот от свои приятели, а това става повод за жесток скандал последван от раздяла. „Наркотиците го унищожават. Той се гърчи в собствените си слабости, а дори и любовта ми е неспособна да му помогне.” – пише Уорхол в бележника си през 1987 година. Ден по-късно, на 20 февруари 59 годишният художник се подлага на поредната операция на жлъчния мехур. След неочаквано усложнение, животът му прекъсва на 22 февруари. Жан-Мишел е в шок. Единственият останала верен приятел е дрогата. Тя потушава тъгата за дълго. Нахлулата депресия опустошава живота му. Девизът на Баския: „Любовта се потушава с кокаин и изкуство!” не проработва. Защото както той сам казва – „За да правиш изкуство не трябва да мислиш за самото изкуство, а да се вглеждаш в живота!” А там Жан не намира нищо. „Всичко е сринато из основи. А от мен се очаква да бъда бъбрив, екстравагантен и харизматичен. Животът ми беше кал. От най-черната. И сега трябва пак в нея да се заровя… Като че ли всичко в моя живот беше лъжа. Животът ми бе един глупав и тривиален мит, който не аз, а светът създаде. Аз просто се опитах да повярвам в него.” След тези думи пред свой стар уличен приятел, Баския се прибира в дома си. И никога повече не излиза от там. Едва на 27 години за него завесата пада безвъзвратно на 12 август 1988 година.

текстът е публикуван в списание L`Europeo №12

Presentation1

[1 слайд]

Пламен В. Петров, Национална художествена академия,

І курс, специалност Изкуствознание, 4 декември 2010 година

[2 слайд] „Да общуваш с Хитлер бе истински празник. Умен, премерен и забавен. На моя 40-ти рожден ден той ми подари „скромно” имение за 800 000 марки. Днес този щедър и великодушен човек е обявен едва ли не за наместник на дявола.”[1] – казва скулпторът и художник Арно Брекер, когото мнозина назовават с прозвището, дадено му от самия Адолф Хитлер – нацисткият Микеланджело. Днес, в края на изтичащата година, когато отбелязахме 65-годишнината от победата над нацизма, тези думи на твореца Брекер продължават да звучат тревожно. [3 слайд] Защото именно подобни реплики, карат човек да осъзнае, че най-пагубната характеристика на нацисткия режим не е унищожаването на милионите човешки животи. Най-тежкият детайл е тоталитарният проект на ума. Конституирането на убийците. На слугите. Убийците дефинирали концентрационния лагер като своеобразен nomos за осъществяването на проекта за „чиста” арийска раса[2] – това са ярките личности, смелите, послушните, верните, интелигентните, изобщо бойците, превърнали се във фюреропоклонници. [4 слайд] Както Айхман повтаря многократно в рамките на Йерусалимския процес: Fürhrerworte haben Gesetzkraft[3] – Всяка дума на Фюрера е непосредствен закон. Хитлер е политическата форма на живот-а на германския народ. Като тук под живот разбираме не просто обществения, политическия живот, а живот-а в аристотеловия смисъл – животът, като думата, с която се изразява актът на мислене (ζωή)[4]. Животът, като изключителна битийна характеристика на всяко човешко същество. Тъкмо поради това, животът е единствената ценност, която създателите на Третия райх припознават за целите на своята идеология и прокламират, и върху която са в състояние да наложат тотален контрол, и то пред погледа и с категоричното съгласие и подкрепа на милионната тълпа на германския народ.

Но как се осъществява тази власт?

[5 слайд] По време на процеса срещу медиците в Нюрнберг[5] [1947] доктор Фриц Менеке, свидетел по делото, съобщава, че през месец февруари на 1940 година правителството на Райха изковава законови мерки за „елиминиране на непълноценния живот”. Терминът непълноценен живот (или според немския израз Lebensunwerten Lebens – живот, който не заслужава да се живее) се появява в европейската юридическа система 20 години по-рано, като част от заглавието на една тънка сивосиня книжка[6], чиито автори са уважаваният специалист по наказателно право Карл Биндинг и професорът по медицина и специалист по проблемите на професионалната етика – Алфред Хохе. Техният текст повдига, болезненият и днес въпрос за легализацията на евтаназията. Биндинг тълкува самоубийството като суверенно право на човека над собственото му съществуване, а малко по-късно пита недвусмислено: „Трябва ли легитимността на отнемането на живота да бъде ограничена само до самоубийството или може да бъде разпростряна и до убийството на трети лица?” Според автора, отговорът може да бъде даден единствено, ако се вземе ясно становище относно това дали съществуват човешки животи, до такава степен лишени от юридическа стойност, че тяхното наличие вече да е лишено от всякаква ценност. Биндинг дава положителен отговор – „непълноценният живот” съществува и той трябва да бъде прекъсван. Психично болните, хората с увреждания, политическите дисиденти, хомосексуалистите, смесените двойки и престъпниците трябва да бъдат освобождавани от битието и когато това не може да бъде извършено с изричното съгласие на носителите на това нарушено, болно битие, то решението трябва да бъде предоставено на държавна комисия в състав – лекар, психиатър и юридическо лице. [6 слайд] Тези размишления на Биндинг дават основания на Фюрера и неговите приближени да стартират в началото на 1940 година своята програма „Action T4”[7] или така наречената Програма за евтаназия на нелечимо болни. Института „Графенек” в градчето Вюртенберг е център на реализиране на Програмата. Днес „Графенек” е един от нечовешките символи на тази човешка трагедия. Там всеки ден са се приемат около 70 човека на възраст от 6 до 93 години. Болните се подлагат на общ преглед и се преценява от двама лекари дали отговарят на изискванията за „непълноценен живот”. До 24 часа класифицираните като такива се елиминират. [7 слайд] Поставя се инжекция с 2 сантиграма Morphium-Skopolamina, след което следва редът на газовата камера и „Циклон Б”. На други места, заличаването на живота се извършва със свръхдоза луминал, веронал и морфин. Статистиката? – 70 273 убити за петнадесет месеца, а резултатът? – Човекът вече е само политическо животно, чийто собствен живот като живо същество е под въпрос [по М. Фуко].

На 24 август 1941 година[8] малките институти за осъществяване на Програмата за евтаназия на нелечимо болни, преустановяват своето действие главно по настояване на Римокатолическата църква. Мюнстерският епископ Клемент Август публично изобличава тези убийства от амвона на катедралата. Хитлер издава указ за преустановяване на Програмата за „раздаване на милосърдна смърт“[9] и я подменя с проекта за справяне с „юдейско-болшевишкия“ враг. В този своеобразен кръстоносен поход вече решават да се включат, съвсем доброволно, пастори и епископи, включително и епископ Клемент Август. А обученият персонал за убийство по милост[10], медицинските лица от Графенек, въпреки положената Хипократова клетва, активно се ангажират с постигането на новата голяма цел. Окончателното решение[11] е взето. Малките лаборатории за унищожаване на битието на не-ариецът са подменени с гигантските вертепи за претопяване на човешки животи – концентрационните лагери. И макар че преди това тези структури вече са били част от човешката история, сега Третият райх ги превръща в центрове за реализиране на своята евгенистична биополитика, в мащаб непознат до този момент. Лагерите на смъртта – Anus mundi[12] или мястото, където се изхвърлят екскрементите на човечеството – не-чистата раса.

Казаното до тук, струва ми се, ясно очертава низът от малки подмени, които управата на нацисткия Райх предприема, за да конституира биполитическото пространство, в което ще може да осъществи своите идеи за тотален контрол в условията на ад сътворен от самия човек. Малките подмени, който са приложени неусетно, но не и тайно, в което е и голямата трагедия на Втората световна война, превръщат първата половина на 40-те години на миналия век във вместилище за колективната човешка болка. Едва ли някога ще си дадем пълно и задоволително обяснение как човешкият род е допуснал всичко това. Но сякаш едно е сигурно – настоящето, което обитаваме днес, е силно белязано от малките подмени, благодарение на каквито се е осъществил и проектът нацистки Райх.

С оглед на коректността ще си позволя да дам своего рода дефиниция на понятието подмяна. Още в древна Гърция поетите са знаели, че могат да изкажат и лъжа, и истина, както и да смесят едното с другото и то по начин, че лъжата да е привидно достоверна. Музите говорят на Хезиод следното:

Знаем как всички лъжи да направим на правда подобни,

знаем и истини ний да говорим, ако пожелаем.[13]

Лъжата сякаш винаги бива разбирана като една не-истина. Ето защо в настоящия текст думата подмяна не бива да бъде разбирана като лъжа, a като своеобразна привидна истина. Подмяната е една подражателна истина, която обаче няма за цел да способства за очищението на човека от низките страсти[14], а е основание за дефиниране на така нареченото пространство на изключението, на едно извън-редно положение, в което не юридическия, а сякаш моралният закон, привидно, налага предприемането на неподозирани действия. Действия, които са инициирани от едноличния авторитет (какъвто е Хитлер в нацисткия Райх), авторитет, на който е поверена цялата истина. А както казва Платон в един от своите „Диалози” – „Този, който притежава истината има правото да я подменя.”[15]

След тази кратка уговорка, в следващите редове ще очертая един, на пръв поглед различен дискурс на подмяната, но струва ми се не по-малко застрашаващ битието ни и в частност автономността на изкуството.

„Малката четиринадесетгодишна балерина”

На 27 септември 1917 година, когато светът е потопен в тревожното настояще на Първата световна война, умира Едгар Дега. Няколко дни след погребението на твореца в гробищния парк Монмартър в Париж, неговият приятел и търговски посредник Пол Дюран-Рюел заедно с Амброаз Волар се отправят към булевард „Клиши” №6[16]. Там е триетажният апартамент на покойника, който прилича не на жилище, а на работно ателие.[17] Дюран-Рюел и Волар са изпълнители на завещанието на художника. Сред купищата картини, работни скици и скулптурни разработки, те откриват и единствената скулптура, която Едгар Дега сам нарича скулптура и я показва на Шестата изложба на импресионистите, известната като Изложбата на независимите – „Малката четиринадесетгодишна балерина”. Още през 1881 година тази малка восъчна скулптура висока 99 сантиметра, предизвиква вълна от остри коментари от страна на Парижкия интелектуален елит. Само две седмици след откриване на изложбата на 2 април, във вестник La Civilisation е отпечатана статия на Ели дьо Мон, която описва скулптурата с думите: „Този плъх от операта има нещо от маймуната, от скаридата, от недоносчето. Ако беше още малко по-малък, човек би се изкушил да го затвори в буркан със спирт.”[18] На 23 април във вестник Le courrier du Soir критикът Пол Манц отсъжда остро: „Обикаляме около малката восъчна балерина и нищо не ни трогва… Защо е толкова грозна тя?… Обикновените граждани, дошли да разгледат тази восъчна фигура, застават за миг слисани и ние чуваме възклицанието на един баща: „Боже мой, дано дъщеря ми не стане скачачка.”[19] А известният в цял Париж критик Алберт Волф е категоричен: „Гледайки тази балерина, спокойно можем да обобщим – Творчеството на господин Дега, който вече наближава 50-те години, се състои, както преди 30 години, само от интересни опити. Той е знаменосецът на независимите… По-късно в отвъдния живот, Дега ще се носи над вечно подновяващ се сноп светлина, като някакъв всевечен баща, бог на неудачниците.”[20] Цялата тази критична оценка, навярно потиска Дега и той никога повече не дръзва да показва свои триизмерни ваяния. Дюран-Рюел и Волар уведомяват наследниците на художника за откритата в ателието „Малката четиринадесетгодишна балерина”. Те се свързват със собственика на „Леярна Хебрар” – Адриен-Орелиен Хебрар и на 13 май 1918 година подписват договор[21] с него, съгласно който в леярната трябва да се изработят двадесет и две бронзови отливки на скулптурата. Отливките се правят регулярно до 1936 година, когато Голямата депресия се оказва съществена пречка за пласирането им. Година по-късно леярната фалира.[22] След смъртта на Хебрар имуществото му е наследено от неговата дъщеря Нели Хебрар. През 1949 година Нели Хебрар изкупува значителен дял от правата на наследниците на Дега върху Малката балерина. Това й позволява да възстанови изработването на бронзови отливки на восъчния модел излязъл изпод ръката на художника. 6 години по-късно Нели Хебрар продава все още съхранената восъчна скулптура на американския колекционер Пол Милън, която той от своя страна дарява на Националната галерия за изкуства във Вашингтон.[23] Нели Хебрар обявява още през 1921 година, че са направени две гипсови отливки директно от восъка на Дега. Едната е продадена през 40-те години на Джон Ревалд[24], който я препродава на Пол Мелон, който от своя страна през 1985 година я дарява на Националната галерия за изкуства във Вашингтон. Втората гипсова отливка е откупена от галерия M. Knoedler & Company през 1956 година. Две години по-късно управителят на галерията г-н Кньодлер я дарява на Joselynе Art Museum в Омаха, щата Небраска[25]. През 2001 година обаче става ясно, че Леонардо Бенатов, собственик на една от най-известните леярни в света, Леярна Валсуани в Шеврьоз, на улица „Де плант” №74, Париж, е притежател на трета гипсова „Малка четиринадесетгодишна балерина”[26], от която е започнато да се изготвя нова серия от бронзови отливки. Леонардо Бенатов се сдобива с гипсовата отливка на балерината още през 1955 година, като я закупува от Албино Палазо, майстор леяр в „Леярна Хебрар”.

Но кой е направил тази трета гипсова балерина?

