Етикети

От Театри

 

 

Мартин, Данчо и майка им се опитват да те въведат в семейната си „драма” от ІV етаж на НТ Иван Вазов

ПЛАМЕН ПЕТОВ

Семейния живот често пъти занимава много драматурзи и режисьори. В повечето случаи в такива пиеси става дума за едни банални любовни триъгълници. Той-Тя-Той или Тя-Той-Тя са композициониите схеми, който се използван. В най-новата режисьорска работа, на нашумялия в последните години Камен Донев, триъгълникът на взаимоотношенията е малко по-особен. Трите изходни точки са Мама, Данчо (по-големия син) и Мартин (по-малкия), но… без татко.

Една истерична дама, грабва двете си отрочета и заминава на море. Тя е обречена всеки ден да мъкне багажа от бунгалото до плажа и обратно, и най-важното – да не се удави някой от децата й. Обаче… малкия Мартинчо за малко да направи белята и да се озове на дъното на морето – и то… заради една възглавничка. Тъкмо тази случка е повод за един (на моменти направо безкраен) монолог на майката пред нервна криза. За задълбочаване на „драмата” (в кавички, защото отдавна драмата не е битовизъм, а Донев прави точно това) се оказва, че съпругът и я напуска – заради комшийката. И още нещо – напуска и живота. Кой живот? Какво? Моля? Как така? – не става ясно дори и във финалните истерии на майката. Лесно можем да кажем – Режисьорско решение, но… това определено не стига.

Камен Донев, освен че е режисьор на постановката, за първи път е и драматург – текстът на „Мартин, Данчо и майка им” е негово дело. С риск да прозвучи грубо – личи си. Донев наистина не е най-добрия текстописец, но… В България е така – имаш желание за нещо и само да има кой да те „подкрепи в начинанието ти” – го правиш. Вече, не толкова младият режисьор, залага на играта на Карла Рахал. Може би най-доброто в този постановка е именно нейното присъствие. Добре уловената психика на героинята и прецизното изследаване на образа наистина са помогнали въпреки леко „куция текст”, като цяло постановката да се получи и да е приятна за гледане.

„Мартин, Данчо и майка им” е един експеримент, който наистина си заслужава да се види. Най-малкото, защото изпълнението на Карла Рахал макар и не „Взривяващо” е дотатъчно да те измъкне от преумарящото ни ежедневие. Забвалението е голямо, Мисленето? – може и без него. А на зрителите, които имат изтънчен вкус – тази пиеса може да даде достатъчно теми за размисъл. Навярно основната от тях е: Редно ли е НТ Иван Вазов да си позволява да прави ескперименти? Отговорите са много… но не е ли най-важното, че каквото и да се случва там на плажа, слънцето продължава да свети, дори и за нас. Е, стига да няма облаци.

Advertisements