Етикети

От Хора и улици

Горан Стефановски е безспорно един от най-големите умове на Балканите. Роден е през 1952 в Битоля. Учи драматургия в Белградската театрална академия, а през 1974 завършва английски език и литература във Филологическия факултет в Скопие. Работи в телевизията, а по-късно става асистент по английска литература в университета „Кирил и Методий“. Автор е на 21 текста за театър, най-известни от които са „Диво месо“ (1979), „Двойно дъно“ (1983), „Татуирани души“ (1985), „Черна дупка“ (1987), поставяни с успех и в България. От началото на 90-те години Горан Стефановски е професор по драматургия в университета в Скопие. През 2003 е удостоен със званието академик. Понастоящем работи и живее със семейството си във Великобритания.

Горан Стефановски пристигна в България специално за премиерата на софийска сцена на спектакъла по неговата пиеса „Чернодрински се завръща у дома“, постановка на Благоевградския театър с режисьор Иван Добчев.

Македонският драматург разказа, че на 2 януари 2007 се обадил на Иван Добчев, за да го поздрави за еврочленството ни, а Добчев му отговорил: „Ще преживеем и това. Ще я преживеем и тая Европа.“ С оригинално балканско чувство за хумор, с ирония и самоирония световноизвестният македонски театрал говори в „Червената къща“ за Изтока и Запада, за театъра и политиката, за географските карти, историите и други страсти… Ето част от прозренията на един раздвоен между Македония и Англия човек, воден от идеята чрез словото да „превежда“ източния човек на западния.

Историята на едно есе

Преди 7-8 години един приятел от Летния театрален фестивал в Хамбург ме помоли да напиша есе. Темата беше „Къде е Изток?“. Написах есето и когато отидох да го прочета, не дойде никой да го слуша, „ама ни един човек“. А есето беше написано в духа „ке се борам яс со свето“. След това есето пожъна голям успех в Македония, Сърбия, Босна, пък и в Западна Европа. Заглавието му беше „Приказният, дивият Изток“, а приятелите от фестивала ми предложиха провокативния наслов „Защо Изтокът повече не е секси?“. Почувствах се зле. Защо пък да не съм повече секси?! И още повече как да съм секси, според кого да съм секси и какво изобщо означава да си секси? Значи ли, че Изтокът беше секси, когато вече не беше секси? Беше ли секси, когато се преструваше, че е реален и наивен, и престана да бъде секси, когато стана суфистициран и изкуствен? Бяхме ли секси, когато бяхме старомодни и фолклорни, а престанахме да бъдем секси, когато се устремихме да хванем тенденциите на последните западни „-изми“?

Това беше иронична, но и сериозна теза. Фокусирах се върху Македония и бивша Югославия, където живея и където най-добре познавам ситуацията. Не съм сигурен доколко моите примери се отнасят и до другите източноевропейски народи, включително и България. Източна Европа отчаяно се опитва отново да измисли себе си и да дефинира своята нова идентичност. Нейните управници се будят от историческа наркоза, трият си очите, поглеждат си часовниците и се чудят какво да облекат днес, как искат да изглеждат, кои са. Повечето от тях се ориентират по модните къщи на Запад. Източноевропейските политици парадират с положението си, готови са да направят всичко за пари и отиват навсякъде, където усещат, че има пари. Те безрезервно прегръщат глобалния мултинационален начин на мислене и се интересуват от институции като ЕС, Световната банка, НАТО и т.н. В същото време същите тези политици продават всичко под масата. Продавайте…, но не продавайте нашите сърца и души! Оказа се, че диктатът на социалистическата партия беше толкова силен и безочлив, колкото е сега диктатът на масовия вкус. И цялата тази сладко-кисела агония върви под гръмкото име „обществен преход“. А Западът се прозява: „Ще са ви необходими около 400 години, за да достигнете нивото на нашата социалдемокрация.“ Та дотогава ние няма да сме живи!?! И така на източноевропейците им се струва, че са не само осъдени да живеят бедно, но и че са безнадеждно демоде на Запад, което им идва като пипер на люта рана.

Няколко лични истории

Казвам се Горан Стефановски. Това е историята на моя живот. Роден съм в Република Македония, която по онова време беше част от Федеративна република Югославия. Баща ми беше театрален режисьор, а майка ми актриса. До 40-годишна възраст живях в Скопие като драматург и преподавател по драматургия. Ожених се за Патриша, която е англичанка. Имаме две деца и добър живот заедно. През 1991 започнаха войните в Югославия. Патриша реши, че не иска бъдещето на Балканите да бъде бъдещето, което ще очаква децата ни. Тя, заедно с децата ни, се премести в Англия. А аз пътувах между Скопие, където беше моето сигурно минало и голямо семейство, и Кентърбъри, където се намираше моето несигурно бъдеще и малко семейство. Живея между тези два свята.

На главната улица в Кентърбъри има магазин, в който се продават американски филми. На входа му е поставен цветен картон, рекламиращ последната серия от холивудската продукция „Вавилон 5“. И там с футуристичен грим е показана една глава от бъдещето. Аз познавам жената, която играе тази роля, приятелка ми е. Казва се Мира Фурла. Тя беше една от най-добрите актриси в бившия югославски театър и телевизия. Сега е извънземно…

В същото време един приятел ми дойде на гости в Кентърбъри, казва се Раде Шербеджия. Той беше легенда в бившето югославско кино, беше Хамлет, играеше в най-новите и добри постановки. Днес Раде е международна звезда и играе в много холивудски продукции. Играе ролята на съмнителен източноевропейски субект – мафиот, човек, на когото не може да се вярва, човек на границата на психопатията. Хамлет стана епизодичен герой за него… Един слънчев следобед пием вино с Раде и си говорим за старите времена. Тогава аз го заведох да види своята колежка на картонената реклама, тъй като те често играеха заедно в различни постановки. И тогава наблюдавах двамата реални бивши герои, които се бяха превърнали във виртуални, поставени над своята история, над своята география и над своята действителност.

И тук сякаш чувам въпроса: защо вие, източноевропейците, сте толкова замислени, патетични и параноични? Развеселете се малко, светът е една постмодерна игра, ще кажат приятелите ми от Запад…

За учебниците по история

Веднъж гледах филм по Би Би Си за Косово. В него един преподавател в сръбско училище учеше своите ученици, че преди 500 години Сърбия е загубила една битка против турците и че сега тяхната задача е да отмъстят за това. В същото време дъщеря ми Яна, която беше на 6 години, когато отидохме в Англия, в своя пръв учебник имаше приказка за група деца, които са загубили кучето си в лондонското метро. Смешна приказка, с магически мотиви, в която няма нито история, нито битки, нито фиксирани идентичности. Глобален, отворен, децентрализиран контекст. Няма нищо от историята вътре. И аз се питам кой от тези два наративни модела е по-добър за дъщеря ми? И кой е виновен за наслагването на тези наративни модели?

Advertisements