Изкуствоведът Уолтър Мейбаум изказва предположението, че вероятен автор може да е Пол-Албер Бартоломе[27] – скулптор и приятел на Дега. Според Мейбаум проведените изследвания и направеният анализ доказват, че това трето гипсово копие е създадено още преди да е подготвен калъпа от восъка на Дега в леярната на Хебрар. Д-р Грегъри Хедберг, изкуствовед и директор на Отдел „Европейско изкуство” в Hirschl & Adler Galleries в Ню Йорк изказва предположението, че Бартоломе прави гипсовата отливка на балерината още докато е жив Едгар Дега.[28] Според теорията на Хедберг, Бартоломе прави тази гипсова отливка за собствената си колекция, което означава, че тази трета гипсова балерина е направена между 1887 и 1903 година. Именно тя е послужила като матрица за направата на бронзовата отливка на „Малката четиринадесетгодишна балерина”, която бе изложена в Националната художествена галерия в София между 2 септември и 27 октомври тази година.

Направеният бърз обзор на историята на „Малката четиринадесетгодишна балерина” след смъртта на нейния автор, безспорно е поле за една мащабна полемика относно, казано профанно, кое копие на тази скулптура е „по-автентично”. След повята на бронзовата скулптура от третата гипсова отливка от восъчния модел на Едгар Дега, тоест тази, която бе изложена в София, се разрази ожесточен дебат по този въпрос.[29] Дебат, който няма да привеждам тук, защото той няма пряко отношение към темата на настоящия доклад, но ще си позволя да разгледам един неспоменаван, а може би и умишлено премълчаван проблем, около скулптурата на Дега, която днес е експонирана на десетки места[30] по света, а именно проблема за подмяната на първообраза.

Както вече бе казано, „Малката четиринадесетгодишна балерина” е обект на дълги коментари още при експонирането й в рамките на Шестата изложба на импресионистите. Множеството статии публикувани тогава, се оказват наистина ценен източник за информация, относно това как всъщност е изглеждала изваяната от Дега балерина. Когато Пол Манц критикува сътвореното от художника скулптурно чудовище, прототип на грозотата, той дава детайлно описание на скулптурата, а именно: „Една восъчна статуетка с неочакван безпощаден реализъм. Нещастното дете е право, облечено в евтина набрана рокличка от муселин, със син колан на кръста, с леки пантофки на краката… Изпъчена напред и вече малко уморена, тя е изтеглила ръцете си назад зад гърба… Челото й покрито до половина от косите й… Мръсотията и петната, които господин Дега е поставил върху плътта на това нещастно момиченце, вдъхват ужас…”[31] Описанието може да се допълни и с цитати от други статии – „Корсажът е бял”. Дега облича восъчната си скулптура „с корсаж от истински плат, а после го е покрил изцяло с восък”. При първото и единствено представяне едгаровата танцьорка е „обута с истински сатенени пантофки”.[32] И не на последно място – „Малката четиринадесетгодишна балерина” е поставена в стъклена кутия.[33] Всъщност Едгар Дега заявява още при програмирането на Петата изложба на импресионистите, че ще изложи своя скулптура.[34] При откриването на изложбата е експониран само стъкленият кафез, в който е трябвало да стои восъчната скулптура[35]. Дега желае да я доусъвършенства, заради което я излага едва на Шестата изложба в същия стъклен кафез. Представеният илюстративен материал [в Приложението] показва несъответствието на множество от скулптурите, които се помещават в различните музеи и галерии в целия свят, с писмените свидетелства за първообраза създаден от Едгар Дега. Въпреки това, нароилите се навсякъде образи на „Малката четиринадесетгодишна балерина” в колекциите на музеите и галериите са вписани като скулптури на Дега. Този своеобразен парадокс, тази сякаш добре обмислена подмяна на първообраза, която е продиктувана като че ли преди всичко вече не от идеята за тоталния проект на ума, а от такъв за икономическата целесъобразност, който конституира консумистическото общество[36] на съвременния глобален свят [по Н. Болц], владее настоящето (настоящото???) ни битие.

Но съзнаваме ли в какво би могло да прерасне всичко това?

През ХІХ век картината на Леонардо да Винчи „Мона Лиза” представлява енигматично изкушение, както за профана, така и за интелектуалеца. Когато обаче през ХХ век картината започва да се репродуцира, тя се превръща в един тривиален предмет, който според думите на американския изкуствовед и философ Харолд Розенберг – „Мона Лиза прилича повече на леля ви, отколкото на велика картина.”[37] Но в случая със скулптурата на Дега не става дума за форма на репродукция, за клонинг на „Малката четиринадесетгодишна балерина”, а за една същинска подмяна на първообраза, което не без основание може да се нарече, че е своеобразна подмяна на миналото[38]. Но нацисткият Райх като че ли прави същото – Археологически разкопки, на които са разкрити примитивността на германския праисторически народ, карат Фюрера да попита малко след стъпването си в длъжност през 1933 година: „Защо привличаме вниманието на целия свят към факта, че не сме имали минало? Не е ли унизително, че римляните са издигнали големи сгради, докато нашите прародители още са живеели в колиби от кал?”[39] И докато Химлер изпада във възторг от археологическите разкрития, Хитлер продължава да негодува: „Всичко, което доказваме с това, е, че още сме хвърляли каменни брадви и сме се навеждали над огъня на открито, за да се топлим, когато Рим и Гърция вече са били достигнали най-високо ниво на култура. Ние наистина трябва да направим всичко възможно това минало да се подмени.”[40]

През 1936 година Валтер Бенямин пророкува[41], че епохата на техническата възпроизводимост ще обезцени творбите на изкуството наследени от миналото. Пророкува, че ще заживеем в свят, в който ще се появяват все нови и нови форми на изкуството, чиито крайни обекти, нямат да имат оригинал и че разликата между създател на изкуството и човек, който консумира чрез нагледа неговото творчество, ще бъде заличена. До каква степен това се случи след края на Втората световна война е тема на друг разговор. През 2010 година като че ли вече сме в състояние да дефинираме нова епоха, в която изкуството ще навлезе в обозримо бъдеще, ако все още не е – Епохата на подмяната. Една епоха, която не отразява същностното развитие на изкуството и неговите форми, защото, неговите създатели, като че ли все още не са в състояние да се отърсят от опита за експлозия на естетиката извън нейните традиционни граници. Епохата на подмяната е една епоха на Изкуствоведа. Изкуствоведът, който като участник във фанатасмагоричната игра на едно общество, изградено около пазара и технологичните масмедии, сякаш вече сам е готов да свали своята метафизична маска и да прокламира секуларизацията като единствения състоятелен подход за осъществяването на поредната „модерност” в изкуството. Изкуствоведът – човекът, който участва в организирането на колекциите на музеите и частните галерии; който пише поредната история на изкуството; който има за цел не само да прави едно външно каталогизиране на изкуството, което ще обслужва някаква цел – било тя дидактична, музеографска, мнемонична, а и да превежда обществото в света на изкуството – един свят, в който играта на парадигми и революции се развива свободно, неподчинена на изискванията за валидност, истинност, верификация. Изкуствоведът – човекът, пред когото е поставен целият инструментариум, с който може да бъде извършена една подмяна в света на изкуството, като тази със скулптурата на Едгар Дега. И ако не искаме битието ни да се осъществява в цивилизация на цинизмите, в пространство изтърбушено от каквато и да е ценностна система, в една фалшива и населена с лъжливи сенки на миналото вселена на изкуството, в континуитет от интелектуални катастрофи, подмяната трябва да бъде отхвърлена.

„Казах, чухте, знаете, съдете!”[42]

Библиография:

Агамбен, Д. Homo Sacer: суверенната власт и оголеният живот, 2004. 240 с.

Аренд, Х. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. С.: ИК Сиела, 2004. 388 с.

Аристотел. За поетическото изкуство. С.: Софи-Р, 1993. 136 с.

Аристотел. Политика. С.: Отворено общество, 1995. 322 с.

Аристотел. Реторика. С.: Софи-Р, 1993. 240 с.

Бенямин, В. Художествена мисъл и културно самосъзнание. С.: Наука и изкуство, 1989. 584 с.

Болц, Н. Консумистически манифест. С.: ИК Критика и хуманизъм, 2004. 291 с.

Буре, Ж. Дега. С.: Български художник, 1978. 181 с.

Видал-Наке, П. Убийците на паметта – Айхман от хартия и други есета върху ревизионизма. С.: ИК Критика и хуманизъм, 2005. 200 с.

Кендал, Р. Импресионистите разказват: Дега. ИК Бард, 2008. 224 с.

Лоуентал, Д. Миналото е чужда страна. С.: ИК Критика и хуманизъм, 2002. 752 с

Мейбаум, У. Скулптури на Дега. Министерство на културата на Република България и Френски институт в София, 2010. 206 с.

Платон. Диалози, Т. 4. С.: Наука и изкуство, 1990. 634 с.

Тротер, Б. Когато отрядът на телохранителите вземе властта. // L`Europeo, 2010, №13

Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. С.: Народна култура, 1988. 261 с.

Barbour, D. Degas’s Little Dancer: Not Just a Study in the Nude. // Art Journal, summer 1995

Beale, A. Little Dancer Aged Fourteen: The Search for the Lost Modèle. Richard Kendall, Yale University Press in association with the Josyln Art Museum, Omaha, Nebraska, 1998.  99 p.

Berenbaum, M., Peck, A. The Holocaust and History: The Known, the Unknown, the Disputed and the Re-examined. Indiana University Press, 1998. 835 р.

Binding, K., Hoche, A. Die Freigabe der vernichtung Lebensunwertes Lebens. BWV Berliner-Wissenschaft, 2006. 58 s.

Czestochowski,  J. Degas’s Sculptures Re-examined: The Marketing of a Private Pursuit. International Arts and Torch Press, Memphis, 2002. 238 р.

Cohan, W. A Controversy over Degas. // Art News, April 1976.

Gärtner, P. Museè d’Orsay: Art & Architecture. H. F. Ullmann & Könemann, 2008. 572 p.

Kielar, W. Anus Mundi: 1,500 Days in Auschwitz/Birkenau. Times Books, 1980. 312 р.

Klee, E. Euthanasie im NS- Staat. Die Vernichtung lebensunwerten Lebens. Fischer (Tb.), 1999. 512 s.

Leger, F. The Complete Graphic Work. Blue Moon Press, New York, 1978. 36 p.

Mannering, D. The Life and Works of Degas. Great Britain: Parragon Book Service Limited, 1994. 279 р.

Mantz, Р. L’Exposition des Indépendants. // Le Courrier du Soir, April 23, 1881, p. 3.

Mont, Е. L’Exposition des Indépendents. // La Civilisation, April 21, 1881

Masson, A. The Complete Graphic Work, Volume One: Surrealism, 1924-49. Blue Moon Press, New York, 1990.

Rewald, J. Edgar Degas: Original Wax Sculptures. M. Knoedler & Company, Inc., 1955. 3 p.

Rosenberg, A. Der Mythus des 20. Jahrhunderts: eine Wertung der seelisch-geistigen Gestaltenkämpfe unserer Zeit. Hoheneichen-Verlag, 1944. 712 s.

Rosenberg, H. Mona Lisa without a mustache: Art in the Media Age. // Art News, May 1976.

Serullaz, M. Phaidon Encyclopedia of Impressionism. Oxford: Phaidon, 1978. 20 p.

Speer, A. Inside the Third Reich. Simon & Schuster, 1997. 672 р.

Tusa, A., Tusa, J. The Nuremberg Trials. Mcgraw-Hill, 1985. 519 p.

Философия на унищожението

През ХХ век човечеството успя да докаже, че концлагерът е един особен хибрид между юридическо право и очевиден факт, в който двата термина стават неразличими. Тази своебразна биополитика за унищожение, в края на Втората световна война, е помрачена с далеч по-впечатляващи средства – атомните въздишки на Уинстън Чърчил и Хари Труман.

