Искам да се превърна във въздух…

Изображение

Пламен Петров

В деня, в който художникът Густав Климт, започва работа по една от последните си картини „Адам и Ева”; в деня, в който Томас Ман написва първото изречението на романа си „Вълшебната планина”; в деня, в който Владимир Илич Ленин оповестява необходимостта от революция в Русия и когато светът вече е попаднал в сянката на Първата световна война, край едно ново пристанище в градчето Нюпорт Нюз, щата Вирджиния, на самия кей, след жестоки болки и напълно сама, Темперансе Фицджералд ражда първата си дъщеря. След години Темперансе разказва: Ако можех тогава щях да отнема живота й, за да не страда. Щях просто да пусна окървавеното й тяло във водата… и край. Но не дръзнах – вярвах, вярвах, че тя няма да има моята участ – сама в родилни болки на кея. Същата вечер на 25 април 1917 местен рибар дочува виковете на новороденото. Трудно открива откъде идват плачът. Било тъмно. А в тъмнината негрите се съзират едва-едва. Темперансе била от хилядите африканци заселили се по тези места в края на ХІХ век. След като ги открива, рибарят помага на младата негърка и новороденото. Тази, почти приказна история за началото на един човешки живот, макар и тъжна, след години се оказва историята на първата дама на джаза. Историята на Ела Фицджералд – жената, която цял живот, вместо молитва, шепти: О, когато ми омръзне тук, аз ще отида там горе и ще пея напук, макар задушена от горист…

След тези първи часове на неясно бъдеще – ще живее или не, за Ела следват още по-неясни години. Тя израства в негърския квартал в Нюпорт Нюз на Madison Avenue 2050. Баща й Уилиям Фицджералд я изоставя едва когато е на три месеца, затова след години в разговор с Луис Армстронг Ела ще каже – Днес вярвам, че съм зачената от Луната. Въпреки несполучливия брак Темперансе успява да събере сили и да потърси друга опора в живота и я открива в лицето на Джоузеф Да Силва – висок, кокалест, смачкан от суровия живот, португалски имигрант. Но също като Темперансе готов на всичко да се изтръгне от лапите на мизерното съществуване. Така заедно те се преселват на Clinton street 27 в Йонкърс, щата Ню Йорк. Джо успява да си намери работа като общ работник на един строителен обект, а вечер се превръща в шофьор на такси. Темперансе е назначена на работа в една обществена пералня и по този начин амбициозното семейство успява да си осигури необходимите им средства, с които могат да си позволят да живеят в нормален дом. Малката Ела израства на улицата с децата от квартала – Рових се в калта, а мама вечер ме изкъпваше и казваше, от утре не искам да говориш, ти ще си моето прасенце и само ще грухтиш. Такава беше мама, веселячка въпреки несгодите. През 1923 в семейство на Ела се появява нов член – ражда се сестрата на й – Франсис. Това поставя Темперансе и Джоузеф пред ново изпитание. Този път успяват да се справят отново, но с помощта на малката 7 годишна Ела. Тя започва да си търси дребни работни ангажименти, които и донасят някакви пари. Дори успях да си спечеля място в седмичните спортни игри. Участвах в детските надбягвания в кал. Трябваше да се пробягат определени метри в калта. Хората идваха – оглеждаха ни, а после залагаха. Този, който беше получил най-много залози, печелеше най-много. Тичах, но никога не мислих за победата и винаги успявах да занеса по някой долар вкъщи. Просто бях мъжкарана. Играех бейзбол, с което също се припечелваше по нещо. Изработеното Ела никога не е криела. Тя го оставя на маса вкъщи. Наградата винаги била една и съща позволение да хване влака и да отиде до театър „Аполо”. Там Ела вижда първата си голяма любов – танците. Есента на 1924 Ела била записана на училище, но то не се оказало любимото й място. Винаги закъсняваше, а ако успееше да съчини лъжа, го правеше и изобщо не идваше, но не я виняхме защото извикваше у нас умиление – беше тънка като железопътна релса – казва първия й учител Джоузефин Атанасио. Тя предпочитала заниманията в църковния хор, в който участвала, пред задачите по математика и химичните опити. Въпреки всичко, макар и не безгрижно, детството на малката Ела Фицджералд било мечтано за мнозина чернокожи от бедните квартали, но… не за дълго.

