Етикети

От Хора и улици

Журналистите имамe навика да забравяме актьорите докато не видим имената им в някоя нова постановка в театралния афиш – поведение продиктувано вероятно от идеята за сензация. Но такава в това интервю няма. Има единствено една дискретна и лична история на един човек, неговата нова роля и техния съвместен живот. Тя, такава, каквато аз лично никога не бях виждал: леко плаха, много топла и извън всякакви определения като „фатална“, „неустоима“, „жена Вамп“. Просто Жена – с чаша кафе пред себе си и цигара в ръката. Без излишен грим и претенциозност. Просто Койна Русева в едноИнтервю на Пламен Петров

Как попадна в екипа на „Другият човек“?

– Пътя на режисьора Стилиян Петров към тази пиесата на Пьотр Гладилин е изцяло личен. Той първо се е срещнал с друг негов текст, който не му е допаднал толкова, но го е заинтиругвала дотолкова, че да потърси друга негова пиеса. Така попада на „Другият човек“ – грабва го. Предлага го на екипа на Театър 199, те приемат. Тогава Стилиян ми се обади и ми предложи този текст. Стандартния път – нищо специалон. Щастлива съм, че имам шанса да раоботя отново с този режисьор.

А как се работи с него? Работиш вече втори проект със него. ( б.а. първия е „Невинните“ по романа на Тедоро Димова – „Майките“, пак в Театър 199)

– Приятно, леко, умно, много дълбоко. За моя най-голяма ладост ни вълнуват едни и същи пластове в така наречената „театрална работа“. Нито в първия проект с него – „Невинните“, нито в този не сме имали разногласия относно въпросите „Защо?“ и „Как?“, които според мен са гръбнакът на каквото ида е изкуство, още повече в театъра. Беше удоволствие да търсим заедно отговори на тези въпроси. Стилиян подхожда много професионално с работата си. Той не идва с готови решения: ти влизаш отляво, тук гледаш тъжно, излизаш отдясно, тук поемаш въздух. При него актьора и режисьора работят като един механизъм – зедно намират верния път.

Успоердно към е дна цел?

– Да, точно така. Стилиян е млад режисьор и той продължава да се учи. Аз също продължавам да се уча. Театърът е нещо, което докато си жив продължавш да го опознаваш и преоткриваш. Да се учиш.

Учиш се да откриваш, навярно, другия човек? Кой е другият човек?

– Другият човек, това е онзи конгломерата от десетките хора вътре в нас. Онези скрити вътрешни образи и същества. Ние сме смесица от тази лица и те съграждат един друг човек. А ситуациите, в които попадаме ни карат да показваме всеки път някакъв нов, различен, друг човек. Според мен това е другият човек. В пиесата става дума за двама души, които преминават през различни етапи от живота си, различни ситуации. Сблъсъкът между тях е този, който проявява присъствието на другия човек. И все пак колкото и да се опитвам да обясня кое е другият човек, ще е непълно. Това трябва да се види и изживее. Да се усети. Няма друг начин.

А възможно ли е другият човек, да е онзи, заради който въпреки скапаното си ежедневие оставаме да живеем и да намираме мотиви, които да ни карат да вървим напред?

– Може би да. Аз мисля, че човек живее с някакви свои въжделения, но това, което се случва реално не покрива очакванията, които се случват в главата му. Тези хора вътре в него, не спират да се борят за това кой ще се прояви преди другия, кой ще вземе надмощие. Разбира се не винаги се стига до хармония.

Другите хора в Койна Русева? Пречат ли ти другите човеци от сцената на личния живот? Пренасяш ли ги в него?

– Ами виж, много са. Не знам дали повечето мои колеги си го признават, но при мен всяка една роля, която правя, всеки друг човек, които претворявам оставя траен отпечатък в живеенето ми. Особено когато навлизаш в ролята, в моментите в които я опитомяваш, започваш да мислиш като този човек, търсиш непрестанно неговата логика на действие и това се случва дори когато правя нещо съвсем елементарно вкъщи. Просто пробвам, логиката на типажа, към които се стремиш да стане твоя, за да успееш да му влезеш под кожата по най-пълнокръвния начин. И това само за да ти повярва зрителя.

Но така не се ли стига до конфликти с човека до теб от семейния живот?

– Когато човекът е интелигентен е невъзможно да се стигне до подобни ситуации. Човекът до мен е човек, който ме разбира и подкрепя напълно. Не съм имала такива проблеми.

А човекът до теб в „Другият човек“ – Малин Кръстев като партньор?

