Етикети

От Хора и улици

Имало едно време през 1970 година в Пнагюрище двама учители. Те не били крал и кралица, но им се родило чудно момиченце. То растяло и въпреки, че обичало безкрайно много приказката за Пепеляшка, искало да стане не принцеса, а актриса. Минали години и желанието на момиченцето, което вече била жена се сбъднало – станала актриса. И без да е мечтало за награди … те не закъснели. Първо получила награда за най-добра женска роля за участието си във филма „Сезонът на канарчетата”, след това ролята и на Калина от филма на Станислав Трифонов „Изпепеляване” и поднесе една Златна роза от фестивала „Любовта е лудост” и награда за най-добра женска роля на „Златната ракла” в Пловдив. Ролите не спират, животът тече, а тя все още живее своята приказка и най-важното чувства се щастлива от това. Продължава да е десетки други хора, но успява да не изгуби себе си. Параскева Джукелова – жената която съчетава в себе си едновременно поведението на аристократка и преластителка. Жена – в най-пълния смисъл на думата.

Интервю на Пламен Петров

– „Кучка”. Това звучи – гордо?

– Ами да, най-малкото защото това е търсено. В началото ми предлагаха женски роли, в които героините ми биват връхлитани от някакви събития – те не „случват” такива, не ги инициират. Режисьорите започнаха да ме ползват за жертва, явно им харесва да гледат как се измъчвам, как страдам. Защото… Аз страдам красиво. Само, че… това не е всичко. Аз не съм такъв човек – инертна страдалка. Простичко казано – аз съм от другата страна на бариерата – обичам сама да предизвиквам и хубавото и лошото в живота си, и вероятно заради това ми харесват отрицателните роли (доколкото една „кучка” е отрицателен персонаж), онези с тъмното минало и настояще.

– Последните ти две роли в театъра – не изневеряваш на амплоато си на жената прелъстителка? И тях ли би определила като жени с тъмно минало и помисли?

– Дори и най-големия злодей има своите мотиви за реакциите и поведението си – и сам за себе си е прав. Да те са жени „кучки” в най- добрия смисъл на думата, но има и голяма разлика между тях. Наташа (героинята й от пиесата „По-големия син” в Театър българска армия) е една фантазьорка. Жена, която е самотна и търси истинския мъж до себе си. Измислила е какъв трябва да бъде той, но… в квартала, в който живее го няма. Тази героиня няма намерение да наранява когото и да е било, но по стечение на обстоятелствата това се случва. Но не го предизвиква тя – поне не умишлено. Докато Надя (героинята на Джукелова от пиесата „Бягащи страници” в НТ „Иван Вазов”) е много по-амбициозна. Тя е готова да мачка, да минава през най-близките си, през приятелите, през съпруга си дори. Тя е готова да жертва всичко, което обича. Аз не съм си позволявала да бъда такава. Но я разбирам, тя просто е „изрязала” съвестта си, ако някой или нещо не и вършат работа, оттървава от тях. Не оправдавам такова поведение, но в театъра мога да си позволя да опитам малко безскрупулност.

– Играеш напоследък ролята на изпепеляващата жена?

– Винаги съм вярвала и смятам, че съм по-обикновена, не се вживявам като звезда в собствения си живот. Но ми харесва да мога да манипулирам – мъжете по-специално . Красотата, осъзнатата красота е голямо оръжие. Да бъдеш жената Вамп, да бъдеш Жената Мечта за мъжете – това си е доста трудна задача.. Аз съм по-близо до Соня от „Вуйчо Ваньо”, която върши всякаква черна работа и тайно въздиша по Доктора. Напоследък съвсем съзнателно търся механизмите, които превръщат обикновеното момиче в Принцесата на Бала! Жестове, погледи, усмивки, походка – целият арсенал на Съблазнителката! Любимата ми приказка е тази за Пепеляшка. От пепелта – на бала, и от бала – обратно в кухнята.

От Хора и улици

– Но вдъхваш респект?

– Аз този респект си го нося. Дъщеря съм на учители и в един или друг смисъл нося една „учителка” в себе си. Успявам да респектирам публиката, дори и когато играя ролята на лековата жена. За мен е голямо предизвикателство да изляза имиджа на „вдъхваща уважение”. Не веднъж са ми казвали, че изглеждам прекалено умна, за да съм успешна актриса. Опитвам се да балансирам „мислещият” и „играещият” човек в себе си. Така че жените, които играя напоследък знаят какво искат и как да си го поискат.

Доста често се целуваш на сцената. При това убеждаваш зрителя в истинността на акта.

– Трудна задача. За всеки актьор. Трябва да успееш за премахнеш притеснението, да разпаднеш границата между теб и партньора отсреща. Близостта, докосването, дъхът на човека срещу теб, за един истински актьор не бива да са смущаващи. В много представления, които съм гледала, актьорите се чувстват неловко в такива ситуации и публиката почва и тя да се притеснява… За себе си успях да се справя с това, защото неистинността няма работа в изкуството като цяло. Било то в театър, кино… Притеснението от физиката и физическия контакт, са неща, които трябва да се преодолеят. В живота си съм доста патриархално възпитана, не налитам да целувам всекиго, но…на сцената не искам да бъда фалшива. Трудно е да се живее Друг и в това е предизвикателството.

