Етикети

От Хора и улици

В ЕДИН МОНОразговор, НО НЕ ЗА ВАГИНАТА, С ПЛАМЕН ПЕТРОВ

В едно свое стихотворение, покойната вече Елисавета Багряна бе определила Жената, като „вечната и святата”. В залисанато ни ежедневие все повече, образът на жената се размива и се превръща, чисто и просто в образ за всеобща консумация. Десетки актриси излизат всяка вечер на театралните сцени. Всяка една от тях тайничко си мисли, че е „вечната и святата”, но за порядъчното зрителско око, всички те са поредните звезди – нищо повече. Ограничен е броят на актрисите, които зрителите не си позволяват изобщо да обсъждат, защото са респектирани от професионализмът им на работа. Безспорно Снежина Петрова е една от тях.

Седи срещу мен, слага ръцете си на масата, поема въздух, оправя дясната си вежда, премигва, провежда разговор по мобилният си телефон, затваря го и пъха апарата в дамската си чанта. Бавно и спокойно отпива глътка кафе. А къде е цигарата?

– „Кафе и цигари” е поседната ти работа с Деси Шпатова през изминалия сезон. Кафето очевидно е част от ежедневието ти. А цигарите?

Цигарите ги спрях. На няколко пъти спирах и започвах пак, но вече не пуша. Винаги съм се страхувала от пристрастяването. Спирането на цигарите за мен бе голяма победа. Колкото до кафето – то е част от живеенето ми.

– Отговорът ти е твърде буквален.

От Хора и улици

Да, така е. Колкото до самата пиеса… Какво да кажа? Привлече ме идеята. Взаимтвахме заглавието от една друга пиеса. Текстът на „Кафе и цигари” на Деси се роди по време на самите репетиции от всички нас, които участваме. Минахме през страшно много варианти и задачата на Деси бе да ни преведе през хиляди сюжети, в които да открием истината – сами за себе си. Труден процес, който си заслужаваше. Много е странно. В днешно време животът на всеки от нас ежедневно преминава през „нищо”-то. Ние се лутаме и се опитваме да открием един собствен свят, една своя игра, един низ от събития, който да удовлетворява всичките ни желания. Минахме през този лабиринт многократно.

– Тоест всеки от вас си създава една своя лъжлива логика?

– Да точно така. Но има и нещо друго, което не може да се обясни. То е вън от всеки и е нужно повече от сетива за да се докоснеш до Него. Не подлежи на описание или преразказ. В настоящето е.

– Работата ти с Деси е виско оценявана от окото както на зрителите така и на критката. Предстои ли ви още?

– Не знам. В последните си представления тя изключително фанатично преследва идеята си за минимализма, за онази изчистеност както на героите, така и на самото режисьорско присъствие. Искрено вярвам, че ще продължи да следва тази гледна точка и ще достигне крайната цел. Минимум на присъствието и максимимум на преживяването. А дали аз ще участвам в бъдещи ниейни проект – не знам.

– А сегашното заглавие над което работи Деси?

– В тази пиеса аз не участвам. „Отделената глава” е най-новата й работа и се подгодвя за сцената на сатиричния тетатър. „Отделената глава” е един роман на Айрис Мърдук , който бе публикуван в списание „Съвремник”. Много харесах това произведение и самоинициативно направих драматизация на текста. В тази пиеса няма роля за мен. Страшно се вълнувам какво ще се получи накрая. Имаше много перипети, защото трябваше заглавието да се постави в МГТ Зад канала, но сега нещата вървят, както трябва и очаквам премиерата с нетърпение. Не съм гледала нито една репетиция и едниственото нещо с което съм запозната, това е текста на пиесата. Необичайно е за мен да гледам отстрани. Но сега ми се случва и това ме радва.

– Как се случи тандемът Петрова – Шпатова?

– Ние се срещнахме в период в които и пред двете ни стоеше неразрешен въпросът, дали наистина има смисъл да се отдадем на Театъра. Този период беше около една година, онзи вакуум в които попада всеки новозавършил актьор и режисьор. Това беше годината на преценките, в която трябваше да се реши дали имаме реални сили да поемем по този път. Двете с нея решихме да опитаме – ей така, както ние можем и както смятаме, че е правилно. Зпочнахме да репетираме в едно пресилено казано мазе, но помещение от този харктер. Трудно начало. Но нещата потръгнаха. Отношенията ми с Деси ставаха все по-трезви и трезви. Мога да кажа, че до голяма степен тя ме разви като актриса.

