Етикети

От Театри

За Хаунита, танца и очите с хореографката Галина Борисова разговаря

Пламен Петров

На тази страница обикновено се помества един обемен материал, в който се разказва за кариерата на някоя личност. Тази седмица това няма да е така. Ще си позволя да оставя разговора ми за кариерата на Галина Борисова непроменен и обработен. Причините са две: тази жена казава нещата по начин, който не позволява да бъдат преразказани и второ няма нищо по-хубаво от това да се прочете словото на актьор, който в изкуството си борави едниствено с езика на тялото.

„Хуанита Хилдегар Бо” е ваше танцово предстваление, което се играе вече втори сезон в Червената къща. В началото вие казвахте, че тя няма минало, нито бъдещ, а само настояще. Сега така ли е?

Ами ако Хуанита е в бъдещето, тя има настояще, защото досега е имала такова. Би ми било интересно да играя Хуанита на 60 и повече години. Мисля даже, че тя е една по-възрастна жена от колкото съм аз.

А на колко години е Хуанита?

Не бих могла да кажа на каква възраст е тя в момента като я играя, но съм сигурна, че е по-възрастна.

Ти залагаш изцяло на танца като изразна форма. Това ли е твоята изразна форма?

В последните години все повече и повече се откъсвам, отдалечавам от танца. А същевременно, по някакъв необясним за мен начин се доближавам до онзи другия танц. Моя истински танц – онзи който ме вълнува. Мен ме вълнува детайла. Най-малкото движение, а именно то прави танца голям и истинен. Обръщам внимание на детайлите. Най-хубавите моменти в този спектакъл според мен са онези в които наистина нищо не правя. Абсолютна статика. Именно в тези моменти усещам, че в мен, а и в самата публика се случват повече „неща“.

Нарисувай ми танц с думи, защото с тялото си се доказала, че го владееш.

За направата на един танц е необходимо не да следиш някакво крайно поведение. Ти трябва да видиш причината за едно конкретно поведение. Резултатът е просто едно следствие. За да направиш един танц ти трябва всичко онова което се е случило преди.

Уморени крила, уморени очи, уморени души. А уморени тела?

Когато съм уморена имам нужда от култура и движение на тялото. Когато съм отпочинала съм крайно скучна както за себе си така и за останалите. В последно време избягвам да бъда във форма. Не искам да бъда сигурна. На този етап обичам страшно онзи момент в който съм уморена. Според мен тогава в мен се проявява една друга част от моето същество. Тя се отприщва благодарение на умората.

От Театри

Тоест за теб умората е необходимо зло?

Ами да… Защото тогава се проявява истинската страна на твоя характер.

Имали го или го няма изкуството в България?

Аз мисля, че има прекрасни артисти в страната ни. Въпросът е да ги откриеме, защото те не са на повърхността. Все още те са в периферията за масовия зрител. Но съм убедена, че този който търси намира. Попада на такива хора.

Кое е по-важно за теб – емоцията или усещанията на публиката?

(смее се) Дистанцията от публиката поражда емоцията! Смятам, че колкото по съм се отделила от публиката толкова повече започвама да я въвличам в моите светове. Усещанията са стъпало към емоцията и не мога да кажа кое е по-значимо за мен. Вероятно и двете.

Хуанита е прекрасна, нали? (това е единствена реплика в представлението)

Не знам! Тя е много лична, но за мен тя наистина е прекрасана и аз много я обичам. Раждането на Хуанита ми беше необходимо, имах нужда от нея. Направих я в момент в които исках да остана насаме със себе си. Тя е нерационална. Тя е един ирационален проект. Вече втори сезон играя това представление в Червената къща. Много ми е приятно когато колеги или съвсем обикновенни зрители, дойдат при мен и ми кажат някакви неща които не съм ги мислила при създаването на този образ, но са ги видели в предствалението. Примерно образа на статуите Мухина от „Ленфилм”, на умиращият лебед, на филма „Умирай трудно” и всякакви други асоциации които провокира този образ. За мен е прекрасно да чуя такива неща, защото това означава, че Хуанита е един страшно богат образ.