от Пламен Петров

Отвън вали проливен дъжд. Есенните листа са покрили цялата земя наоколо. В красивата си къща на улица Fitzroy 29 в Лондон, както подобава на истински аристократ в подобно време, той – дъблинчанина Бърнарад Шоу, отпива бавно от следобедния си чай, подръпва фино тютюнев дим от запалената лула и вдъхновен от обзелото го спокойствие записва: „В изкуството за създаване на живот човек не е създал нищо ново, докато в изкуството за унищожение той надминава самата природа”. Дата е 11 октомври 1901 година. След няколко дни писателя напуска тази къща, за да се пресели в малко селце в покрайнините на аристократичен Лондон. Седем години по-късно същата тази къща е закупена от бъдещата писателката Вирджиния Улф. На 17 ноември 1908 година, вероятно също вдъхновена от есенния пейзаж прави следната бележка в бялото поле на последния брой на вестник The Independent: „Дълбоко в недрата на самотното ми сърцето, аз усещам, аз чувствам, аз знам, че предстоят дни за човека, в който той няма да е човек, а ще е просто купчина пържоли скрепени помежду си с кухи кокали.” Изминават още седем години и в дома на улица Fitzroy 29, съвсем в началото на Първата световна война, вече се е настанил взелият преди няколко години Нобелова награда за физика сър Джоузеф Джон Томсън. Превърнал се в откривател на електрона, елегантният Джоузеф е поканил в дома си един от най-изтъкнатите учени – там са Алберт Айнщайн, Ърнест Ръдърфорд, както и лорд Релей (Джон Уилям Стрът), също нобелов лауреат за откритията си в областта на физиката. Сред гостите е и американският физик експериментатор Робърт Ууд, който след приключилата, уж „приятелска” среща пише: „Ние се събрахме сякаш, за да се наговорим как ще прекроим бъдещето на света. Цяла вечер, клатейки чашите си пълни с бренди, обсъждахме проблемите на средствата, с който се води разрастващата се отвън война. Малко преди края на вечерта възрастният лорд Релей се изправи и каза: Господа вече трябва да мислим за това как да направим войната по-ужасна. Аз вярвам, че колкото по-чудовищни средства бъдат изобретени за водене на военни действия, толкова по-плашеща ще е войната за света. И току вижте че сме заживели в свят без кръвопролития и разрушения.” Войната приключва 4 години по-късно. А с това започва и голямата надпревара за създаване на нови и все по-мощни оръжия. Малкият свят на научната общност, наистина вярва, че само чрез познанието за разрушителността на едно ново оръжие, е достатъчно да се поддържа политическият мир в света. Тази жестока заблуда захвърля планетата в едни от най-мрачните години в човешката история – Втора световна война. За мнозина война на Третия райх е просто безкраен низ от цифри, дати, трупове, кръв, имена на генерали, и най-важното – жестока борба за завладяване на един от най-интересните, а и стратегически важни, светове във вселената – Светът на атомите и атомната енергия. На 8 ноември 1895 година един мъж с дълга неподдържана с месеци гъста черна брада на име Вилхелм Конрад Рьонтген довършвал своите експерименти в полутъмната си лаборатория в университета във Вюрцбург, Бавария. Навел глава над листи хартия, увлечен в поредните дълги математически уравнения, вниманието на физика е привлечено от „магическо” блещукане в другия край на стаята. „Почти уплашен стигнах мястото, от където струеше светлината.” Странното сияние идва от къс хартия, покрит със интересно вещество (бариев платиноцианид) за което се знае само, че подложени на специално облъчване, то започва да излъчва тайнствена луминесценция. Вилхелм е смаян – „Няма облъчване, а хартийката свети!” Оглежда целия кабинет и открива, че, единственият уред (катодно-лъчева тръба), който работи е чак в другия край на лабораторията, а на всичкото апаратът е покрит с плътен картон. Когато изключва уреда светещата хартийка престава да блести. При светване, сиянието се завръща. „А когато ръката ми попадна неволно между апарата и листчето видях костите на дланта си. Беше като магия!” Разказва седмица по-късно за откритието си Рьонтген. В света на физиката са дефинирани познатите ни днес рентгенови лъчи. А това превръща откривателя му в първият носител на нобелова награда за физика. В законодателната власт обаче възниква огромен проблем. Юристите се безпокоят, че рентгеновите лъчи, правейки човека прозрачен, ще унищожат неговите лични тайни. Законодателите са особено загрижени за благоприличието на младите дами. Така в Америка е гласуван един от най-абсурдните закони в историята на правото – закон, който изрично забранява използването на рентгенови лъчи при изработката на бинокли за опера. Други започват да провеждат различни опити, за да търсят образа на душата. Ала трети използват най-новото научно откритие, за да изследват миниатюрният свят на атома. Най-малката неделима частица в природата предстой да бъде разцепена на парчета и да хвърли в смут целия научен свят. И да накара новият канцлер на Германия – неуспелият архитект и художник Адолф Хитлер да мечтае за създаването на най-мощното оръжие в света – атомната бомба. В далечна Италия, през лятото на 1933 година започналият да оплешивява прогресивно тридесет и три годишен физик Енрико Ферми работи във Флорентинския университет. Красивата му съпруга Лаура Капон – италианка с еврейски произход, макар и бременна в 8-я месец е непрекъснато до него и помага, с каквото може. Денят е 21 юли и днес физикът е планувал да „обстрелва” най-тежкият химичен елемент – силно токсичният и радиоактивен метал уранът. В 12 часа Ферми стартира експеримента, а резултатът, който получава е стряскащ – атомът се разцепва. Получената енергията при този процес е с 40 милиона пъти повече в сравнение с енергията отделяна при нормална химична реакция. Крясъците на Лаура обаче бързо прекъсват еуфорията на физика. Лаура ражда. „Така в деня, в който ядрото се пръсна на парчета, аз станах баща!” – гордо се хвали по-късно известния с нескромността си италианец. Уви отговори на въпросите какво, как и защо се е случило всичко това все още липсват. Почти цялото физично общество в Европа впряга силите си в разгадаване на загадката, както никога до сега. А отговорът пристига в навечерието на Втората световна война. Открит е механизмът на верижната реакция на деление на тежките атомни ядра в следствие, на която се получава нечувана до момента мощна ядрена енергия. А за неин откриватели е група от изтъкнати немски учени. През това време познайникът Енрико Ферми печели своята Нобелова награда за физика. На церемонията по награждавани физикът е с красивата Лаура и трите им деца. Получил почетния диплом и пликът с пари той бяга заедно със семейството си от Стария континент. Фашисткото управление на Бенито Мусолини, преследващ върло хората с „нечиста (еврейска) кръв”, в това число и Лаура, отвежда Ферми във вражеския лагер от другата страна на Атлантика. САЩ се превръща в убежище са полегналият от военна Европа интелектуален елит. За съжаление, множеството пристигащи физици и химици тревожно шушукат помежду си – „Германия е готова да създаде атомна бомба за военни цели. Всичко е въпрос на броени месеци.” Така започва отброяването на времето на най-новата епоха в човешката цивилизация – Епохата на атомната енергия. Лошите новини от ходовете на войната заливали научния свят. Германия е окупирала Чехия. Хитлер издава заповед да бъде прекратен износа на уранова руда от едно от най-голямото находища – това в мините в Яхова, Чехия. За всички това бил ясен знак – Хитлер е мобилизирал цялата си сила в създаването на смразяващото оръжие. Единственият, който е в състояние да се противопостави бързо и ефективно на всички тези ходове се оказва Великобритания. Там са не само английските физици Джордж Томсън (откривателя на вълновите свойства на фотона и Нобелов лауреат), Джеймс Чадуик (откривателя на неутрона), но и група немски физици с еврейски произход, избягали от преследващият чиста раса мустакат Фюрер. Сред тях е и Емил Юлиус Клаус Фукс. След избухването на войната Фукс е интерниран в лагерите на смъртта в Квебек, Канада. Благодарение на неговия сънародник и колега физикът Макс Борн Фукс е измъкнат чрез поредица от политически ходове от сигурна смърт. Но Великобритания има условие – Фукс да съдейства в разработването на проект за ядрено оръжие. Военното министерство е готово да сформира специален изследователски екип. Така се ражда групата MAUD (Military Application of Uranium Detonation – „Военно приложение на урановия взрив”) и започват първите крачки към създаването на островната атомна бомба. Мнозина от управляващия страната екип е скептично настроен към целите на този проект. „Убедени съм, че нищо няма да се получи.” – констатира горчиво в началото на 1940 министър-председателя Невил Чембърлейн. Лично той забранява в начинанието да се инжектират безразсъдно големи количества средства. Съвсем очаквано – групата MAUD лишена от пари не успява да си набави необходимите материали за започване на експериментите. През май 1940 година на власт идва коалиционното правителство на консерватори и лейбъристи, ръководено от Уинстън Чърчил. Новият председател е благоразумен – той е готов на всичко, за да успее проектът. Осигурява необходимите средства, но не забравя да се погрижи и за секретността на случващото се. Със задачата са ангажирани тайните разузнавателни служби на МИ-6. Въпреки научната квалификация доказаната лоялност към Великобритания физиците-емигранти са под строг контрол. Подменени личности, ограничена свобода, отделяне от семейството – са само част от средствата за контрол. Никой обаче не се противи. А през 1941 година пристига първите резултати. „Създаването на атомна бомба е възможно начинание в обозримо бъдеще (1-2 години). Бъдещата уранова бомба ще има разрушителна сила, еквивалентна на 1 800 000 килограма тринитротолуол (б.авт. тротил)…”, се чете от доклада оставен върху бюрото на Чърчил. Министър-председателя свиква тайно събрание, документите, за което са разсекретени едва след първата бомбардировка над Япония през 1945 година. В декларация Уинстън Чърчил пише: „…през лятото на 1941… по тяхно мнение [на групата MAUD] има реални изгледи атомната бомба да бъде произведена до края на войната. Ето защо в министерството за научни и промишлени изследвания създадохме специално направление за ръководството на тази дейност, което поради секретност нарекохме „Управление на тръбни сплави”.  На 11 октомври 1941 г. президентът Франклин Рузвелт ми изпрати писмо, с което ми предлагаше да обединим усилията си. В резултат на това британките и американските учени бяха обединени и редица британски учени – специалисти в тази област заминаха за САЩ. До лятото на 1942 г. тази разширена изследователска програма с основание потвърди обещаващите прогнози, които бяха направени преди година. Бе дошло времето за вземане на решение за построяване на заводи за мащабно производство…”  Така дейностите по изготвяне на „адския взрив” постепенно се прехвърлят изцяло на американска територия. Но Великобритания не остава безучастна. Тайните служби на Острова трябва да се справят с най-големия проблем – възпрепятстване на Германия по пътя й към атомната бомба. Планът е задействан още по време на „странната война” до началото на май 1940 година, когато германската армия завладява Полша, но предприема настъпателни операции срещу Франция или Великобритания. От Ми-6 стартират Операция „Freshman”, която се оказва най-тежката глава от военната история на Норвегия. В покрайнините на малкото производствено селище Рюикан (централната част на Норвегия, в планинската област Телемарк) през 1934 година е издигната красива масивна сграда, над която е поставено гордо името на фирмата „Норск-Хидро”. Зад стените на това предприятие, при изключително строги мерки, се произвежда химичното съединение „тежка вода”. Ако уранът е кръвта на атомната бомба, то „тежката вода” е сърцето, което я задейства. Ето защо тази безценна съставка се превръща във фикция за Третия Райх. Производството е уникално и никъде по света все още не може да се открие този компонент освен в Рюикан. Работещите принудително немски физици са категорични: „Издигането на нов завод на територията на Германия е немислимо – това би отнело поне 8 години.” Избор няма – това е допълнителен повод Хитлер да нападне Норвегия. Дата е 9 април 1940 година. Възникналите проблеми забавят настъпването през високите и трудно проходими планини, в които е скътана потенциалната цел – заводът „Норск-Хидро”. От Службите на Ми-6 в края на ноември 1942 година плануват унищожаване на предприятието. 29 ноември британски и норвежки командоси разположили се удобно в планерите прелитат над заснежените склонове в местността. Приземяването е успешно, но не съвсем. При кацането се образува лавина и убива част от и без това оскъдния екип. Оцеляват девет човека. Снегът обаче се оказва истински неприятел. Немски военни разкриват следите им и успяват да разстрелят петима от нарушителите. Останалите четирима се скриват в изоставена от мечка хралупа в подножието на Хардангерското плато. Тук те дочакват новия десант организиран от Великобритания на 16 февруари 1943 година. Седмица по-късно командосите изпод носа на немската охрана взривяват огромна част от завода и наличните 1000 килограма „тежка вода”. Всички от екипа се измъкват невредими. Чърчил и тайните служби тържествуват. Според техни изчисления възстановяването на нанесените щети ще отнеме на Хитлер повече от 2 години. В действителност германците успяват да възстановят производството още същата година през август месец. А с това са възобновени всички доставки за Германия. След случилото се обаче немските главнокомандващи вземат крути мерки. Районът е отцепен, а местното население е превърнато в лагерници в завода. Великобритания прави решителен ход – въздушна атака на „Норск-Хидро”. 16 ноември 1943 година 112 английски и американски бомбардировачи изравняват предприятието и прилежаща към него електроцентрала със земята. „Фюрерът беше подивял. Изпрати телеграма веднага да транспортираме оцелелите количества вода. Не бяха повече от 600 килограма.” – разказва немски войник след войната. Оцелелите немски части в Рюикан съвместно с местното население организират ферибот, който да акостира в близкия фиорд Тинсо на 15 километра от селището. След 12 часов преход с безценния товар, корабът е натоварен и потегля. През дълбоките води на фиорда. Уви екипажът е част от норвежко съпротивително движение и въпреки добре прикритата „тежка вода” разбират какви са подбудите за това внезапно бягство на немските части. Стигнали едва по средата на фиорда Корабът е взривен и последните останки от така важното „сърце” на атомната бомба се оказват на 430 метра под водата. Днес останките на плавателния съд могат да бъдат посетени с мини подводница. Така опитът на Германия за стартирането на „уранов” проект е осуетен, но до кога? Останалите в Германия физици и химици са изключително заети. Освен всичко друго те трябва да се занимават и с разработването на така наречената „арийска физика” грижеща се за бързата газова смърт на евреите. Хитлер обаче не успява да се сдобие със своя атомна бомба. Според някой това се дължи на липсата на ресурси, но според други това е заслуга единствено учените на Фюрера, които умишлено правят грешки само и само за да не се стигне до подобно оръжие. Единствено Вернер Хайзенберг, също с Нобелова награда за физика (1932) признава: „Често в работата си допусках малки незабележими гафове, които обаче проваляха цялото начинание. Не можех да си позволя да се превърна в убиец.” От другата страна на Атлантическия океан… нещата се развиват в съвсем неочаквана посока. На 2 август 1939 година в Овалния кабинета на президента Рузвелт се получава писмо подписано от Алберт Айнщайн: „… в най близко бъдеще елементът уран ще се превърне в нов и важен източник на енергия… стана вероятно възникването на ядрена верижна реакция в голяма маса уран, при което биха се получили огромни количества енергия… енергията съдържаща се в един кубичен метър уранов оксид, е достатъчна да издигне един кубичен километър вода, т.е. вода с маса един милион килограма, на височина 27 километра! Впечатляващо нали?…” Писмото на избягалия от Европа евреин и откривател на теорията на относителността има за цел да убеди президента да стартира проект за създаване на атомно оръжие. Макар самият Айнщайн да не познавал добре материята на ядрената физика, в този момент той изпълнява молба на свои колеги. Свикана е специална комисия, която да преразгледа въпроса, но предложението е отхвърлено. „Такова оръжие все още не би могло да се създаде.” – констатира Рузвелт. На 2 март 1940 година Айнщайн отправя още едно искане към президента. Този път той използва други причини за необходимостта от ядрено въоръжаване – „Хитлер прави всичко възможно, за да изпревари САЩ в това начинание, а вие г-н Президент умувате!”. Така на 13 август 1942 година към военноадминистративното ръководство на страната е прилепен нов, незнаен от никого проект наречен DSM (Development of Substitute materials – Разработване на заместващи материали). Казано с други думи – стартира един от най-чудовищните и скъпи проекти в съвременната история – проектът „Манхатън”. Учените участващи в тази „безумна” инициатива са просто „научен персонал”, което е задължен да спазва най-строги мерки за сигурност. Малко преди края на войната ангажираните по дейностите възлизат на 150 000 човека с различна квалификация: от учени със световна известност, в чиято група се включват и почти всички нобелови лауреати в области химия и физика, до общи строителни работници. Зидарят работникът Джон Гренс разказва: „Работихме така сякаш идваше края на света и трябваше да се построи нов Ноев ковчег. Важното е, че плащаха добре.” И няма как – общата стойност на проекта „Манхатън” е 2 милиарда щатски долара. Ръководител на всички дейности и един от малцината имащи поглед върху цялостните намерения на случващото се е Лесли Ричард Гроувс – човекът, който само преди шест месеца е ръководил строителството на сградата на Министерството на отбраната в САЩ – „Пентагон”. А за негов неизменен помощник и командващ най-важното звено от проекта – ядрената лаборатория „Лос Аламос” е назначен Юлиус Робърт Опенхаймер.  