Етикети

 

news_gallery0033342260.jpgПламен Петров

През 1769 година, човекът който пръв определя Шекспир като най-големия драматически гений – Готхолд Ефраим Лесинг завършва своята книга „Хамбургска драматургия”. В нея той дефинира състраданието като основния афект, който трагедията предизвиква у зрителя, а страхът заема второстепенно място и определя катарзис-а като „преобразяване” на афектите, породени от трагедията, в „добродетелни качества”. В самия край на театрален сезон 2006/2007, съвсем по Лесинг-ски, режисьорът Стилиян Петров се проявява като своеобразен върл противник на тресящият се от „аристократически класицизъм” български театър и на плоското
морализаторство нахлуло в човешките взаимоотношения чрез най-новото заглавие в репертоара на столичния Театър 199. Става дума за пиесата „Другият човек” на известния руски драматург, писател и режисьор Пьотр Гладилин. Твърде рано е да се дават определения за работата на Петров, но с всяка следваща режисьорска стъпка, той съвсем не-натрапчиво изгражда един „нов” модел театър (Може би „добре забравен стар”?). Тук идва и въпросът доколко раждането на другият човек е плод на „не-обходимост” или „случайност„ в този проект, който, определено, не се вписва в думи като „стандарт”, „кич”, „не-разбираемост”.

В своята пиеса Гладилин, изхожда от думите на Бодхидхарма (роден ок. 470-543, принц от военната каста на кшатриите, който е първият водач на будистката школа Дхияна) към китайския император: Не са важни нито ученията, нито добрите дела – всичко това е нищо. Има само един път – забравяйки себе си, да търсиш висшето в самото себе си. Човек търси забрава, която на свой ред търси човека и го настига винаги неочаквано. След поставянето на подобна основа, авторът прибягва до един почти абсурден диалог между Тя (Койна Русева) и Той (Малин Кръстев), в който Тя ще разбере (може би за пореден път), че е женена от десет години, че има четири деца, че май е щастлива, че съпругът и е музикант, че той е убил приятеля си за пари. И най-важното: че май го обича, много. Един почти абсурден диалог, в който Той ще позвъни на вратата, ще бъде непознат съпруг, ще докаже, че музиката е само в сърцето (като една не-дефинирана любов), ще бръкне в джобовете си и ще открие резултатите от своето престъпление. Тя и Той в една не-поносима екзистенциална рамка на не-възможността за съществуване, в която дори катарзисът е само мираж. Не-способността им да достигнат до него, изостря възприятията на зрителя и го превръщат в пряк съучастник на тяхното „Не”. И всичко това на фона на една почти „божествена комедия”. Така се стига до онзи момент, в които трябва да се роди, а може би запази, Другият човек. Кой е той? Може би Ти, Тя, Той? Или може би, Другият човек е именно онзи, който осмисля живеенето, въпреки всичко и въпреки всички? Може би…

Но когато всичко се повтаря идва моментът на опустошението. Студът нахлува в съзнанието, снегът пробива покривите, бавно прегръща телата ни и ги стопля с мекотата си. Два изстрела, кръвта напуска тялото, мислите отчетливо раздират тишината и не ти остава нищо друго освен да заспиш. За пореден път. И да се събудиш отново, за да се повтори всичко. До кога? Може би докато любовта претърпи метаморфоза и се превърне в любоФ, с Ф като фалшива. И все пак, може би.

„Другият човек” е постановка, която е трудно да се разкаже, най-малкото, защото е вътрешно преживяване за зрителя, което май не позволява излизане извън него. И в заключение бих казал, че това е спектакъл, които с липсата си на вътрешна динамика води до онази ибсенова изостреност на сетивата, която заражда мисълта, че когато се пробудим, Ние (Май мъртвите?), ще разберем, че никога не сме живели.

Advertisements