Етикети

От Театри

Пламен Петров

С новият си „театрален експеримент” ТР „Сфумато” ни поведе по пътя „Към Дамаск”. Това е програмата, по която ще работи тази година театъра. Първото заглавие от дългоочакваната репертоар е „Жули, Жан и Кристин” по произведението на Аугуст Стриндберг – „Госпожица Жули”. Режисьор на постановката е Маргарита Младенова, а актьорския състав, на които е заложила е Христо Петков, Албена Георгиева и Мирослава Гоговска. Визията на спектакъла е на Даниел Олег Ляхова.

Всички ние вече добре познаваме стила на работа в ТР „Сфумато”. За пореден път те „изневеряват” на себе си надскачайки възможностите си. Просто защото са заложили на „инфарктното живеене” и не са загубили „в кодекса си на работа копнежа по невъзможното”. Това е характерна черта за всички герой на Стриндберг. Осмисляйки добре този факт, Младенова изключително пълно и истинно извежда тази философия на съществуването и я залага като основа, върху която стъпва нейната адаптация. Разбира се тук могат да се изброят още редица епитети, характеризиращи майсторството на режисьора, но не това е най-важното. На преден план е преживяването на публиката.

Предпремиерно представление. Залата е пълна. Всички възглавнички по стъпалата са заети. Има и правостоящи. Вдигане на завеса (в „Сфумато” вече си имат и завеса). Дъхът на присъстващите го няма. Изпарява се още в първите минути от действието на сцената. Трима актьори владеят сценичното пространство до болка. Не е нещо което е извън тях. Те са в него и то е в тях. Това не е характерно за правенето на театър в България. Трима актьори те карат да прозреш една отдавна забравена истина, че „човек е конгломерат от какво ли не”. Вярваш им. Вдъхновен си от присъствието им и знаеш, че това което се случва на сцената, освен че може да се случи със всеки друг, може да се случи и с теб. Трима актьори са тръгнали да те водят към дебрите на несъзнаваното, и го правят повече от добре. Един своеобразен път към Дамаск по които трябва да осъзнаем, че изминавайки го ще бъдем слепи, за това какво ни се е случило, за ден, два или три както самия апостол Павел при пристигането си в Дамаск. Навярно целта е една – да осъзнаем, че „щом любов нямам, нищо не съм… и нищо не ме ползва”.

След час и половина публиката е на ръба на възприятията си. Всичко приключва. Героите са си отишли, зрителите не могат да откъснат поглед от сцената, а ръцете им не могат да престанат да правят онова познато движение с двете ръце. Аплодисментите замират чак след десетата минута. Всички са на крака знаят, че вече са други. Че вече могат да си позволят, както наложилото се „инфарктно” съществуване, така и „инфарктно” чувстване. Да се стремиш към невъзможното е двигателна сила. Може да не я използваме, но е редно да си даваме сметка за нея и да бъде част от нас.

Всичко това се създава като мисъл в наблюдателя, въпреки, че като основна сюжетна линия седи една мелодраматична история – тази на графиня Жули, която приспива със своя лакей Жан, сгоден за готвачката в графството – Кристин. Изводът от всичко това може би е един – истината е в простичките неща. Нещо, което често забравяме.

„Жули, Жан и Кристин” е постановка, която едва ли някой, би се осмелил да разказва. Не защото е невъзможно, а просто защото героите от тази пиеса не ти позволяват да го направиш. Ако не вярваш – иди и виж. И още нещо – сценографията е блестяща – в целия смисъл на думата. Приятно крачене по своя път към Дамаск.

Advertisements