Етикети

От Театри

Броени дни след бенефиса на актрисата, ви представяме монолога й в един абзац

С НЕЯ ПУШИ ПЛАМЕН ПЕТРОВ

„Наричат ме голям човек. Висока съм 152 см – ако това е голям човек?”, усмихва се Златина Тодева и започва да разказва своя монолог, за който я помолих. Секунди след това пали цигара и точно в този момент видях погледа й – очи на жена, която е получила много от тоя живот, но е и дала. Отпива от чашата пълна с кафе и… „Не знам каква съм, но искам хората да ме познават, като добър човек, защото аз смятам, че съм такава. Бенефисът, който ми бе организиран в началото на тази седмица – на мен не ми трябва. Аз все още искам да играя на сцената. Често се случва да ме питат защо? – ами… защото ми е любопитно докъде мога да стигна. Продължава да ми се играе, и то много. Може да съм на 80 години, но това не пречи – даже напротив. Вижте, годинките са си мои и не ги давам на никого. Който иска и има сили да си ги изживее самичък – аз моите си ги обичам всичките осемдесет, до една.” Тръска съсредоточено цигарата си в пепелника и уточнява: „Аз много пуша!”, като в това се усеща едновременно нотка на притеснение и удоволствие от действието. „Колегите ми не се разбират много с мен, ама аз се разбирам с тях. Някои, като чуят, че играя в поредния филм или пък пиеса, веднага викат „Абе ти не се ли наигра?”. Не! Аз съм като децата – все не ми стига играта. Младите колеги – вижте това е нещо друго. Те са много по-отворени към изкуството. Предпочитам те да ми партнират в работата. Например, когато снимахме филма „Мила от Марс”, бях безкрайно щастлива, защото по-голямата част от екипа беше от млади хора. Всички много се сприятелихме. А Мичето?… (така се казва главната героиня във филма в изпълнение на Весела Казакова) Невероятно талантливо дете. България трябва да се гордее, че има такива хора. Аз даже и до ден днешен и викам Миче – не й знам името.” Гълта дълбоко цигарения дим и уточнява, че Весела напълно заслужено е получила наградата от „Берлин”. С издишването й повеждаме разговора на друга посока. Защо всички й викат „Мама Злата”? „Съпругът ми Николай Тодев, ми викаше на глезено Маме. Маме това, Маме онова. И така. От тогава всичко живо ме „замамосва“. На служебния вход на театъра, в който бях, работеше като портиер едно циганче. Много интересно хлапе. Веднъж го чувам и то ми вика Маме. Казвам му: „Бре-е-е… И на теб ли станах майка?“ А то вика: „Ам кът не ти знам имиту мъ?”. Та така – аз съм мамето на всички.” И двамата се разсмяхме. След това говорихме за семейството й. Явно е наследила чувството си за хумор от баща си, който когато била още в гимназията, я представял на приятелите си като своя балдъза. Никога не я представял като дъщеря и винаги подчертавал: „Вижте колко хубава балдъзка имам!” и това само защото не искал хората да го мислят, че е на години. Очите й се напълват с тъга при спомена за баща си, но цигарата й помага да продължи нататък. Питам Златина Тодева, какъв човек е тя – тъжна или весела. „Аз съм крехък човек. Мен може да ме разсмее или разстрои нещо съвсем елементарно. Такава съм си. Не можах да се променя.” Цигарата й догаря. Бързам да я провокирам с въпроса има ли моменти, в които се чувства забравена от небето? Категорично: „Да! Когато остана сама със себе си. Не съм егоист, но искам покрай мен винаги да има някой, защото самотата ме убива.” Фаса остава да дими в пепелника. Отпива от чашата с кафе и … „Но аз ще продължавам да играя. Пък да видим докъде ще стигна. Сега лятото ще гостуваме в Турция с физическия театър, в който играя – „Анатомия на крайното”. Канени сме пак с него да участваме на един фестивал в Любляна… Ще се радвам ако има какво още да ви дам от себе си.”

От Театри
Advertisements