Мнозина обаче имали възражения по повод назначаването на Опенхаймер. Отговорът на въпроса „Защо?” се крие в миналото му. Робърт Опенхаймер е един от най-изтъкнатите физици в САЩ по това време. Уви във всички, които общуват с него, той оставя неприятното впечатление за един психически нестабилен мъж, който може да бъде познат по вечно димящата в устата му цигара. „Знам, че никой не ме харесва. Знам, че пуша по 4 кутии цигари ден, няма нужда да ми го повтаряте, нали аз си ги купувам. Но в крайна сметка аз нямам нужда от приятели, аз имам нужда от физика.!” – горчиво се оправдава Опенхаймер. Втората причина е, че в досието му заведено от службите на ФБР още от времето на Гражданската война в Испания (1936-1939), се съдържат сведения за връзката му с леви организации, включително и видни членове на местната Комунистическа партия. Има и още една съществена причина за недоволство от избора на заклетия пушач – от една година той е женен за Катрин Харисън, която обаче е бивш член на комунистическата партия, а както сам Айнщайн казва – „Няма бивши комунисти.” А като капак на всичко, всички знаят, че той й изневерява с бившата си приятелка Джийн Татлок., която малко преди края на войната се самоубива мистериозно. Тези притесненията се оказват недостатъчни и като че ли неоснователни – през юли 1943 година Робърт е назначен, а през цялата си служба сякаш демонстрира истинска отдаденост на властимащите на деня. Още предната година обаче е започнало строителството на националната ядрена лаборатория „Лос Аламос”, в която всички физици да работя съвместно. През декември 1942 година там вече работят 100 от най-добрите физици в света, а в края на следващата Коледа е посрещната от общо 5993 специалисти от различни сфери на естествените науки. Там са всички – Енрико Ферми, Клаус Фукс, Макс Борн, Джордж Томсън, Алберт Айнщайн, Ърнест Ръдърфорд и кой ли още не. Отсъства обаче създателят на квантовата механика Нилс Бор, който все още не е напуснал Копенхаген. Британските тайни служби прихващат тайно съобщение издадено лично от дясната ръка на Фюрера – Паул Йозеф Гьобелс. От Ми-6 са силно притеснени – германците имат намерение да арестуват Бор и да го принудят да работи за тях. За целта от Гестапо плануват насилствено депортиране на датските евреи и обявяването на военно положение в страната – така отвличането на Бор ще остане незабелязано. Чувайки новината, министър-председателя Чърчил дава нареждане физикът да бъде уведомен веднага и депортиран на Острова. С помощта на датското съпротивително движение Нилс Бор и съпругата му настанени в малка рибарска лодка пресичат през нощта на 28 септември 1943 година успяват да се прехвърлят във Швеция, след два дена те са в Стокхолм. По същия начин са измъкнати и децата на семейство Бор. Британските служби координират плана за бягство. Всички трябва да останат в Стокхолм, но г-н Бор и най-големият му син Ааге Бор, талантлив млад изследовател в областта на атомната енергия, трябва да отлетят за Лондон. Полетът е предвидено да се извърши с лек невъоръжен бомбардировач. Уви в самолета има място само за един пасажер. Затова татко Бор се налага да се вози в пространството, където обикновено се слагат авиационните бомби. По време на полета Нилс припада заради недостиг на кислород. Едва когато самолета кацат, пилотът и синът му разбират за състоянието на физика. Единствено доброто стечение на обстоятелствата спасява човекът, който ще опъне нервите на всички властимащи заели с проекта „Манхатън”. Нилс Бор е един от първите учени, които съвсем от рано се замислят за евентуалните бъдещи политически последствия от създаването и употребата на атомната бомба. Бор подчертава, важността от сътрудничество с всички останали държави. Още когато пристига в Лондон той се изправя пред Чърчил с пророческите думи: „Какво си мислите, че другите държави и преди всичко ССР, които все още не притежават атомно оръжие, ще останат безучастни наблюдатели? Нима си мислите че те няма да започната да изпълняват собствени програми за разработването на такова оръжие? И знаете ли какво, цялото това безумие ще доведе до безпрецедентна надпревара във въоръжаването.” Чърчил недоумяващо го погледнал и попитал: „За какво говорите всъщност господин Бор. За политика или за физика?” Разговорът се оказва загубена кауза. На следващия месец, докато във всички лаборатории на „Лос Аламос” кипи неспирен труд, Бор вече е в Америка – в Белия дом очи в очи с Рузвелт. Подобна вълна от въпроси, която обаче отново се сблъсква с категоричната заповед на президента: „Проектът продължава!” Бор Бързо успява да намери съмишленици сред колегите си. Мнозина виждат, че думите на датчанина не са без основание. Така отново се стига до търсенето на помощ от най-влиятелния сред политиците учен – Айнщайн. Този път в писмото си Айнщайн моли Рузвелт за противното: „Искам да ви предупредя, че всяко временно предимство, произтичащо от използването на атомната бомба, може да доведе в бъдеще до тежки политически последствия за САЩ и света!” Писмото обаче никога не достига до президента. Рузвелт умира неочаквано на 12 април 1945 година. Борбата на учените, е като че ли безвъзвратно прекършена. От ФБР вземат нещата в свои ръце. Първата мярка е издигане на невидими стени между всички отдели ангажирани в проекта „Манхатън”. Всеки от физиците има право да общува само с колеги от своята лаборатория. Всички започват да изработват само малки частички от един голям обект наречен атомна бомба. Всеки от ръководителите на лабораториите се движи с охрана от минимум шест човек – агенти от службите на Ми-6 и ФБР. Личният живот на учените става невъзможен. Цензура на кореспонденцията, подслушване на телефонните разговори на всички нива. В духа на тези мерки един от най-силно охраняваните е Нилс Бор. Той има ново име – Никълс Бейкър. Дори в спалнята си винаги е придружаван от минимум два човека, които бдят над съня му. След години той се шегува: „Аз не бях чак толкова възрастен, че да нямам сексуални потребности. От тези досадни агенти човек дори не можеше да мастурбира на спокойствие.” Междувременно на президентския стол се настанява дотогавашният вицепрезидент Хари Труман. Новият главнокомандващ за първи път чува за проекта „Манхатън” в края на април 1945 година. Той е истински запленен от идеята. Седмица по-късно той издава заповед за сформирана на комисия, която да изготви предложения, как и къде да се използва новото оръжие. На 1 юни на бюрото на президента има доклад, в който се препоръчва: „Първо – бомбата да се използва възможно най-скоро срещу Япония, второ – това да стане срещу обект с двойно предназначение: военен обект и разположени в близост къщи и други лесно разрешими сгради и трето – бомбата да се използва без предупредително предупреждение.” А препоръчаните градове са Хирошима, Кокура, Ниигата и старата столица Киото. Труман отхвърля предложението за Киото – „все пак това е стара културна столица със световно значение.” Които е „заменен” с Нагазаки. Все опит обаче от страна на учените за противопоставяне на предстоящото бива бързо осуетен. Мнозина изчезват безследно за няколко месеца. Никой не знае нищо. А проектът напредва стремглаво. Подготвени са общо два вида атомни бомби – от всеки вид по два броя. През юни месец двата вида бомби имат своето кръщение – елегантната уранова бомба е кръстена „Малчуганът”, а голямата и тумбеста плутониева бомба – „Дебеланкото”. „Това са иронични имена описващи външния вид на дребничкия Хари Труман и възпълничкия – Уинстън Чърчил – хората, които доведат до край проекта „Манхатън”.” – споделя Робърт Опенхаймер. Така на 16 юли 1945 година, понеделник в 3 часа и 30 минути сутринта на полигона на военновъздушните сили Аламагордо са скупчени множество общи работници, а Енрико Ферми и командващия проекта Ричард Гроувс крачат нервно напред назад. Започва експерименталната операция „Тринити” („Св. Троица”) Един от „Дебеланко”-вците е покачен върху голяма стоманена кула висока 33 метра. Разстоянието от тази кула до наблюдателните постове е цели 8 километра. А основният пункт от където опитът може да се наблюдава на открито е на 16 километра от плутониевата бомба. Навсякъде по полигона са поставени хиляди измервателни уреди. Времето се влошава – внезапно се появява вятър и опитът е отменен. Само с два часа закъснение. Точно в 5 часа и 30 минути малко преди изгрев слънце първата атомна бомба в света е задействана. Всички залягат в момента на взрива. Единственият останал прав е италианецът Ферми, който дори в момента на опита провежда физичен експеримент. Хвърля малки листчета хартия, които от създадената от взрива въздушна прелетяват повече от 200 метра. След което Ферми трезво отбелязва: „Убеден съм, че взривът, който създадохме се равняваше най-малко на 10 хиляди тона тротил.” А г-н Гроувс с все още развълнуван глас прошепва: „Край на войната. С едно или две от тия адски бомби с Япония е свършено!” Робърт Опенхаймер прибягва до свещените слова (единадесета глава на Бхагавад гита, 32-ри стих), за да опише възторга си: „По ярко от хиляда слънца… Аз идвам като смърт, унищожител на светове!”, а колегата му Кенет Бейнбридж горчиво отбелязва – „Всички ние сега сме кучи синове!” Присъстващите общи работници са в пълно недоумение от видяното. На следващия ден е изготвен доклад, който трябва час по-скоро да бъде предаден на президента Труман: „Никога досега човек не е създавал явление с подобна страхотна мощ. Светлината не подлежи на описание. Всичко наоколо бе озарено от обгарящ блясък, по-силен от светлината на обедното слънце. Тя беше златиста, пурпурна, виолетова, сива и синкава. Всеки връх, всяка долчинка и падина бяха така ярко и красиво осветени, че не може да се опише, а трябва да се види, за да може човек да си го представи. Това е красотата, за която великите поети само са мечтали, без да могат да я изобразят. Тридесет секунди след експлозията бурният порив на въздушната вълна се стовари върху хората, последван от силен, продължителен и ужасяващ рев, който предричаше сякаш второто пришествие и ни накара да се почувстваме жалки и нищожни богохулци, дръзнали да си играят със сили, подвластни само на Всевишния. Думите са слаби и несъвършени средства, за да се разкаже на тези, които не са присъствали, за всичките физически, умствени и психологични въздействия на експлозията. Само свидетелите могат да го разберат.” Още на обяд става ясно че взривът е бил видян дори и в селища отдалечени на 290 километра от мястото на експлозията. А медиите са уведомени, че тази сутрин е станала злополука в отдалечен склад за муниции, без да има пострадали, а материалните щети извън склада са незначителни. Оказва се, че единствените пострадали с изключение на загиналите стотици животни в района са стадо крави, които пасат на няколко километра от епицентъра. Малко по-късно по кожата им се появяват петна от действието на радиацията. „Тези крави и потомството им станаха обект на щателни изследвания и се превърнаха в нещо като индийски свещени крави за учените в САЩ.” – разказва след години журналистът Уйлям Лоуренс. За съжаление президентът не успява да види зрелището с очите си. Държавният глава е отпътувал още на 15 юли сутринта за Европа. На 17 юли започва тристранната съюзническа конференция в Потсдам. Там са Хари Труман, британският премиер Уинстън Чърчил и генералисимус Йосиф Сталин Те трябва да решат наказателните мерки, които да се наложат на обявилата девет седмици по-рано (8 май) безусловна капитулация нацистка Германия. На седмия ден от Потсдамската конференция Труман вече е изчел целия доклад по случая с избухналия в Аламагордо „Дебеланко” вечерта в хотелската си стая от специален куриер на ФБР. Още на следващата сутрин американския глава на здрависването на сутрешното кафе с другаря Сталин кокетно обявява: „Другарю, не мога да не споделя с вас, че успяхме да създадем ново оръжие с необикновена разрушителна сила.” Ръководителят на СССР не провява особен интерес от чутото, и единствено, за да запази добрия тон подхвърля: „Радвам се за вас и се надявам да съумеете да го използвате както трябва срещу японците.” Всъщност Сталин знае плановете за атомна бомба доста месеци преди самият Хари Труман да научи за съществуването на проекта „Манхатън”. И въпреки строгите охранителни мерки на националния ядрен институт „Лос Аламос”, притеснените от делото си учени намират начин да споделят тревогите си. Днес мнозина посочват, че опазването на секретните тайни разработваното ядрено оръжие, е един от най-големите гафове с историята на американските тайни служби. До края от ФБР не разбират, че атомният шпионаж е отдаван на ход. Основният виновник, ако изобщо може да бъде сочен като такъв, се оказва главнокомандващия проекта ”Манхатън” генерал Ричард Гроувс. Опасенията на голяма част от политиците в САЩ по отношение на Опенхаймер се оказват напълно основателни. Юлиус Робърт Опенхаймер, назначен по препоръка на Гроувс е старателен руски агент с кодово име „Звезда”. Редом до неговото име в руските разсекретени доклади съхранявани в подземията на Лубянка е записано: Енрико Ферми – „Издателят”. Главните атомни шпиони обаче не са те, а очарователните петима – Клаус Фукс, Дейвид Грийнглас, Доналд Маклийн, Бруно Понтекорво, Алън Нън Мей. Всички те изнасят системно информация от проекта „Манхатън”, прибягвайки до невъобразими, а понякога и свръх опасни шпионски хватки. В повечето случай мотивът е преди всичко морален. „Когато разбрах, че американците подготвят производството на атомна бомба, предположих че това би било опасно най-вече за Русия. Така се свързах с КГБ и им доставих множество информация за „мръсното” оръжие.” – казва при разпит британския физик и яростен комунист Алън Нун Мей. През 1944-45 той работи по проекта „Манхатън” и доставя на руските служби не само част от проектите за атомното оръжие на САЩ, а и проби на изотопите уран-233 и 235. Той е първият осъден атомен шпионин. А на съдебния процес гордо заявява: „Направих това с най-добри намерения!” Подобен е и мотивът на най-младия участник в проекта „Манхатън” и в същото време таен руски агент – Теодор Хол. Той е едва на 19 години. През 1944, залитнал по комунистическите идеали Хол отива в руското посолство в Ню Йорк. Самонадеяно предоставя част от плановете за атомната бомба „Дебеланко”, както и пълно описание на процесите за пречистване на плутоний. Проектите са отнесени към службите на НКВД, а Хол признава за доноса си едва през 1998: „САЩ можеше да се превърне в монополист в атомното въоръжение. Това беше заплаха за Америка. Притежаващи толкова мощно оръжие, хората на властта можеха да пожелаят да превземат света. Америка можеше да се окаже нацистка Германия!” Сред всички тези юначаги, голяма част, от които продължават доносническата си кариера и по време на Студената война, се настанила е една от най-красивите жени-шпиони на НКВД – Мария Коненкова. През 1935 тя е задно със съпруга си – скулпторът Сергей Коненков в САЩ. Той е поканен да направи бюст на обявения за гений Айнщайн. Така Мария, в изпълнение на шпионските си задачи, попада в леглото на застаряващият физик. Той никога не се съгласява да и помага в набирането на информация, но затова пък я запознава с ръководителя на проект „Манхатън” Опенхаймер. От него през 1944 година Мария „краде” множество чертежи, които препраща на НКВД. Така в началото на 1945 година руснаците разполагат почти с всички парчета от информация за подготвяните в САЩ ядрени оръжия. Какви са причините да не бързат, днес все още никой не знае, но едно е ясно: на 1 август 1945 година американското и британското военно ръководство, а индиректно и съветското, са убедени, че не е необходимо да се изчакват преговори с Япония. Използването на атомната бомба е единодушно – задължително. Политическите кръгове в САЩ са уверени, че новото оръжие ще направи изключително силно впечатления на цялата общественост и ще демонстрира по категоричен начин мощта на страната ни. Такава е препоръката на свиканата временна комисия, която да вземе окончателно решение за действие. От друга страна това е единственият начин да бъдат оправдани пред Конгреса, Сената и обществото огромните средства вложение в този атомен проект. Труман е твърдо решен – „На 3 август бомбардираме Хирошима!” Военната база на остров Тиниан е в пълна готовност. Пилотите в атомните бомбардировачи са в очакване на заповеди. Всъщност никой в базата не знае с какво тези бомби са по-особени от другите. Никой не знае, че става дума за ядрено оръжие. В уречения ден метеорологичните условия не позволяват изпълнение на плана. Но на 6 август точно в 8 часа и 15 минути „Малчуганът” полита над Хирошима. След 43 секунди атомната въздишка на президента Труман превръща ранното утро в града в истински ад. Екипажа на трите бомбардировача осъществили акцията не могат да повярват на очите си. А веднага след връщане в базата единият от пилотите се самоубива. След два дена е издадена заповед за нова атака. Целта е градчето Кокура. Лошите условия на видимост променят курса. Новата цел е Нагазаки. 11 часа и 2 минути „Дебеланкото” изпарява стотици човешки тела. А вечерта президента Труман заявява в официално обръщение: „На нашите плещи лежи огромна отговорност. Благодарим на Бога, че тази отговорност не трябва да носят нашите врагове. Молим Бога, нека той ни води в духа на неговите намерения, когато използваме бомбата.”