Плакатът – защо с краставички на очите?

Ами защото по вечерно време всички хуанити според мен изглеждат така. На плаката не съм аз, но по вечерно време наистина изглеждам по същия начин.

Тоест това е спектакъл за всяка Жена?

От Театри

Абсолютно! Ако трябва сериозно да говоря как се роди проекта… Аз се влюбих в белгийката Луиза де Бо и по скоро в песните й. Хареса ми тази музика от петдесетте. Кавъри на най различни песни. Гръцки вариант на немска песен, или немски текст изпълнен като френски шансон. Това размиване на границите на звучене ме грабна страшно много. След това ме привлече модата на Нехерман от 80-те години. Тогава жените носят едни неефектни дрехи. Примерно жилетчица с къси ракавки и фустичка, която скрива целите крака. Все женски неща, които за мен са много секси.

Да, Хуанита е доста секси жена! А тя и ти? Паралел?

Това не искам да го казвам, защото ще издам много неща, които не смятам, че публиката е редно да знае. Ако трябва обаче да съм искрена – да! Имаше много колеги и приятели, които следят нещата които правя. Те ми казаха, че са разкрили много от моята личност в Хуанита. Поздравяваха ме за това, че не се притеснявам от това да бъда себи си и крайно откровена. В периода, в който създавах Хуаинта Хилдегард Бо, мисля че Галина Борисова много приличаше на нея. Сега ако ме питаш дали съм Хуанита – не! Сега съм някоя друга!

В танца участва цялото тяло. А важни ли са очите?

Очите са една много важна част от нашия живот. По очите могат да се прочетат много дълги изречения, които понякога дори е неудобно да се изрекат. Не смятам обаче, че един изпълнител, който почти не говори и поднася тялото си, ползва движенията, трябва да концентрира енергията си в очите. Мисля, че очите трябва да се изтеглят на същия процент на който се намира и тялото като влагане на емоция. Малкият ми пръст и която и да е друга част от тялото ми трябва да създават еднаква по значимост събитийнсот.

Танца? Може ли да го назовем гранична форма?

Ами… не! Според мен музиката е гранична форма, а танца е междинна. На този момент ми се струва, че танца е връзка между абстрактното – музиката и по близкото до човека – словото. Движението, което извършвам, когато ти подавам ръка, за да ти кажа „Здравей!” е стъпка към това да ти кажа „Здравей!”. А дали ще ти кажа или не – това вече няма значение. Жестът е показателен.

Твоето куче харесва ли Рената?

(смее се) Ами… Последното нещо което направих беше „Моето куче харисва Рената”. Работихме заедно с актрисата Лидия Стефанова и нейното куче Роналд Рейгън. За мен те двамата са прекрасен дует, въпреки че някой хора казват че представлението е соло. Според мен Роналд е абсолютен кандидат за театрална награда.

Спомена награда? Колко награди са ти присъдени в България?

Ами… Николко. Когато участвах за наградата на „Маргарита Арнаудова”, която се организира чрез балет „Арабеск”. Тогава те не присъдиха награда. Конкурса беше доста скандален. Коментираха, че това което правя аз самата изобщо не е танц. Изобщо бяха доста консервативни. Написах няколко статии тогава, за некомпетентността на журито. Това е единственото ми кандидатстване на конкурс в страната ни.

Защо се получава така, че хореографите са своеобразни маргинали в изкуството в България?

Причините са много. Може би на прърво място защото институционално, в министерството, нямаме подкрепа. Там се като се говори за танц се има предвид балет. А съвремннитя танц няма нищо общо с това. В последните десет години в България се реализираха достатъчно проекти от този тип и наистина е глупаво да не се инвестира в бъдещето на някакви нови визуални форми с които да се търси провокация на очите. Да не възпитаваш това в масовата публика е жалко. Да не заложиш на това нещата да се случат по-трудния начин е бягство, а не невъзможност. Бъдещето е на съвременността, а не на цървулите!

Advertisements