– Това е като някакъв гейзер, който се отвори специално за мен. С него съм работила един единствен път и то съвсем за малко. Пет минути. Но партньорство от 5 минути на сцената не може да се сравнява с 1 час и 15 минути съвместен живот на сцената. Съвсем различно. Само двама души на сцената. Като магия е. Малин е невероятен актьор, който знае какво да направи, за да работите на едни и същи честоти. Пожелавам на всеки такъв партньор. Неописуемо е. Той непрестанно бранеше моето лично пространство. Пазеше ме. Аз отвръщах с същото и така изградихме наистина едно умно присъствие на сцената. Понякога и проклето. Ако не беше партньорството на Малин, изобщо не съм сигурна дали щеше да се получи този проект. Мисля, че ако няма подобен синхрон в подобна пиеса то тя е обречена на провал.

От Хора и улици

А какъв е проблемът между Тя и Той, ако изобщо можем да говорим за проблем?

– Какъвто е в живота между хората. Пиесата „Другият човек“ е интересна именно с това – че е на прага на абсурда. Героите даже нямат имена. Казват се простичко – Тя и Той. Това не са ли мъжкото и женско начало? Не случайно в Русия една от постановките по този текст е със заглавието „Лаборатория Любов“. И въпреки на моменти звучаща леко нелепа, тази пиеса е изградена изцяло от случили се някому, някъде ситуации в реалния живот. Много от хората, които вече гледаха пиесата казаха съвсем откровено, че непрекъснато са откривали себе си вътре, припознавали ли са цели случки от собствения си живот. Не знам дали има по-висока оценка за човека от сцената. Това означава, с риска да прозвучи нескромно, че сме си свършили добре работата.

А Тя и Той имат ли 4-ри деца?

– Това не е от значение. Както не е и от значение кои са изобщо те. В началото, когато започнахме да работим по текста тръгнахме да търсим отговори на въпросите „Какъв човек е тя?“, „Какъв човек е той?“ – изобщо да търсим познатата логика, но по средата на трасето пиесата ни изхвърли и не ни позволи да продължим напред. Няма никакво значение кои са те, с какво се занимават, от къде идват и накъде отиват. Това са двама души в ситуации. Нищо повече. Надграждането е извън общотретираната логика. Тези неща се случват на всички и това е най-важното.

Самоубийството накрая – това ли е изходът? Дали не е своеобразен образ, че техния живот, животът на Тя и Той е един непрестанен акт на самоубийство, който утре пак ще се повтори? Всеки ден умираш и се раждаш пак за да влезеш отново в своя малък Ад?

– Такъв прочит не е формулиран в процеса на правене на пиесата, но мисля, че това е изключително точно като отговор на въпроса „Какво се случва накрая?“. А в ситуация като тази на тях двамата мисля, че единственият възможен изход това е наистина самоубийството. Когато всичко се повтаря с такава болезненост, няма друго решение освен да се погледне към стремежа за смърт. Затова ми и харесва тази пиеса, защото според мен тя обхваща светът на хората от началото до края.

Всичко оставя трайни белези – особено в театъра. Какъв белег ще ти остави „Другият човек“?

– Това, че ме накара да се разровя изключително детайлно в собствения си живот. Това, че ми бе много трудно да я разбера извън нормалната логическа рамка. Конкретен персонаж, който е лишен от близката за мен причинно-следственост.

До колко пространството ви помага да разгърнете другото „себе си“ в пиесата?

– На мен лично тази фобична стая, която сценографката Юрияна Войкова – Найман, направи ми помага и то неописуемо ценно. Това е едно пространство, в което не можеш да разбереш дали наистина е адекватно жилище или нещо друго. Лишено от почти всякакви мебели. Голо, пусто, самотно. Задава въпроси, като това „Къде са тия хора?“, „Какво става там?“ – просто липса на каквато и да е конкретност. Просто така – има само едно Там. А къде е то? Все тая – може би вътре в нас?

А може ли да направиш връзка между „Невинните“ и „Другият човек“?

– Разбира се. Аз, Койна Русева и в двата проекта имаха много трудна, за мен самата задача – да изградя два образа, чиито космос е доста далеч от моя. Може би, ако не бяха партньорите ми никога не бих се справила, за което им благодаря. Според мен разликата между „Невинните“ и „Другия човек“ е в това, че ако в „невинните“ влизаш в злата, и с началото на представлението до самия край започва едно безпощадно биене на шамари без капка пауза, за да си поемеш въздух, то в „другият човек“, ако не друго то поне има такива моменти, в които може да го направиш. Но от друга страна „Другият човек“ е постановка, която задава безчет въпроси, които ми се ще да не оставят зрителя да диша едва след сами край. Мисля, че се получава.

Да прехвърлим малко темата. За другото – за киното?

– Сега се подготвям за участието си в една американска продукция, където ще играя главната българска женска роля. Интересно ми е да видя как работя американците. Трябва да изграждам образа на една руска докторка. Ще го кажа малко грубо, но образа ми е на рускиня изрод. Днес си взех сценария. Очаквам с нетърпения единадесетте снимачни дена, които имам, за да потегля наново към един друг човек. Нали това ми е работата? Това ме осмисля и кара да се чувствам жива и истинска колкото и абсурдно да звучи.

Advertisements