текстът е публикуван в списание L`Europeo №13

от Пламен Петров

Точно 3 години преди началото на Втората световна война на 1 септември 1936 от ефира на радио BBC прозвучава дрезгав глас. Цял Лондон, а и цяла Европа вече познава добре тембъра на Джон Райт – Бащата на British Broadcasting Corporation (BBC). Той обявява собствената си класация за най-мразените мъже в историята, която до края на живота си ще обновява периодично. Англия е скандализирана. Пръв в класацията е един от любимците на великобританците: Уинстън Чърчил, човекът, който през 1945 ще изведе страната си като победител от войната. На следващия ден цялата кралска общност мълчи, а вестниците не написват и ред за случилото се. Това кара Райт да избухне и произнесе едночасов радио-монолог относно недостатъците на англичаните. Монолог, който завършва с думите – Аз наистина мразя този човек. Мразя Чърчил. Всички са вперили очи в силуета на Адолф Хитлер и го сочат с пръст. Готови са да го замерят с камъни, защото са убедени, че той ще разруши мира. Хитлер е изключителен политик. Ние никога няма да имаме подобна фигура в Англия. Хитлер забрани джаза в Германия. Знаете добре, аз направих същото преди 4 години. И знаете ли защо? – защото това американско нахлуване в Европа е най-страшната проява на Модерността и ако не я спрем, последствията ще са жестоки. Аз не съм глупав аристократ и осъзнавам това. А господин Чърчил си мисли, че съм просто един еснаф, дребен буржоа, който се е превърнал в слуга на Хитлер и Мусолини. Според него това са хора на микрофона и убийството. Не мога да позволя подобни неадекватни нападки да звучат от ефира на радио ВВС. Затова 8 години вече аз не съм позволявал на Чърчил да застане пред микрофона и ще е така докато зависи от мен. Мразя този човек. На следващия ден, на път за офиса Райт се сблъсква с непознат мъж. Когато Райт се извинява, непознатият го запитал учуден: Не сте ли Вие онзи, който сипеше обиди по радиото за господин Чърчил? Райт кимнал с глава. Познах Ви по гласа. Слушам Ви всяка вечер и не разбирам едно нещо. Кой сте Вие, че имате право да говорите така? Отговор не последвал, но днес той е повече от ясен – в онези далечни години, когато телевизията все още била само мечта, радиото е най-важната трибуна, от която могат да се утвърждават обществените нагласи. А какво друго може да се очаква, когато на тази трибуна стъпи човек, които е невероятна смесица от интелект, егоизъм и комплекси. От човек, който в края на живота си ще каже за цинично: Това, на което съм способен, сравнено с това, което съм постигнал, е жалко. Затова когато умра и моята история започне да се разказва, в което съм сигурен, искам тя да започва с моето раждане, но да остава винаги с отворен финал. Не обичам разкази, които завършват със смърт.

Вечерта в малкото шотландско градче Stonehaven на 19 юли 1889 била необичайно гореща. В местната пивница всички говорили за Джеймс Мърдок. Този ден пристигнало съобщение от Австралия, с което Мърдок уведомявал роднините си, че през август ще отпътува за Япония. Мърдок е стар познайник на града. Той е роден тук през 1856 в семейството на Уилям Мърдок и Елена Макдоналд – собственици на фабриката за обработка на вълна в Stonehaven. Джеймс е предпоследното, 11-то дете в дома на Мърдок. Още от малък той проявил силен интерес изучаването на езици. Едва на 23 години, той вече владее 12 езика, сред които английски, български, италиански, китайски, латински, немски, руски, старогръцки, френски, японски. Година по-късно, става професор в Сорбоната, което го нарежда в списъка на най-младите професори в историята. Не след дълго се отказва от професорското си място, поради непрекъснатите нападки относно демонстративния му атеизъм и връзките му с проститутки. Заминава за Австралия. Там заедно с англичанина Уилям Лейн от Бристол – журналист и утопист по убеждения, започва да издава един от първите австралийски националистически вестници „The Boomerang”. Но ето, че днес той е решил да замине за Япония. Всички са развълнувани, защото появата на такава личност, в малка затворена общност, като тази в Stonehaven е наистина събитие. В пивницата е й един от министрите на Обединената свободна църква на Шотландия – д-р Джордж Райт. Заради сприхавия си характер 47 годишният Райт не бил от любимците в града, но пък никой не подценявал качествата му на доктор. Когато се разнесъл вик – Чувате ли приятели, нашия Гений на езиците Уилям е решил до покори Япония. Вдигам тост за негово здраве!, Джордж Райт се надигнал от стола си и се провикнал.: Днес вдигаме тост за един пътешественик на знанието. Обещавам ви, че утре ще пием, защото в дома ми ще се появи седмото ми дете. Никой не обръща внимание на д-р Райт, никой не знае, че той е женен и че има 6 деца. Приемат чутото като един от поредните пиянски пориви на министъра. Всъщност Джордж наистина е женен (при това от 19 години), но съпругата, четиримата му сина и двете му дъщери никога не са стъпвали в Stonehaven. Бракът ми беше формалност, обяснява той. Аз исках да имам деца, а не съпруга. Но като свещеник не мога да си позволя да имам незаконно родени деца. Затова се ожених за Ада през 1870. Ада е лондончанка от висшите кръгове на обществото. Дъщеря на изтъкнат борсов посредник и уважаван банкер. Тя се запознава с Райт през 1868, когато отива на изповед. Свещеникът, пред когото се изповядва е самият Райт. Когато приключиха формалностите по причастието, разказва той, аз усетих как ме спохожда любовта. Хванах Ада за ръката и й предложих да се омъжи за мен. Семейството на Ада е силно религиозно и те не виждат по-добър съпруг за дъщеря си от свещеник. След две години те се венчават в малка катедрала в покрайнините на Лондон. Само 4 дена по-късно Райт взема радикално решение – заминава за Stonehaven, където му предлагат министерски пост. По негово желание Ада остава в Лондон, а уговорката е да се виждат често. Първите 7 години срещите се оказват твърде различни – виждат се един път в годината. При всяко от завръщанията си Райт е станал за пореден път баща. На 20 юли 1877 се ражда 6-то отроче на семейството – Беатрис. Райт е далече от съпругата си. А когато след седмица получава писмо с радостната новина, той е твърде ангажиран, за да се завръща пак в Лондон. Виждат се с Ада, след 11 години, в началото на ноември 1888, само за два дни, след което той отново е в Шотландия. За този период той получава стотици писма от нея, а отговорите, които й изпраща са лаконични и вместо текст в пликовете, често пъха само няколко банкноти за издръжка на децата.Семейството на Ада не може да понесе това унижение. През юли 1889, изпращат бременната в 8-я месец Ада, заедно с всичките деца при съпруга й д-р Райт. Тя пристига в Stonehaven на 18 юли 1889 в абатството и не го напуска до смъртта си. Когато Райт разбира за идването й, той е готов да я отпрати още на мига за Лондон. Но… Вижда, че остават само броени дни до раждането на седмото им дете. Настанява я в дома си и забранява на децата да излизат навън. На следващата вечер, когато Райт празнува в пивницата заминаването на младия Уилям Мърдок за Япония, той отново пропуска раждането на дето си. При прибирането си сутринта вкъщи, на вратата го чака един от свещениците, който го посреща с думите: Честито, роди се петият Ви син, докторе. Той очаква да му дадете име. Така, в утрото на 20 юли, Джон Райт поема своята първа глътка въздух.

