Етикети

От Театри

Програма: Към Дамаск на ТР Сфумато

Пламен Петров

Докато е на лечение в Германия през 1918 година, Гео Милев пише известната си статия „Театрално изкуство”. В нея той подчертава, че „В ръката на режисьора седи цялата постановка на една пиеса, затова театралното изкуство е всъщност изкуство на режисьора.” Година по-късно поставя пиесата „Мъртвешки танц” от Стриндберг на сцената на НТ „Иван Вазов”. 88 години по-късно Маргарита Младенова постави същото заглавие на сцената на ТР „Сфумато”. Едва ли бихме могли да направим паралел между двете постановки, а и не това е същественото. Ще се спрем на въпроса, доколко новата постановка на „Мъртвешки танц” е „изкуство на режисьора”?

„Мъртвешки танц” е втората постановка от текущата програма на ТР Сфумато „Към Дамаск”. След „Жюли, Жан и Кристин” („Fröken Julie”) на Стриндберг, Младенова отново потегля в „дебрите на несъзнаваното”, в душите на стриндберговите герои. Този път води със себе си актьорите Владимир Пенев, Светлана Янчева и Цветан Алексиев, сценографката Даниел Олег Ляхова и композитора Асен Аврамов. Целият този път е за да се достигне онзи момент, в който зрителя сам ще осъзнае Големия цивилизационен проект за Човека с главна буква, който се проваля в самия човек. Едгар, Алис и Курт са трите персонажа, които изпълват сценичното пространство и водят зрителя по собствения му път към Дамаск. Между тях и наблюдателя, от началото, и така до края, стои една почти неосезаема преграда. Преграда, която има за цел да предпази разлагащите се от омраза герои – Онези отвъд, от кръвожадното жужене на жадните за похабена плът – зрителите. Или обратното? Но и в двата случая, въпреки преградите, всички попадат в стихията на несъзнаваното, в света на деструкцията, в ритъма на мъртвешкия танц.

Постановката се движи на границата между абсурда и реалността. Силно „изнесените” емоции в актьорското поведение, по един особен начин, притискат наблюдателя. Диктуват емоциите му. Карат го да се смее, да обърне внимание на детайла, да приеме еротиката като унижение, да погледне на любовта като на омраза. С една рентгенова сила Едгар, Алис и Курт, навлизат в съзнанието на присъстващите в залата и започват да си играят с него. До момента , в който всички разберат, че смъртта не идва, защото тя отдавна е Тук. Смъртта приживе, която всеки се страхува да признае. Въпреки този страх Тя остава част от Битието. Постановката се движи на границата между пародията и истината. Започва като едно класическо фрагментарно представление. Прераства в бурна смесица от реплики. Така се достига до съкровения момент, в който Арис ще изригне словесно и простичко ще каже „Толкова шум за една количка с говна, толкова шум!”. И ако в пиесата „Жули, Жан и Кристин” смъртта е Изход, то в „Мъртвешки танц” единственият останал изход е чакането. Чакането на катарзис, след който Едгар ще произнесе през истеричен смях: „Каква комедия!”.

Във все още едва прохождащия и крехък модернизъм в театралното ни изкуство, а и не само в него, постановки като „Мъртвешки танц” наистина правят впечатление. Прецизността на „режисьорската ръка” в такъв тип театър е от първостепенно значение. Напоследък често българският театрален живот ни предлага предимно „театрални експерименти”, но не и театър като „изкуство на режисьора”. С новата си режисьорска работа – „Мъртвешки танц”, Маргарита Младенова успява да се докосне до тази философия на „правене на театър”. Дали тази философия дава своите резултати ще покаже времето, но в случая по-важно е „качеството”, а него го има. Какво по-хубаво от това?

През 1919 година „Мъртвешки танц” на Гео Милев не предизвиква „нито вълна от отзиви, нито от съпротиви или възтрози”. Спектакалът вероятно е „бил озадачаващ, в контекста на театралните навици”. През 2007 година „Мъртвешки танц” на Маргарита Младенова май има същата участ. Защо? Може би защото не искаме да повярваме, както казва Вера Ганчева –изследователка на Стриндберг в България, че „Индивидът, отделният човек, в страната ни понастоящем има потребност от суровата до безпощадност откровеност, с която Стриндберг го приканва да се опознае, да се спусне в кратера на своята психика и да излезе оттам пречистен, освободен и обновен, готов за онова преображение, което е синоним и смисъл на развитието, на еволюцията на Битието”.

Advertisements