– Театър, любов моя! А киното? Къде е?

– Когато го има е добре дошло. През март ще излезе филма на Илия Костов „Време за жени”. Комедия с привкус на драма. Това е премиерата, която очаквам в киното. Обожавам снимачната площадка и се надявам да продължат и там да ми се случват хубави неща. Въпреки, че… толкова рядко се снимаме, че….

– Няма да те карам да правиш паралел, между киното и театъра, а оценка за това къде се чувстваш по-истинска, по-органична? Пред зрителите в залата или пред окото на камерата?

– Трябва да си призная, че в началото се чувствах много по-добре пред обектива на камерата. Когато съм на снимачната площадка, винаги съм постигала много по-лесно желаният резултат. С опита, който натрупвам, все по-хубаво ми е на сцената в театъра. Когато човек си е свършил добре работата в репетиционния период, при излизането си на сцената пред публика се почва един безкраен празник – удоволствието от играта. Все по интересно ми е в театъра. В него имаш възможност да експериментираш. Докато в киното те взимат такъв, какъвто си и това е. В театъра нещата се случват последователно, можеш да проследиш един живот, да минеш през логически свързани случки и катарзиси. На снимачната площадка това ти е отнето. Работиш „на парче”. Но определено се чувствам вече чудесно и на двете места.

– Предстои ти нова премиера в НТ „Иван Вазов”. Тази седмица влизаш в репетиционен етап.

– Да. Сега ми предстои работа с режисьора Стилиян Петров. Заедно сме се насочили към един моноспектакъл. Надявам се със Стилиян да сме равностойни партньори, най-малкото, защото според мен, това е верния подход към такъв тип камерно представление. Иска ми се с него и със сценографа – Марина Додова- да постигнем приятелски диалог и заедност на търсенето.

– Нещо повече за пиесата?

– Текста е на австралийската авторка Фиона Спрот. Изключително смешна пиеса, която може в същото това време да те доведе до плач. Разказва се за една жена, която е открила голямата си любов, но за жалост, както в повечето случаи, това е проблем. Защото когато обичаме един човек е едно, но когато заживеем с него заедно – нещата стават съвсем различни. Малките неща, дреболиите, понякога наистина преобръщат колата. Вярвам, че ще стане едно много интересно и диалогично представление, защото любовта, ревността, навика, желанието да притежаваш другия, са проблеми, които вълнуват всички ни. Работното заглавие е „Отчасти става дума за любов, отчасти май е опит за убийство!”.

– Екипа?

– Както казах режисьор е Стилиян Петров. Сценографията е на Марина Додова, а музиката е на Емилиян Гацов.

– А превода? Не бъди скромна.

– Да превода е мой. В търсене на добри роли, намирам и текстове. Мисля, че съм се справила както трябва с превода. Текстът е изключително модерен и дано наистина допадне на зрителите. Героинята е една успяла съвремеменна жена, която като всеки от нас обаче си има своите маниакалоности.

– Ти си една от малкото актрисите, които вече имат свой почерк. Как оценяваш това?

От Хора и улици

– Не мога да го обясня. Смятам, че има още време докато изкристализирам почерка си в ролите, които изпълнявам. Надявам се да успея да го постигна. Но по-скоро ми се иска да изненадвам винаги зрителите. Все още съм в процес на овладяване на инструмента – жеста, поведението, тялото си. В началото на кариерата си разчитах на ирационалното в себе си, на шестото си чувство, но сега вече работя върху това нещата да се случват нарочно и максимално прецизирано.

– Всеки актьор има някакви мечти, за роли, партньори, текстове – твоите?

-С толкова много актьори още не съм се срещнала, с толкова много режисьори и роли! Конкретно – бих искала да работя отново с Филип Аврамов. С него си партнираме в пиесата на Милорад Павич ”Завинаги… и още един ден” в Смолянския театър. Искам да работим отново заедно, не само защото е добър актьор, а и защото е невероятен партньор по време на репетиции. Но… често казано… най-голямото ми желание е да участвам в една изцяло женска пиеса. Със силни актриси. Много ми е интересно. Защото… много актриси на едно място – това е огромна сила.

– Елементарното живеене?

– Битови неща. Ако можех да живея от роля в роля – щеше да бъде чудесно. Но приказките са за сцената. Не съм се лишила от нищо конкретно или ако съм го направила, не съжалявам за това.. Жервам нещо, но пък получавам друго. “For every joy there is a price to be paid”. То е като с всяка работа. Щастлива съм от това, че наистина мога да „си играя” и за това ми плащат. Имам свободно време – да чета, да гледам телевизия, да ходя на кино, да играя на компютъра си, да се изгубвам в интернет, да мисля, да търся себе си, да се виждам с приятелите си. Всякакви човешки неща. Може би единственото нещо, което ми липсва, когато работя много, е пътуването. Искам да да пътувам! Да виждам нови места и хора, и пак да се връщам!

Advertisements