На 17 февруари 1932 в 23 часа и 15 минути в дома на семейство Фицджералд нахлуват двама лекари от местната градска болница. Малката Франсис и Ела спят в съседната стая. Джоузеф крачи нервно около медицинските служители. Тялото на Темперансе е на земята и се гърчи по необясними причини. Докторите вадят апаратурата си, за да проверят основните показатели – кръвно налягане и пулс. Тридесет и една годишната Темперансе се задушава. Лекарите са категорични – инфаркт на сърцето. Откарват я в болницата. Докато подготвят операционната зала Темперансе отново получава гърч. Единият от докторите е решителен – отваря гръдния кош единствено със скалпел и голи ръце и започва да прави директен сърдечен масаж. Уви, вече е твърде късно. Тялото на Темперансе се предава. Час на смъртта 23 часа и 48 минути. Джоузеф прекарва нощта в близкия параклис. Оплаквах себе си и двете ни деца – проливането на сълзи по нея тогава беше безсмислено – споделя той пред Вирджиния – лелята на Ела. Смъртта на мама довежда до неочакван от никого мощен емоционален срив в четиринадесет годишната Ела. Тя започва системно да отсъства от училище и да не се прибира вкъщи с дни. Често я откриват в различни нощни заведения в компания на възрастни мъже – Това беше невероятна загуба за мен, не можех да се контролирам. Вървях и непрекъснато плачех, докато дойде момента, в който не можех и сълза да отроня повече. Затворих се в себе си и единственото нещо, което ме спасяваше беше музиката и блясъка на нощния живот – казва в едно от последните си интервюта Ела. След като е загубил пълен контрол над доведената си дъщеря, Джоузеф се обръща за помощ към сестрата на Темперансе. От смъртта на мама вече беше изминала една година. Всичко в мен сякаш беше опустошено. Леля ме измъкна от този ад, поне така си мислех тогава. Но това се оказва, че е само прелюдия към същинския кошмар в живота на Ела. Останала да живее при леля си, невръстната бъдеща звезда на джаза започва да прави всичко възможно да не обременява финансово новата си попечителка и започва да си търси работа. Тъкмо тогава я настига новината за смъртта на втория съпруг на майка й Джоузеф. Франсис, която е останала да живее при него се налага да се премести също при Вирджиния. Трябваше да понеса смъртта на двата си родители твърде рано, а това ме направи твърде уязвима. Приех първата ми предложена работа. Станах танцьорка в един от нощните бардаци на Харлем (б.авт. един от кварталите на Манхатън). Когато споделих с леля, тя просто ми каза: Майка ти е трябвало да те хвърли настина във водата… и ми разказа цялата история около моето раждане. Не знам защо, но това ми даде сили да се боря. Така Ела, станала петнадесет вече е на сцената и ползва възможностите на възпитаното си тяло, за да изкарва прехраната си. Всяка вечер има жестоки скандали относно възможността това тяло да бъде откупено и стане, макар и за час-два играчка в ръцете на някой мъж. Често разпрата приключва едва когато се намеси полиция. Вечерта на 19 юли 1933 скандалът не може да бъде овладян. Мъж на средна възраст придърпва Ела и я моли да го придружи. Не господине, не ме бъркайте с момичетата за всичко. Аз не танцувам по стаите, аз танцувам единствено на сцената. Тогава той се опитал да я насили, а Ела просто хванала чашата, която седяла на бара, ударила го с нея по главата и се скрила в гримьорната. Удареният викнал полиция и показал стореното с думите: Тази малка кучка ми разби главата. Ако не я приберете днес, ще го направите утре, но утре ще се наложи да носите и ковчег. Полицаите прибрали момичето насила и я отвели в поправителен дом. Животът там се оказва още по-непоносим. В биографията на Ела Фицджералд следват три месеца ежедневен побой и физически, но не и сексуални – по нейните думи, гаври, който доразрушават цялата и нервна система, но не и вярата, че има нов, по-добър хоризонт. Ноември месец Ела успява да заблуди охраната на поправителния дом и избягва. Зимата изкарва бездомна, в „другарски” срещи с клошари, далеч по-приятни от всички онези, които е имала през последните три години. С настъпването на пролетта тя се прибира в дома на леля си, където малката й сестричка е станала вече на 11 години. От този момент нататък като че ли животът на Ела се преобръща: Бог, явно видя, че е невъзможно да ме прекърши и реши да ме помилва – да ми позволи да мечтая, да видя колко високо е луната.