– В началото на интервюто ти спомена, че в пиесата „Кафе и цигари” всички заедно сте родили текстът. Трудно ли се работи така?

– Да! Принципът е изключително труден. Но когато всички в екипа изповядват идеята, че тръгваме да търсим „Нещо”-то – нещата се получават. Трудно, но общото ни желание го прави прекрасно.

– Мислила ли си си за самоубийство?

– Подвеждаш ме! (смее се) „Психоза 4:48” бе един невероятно труден работен процес воден от тримата ( б.а. режисьорката Деси Шпатова и актьорите Снежина Петрова и Иво Димчев) на ръба на депресията. Изключително изпитание, което бе и адски болезнено. В такива процеси в теб самия се отключват безброй скрити сетива, който могат да те доведат до границата на психологическите ти възможности. Това е целта. Но прескочат ли се – тогава няма връщане назад и… Какво се случва отвъд тях не искам и да си помислям. Резултатът от „Психоза” – та за мен е безспорно изключителен. Радвам се, че имах шанса да играя тази вече своя роля. Дано и при Иво е така.

От Хора и улици

– Защо дано?

– Иво е една самостойна единица в тази пиеса. На него му костваше огромно усилие да влезе във взаимовръзка с мен, а и срежисьорката. Самият той има много крайни и много негови определени идеи за това как трябва да се прави театър и в какъв той самият иска да участва. Представлението е много трудно и когато в екипа му има „трудни” характери като на трима ни, нещата са повече от кошмарни. Но… и великолепни като краен резултат. Няма как да бъде иначе.

– Може ли да се каже, че изминалият театърален сезон е най-богатият в досегашната ти кариера?

– Отстрани погледнато така изглежда. Някак си много на мускули мина този сезон, защото бях планирала едно, а то се получи доста по-напрегнато. Бях планирала само „Кафе и цигари”. Но изведнъж се получиха редица предложения за роли. Не мислех, че ще мога да издържа на това натоварване. Но… оказа се че мога. Даже мисля, че ми беше страшно полезно. Ритъмът този сезон на работното ми ежедневие беше повече от бързоскоростен. Не бива да се работи така. Това беше един инцидентен период, който ще се опитам да не се повтори. Беше прекрасно, но и много изтощаващо. Аз искам и да живея истински, а не фиктивно. Държа на личният си живот и няма да го продам на театъра. Следващата година мисля да не си го причинявам. Искам почивка.

– Тоест този тетатрален сезон своеобразно те е ограбил?

– Не мога да кажа, че ме е ограбил, но е много тежко. Трудно е да влизаш в десетки роли на хора, които не си ти. Освен това интелектуалното ми участие при създаването на пиесите, също не бе малко. На всичкото отгоре репетициите на Програма „Изход”, и на „Кафе и цигари” течаха паралелно, което е огромно пренапрежение на сетивата ми. Самите роли бяха тежки. Образите на Сара Кейн (б.а. „Психоза 4:48”), на София (б.а. Програма „Изход”: Станция Астапово) и на Марина Цветаева (б.а. Програма „Изход”: Станция Елабуга) са такива, че не може просто да влезеш в тях. Сложни до безбожност и изсикващи събужадене на техните духове. Осъзнавнето на интимните подробности на техните светове изисква… повече от добро актьорско усещане. Трябва ти кураж за да ги превземеш и овладееш световете им. Защото и трите героини са исторически личности, което прави задачата още по-сложна. Ти се набъркваш в микрокосмосът на хора, и основната ти цел е да го възкресиш. За мен отговорността е голяма и допълнително усложни процесът. Но съм щастлива, че имах този шанс.

– „Монолози за вагината” на Ева Енслър. Не се ли умори от този монолог?

– Честно казано аз самата взех да натрупвам умора, своеобразно омръзване от мен самата. Но всеки път трите (б.а. Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова) успяваме да родим тази остановка наново и то все по истинно и истинно. Това е най-хубавото. Излизаме и се оставяме на публиката да случи случващото се на сцената. Неописуемо е.

– Случвало ли се е да ви издразни реакцията на публиката?

– Ние сме на сцената да предизвикваме всякакви реакции и сме подложени непрекъснато на такива. Дразнили сме се понякога, но го показваме веднага и успяваме да респектираме с поведението си публиката. По-скоро ме плаши не реакцията, била тя уместна или не, а липсата на такава. Това е плашешто. Неуместните реакции ги игнорирам в повечето случай. На сцената можеш да го направиш, защото всеки актьор има своеобразен филтър. Мисля, че е много по-болезнено да прочетеш реакции на зрители в интернет пространството, от колкото да ги чуеш директно, очи в очи. Но… такъв е животът. Банално, но вярно.