Като най-малкото дете в семейство Райт, Джон се оказва и най-облагодетелстван. Той израства в средата на баща си. Макар и често да отсъстваше, баща ми беше този, който ме възпитаваше – пише след години синът в дневника си. Единствено той и детегледачката ми имаха право да се занимават с моето обучение. Не ми позволяваше да играя с братята и сестрите си. Дните ми минавах в изучаване на библейските текстове и оскъдни забавления. Нямах свои собствени приятели. Джон тръгва на училище още на 6. Ада иска синът й да започне да учи в обикновено училище, но бащата има други планове – записва го в девическото училище, което е точно до дома на д-р Райт. Джон привиква трудно с новата среда – много момичета и редовни занимания по ръкоделие и пеене. Когато е във 2-ри клас Наследникът на свещеника, както често наричали Джон, отбелязва своята първа победа. Печели местния музикален конкурс преборвайки конкуренцията от 23 момичета. Някой смятаха, че съм спечелил, защото баща ми е оказал натиск върху журито. Убеден съм, че това беше лъжа. Татко, без да отричам десетките му недостатъци, беше човек на достойнството. Едва ли ще се занимава с детинските ми изяви. През есента на 1896 Джон е в Глазгоу, при дядо си по бащина линия. Започва да учи в университетското училище по настояване на д-р Райт. Синът не се противи – вече е достатъчно голям, за да се справи с новата ситуация. За няколко години Джон си спечелва прозвището Господът. Но не заради свръх религиозността си, а защото е нетърпелив, нетолерантен и ловък побойник. Да, може да съм бил лош, груб, невъзпитан, но дори в тези първи години бях силно морален, оправдава се след време Джон. Всичко това едва ли би било възможно, ако не беше и физическата му „дарба” – на 14 години той е висок 6 фута и 6 инча (198 см), а такъв ръст наистина всява респект, не само във връстниците, а и в преподавателите на момчето. На 15 е изключен от училището за побой. По това време единият от братята му – Арчи Райт, е викарии в църквата в Норфолк, Англия. Той препоръчва Джон да се премести при него в тамошното учебно заведения. Така в началото на 1904 невръстният великан се оказва на 300 мили от Глазгоу. След няколко опита за бягство с колелото Джон сменя радикално посоката на поведение – ученолюбив и смирен. Въпреки това, мързелът остана негова основна черта – споделя брат му Арчи. Той беше толкова мързелив, че това даже го правеше гениален. За да свърши едно нещо с минимални физически усилия, той използваше максимално ума си. Мисля, че така се превърна в изобретател. Голямото разочарование за Джон обаче тепърва предстои. Когато завършва средното си образование той пожелава да учи в университет, но д-р Райт има други планове за него – той трябва да стане търговец. Така Джон попада в North British Locomotive Company, където става чирак за повече от пет години. Това имаше траен ефект върху мен, част от него добър – описва локомотивните си премеждия Джон. Режимът на работа е тежък: ставане в 4:45 часа всяка сутринта, три часа път до фабриката. Работния ден приключва в 17:00 часа. А след първата година, когато Джон успява да събере някакви пари, следват и занятията във вечерното училище. Денят приключва час преди полунощ. Подобен ритъм на живот ме дисциплинира. Станах изряден във всяко едно отношение. Вярвах, че всичко това има някакъв смисъл. Надявах се, че ще стана като дядо: Пет години чирак, а после майстор каруцар, за да може след това да се наложи като един от най-добрите адвокати в Глазгоу и да се превърне в изпълнителен директор на Clyde Navigation Trust – една от най-мощните компании в града за времето си. В тези години наистина имах сили да мечтая. Първата крачка прави със заминаването си в Лондон. Със събраните пари Джон се установява в големия град и започва работа като търговски посредник в корабната компания Royal Albert Dock. Седмичното възнаграждение е 1,5 £, сума твърде малка, за да покрие разходите му. Д-р Райт е гневен заради прибързаното заминаване на сина си: Ще се завърнеш с опашка между краката – никога няма да прокопсаш в този огромен град. Само след първата седмица, Джон получава вече по 2 £, но не престава да мечтае, че след време ще се издигне в йерархията и ще започне да взема по 1000 лири на година. Уви, не успява да дочака този миг.

На 29 юли 1914 в Лондон се разнася новината, че австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд е застрелян в Сараево от студента Гаврило Принцип. Джон въодушевено пише в дневника си с главни букви: Навярно идва ВОЙНА. Няма нищо по-хубаво от войната. Ще се радвам да продължи дълго. Докато е чирак в Глазгоу Джон учи във военно училище. Настъпващата Първа световна война е рядка възможност за прилагане на наученото. Синът на свещеника приема идеята страстно – само след седмица е на френския фронт. Един от генералите си спомня: Райт беше от най-стриктните в полка. Винаги заставаше в челните позиции и никога не се криеше в окопите. Беше роден за война. На 16 октомври 1915 главнокомандващият вика Райт в канцеларията си. Вече 26 годишен той получава първото си признание – удостоен е с медал за храброст, а като награда получава чисто нова униформа. На следващия ден заедно с още няколко офицери проверяват едно от бойните полета за оцелели: Бях с новите си дрехи. Знаех, че ще се виждат много повече от старите, но исках да се покажа на другарите си. В момента, в който се наведох над кратера на една мина, от лявата страна на хоризонта се разнесе гръм. Някакъв оцелял немец стреля по мен. В следващата секунда куршумът беше преминал през бузата ми и излязъл през отвора на устата ми. Това беше вторият случай, в който виждах кръв. Първият път беше, когато играех крикет в училище и ми разбиха главата с една топка. Но… там на полето… се уплаших. – пише  десет години по-късно в дневника си Джон. Така военната кариера на младия Райт приключва, за да настъпят 18 месеца живот в САЩ. Живот обсипан с почести и… много тъга. След инцидента на фронта Джон лежи в болница 25 дена. Бузата му се възстановява, но белегът остава до края на живота му. За кратко време Джон се превръща в герой от войната. Назначен е на работа в един от военните заводи в САЩ, където организира доставките за Англия. Като потърпевш от военните действия Райт започва да изнася различни лекции, с които цели да насърчи американската армия. На една от тези лекции пристига и Джон Рокфелер Младши, който си спомня: Той определено знаеше как да завладее аудиторията си. Това е талант, който Америка трябваше да ползва. В тези месеци Райт се запознава с инвеститори, банкери, водещи финансисти и едри индустриалци – хора, които ще окажат огромно влияние върху него след завръщането му в Лондон. За съжаление в тази еуфорична картина се е настанила и една дълготрайна тъга.

На 26 май 1912 Джон е в Глазгоу. Една вечер, когато се прибира от поредния дълъг работен ден на улицата се среща с едно момче, което той описва с думите: Много красив Дребосък. Добре изглеждащ и с ужасно хубави очи. Момчето се казва Чарли Bowser. Слаб, нисък с рошава коса, младеж на 15 години. Двамата бързо се сприятеляват и обикновените момчешки разговори и занимания прерастват в първата, а по думите на Джон и единствена голяма любов в живота му. Всъщност Чарли се оказва причината Джон да напусне Глазгоу и да се премести в Лондон. Двамата наемат обща квартира – делят пари, несгоди, радост и… едно легло. Ходят заедно на църква в неделя. Любимата им книга е „Изгубеният рай” на Джон Милтън и заспиват всяка вечер с нея. Когато заминава за Франция, Дребосъкът изпраща своя Титан на гарата. На раздяла Джон не се сдържал и целунал Чарли. Не знаех дали ще се прибера от Франция. Не можех да не го целуна. Това беше целувка за раздяла. – пише през 1929 в дневника си Джон. При престоя си в Америка Райт се запознава с Джими Laws, 14 годишен хлапак, с когото се опитва да потуши тъгата си по Чарли. Джон се притеснява, че хомосексуалното залитане би могло да изиграе лоша шега в професионалното му израстване. Затова той се сближава с Джанет Laws – сестра на малкия Джими, 19 годишна студентка. Тя е нападателна към шотландеца, флиртува открито с него, но никога не прекрачва прага. Сядаше до мен, хващаше ме за ръката и очакваше да я целуна. Аз обаче не проявявах интерес, а беше красива, споделя шотландеца. Той често посещава домът им, но вместо в стаята на сестрата, пренощува при Джими. Взаимоотношенията им бързо се разпадат – Сам осъзнавах, че това е връзка без посока. Една голяма лична лъжа, която си измислих, за да забравя Чарли. Любовните перипетии на Джон в САЩ обаче не приключват с края на тази връзка. На 20 юли Джон празнува 28-я си рожден ден напълно сам. Отива в нюйоркския увеселителен парк и се слива с тълпата от деца и родители. Там го спохождат поредните любовни трепети – появява се Бети Стюард, най-добрата приятелка на Джанет. Той я описва като – момиче с пленителна красота, принцесата на феите, най-красивото момиче, което съм виждал. Тримата се срещата на виенското колело в лунапарка. За няколко седмици се разразява истински празник – те са заедно всеки ден. Той ги взема всяка вечер в 18 часа с колата и потеглят на магистрална разходка. Джанет винаги стои на задната седалка – тя вече е свикнала да бъде на втори план. Една от вечерите Джон отбива от аутобана и се отправят с колата по крайградски черен път. Бети сяда в коленете на Райт и започват да шофират заедно. За няколко часа малката красавица се научава да кара кола, а когато се разделят в полунощ, Джон целува Бети и слага на ръката й ефирна златна гривна. Повече никога не се срещат… Бети Стюард е едва на 12 години.

Завръщането на Джон в Лондон през август 1918 е повече от радостно. Той отново може да бъде в прегръдките на своя любим Чарли Bowser. Когато се прибира в общия им дом, който са делели преди замиването си, се оказва, че в леглото има трети човек. Там е 27 годишната Мюриел Одхамс, дъщеря на частен лондонски книгоиздател. Това е момичето, в което Чарли се е влюбил при отсъствието на Райт. Той е честен спрямо него и му разкрива всичко – възнамерява да се ожени за нея до края на година. Отговорът на Джон е груб – Чарли аз те обичам, но ако си решил направи го, ожени се и имай деца, но знай, че нашето приятелство и подобен брак са несъвместими. След тази първа среща, Райт, Чарли и Мюриел остават да живеят заедно. Подобна тройна връзка прикриваше чудесно истината. А и беше забавно – пише в дневника си Джон. Заспивахме заедно, разхождахме се тримата. Чувствах, че това е любовта. Когато се прегръщахме с Чарли идваше Мюриел, а когато Мюриел целуваше Чарли се присъединявах и аз. Имаше само един недостатък – спалнята беше малка. Краят на годината приближава, с което и денят на сватбата. Джон обаче нарушава драстично правилата на играта. На 11 ноември прави предложение на Мюриел за брак. В първия момент тя отказва, но само два дни по-късно тя приема. Когато тя разказва на Чарли за решението си, той изчезва за няколко дни. На 1 декември през нощта на вратата на къщата се хлопна. Когато станах да видя кой е, от тъмното изскочи Чарли, който ме обсипа с прегръдки и сълзи. Наистина не знаех какво да направя. Не помръднах. Тогава Чарли си тръгна и ме остави сам. Нощта бе дълга. Разплаках се, а Чарли го нямаше да избърши сълзите ми. Чувствах, че наистина съм го наранил жестоко, но нямаше връщане назад.

Август 1919, когато вече всички равносметки от Първата световна война са направени, заради военните си заслуги, Джон е назначен в Министерството на боеприпасите в Англия, където извършва контрол върху договорите за доставки на оръжия и снаряди. От този пост той-успява да издейства работа и на Чарли като шофьор. Райт бързо свиква с работата, а това го прави недоволен, затова започва да си търси нови ангажименти. Така в началото на 20-те години се завръща отново в Глазгоу. Настанява се на стола на изпълнителния директор в инженеринговата компания William Beardmore & Co. Мюриел е далеч от него – тя все още живее при родителите си, и макар да са сгодени, денят на сватбата е все още неизвестен, но… Чарли пак е до него. Той е назначен от Джон като помощник в един от отделите на фирмата. Заживяват отново заедно, но вместо да кроят любовни планове, започват да обмислят професионалното си израстване. И ако в личния си живот Джон често е залитал към нереалистични авантюри, то в работата си той демонстрира истински нюх на управител и професионализъм. Още на първия месец от стъпването си в длъжност Райт въвежда строги правила и лично следи за тяхното спазване. Първата голяма „прищявка” е всички работници да са точни. За целта купих ръчни часовници за всеки от подчинените си. На тези, на които не им харесваше – само след седмица бяха освободени от работа. За 1 година Джон успява да убеди управителния съвет на компанията да отпусне жилища за всички работници – жест, който един от служителите коментира така: Г-н Райт може да е бил строг, но той винаги се опитваше да създаде по-добри условия за работа. В тези тежки, следвоенни години той успя да превърне компанията в рай за своите подчинени и доказа, че е възможно всички страни да са удовлетворени.

През пролетта на 1921 се случва, по думите на Джон: най-голямата катастрофа в моя живот. Той запознава приятеля си Чарли с Мейси Хендерсън. Зле изглеждаща дама, но финансово обезпечена – тя имаше годишен доход от 20 000 £. Въпреки външния й вид, Чарли я харесва и то не заради парите. Мейси просто се превръща в спасителната лодка. Лодка, с която Чарли може да изплува от океана от тъга по разбитата и подтисната хомосексуална любов. Двамата бързо се сближават, а за първи път у Джон се появява чувството на ревност и започва да нарича Мейси – кучката. В края на юни Чарли предлага на госпожица Хендерсън да се оженят. Райт е огорчен и осъществява дългоочакваната сватба с Мюриел през юли. На празника са поканени всички приятели. Чарли също е там, но без Мейси – такава е молбата на Райт. Меси е разстроена, но както всяка жена с пари, не се оставя да бъде унижавана. През март 1922 Мейси и Чарли се женят бракът им се разпада на третата седмица, и макар отново свободен, Дребосък никога повече няма да се срещне с Джон. Съюзът между Райт и Мюриел се оказва траен – издържа първите пет критични години и през 1929 се ражда първото им дете Кристофър Джон, а 4 години по-късно се появява и Мариста – дъщерята, която в началото на 2006 издаде биографичната книга „My Father: Reith of the BBC”.