Леля й успява да и намери работа като кабаретна певица. В кабарето Ела вземала доста по-малко пари, но пък нямало никакви разправии и неуредици. Въпреки това, тя продължавала да се съмнява дали изобщо става за певица. Мислех единствено за танците – струва ми се това е моята стихия. Хората не харесвали изпълненията я в кабарето и често са го заявявали гласно, но не, защото не може да пее, а просто, защото никой не разбирал това, което пее. През 1934 в града се провеждал фестивал на любители музиканти. Ела събрала трудно, необходимите пари за участие, но все пак успяла и в студената ноемврийска вечер се отправила към злата на театър „Аполо”. Там тя трябвало за първи път да стъпи на голяма сцена и да покаже танцовите си умения. Когато пристигнала на сцената кипяла усилена подготовка. Прожектори, микрофони, голям бенд – истинска приказка за едно момиче с мечти на 17. Докато седи в гримьорната и се подготвя за танца си, при нея влиза нисичкият и изгърбен диригент на най-известния в историята на джаза оркестър по това време в Халем Чик Веб – Госпожице ще се наложи да се нанесе корекция в програмата. Днес ще участва един много известен местен танцов дует и мисля, че ще трябва да изпеете някоя песен. След известно колебание Ела приема предизвикателството.

Така на 17 ноември в 21 часа и 15 минути на сцената излязла Ела. Но… когато тя изпълнила първата си песен, в цялата зала отекнали възторжени реплики. След години Ела разказва на саксофониста Бени Картър на една от срещите си: Тогава, там на сцената на „Аполо”, щом усетих тази искрена любов на хората в залата взех своето решение – ще раздам гласа си на хората. Искам да пея. Макар и бавно, за няколко години, Ела се измъква от лапите на гетото и успява да спечели сърцата на стотици. През 30-те суингът е завладял света, а Америка има своя най-красив глас – гласът на „черния славей”. Така започва бляскавата кариера на Ела Фицджералд, чиито първи музикален запис е песничката за изгубената чантичка. А когато след време всички започнали да си я тананикат, Ела дала отговора – записва песента „Намерих си чантичката”. Обществото започнало да осъзнава, че на музикалния небосклон е изгряла нова звезда. Въпреки това тя отказва да повярва – продължава да работи и никога не се поддава на славата. През средата на 1936 черната перла на джаза решава да експериментира в нова форма. Нова за нея самата, но първооткрита от любимия и изпълнител Луис Армстронг. Става дума за бибап, който се превръща в едно лицата на Ела. Разказват, че Армстронг често забравяше текста на песните си, когато излезеше на сцената. Забравяше цели пасажи, но никога не се смущаваше това – просто си заменяше с дрезгавото си би-бап. Ела открива невероятните възможности за импровизация, които дават тези две срички. Бибап-а се оказал важна форма за нея – освен в изпълнителски, а и в личен план. С откриването му аз започнах да усещам безпокойството и нервността на четиридесетте години. Да, Ела е била вече богата, известна, а била измъчвана от някаква неразбираема несигурност. Това ме плашеше. Плашеше ме, че живя сама за себе си, че съм сама за себе си център и опора в този живот. Точно в този период тя започва да трупа килограми и вместо да танцува „лудо” на сцената, тя започва да се държи като всички останали джаз певици – просто се разхожда и пее. Да тя вече е работила с имена като Инк Спотст, Луис Джордан, Армстронг. Въпреки това се чувствала нещастна. При един от разговорите си със Сатчмо, така назовавали всички Армстронг, Ела го попитал: Чик Веб умря, няма го и Джордж Гершуин, твоите устни вече кървят, когато свириш, Били Холидей изчезна, Джейнс Джопли, това рок-секс-идол изврати всичко, защо да пеем? А Сатчмо простичко и отговорил – Не обичаш ли тези звуци? Има ли друго, което ти трябва? Ела не дала отговор, но кризата и се задълбочавала. Няколко вечери след този разговор Ела е на поредно участие. Декорът на сцената представлявал лабиринт от огледала. В един от моментите, в който тя трябвало да се завърти рязко тя чупи едно от огледалата, а то повлича всички останали след себе си. Мулатката е уплашена – наранена и разплакана, тя слиза от сцената излиза от театъра и повече не пожелава да се върне там.