От Театри

– Играеш в десетки представлиния, дестки роли. Успяваш да ме убедиш, мен като зрител, в истинността на всеки от образите в които влизаш. Как го постигаш?

– Аз вярвам, че всичко крайно като резултат изхожда от мен самата. От вътрешният ми свят. При изграждането на каквато и да е роля, аз не търся характерните неща за съответния образ. Аз се опитвам да разбера защо това са характерни неща. Аз работя отвътре навън. Не мога, а и не искам да работя отвън навътре. Така не създаваш образ, а правиш имитация. За мен самата е странно как се получава. Изворът е един и същ – моят, вътрешен. В това е магията и не искам да я развалям. Многообразието на човешката природа е безгранично. И вярвам, че успявам да го предам на публиката си.

– Роли, роли, роли?

– Не! Поне не само. От тази година започвам да се занимавам и с преподавателска дейност. Ставам част от екипа на Цветана Манева в Нов Български Университет. Страшно съм амбицирана, това което аз съм усетила от театъра, да мога да го преведа по някакъв начин на езика на тези, които едва сега правят първите си крачки из дебрите на театъра. Всеки артист има свои методи на работа. Аз ще представя личните си. Надявам се, че ще успея.

– Пореден ангажимент.

– Да, така е и това ще ме накара да се лиша от много други неща.

– Идва режисьор и ти предлага работа. Какво може да те накара да му откажеш поредната роля?

– Най-малкото нещо е сценария. Той не е определящ. Ако режисьор и екипът са ми любопитни, нищо не може да ме откаже. Нищо. Големият ми проблем, е че съм един много отговорен човек. Каквото и да се случва, поела ли съм ангажимент, издържам до край. Веднъж хвана ли се, не се пускам. Екипът е най-важното нещо за мен. Има ли го, не мога да откажа каквато и да е роля.

– Писането?

– Преди години една жена ми гледа на ръка и ми каза, че съм сбъркала професията си, която упражнявам. Много се озадачих. Зачудих се какво друго изкуство ми се отдава по добре от театъра. Странно е. Аз никога не съм писала авторски текст. Крайно трудно ми е да подхождам към думите като към свои. Прекалено много употребявам чужд текст и това ми помага да работя с произведения и да правя драматизации по тях, да създавам междутекстови конструктивни мостове, но… Писането на собствен текст е задръжка за мен. Това е нещо много разкриващо, по-разкриващо от присъствито ми като актриса на сцената. Писането на текст е като узаконяване на вътрешният ти свят. Много лесно се вижда кога лъжеш или не. Може би на този етап от живота си все още се страхувам да посегна към истинското творческо писане именно поради тази причина.

– Употреби думата лъжа. Имаш ли проблеми с „лъжливото живеене” в личният си живот?

Не! Просто защото живеенето на сцената и това в живота за мен са като генетичната двойна спирала. Двете ме правят такава каквато съм. Не съм фалшива и имитативна на сцената, което ме прави такава и в ежедневието ми. Да, на сцената съм малко по-пресилена, преекспонирана, но истинска. Затова нямам проблем с „лъжливото живеене.”

– А каква си ти извън театъра?

– По-бездействена. Предпочитам нищо да не правя. Просто имам нужда от своеобразно презареждане. Лятото за мен е един такъв период – на пълен релакс.

– Играла си доста пъти и извън пределите на страната. Каква е разликата?

– Според мен няма, кой знае каква разлика. Навсякъде езика на аполитичността се чете еднакво, въпреки езиковите бариери. Ако правиш едно нещо по истинският начин, то се разбира от всички. Действието и поведението на тялото е езикът на цялата планета, така че всеки човек може да разбере дали те боли или си щастлив, дори и да не разбира словото ти. Въпросът е, че извън България на театъра се гледа с респект, като на някакъв изчезващ вид. Актьорската игра се цени и се гледа на нея като на саможертва. Българският актьор не издигнат в култ, както е навън. Той е страшно наивен и прави всичко заради публиката. Това прави впечатление. Но… Жалкото е, че българският творец не достатъчно ценен. Наистина е жалко.

– Липсва ви оценката на публиката. А това е най-важното за вас.

