Етикети

От Хора и улици

Инервю на Пламен Петров

Визитка

Роден: 3 май 1972 година в с. Момчиловци

Образование: зъботехник, актьор от курса на проф. Стефан Данаилов

Семейство: женен

Профсионален опит: в над 20 театрални роли и няколко в киното, телевизионен водещ и други

Друго: Обича децата, а и те също – знаят го като „бате Ненчо“

Малкия принц на Екзюпери казва: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки… Но всички тези звезди мълчат.“ За разлика от звездите Ненчо Илчев не мълчи. Просто защото не се изживява като звезда. Той е просто един обикновен човек, който само преди броени дни бе удостоен с престижната награда „Иван Димов“ за млад актьор за ролята му на Габриел Кънчев в спектакъла „Ножица-трепач“. Въпреки, че Ненчо Илчев отдавна е открил своята звезда, към която да се стреми, той не престава да се опитва да опознае нови светове. Досущ като Малкия принц, обикаля от едно занимание към друго. И ако за героя на Екзюпери най-важното нещо е неговата роза, то за Ненчо, най-значимо си остава семейството.

– Искам да ми нарисуваш овца!

(хваща химикала и започва да се смее) Не! Не мога! Затрудняваш ме! Аз съм играл Малкия принц и въпреки всичко ми е безкрайно трудно. Тази реплика е емблематична за това произведение. Благодаря за провокацията! Колкото до „Малкият принц“ – това е най-хубавото нещо, което някога е писано. То е както за деца, така и за възрастни. Според мен повече за възрастни.

– На колко години беше Малък принц?

– В една доста зряла възраст – бях на 28 години. В това представление се запознахме и с жена ми. Тя беше Розата, а аз Малкия принц. С нея се оженихме на 16 май, тогава беше и премиерата на представленито. Страшо удовлетворен бях от тази роля. Според мен и самото представление беше направено много хубаво. Режисьор беше Георги Михалков. Но постановката падна от програмата на театъра, защото се играеше само пред детска публика, а тя бе направена по-скоро за възрастни хора. В самата пиеса бяха вмъкнати и много други текстове на Екзюпери, от другите му книги, което го правеше доста трудно смилаемо от детската публика. Изобщо книгата „Малкият принц“ е Библия – смятам, че каквото и друго да кажа ще е недостатъчно.

– Ти бе удостоен с приза млад актьор за ролята си на хомосексуалиста Габриел Кънчев от пиесата „Ножица трепач“. Трудно ли се прави такава роля?

– Ами не знам. Интересно е. Но… Това ми е професията, да живея други. Сигурно е странно съчетанието Малък принц и гей, но… професия – няма как.

– А какво е отношението към еднополовата любов?

– Аз съм широко скроен човек. Нея я има. Тя е факт и мен не ме засяга. Аз нямам право, нито който и да е бил друг човек да наднича под завивките на някой. За мен това са си нормални неща и не ми пречат. Не мога да осъжадам хората по сексуални предпочитания. Извън разбиранията ми е.

– Добре, а от какво значение е за теб връчената ти награда?

– Огромно. Те ми се обадиха по телефона и ми съобщиха. Не можах да повярвам, че са ми обърнали толкова внимание. А и наградата е на името на една емблематична за нашата театрална история личност – Иван Димов. Той е починал 65-та година и съм нямал възможнсот да го гледам освен във филмите, в които се е снимал. Признавам си, че не съм чувал много за този човек, но това не пречи да уважаваш делото му. Колкото до значението на тази награда… Спроед мен тя е реалната оценка на труда ми през изминалата година.

– Ти си работил с едни от най-големите български режисьори – Теди Москов, Александър Морфов. Как се рботи с такива хора?

– Да работил съм с тях, което ме радва безкрайно много. Това е голям шанс. Има режисьори, с които се работи много трудно. Не трябва да има академизъм във взаимоотношенията между актьор и режисьор. Това е грешка. Артиста не трябва да изпитва страх от диригента на постановка. Всички в процеса трябва да са равнопоставени и да са приятели. Колкото до Теди и Сашо, те са професоналисти, които знаят, че актьорите трябва да се обичат и наистина го правят.

– Може ли във живота на един актьор да има любима роля?

– Според мен – да. Много колеги казват, че не е така, но при мен има. Това са всички онези роли, които съм изиграл със огромно удоволствие. Повярвайте ми, наистина има такива, които играя защото съм просто актьор и трябва да играя. Но всички останали са любими.

– А лесно ли се пробива в професията актьор?

– Като във всяка друга професия. В България е трудно и ще става все по-трудно. Проблема е, че в момента излизат много артисти от учебните заведения. Не само от НАТФИЗ, а и от много други школи. Според мен проблема е в образователната система. Явно никой не мисли, какво ще прави с тази професия после, въпреки че си плащат образованието. Идеята е просто да вземат диплома, че са артисти. А после? Какво ще правят след като завършат? А и много малко преподаватели вече се грижат за студентите си. Защото не е важно само да ги научиш, важно е после да се погрижиш и за тяхната реализация.

– Много деца те познават като бате Енчо от телевизионното предаване „Спукано гърне“. Какво са децата за теб?

– Те са най-истинската публика, било театрална или телевизионна. При тях няма колебание. Ако едно нещо им хареса значи наистина им харесва. Ако не – те изобщо не го гледат. Та много пъти пъти са ме спирали с подвикване „Ей, бате Енчо!“. Обясняват ми какво са правили, какво са научили от предавено, много топло като отношение, защото виждаш, че трудът ти се оценява. Не е отишъл на вятъра. Сега ме срещат по улиците и по-големи, които също ме заприказват. Казват ми „Ние израстнахме с тебе!“, което ме навява на мисълта че съма започнал да остарявам. Но аз вярвам искрено, че съм успял да съхраня дето в себе си, което пък ме прави с млад дух.

– Киното?

– Ами не знам, то много ме привлича, но за жалост все още не съм играл голяма роля. Снимал съм се в доста, но винаги има по едно две изречения. Оптимист съм и се надявам, че един ден и на това ще му дойде времето – някой да ми повери голяма роля. Но… Всичко по реда си.

– А как така успя да станеш фокусник?

– Това е история, която съм разказвал много пъти. Гледах едно предавне „Пет вълшебни минути“ и един илюзионист правеше един фокус с едно въже. Не щеш ли разбрах как става, направих го и от там се запалих. Писах писмо на Мистър Сенко и той ме покани на гости в тях, в София. След година той почина, но аз се видях с него. Благодарение на семеството ми, което много ми угаждаше, днес аз съм това което съм. Те ми помагаха безрезрвно и ме подкрепяха в начинанията ми. Когато поисках да се срещна с мистър Сенко, те ме доведоха до столицата, защото аз съм от едно смилянско село Момчиловци. Та така – той ми откри света на фокусите. Но ако не бяха родителите ми това никога нямаше да се случи, за което съм им страшно благодарен. Въпреки, че професиите им не са свързани с изкуството, те не ми попречиха аз да стана актьор, а напротив – помагаха ми.

– Магията на театъра и фокусите – как ги съчетаваш?

– Не знам. Просто и двете ги върша с огромно удоволствие. Донякъде те са различни изкуства, но аз се опитвам да ги съчетавам. Вкарвам във фокусите театър, а в театъра фокус – разбира се доколкото е възможно. Обичам фокуси при които се общува със зрителя, защото е много по-истинско. Забавлявам се много с тях и се опитвам да предада емоцията си и на публиката. Щастлив, съм когато видя усмивката по лицата на публиката си. По този начин се зареждам и имам сили занапред.

Advertisements