Етикети

От Театри

МДТ „Константин Кисимов” гостува на сцената на Театър „Българска армия”, Защо?

Пламен Петров

Велико Търново е град, който е бил и продължава да бъде, поне на думи, едно от „културните средища” на България. Но в нашата страна, не за първи път, „словата” и „етикетите” не оправдават качеството. С най-новата драматична постановка на МДТ „Константин Кисимов” се получава точно този парадокс – както Валери Петров казва в „Копче за сън” – „Много е добро, ама малко напротив!”.

Заглавието е „Котка върху горещ ламаринен покрив”. Текстът е на Тенеси Уилиамс и е удостоен с награда Пулицър за най-добра пиеса през 1955 година. Произведението е филмирано и има цели шест номинации за Академичните награди през 1958 година. Пол Нюман печели първата си номинация за Оскар като размирника – бившия спортен герой Брик. Всичко това е нужно да се отбележи, тъй като тази пиеса има дълга история , което я прави, не само класика, но и твърде отговорно начинание, за който и да е режисьор. В случая Йорданка Самсиева – добре познато име във великотърновския театрален живот. Работат и върху пиеси за деца е заблежителна, но режисьорските й устреми върху драматични произведения граничат до определението – „негледаемо”.

„Котка върху горещ ламаринен покрив” е пиеса, към която може да посегне режисьор който притежава невероятен талант, умение и кураж. Още повече, когато не поставяш оригинала, а правиш интерпретация, както действа и Самсиева. Тя е заложила на невероят екип от актьори (Милен Иванов, Велислав Боранов, Анастасия Пиперкова) и ако не сме ги виждали в други роли, може би бихме казали, че нямат необходимите качества, но това не така. Те са доказали себе си като професионалисти. Точно тук бих използвал думите на британската театрална критичка Лин Гарднър – There is no dud of actor, there is a dud of director.” (б.а. „Няма некадърни актьори, има некадърни режисьори.”). Режисьорът е онзи механизъм, който води актьора, сценографа и целия сюжет към крайната цел – общо въздействие. Но дори да седнеш на първи ред, съвсем близо до сцената, както направих аз в Театър „Българска армия”, нито веднъж няма да се появи онази тръпка на вълнение от случващото се (изключвайки диалога между Брик и баща му – може би един от „най-истинските” моменти в постановката). Затова пък има толкова „бъбрива”, граничеща с кич, сценография (на Лидия Къркеланова), която през цялото време може да те „забавлява”. Не е ясно, защо е необходимо такова визуално решение, като то може да бъде изградено в съвмсем графичен вид, което прави постановката и лесно пътуваща, но… такива са режисьорските търсения.

Тенеси Уилиамс е от авторите, които залагат на простичка сюжетна линия, но наситена с десетки фабули, което превръща случващото се в „реалност” за всеки зрител. Брик е спортен коментатор. Той произхожда от богато семейство и е женен за Маги. Но най-добрия приятел на Брик, има хомосексулана ориентация и е влюбен в него. Събругата му знае това. Но приятеля му умира. Брик започва да губи желанието си за живеене. Точно тогава разбира, че баща ме е болен от неизлечима болест. В такива кризисни ситуации трябва всеки член от семейството да свали своите карти и да се играе открито. Кой ще наследи имението? Брат му или той? Може би котката върху горещ ламаринен покрив (Маги) знае отговора? А може би изобщо няма отговор? И ето тук идва една изключителна режисьорска намеса на Самсиева – тя е твърдо убедена, че бащата на Брик умира. Типичнита за „театъра на социализма” безизходност. Режисьорът затваря финала, без да остави за зрителя възможност да решава какво и как се е случило. Всичко изказано докрай, без обосновка. Това е най-малкото обидно за съвремнния човек – днес всеки иска да вземе сам за себе си решение, никой не иска да му бъдат поставени граници – особено в сферата на изкуството. Освен всички тези недостатъци, не веднъж в пиеста, в различен контекст, се повтаря фразата „котка върху горещ ламаринен покрив”. Може би заради по-голяма внушителност? Но, уви както повечето режисьорски търсения в тази постановка, и това не се получава. Всеки влязъл в залата знае, коя постановка гледа и наистина е досадно да му се напомня непрекъснато – зрителят не е глупак, а тази постановка го кара да се чувства такъв.

В заключение бих казъл: ако гледате постановката на Самсиева „Котка върху горещ ламаринен покрив” не заклеймявайте и без това крехкото възраждане на българския театър. Него вече го има, въпреки появяващите се все още падания на котката на Тенеси Уилиамс. И да знаете, вземете си билет за задните редове – може би отдалече, фалша няма да е толкова голям. Приятно гледане!

Advertisements