От Театри

– Точно така. Понякога и аз самата се обезкуражавам и си мисля, че всичко което правя няма смисъл. Ако при художниците, писателите, музикантите има неразбиране, то при актьорската игра това не може да се случва. Не е позволено. Случваш герои и събития в рамките на един час и половина и ако няма контактът с публиката, все едно нищо не си случил. Всичко трябва да е в границите на представлението. След като зрителите си заминат аз не мога да продължа да играя. Безпочвено е. Единствено, което ме радва на този етап и ме изпълва с надежда, че изкуството в България ще започне да се цени, е това че в момента расте едно ново поколени. То е тук, в страната ни, не е избягало, и расте в бурна и развиваща се на световно ниво културна среда. Вярвам, че ще дойде моментът в който ще мога да се гордея, в истинският и пълен смисъл на думата, че съм актриса и работя в България, като такава.

– Гилдията в която си – подкрепяте ли се?

– Абсурд. Не може да става дума за колегиалност, камо ли за покрепа. Условият в гилдията са много тежки.

– Какво означава тежки?

– Липса на любопитсво! Според мен това е най ужасната диагноза която миже да се даде на някоя гилдия. Театралната е такава. Давам си сметка, че повечето артисти, особено тези които се явяват във всеки репертоар, са свръх натоварени. Те играят почити всяка вечер и нямат никакво време да отидат и да гледат нещо друго, в което те самите не участват. В този смисъл това според мен звучи много страшно. Освен това повечето от колегият живеем с едно предубеждение и въобще не се наблюдаваме един друг. Всичко се определя по слухове. Слуховете определят сред актьорите, примерно дали аз съм играла добре или не. Това е страшно. Всичко се крепи на фантоми – слухове. Даже не и страшно – кошмарно е. Това трябва да се преодолее и самите ние да се опознаем. Защото ние не се познаваме, а ако това се случи мисля, че бихме направили много повече, от колкото правим сега. Актьорите в България трябва да бъдем, не просто хора, които играят в някакви представлени, трябва да бъдем общество, което да има своите ценности и да служим за пример, еталон на цялото българско общество. На този етап това няма как да стане, защо един друг вместо да се опознаваме се хулим. Обидно. Аз не се чувствам комфортно в гилдията си. Жалко е. Има кръгове, в които се движа, но те не са общество. Това ни липсва.

– Наградите?

– Аз все още не съм носител на нито една такава. Това не ме обижда, а ме мотивира. Всичко се случва с времето. Ако не съм получавала такава до сега, то вярвам, че има причина за това.

– Какво си пожелаваш да ти се случи в следващият сезон?

– Да съм здрава. Да съм жива. Всичко друго е въпрос на работа и на стечение на обстоятелства, дадености и събития.

– Снежина. Бяло, нежно, но и леко студено. Какво човече се крие вътре в теб.

– В очите на тези, които не ме познават, вероятно изглеждам студен човек. Знам ли? Аз имам способността, каквото и да ми се случи да го превръщам в позитивизъм. За мен това е едно от най-големите качества.

– Всяваш респект. Правиш го изключително елегантно и непринудено.

– Не знам как се получава, но се гордея с това че успявам да го създам. Според мен публиката е тази която създава респекта. Тя има нужда от него и го прави от присъствито ми на сцената респект. Публиката е партньор за мен, който обаче с крайчеца на окото си ме гледа разпектирано, а това ме мотивира. Благодаря й. Колкото в ежедневието – там не съм респектираща личност. За приятелите си и изобщо с хората, които обичам, аз съм такава каквато съм. Респектът е важно качество за твореца. Нужен е. Преди известно време, когато играхме във Варна едно представление. Екипа вечеряхме след това в ресторант. На един от актьорите от представлението звънна телефона. Явно са го намерили от някъде. Търсеха Снежина Петрова. Молеха за среща. Срещнах се с лицето, което ме търсеше на чужд телефон. Бяха група хора, които искаха да се запознаят с мен и да ми подарят огромен букет от цветя, които не са успели да ми дадат след предствалението. Помислих си, че е шега. Не можех да повярвам, че ми се случва. Трогнах се. Тази случка е и много задължаваща. Нямам право да разочаровам зрителите си. Ще дам всичко от себе си за да не го правя.

– Ежедневните радости?

– Това е най-трудно. Без тях съм загубена. Радвам се на времето прекарано с приятели. Нещо много обикновено, но и в същото време и необикновено. Така го разбирам аз. Радваме се на природата, когато мога да съм сред нея. Да вляза в контакт с нея. Радвам се на пролетта. Радвам се на истинските неща около себе си. Може да не са много, но за това пък пропиват същността ми.

Advertisements