В утрото на 8 март 1922 Джон разгръща вестника The Morning Post (един от най-старите лондонски вестници, който започва да излиза през 1772, а през 1939 става собственост на The Daily Telegraph). В него открива обявата за генерален мениджър на British Broadcasting Company. Това беше обява за някаква телекомуникационна компания, която е все още в разработка. Идеята беше тя де се превърне в консорциум от британски производители на радио програми, пише в дневника си Джон в деня на своето интервю за работа. На 10 март вече е назначен на поста, а годишната му заплата е 1750 £. Първото радио излъчване е направено същата година на 15 ноември, но все още компанията не подготвена технически да осъществи познатото ни днес радио излъчване. Започват дни на усилена работа. Райт прави цялостна организация на екипа на компанията. Той назначава както обслужващия персонал, така й хората, чиито глас ще звучи в ефира. Участва активно в изграждането на концепциите за радиопредаванията и цялата радиопрограма. Джон сам организира първото пряко включване от мястото на събитието – сградата на операта „Ковънт Гардън”. Първата сватбена церемония излъчена (тази на херцога на Йорк, а по-късно и на престолонаследника Джордж V) в ефир е постижение отново на г-н Райт. Той просто имаше нюх да разбира любопитството на радиослушателите. Разбираше го и успяваше да го задоволи. Хората го боготворяха – казва в интервю през 1936 Артур Бъроуз, първия говорител в радио BBC. Джон просто беше човек с изключителни мениджърски умения и никога не се нуждаеше от бюрократични намеси. Той имаше огромен проблем с това как да информира слушателите за радиопрограмата. В деня, в който говорихме затова все още не беше взел решени как да го направи. На следващия ден когато отворих вестниците бях изумен – във всеки имаше публикувана програмата, но обърната наопаки. Нямаше човек, който да не я забележи. Бордът на директорите е впечатлен от инициативността и иновативното мислене на Райт и увеличават заплатата му четири пъти. Когато разбира шотландецът вдига невиждан до тогава в компанията скандал. Той отказва парите с думите: BBC все още не е в състояние да раздава такива пари, пък било то и на нейния изпълнителен директор. Аз не съм тук да правя състояния. Аз имам морални отговорности и държа да ги уважавате. Навярно именно заради невероятната си отдаденост и проницателност Джон Райт успява да създаде първия голям медиен гигант в историята на Европа, който през 1932 година прави втората голяма революция – телевизията.

Точно деня, в който е първото телевизионно излъчване Джон Райт е извън Лондон. Той е далеч от шумотевицата и натоварването. Приет е в психиатричната клиника в Глазгоу за еднодневно лечение на депресивното състояние което го е обзело. Лечение чрез модерния по това време електрошок. Всъщност Джон е за втори път тук. Преди 13 години той постъпва на двумесечно лечение. Причината е мощният емоционален срив във взаимоотношенията с Чарли. Когато отидох за втори път там нямаше как да не се сетя за Чарли. Сега съм тук, защото напрежението в работата е неописуемо, а не заради любовта – пише този ден в дневника си уморения Райт. Няколко месеца по-късно, през декември на същото болнично легло в стая №216 ще умре вторият му по големина брат  Ърнест. На следващият ден Лондон, Англия, Европа, Светът е различен. Хората имат своето най-голямо средство за развлечение – телевизията. Въпреки това Райт остава скептичен – Страхувам се, че ще дойде ден, в който телевизията ще се превърне в средство за проституция. Словото ще изчезне и ще се появят само разголени деколтета и пошлост. Джон прекарва 16 години на поста – изпълнителен директор, но никога не изменя на принципите – радиото, а и телевизията трябва да бъдат средства едновременно за забавление, но никога прекомерно; за информация, но никога лъжлива; и възпитание, но никога манипулативно.

През 1938 бащата на BBC абдикира. Тръгват десетки слухове, че е уволнен, но биографът му Ian McIntyre е категоричен: Райт не е бутнат от престола, той сам слезе от него. Той се възхищаваше открито на Мусолини и Хитлер и никога не го е криел, а това не се харесваше дори и на управляващите. Така Джон сам създаде допълнително напрежение в екипа, с който работеше и ми каза: Знам, че решението да напусна ВВС не е добро за мен, но то е добро за компанията и Англия. Ако това са причините, то повод за напускането е новото предложение за работа отправено лично от министър-председателя на парламента Невил Чембърлейн. Предлагат му да оглави британската авиокомпания Imperial Airways. При подписването на договора, на въпроса колко пари смята че трябва да получава Джон отговорил: Напускайки ВВС заплатата която вземах беше 10 000 £. Няма да настоявам за увеличение, ще се задоволя със същия размер. Само за две години Райт прилага модела на управление и организация които е използвал при създаването на ВВС. Така през 1940 това е една от най-успешните частни авиокомпании на острова. Същата година Чембърлейн кани Джон за Министър на информацията. Райт приема поредно предизвикателство. Неочакваната кончина на Чембърлейн се оказва катастрофална за политическата кариера на Райт. Новият министър-председател е г-н Чърчил. Той извършва промени в министерските постове и Джон е преместен в Министерството на транспорта, а само след 2 седмици е става Министър на благоустройството. През февруари 1942 в дома на Райт пристига писмо: Това беше писмо, с което онова магаре Чърчил ме освобождаваше от поста ми. Убеден съм, че правеше това само за да си отмъсти, а не защото не си вършех добре работата. Това беше истински шамар за мен, като този от куршума, който получих през Първата световна война.

В следвоенните години Райт сменя често работата си и адреса си на местоживеене. През 1965 година заедно с най-добрата си приятелка, съпругата си Мюриел се завръщат в Шотландия. Джон е избран за ректор на университета в Глазгоу. Последните дни се нижат бавно и спокойно. Дългите разходки и четенето на „Изгубеният рай” са малките бягства на семейство Райт от действителността. При една такава разходка на 16 юни 1971 година свършва всичко.

Реплики

„Хора нарушаващи каноните на библията нямат работа в BBC. – казва често Джон. Той не понася изневеряващи мъже. За 16 години уволнява повече от 10 служители на компанията, защото лично ги е хванал с чужди жени.”

„Плакал съм само два пъти в живота си. Първия път – когато накърних чувствата на Чарли. Вторият – малко преди татко да умре. Тогава той ми каза – Помолих Бог да ми помогне да живея чист и праведен, да посветя себе си на Христос и да се родя отново. Ще се върна.”

„Той беше едновременно великолепен и невъзможен. Ужасен баща ужасен приятел, ужасен съпруг, но изтънчен професионалист. Обичах го и го проклинах. Днес, след толкова години знам, че той просто е бил такъв – истински наследник на своя собствен баща. И аз ли съм такава?”

„Джон имаше тежък сън. Той често бълнуваше насън. Най-често в сънищата му беше Чарли. Говореше всяка нощ с него. Дали аз не разруших една много по-истинска любов. – пита се Мюриел след смъртта на съпруга си.”

текстът е публикуван в L`Europeo №10

Нейната история не трябва да се разказва!

от Михаил-Мария Фисто

През 1941 след смъртта на баща й – ирландският писател Джеймс Джойс, почти всички писмени свидетелства за съществуването й са унищожени от брат й Джиорджио и майка й Норма. Това превърна историята на Лучия Джойс в мит, който продължава да се дописва и днес.

Сестра Джулия, татко тази нощ ще ме отведе. Нашепна го ангел в съня ми. Не се тревожете, ако утре ме няма. Медицинската служителка, която подава полагащата се на Лучия шепа барбитурати се усмихва и уморено отвръща – Да, бъдете спокойна, той ни предупреди, че на сутринта ще ви прибере. Сестрата затваря металната врата зад гърба си, а в малкото прозорче с решетки остава силуета на Лучия Джойс – разкривено от годините тяло облечено в бяла, покрита с петна, нощница. Това тяло на следващата сутрин е намерено бездиханно. Денят е 12 декември 1982 – в навечерието на празника „Света Лучия”. Навън дъждът не е преставал да вали трети ден. В дома за душевно болни „Свети Андрей” в Нортамптон (Англия) забавят погребението заради лошите метерологични условия. В същото време се опитват да се свържат с близки на починалата. Оказва се, че тя е последната от рода Джойс, освен един неин племенник, който казва, че такава жена не познава. Така на 16 декември при присъствието само на персонала на психиатричната клиника и свещеник, тялото на дъщерята на един от колосите на литературата на ХХ век е затрупано с пръст. Уви заличаването на нейната личност е направено много преди този ден. Но как се стига до всичко това?

Нейната история започва три години преди тя да се роди. В разгара на лятото, в Дъблин на 16 юни 1904, в четвъртък, Нора Барнакъл е на работа. Младо 23 годишно момиче, което всеки ден почиства стаите в хотел Finn’s. Тогава тя за първи път се среща с Джеймс Джойс – 22 годишен. В града по това време той е познат по-скоро на кръчмари и проститутки, отколкото на тамошния, макар и оскъден, елит. Срещата се оказва изключително интересна. Той я заговаря с неприсъщите за първа среща думи: Знам, че ти ще останеш с мен цял живот. Нора го поглежда с леко кривогледите си очи и го провокира: Не съм сигурна, че ще мислите същото, щом ви кажа, че майка ми ме нарича „вечната вдовица”. И знаете ли защо? – когато се влюбих за първи път през тийнейджърските си години в едно момче (б. авт. Майкъл Фийни) малко след това то се разболя едновременно от коремен тиф и пневмония. И плаках над гроба му. Само след година погребах второ момче, което бях обичала. Е, искате ли ме? Вместо отговор Джойс награбва камериерката и първата среща преминава от словесно във физическо опознаване. На раздяла дъблинчанинът целува Нора, разресва с пръсти косата й и прошепва в ухото: Цял живот ще си моя и задължително ще ми родиш дъщеря. Ще я кръстим на онази светица, която макар и с прерязано гърло е мълвяла словата на Бог. Когато се роди ще я наречем Лучия.

През следващата година на 27 юли, когато семейство Джойс вече е напуснало пределите на Ирландия и се заселва в малкото Австро-унгарско градче Триест в днешна Италия, се сдобива с първото си дете. Появява се синът им Джорджо. Майката е щастлива, но Джеймс… преодолява разочарованието с помощта на алкохола. На 30 юли бъдещия писателят, който преподава английски в града е намерен мъртвопиян пред местната катедрала „San Giusto” от свои ученици. Нора трудно понася случващото се, и за утеха, в моментите, когато не е потънала в грижи по новороденото, пише писма до сестра си: Той е непоносим, пие много, пише съвсем малко и не може да понася малкия Джорджо. Това ме съсипва. Мисля, че никога няма да ми прости, че не му родих дъщеря. Въпреки огромните разочарования, годината се оказва благодатна за ирландеца. На 25 август той представя пред приятеля си издател Грант Ричардс ръкописа на сборника с разкази „Дъблинчани”. Освен това повишават заплатата му и така Нора, Джойс и синът им наемат малко по-луксозен апартамент на улица Giovanni Boccaccio. 1907 Джеймс решава, че мястото, където живеят е неудобно за осъществяване на писателската му кариера и решават да се преместят да живеят в Рим, където негов сънародник му обещава работа в местна банка. Пребиваването им там приключва бързо – заради пиянството на Джойс хазяите изгонват младото семейство. Завръщането в Триест, обаче, е повече от радостно. Нора е бременна, а ирландецът е убеден, че този път детето ще е момиче. Така вдъхновен от това 25 годишният Джеймс публикува първата си сериозна статия в тамошния вестник Il Piccolo della Sera „Ирландия – земя на светци и учени”, както и серия от разкази, включени по-късно през 1914 в сборника „Дъблинчани”. На 26 юли, денят на Света Ана, Нора ражда дългоочакваната дъщеря. Ражда се Лучия Ана Джойс. Когато за първи път я взема на ръце казва: Ти си грозното пате на тати, но когато пораснеш ще си неговия истински лебед. Уви тази орисия се оказва вярна единствено в своята първа част – Лучия остава с рождените недъзи до края на живота си (силно изразено кривогледство, навярно наследено от майка й и високо количество на тестостерон в организма й, което води до прекомерно окосмяване на тялото).

Август месец Джеймс Джойс е приет в болница. Той страда от остра форма катаракта – заболяване на лещата на окото, което много пъти води до пълна слепота. След сложна операция зрението на писателя е възстановено, но то ще продължи да създава проблеми през целия му живот. Според докторите най-вероятната причина за заболяването на ирландеца е сифилис. Безразборният полов живот, който води Джойс, в ранните си години, му навлича болестта още когато е на 16. Последствията от него се оказват именно нарушеното му зрение, заради което писателя ще понесе цели 25 операции и 5 месеца абсолютна слепота. След злощастния инцидент бащата на Лучия е изписан от болницата и тя може отново да се радва на ласките му.