Бях толкова изгубена тогава. Чувствах се като малко момиче, като Алиса в един страшен огледален свят, плачех от срам, болка, тъга. Тогава осъзнах, че любов искам, любов и възможност да дам един нов живот. Исках да стана майка, защото преди човекът да се превърне в машина за създаване на изкуство трябва да е машина за живот. През 1942 Ела се жени за Бени Карнеги. Голяма част от приятелите й я предупреждават, че тази стъпка е грешка, но тя слуша сърцето и я прави. Да тя наистина се оказва грешна – Карнеги е местен наркопласьор и е заловен след 2 години. Бракът им е анулиран автоматично. Въпреки това тя не унива и продължава в издирване на истинската любов. Открива я в лицето на басиста на една джаз група Рей Браун. От първия си брак Рей има син – Рей Младши, който Ела приема с отворени обятия. Това и възвръща порива за работа и тя отново се завръща на сцената. Популярността и расте, канят я от различни краища на света да изнесе концерти. Участва в редица телевизионни предавания включително и в Шоуто на Франк Синатра. Започва стотици записи на песни. През 60-те, когато прави запис на няколко песни на Айра Гершуин, самия той възкликва: Никога не съм подозирал, че съм създал толкова добри песни. Осъзнах това, когато ги чух да излизат от устата и сърцето на Ела, а един от американските музикални критици, възкликва – Тя създава новата класика. Тя пише историята на джаза. Това е и периода, в който изпява двете емблематични за джаза песни – „Колко е високо луната” и „Бъди добра”, които самата Ела определя: Това са моите песни изповеди – спокойствие, трезвост, искреност и невероятна чувствителност. Такава разбирам себе си. Няколко години след това тя записва и дуетите си с Армстронг. През 50-те, дискриминацията на чернокожите все още била неразрешен политически въпрос. Ела, не веднъж е била задържана, и нападана заради кадифената си черна кожа. Проблемът бил разрешен едва, когато Мерлин Монро се застъпва за нея. Аз имам неизплатен огромен дълг към Мерлин Монро. През 1954 тя беше, човекът, който успя да ми уреди постоянна работа на сцената на един от най-големите нощни клубове „Mocambo”. Собственика на заведението и отказва под претекст, че съм „чернилка”. Тогава Мерлин вади последния си коз – Аз ще съм тук всяка вечер, когато пее. Собственикът съзнава огромната печалба, която ще има клуба във вечерите, които Монро е там. Макар и скептично – той прима. От тази вечер насетне, до самата и смърт Мерлин беше в клуба винаги, когато аз имах участие. Журналисти и папараци винаги я следваха, а от това аз само печелех. Не това беше целта ми, но то се случи благодарение на нея. Дължа и много.

Звездният път е очертан. Но…

В сянката на този бляскав ход остава синът й Рей. Той е като изоставен – прекарва повече време в училищните интернати, отколкото с родителите си. Днес той говори открито за взаимоотношенията си с Ела: Всичко, което мога да кажа е, че тя даде на мен толкова, колкото тя можеше, тя ме обичаше толкова, колкото тя можеше – нима бих могъл да искам повече от това? Макар, че е неин доведен син, след развода си с Рей през 1952, момчето остава да живее при нея.

През 70-те Ела губи сестра си Франсис при автомобилна катастрофа, но въпреки тази, а всички останали загуби, тя печели и много – 13 награди” Грами”, Националния орден за изкуство връчен и от президента Роналд Рейгън, Почетен орден за принос в американското изкуство връчен от Джон Кенеди, Почетен медал на свободата от Джордж Буш, както и своята звезда на Алеята на славата и над 200 записани албума. Въпреки това в края на живота си Ела ще попита – Живях ли добре щом всичко това ми се случва?

На 19 септември 1986 Ела е в дома си в Бевърли Хилс. След сутрешната чаша кафе прислугата я намира паднала на земята и странен гърч. Помислих си, че е от проблема , който имаше с очите, но бързо позвъних в болницата. След 10 минути в дома и има отново двама доктори. Този път изходът не е смъртоносен – Ела Фицджералд претърпява тежка сърдечна операция – хирурзите подменят една от клапите на сърцето и. При извършените болнични изследвания се оказва че Ела има напреднала форма на диабет, на който вероятно се дължи и частичната й слепота. Първата дама на джаза започва бавно да угасва пред очите на света. Макар, че съпротивата от страна на близките и да е била жестока, Ела взема твърдо решение – аз искам да се сбогувам с публиката си. В медиите плъзва слухът че този прощален концерт е невъзможен. Но Ела за пореден път демонстрира силната си воля и високия си дух – през 1991 тя е стъпала здраво на сцената на Карнеги Хол и повече от 4 часа не слиза от там.

От там като че ли всичко започва бавно да се снижава докато не угасне напълно. През 1993 година диабетът започва все повече да руши организма на Ела. Той става причина тя да загуби и двата си крака и ослепее напълно. В тези последни мигове от живота й край нея са доведеният й син Рей и внучката й Алис. Често преди смъртта си Ела споделяла със сина си: Искам да се превърна във въздух, искам да ида там горе, не при Бог, а на луната. Там е по-близо до земята. Искам да стана въздух. Въздух който да разнася смехът на Алис и песента на птиците. На 15 юни 1996 година Ела е намерена мъртва от внучката си. В едно телевизионно интервю през 2008 Алис казва: Аз никога не видях баба да пророни и сълза. Често пъти е разказвала живота си като някаква тъжна Андерсенова приказка, която няма за цел да натъжава, а само да ни направи по-добри. Аз мисля, че музиката й продължава да прави това с нас и до днес

Advertisements