Детството

Първите години от живота на малката Лучия се оказват твърде нерадостни. Разходите по операцията на баща й са огромни и семейството изпада отново в нищета. Започва безкраен низ от смяна на квартири, което депресира грозното пате на Джойс. То не обича да говори с никой извън пределите на дома. Когато идват гости тя се скрива в другата стая и не излиза от там докато не останем сами – споделя след години Нора с ученика на Джеймс Самюъл Бекет. Лучия е отлична ученичка в началното училище в Триест, но скоро се местят в Цюрих и пропуска една година, защото трябва да учи немски език. Успоредно с това тя сама проявява инициатива да започне уроци по пиано. Минават 4 години,  и след края на войната семейството отново е в Триест. Лучия се връща в началното си училище, но уви само за година. През 1920 Джойс, Норма и двете им деца отпътуват за Париж. Така дъщерята на писателя се изправя отново пред проблема с езика и се налага да учи френски. Овладява блестящо италиански, немски и родния език на родителите си – английски. Към уроците по пиано, се прибавят и тези по пеене. Когато Джойс вече е издал автобиографията си „Портрет на художника като млад” (1916), пиесата си „Изгнаници” (1918) и е публикувал в списание Little review значителни фрагменти от романа „Одисей”, който след години ще го превърне в най-значимия писател на ХХ век, в едно свое интервю пред вестник Le Figaro, казва: Лучия е мое истинско вдъхновение. Тя е не само изключително умна, което я прави моя истинска наследница, но в някои отношения е повече и от мен – пиано, пеене, езици. А как рисува само…

Момичето на татко вече е постигнало толкова много, че започва да се отегчава от заниманията си. Взема радикално решение – отказва се от всичко и решава да се занимава единствено с танци. Между 1926 и 1929 тя учи по-цели шест часа на ден танци. Едновременно в няколко школи – унгарска, руска, американска и за модерни танци. Заприличала на баща си – слаба и източена, тя се превръща във впечатляваща танцьорка, която дори сама шие костюмите си за своите участия. Пътува с различни балетни трупи из цяла Франция. Заниманието й с танци никога не е било подкрепяно от родителите й. За последен път Лучия стъпва на сцената на 28 май 1929, при участие в един престижен балетен конкурс. Сутринта, когато тръгва от къщи, кани баща си на конкурса. Той отказва под претекст, че зрението му се е влошило. Нора я отпраща яростно с думите: Гледай днес целият този цирк да приключи! Момичето грабва палците и пачката и хлопва врата след себе си. Лучия е класирана на шесто място, но след като обявяват победителката, цялата зала започва да скандира „Искаме ирландката!”. Въпреки това своенравната Лучия наистина приключва с танците.

От този ден нататък следват поредица странни проявления от страна на Лучия, които карат околните и собствената й майка да я нарекат луда, а Джеймс Джойс да каже: Интуицията й е невероятна. Знам, че мнозина се подсмихват зад гърба й, казват си, че е разглезена буржоазна госпожица, но аз съм бил свидетел на стотици примери на истинско ясновидство. Знам, че често се държи глупаво, но умът й е бърз и безпощаден като мълния. Но… налудничавото поведение на Лучия е започнало доста по-рано.

Вечерята с Марсел Пруст

Вечерта на 17 май 1921 в Париж била шумна. В един от местните ресторанти е даден специален прием в чест на двама именити руски госта – композитора Игор Стравински и балетното импресарио Сергей Дягилев. Поканени са художникът Пабло Пикасо, писателите Жан Кокто, Марсел Пруст. Сред гостите бил и Джеймс Джойс. Нора не пожелала да придружи дъблинчанина и тогава той предложил любимата му дъщеря да отиде с него. Празникът протича спокойно, докато в ресторанта не се появява Пруст. Той се настанява до Джойс и дъщеря му. Оглежда ги, кима доброжелателно и присяда. Всеки ден ме мъчи главоболие – оплакал се Джойс. – Зрението ми е ужасно. На което Пруст отговорил: Бедният ми стомах. Какво да правя? Той ме убива. Всъщност вече трябва да си вървя. На тръгване двамата изразили съжаление, че не са чели произведенията на другия. Пруст решил да разведри разговора, като се обърнал към Джойс с въпроса: А обичате ли трюфели? След дълго и конфузно мълчание ирландеца казал простичко: Да! И нищо повече. Още преди да чуе отговора Пруст бил излязъл от ресторанта. Татко Джеймс се огледал за грозното си патенце, но не го съзрял. Уплашен тръгнал да го търси. Едва след седем години споделя пред приятелката си Хариет Уийвър – редактор на лондонското списание за литература „Егоист”: Намерих я пред дома на Пруст – на булевард Haussmann 102. Стоеше на тротоара, пееше с все гърло някаква песен и танцуваше. Танцуваше абсолютно гола. Той моли Хариет да не споделя това с никого, защото: Всички искат да я бутнат в психиатрична клиника, и само търсят угоден случай. Аз не вярвам, че тя е луда. Лучия е просто различна.

Аферата „Бекет”

Когато се отказва от танците Лучия е на 22 години. Джойс приема решението й на драго сърце, но за да разсее налегналата я депресия предлага на любимката си да я запише на уроци по рисуване при приятеля си Албърт Хъбъл. Норма отново не е съгласна: Защо за нея си готов да дадеш и последните ни пари, а за Джорджо не? С какво тя е повече от него? Въпреки кавгата Джеймс я води при Хъбъл. Когато го вижда за първи път Лучия е възхитена от него. На втория урок тя вече е в леглото му и от рисуването на прости натюрморти се хвърля в сложните сексуални „търсения”. Хъбъл често говори за нея пред приятели и казва, че харесва нейната тъжна тържественост и онази ненадейно изгряваща на лицето й усмивка като на ухилено маймунче. Това обаче не му пречи да я зареже веднага щом жена му се прибира в Париж. Така изоставено грозното пате изпада в поредната тежка депресия, която я отвежда в леглата на неколцина Джойсови приятели. Пред един от тях, писателя Валери Ларбо, тя споделя: Моят баща се държи като че ли е богаташ. Богаташ, който събира много ценни неща, които не само не са му потребни, но и не го радват. Така се държи и с мен. Уви след похотта на Лучия, която не е чужда и на баща й, в живота й настъпва съществена промяна – тя се влюбва истински: Това е моята голяма любов. Знам го, защото сърцето ми го подсказва. И макар да усещам, че тя е невъзможна, ще направя всичко онова, което е по силите ми, за да преобърна обстоятелствата.

Той е само една година по-голям от нея. Слабата му и издължена фигура силно напомня осанката на баща й. Името му е Самюъл Бекет, ирландец по рождение, парижанин по собствено желание – също като Джеймс Джойс. Бекет често гостува на сънародника си. За известно време през 1929 той е и негов ученик. При първата си среща със Самюъл, Лучия е запленена до такава степен от чара му, че не отделя кривогледия си поглед от него. Това вбесява баща й и той я изгонва от кабинета си. Срещите между двамата писатели зачестяват, а палавата дъщеря става все по-близка с мъжа на сърцето й. Той се пречупва и започва да излиза с нея на срещи извън дома й. Води я по ресторанти, а по молба на Джойс и на театър. Самият Бекет след години признава: Тогава се опитвах да събудя у себе си нещо повече от мимолетен порив към това изтерзано копие на любимия ми гений – собствения й баща. За нейно най-голямо разочарование това не успя да се случи. Въпреки студенината на Бекет, Лучия е нападателна. Тя разкрива всичките си тайни и му предлага да се омъжи за него. Рядко съм бил толкова рязък, но тогава не успях да кажа нищо друго освен – Разбери! – не идвам във вас, за да се видя с теб, а с баща ти. И ако не бъдеш така мила да ме оставиш на мира, ще разкрия на Джеймс поведението ти спрямо мен. Норма, чува целия този разговор между Бекет и Лучия. Тя отдавна питае неприятни чувства към приятеля на съпруга си и използва чутото, за да прокуди нежелания гост от дома си. Точно на 50-ия рожден ден на Джойс, тя се обръща към Бекет, който също е гост на тържеството, с думите: Лучия се нуждае от свестен съпруг. Любимката на татко изпада в истерия, разкъсва празничната си рокля, качва се гола върху масата и изкрещява: Не, Лучия просто има нужда от повече секс! Гостите са изумени, а Джеймс Джойс за първи път признава: Тя е едно много лошо дете, но нека не забравяме, че тя е все още дете!

Диагнозите

Майка й започва да я води при различни психиатри, които да и помогнат. Лепват й различни уклончиви диагнози, но по всеобщо мнение тя страда от остра форма на шизофрения, навярно проявила се като следствие от безкрайните странствания на семейството и най-вече от гениалността на бащата. Между различните лечения през следващите две години Лучия често се прибира вкъщи. Тя седи с часове затворена заедно с Джойс, в кабинета му. Той работи вече 8 години върху романа на живота си „Бдение над Финеган”, който по думите му е своеобразно продължение на „Одисей”. Джеймс неведнъж подчертава – езикът на този роман е изключително захранен от разговорите ми с Лучия. А тя – танцува, пее и рисува. Рисува букви, които според баща й са много по-красиви от тези, които Матис изрисува за първото издание на романа ми „Одисей”. Джойс прави всичко възможно, красивите букви да се превърнат в част от някаква детска книжка. И успява. Вероятно с цел да помогне на Лучия да се справи в умопомрачението си, той дава на издателите на детската книжка пари, с които да платят хонорар на дъщеря му за свършената чудесна работа. Уви това не води до никаква промяна. В деня, в който е отпечатана книгата илюстрирана от Лучия – 6 декември 1933, в САЩ се води важно дело, касаещо бъдещото публикуването на романа „Одисей”, който там е обявен за „неморален, нарушаващ етичните норми в страната” и забранен. Съдът се е произнесъл: “Одисей” е изумително постижение и безспорен успех, като се има предвид тежката цел, която Джойс си е поставил. Това не е лесна книга. Тя е ту блестяща, ту досадна, ту разбираема, ту непроницаема. На много места ми се стори отблъскваща, но при все че доста думи могат да бъдат приети за непристойни, тя никъде не е непристойна заради самата непристойност. Всяка дума от романа добавя ново късче към мозайката от подробности в картината, която Джойс се стреми да изгради за своите читатели. И ако някой не желае да има нищо общо с образите от книгата, това е въпрос на личен избор – нека не чете “Одисей”. Но когато един тъй истински художник на думите, какъвто без съмнение е Джойс, обрисува достоверно средната класа в един европейски град, нима би трябвало законът да забранява на американците да видят тази картина? Делото е спечелено – романът ще има своята първа публикация извън пределите на Европа. При опита на съда да съобщи добрата новина на писателя, Лучия изтръгва телефонния кабел и простичко заявява: Аз съм художник!

Така грозното пате на тати обикаля различни психиатрични заведения от град на град, от държава на държава. Малко преди смъртта на Джеймс Джойс Лучия е настанена в санаториума за душевно болни Burghölzli в Цюрих. Там тя е прегледана от Карл Густав Юнг, който я определя като шизофреничка. В един от трудовете си след години той пише: Неговият „психологичен“ стил на писане е определено шизофреничен, но с тази разлика, че обикновеният пациент не може да си помогне като говори и мисли по този начин, докато при Джойс това е съзнателен волеви стремеж, доразвит с помощта на гениалните му творчески възможности, което, между другото, обяснява защо той не прекрачва „отвъд“. А дъщеря му прекрачва, защото не е гений като баща си, а най-обикновена жертва на болестта. Въпреки това Джойс не изневерява на любовта си към Лучия и до последния си дъх не престава да вярва, че тя ще се оправи, само че трябва да имам търпението на Йов, мъдростта на Соломон и богатството на Савската царица. Вероятно тази вяра се дължи до голяма степен и на чувството му за вина: Каквато и искрица талант да нося у себе си тя се е разгоряла у Лучия така, че е подпалила пожар в ума й.

Краят на играта

На 13 януари 1941 година Джеймс Джойс умира. Никой не уведомява любимата му дъщеря. А когато след седмица й съобщават за кончината на баща й тя подпалва стаята си и хукнава по коридорите крещейки: Какви ли ще ги върши под земята този идиот? Да не вземе да излезе оттам? Сигурно ще започне да ме шпионира! Местят Лучия в дома за душевно болни „Свети Андрей” в Нортамптон, където тя ще остане до края на живота си. Междувременно, веднага след смъртта на дъблинчанина, майка й Норма и брат й Джорджо ще направят всичко възможно да заличат историята й. Изгарят цялата кореспонденция с баща й и всички негови приятели. Откъсват от работния тефтер на Джойс десетки страници, на които е имало бележки за Лучия. Свързват се с много от познатите на семейството и разпитват за писма получавани от Лучия и Джойс. На въпроса „Защо са им нужни?” Норма отвръщала: Лучия е име, което трябва да бъде изтрито от историята. Тя опетни семейството ми, а сега няма да й позволя да унищожи доброто име на Джеймс Джойс и неговата литература.

Така изоставена от всички, зареяла кривогледия си взор в празното пространство, бащината светица изживява цели 30 години. А когато най-сетне затварят капака на ковчега, тя отново се оказва сама. Но не за дълго. На 24 декември, точно в навечерието на Коледа, на гроба й идва Самюъл Бекет. Висок, изпружен и в черно той е единственият й близък, който, макар и със закъснение, я изпраща в последния й път с думите: Тъжна история, любов твоя. История, която е по-добре да не бъде разказвана. Но тя ще се разказва и… една житейска история ще се превърне в мит.

текстът е публикуван в списание L`Europeo №8