Етикети

От Хора и улици

ИНТЕРВЮ НА ПЛАМЕН ПЕТРОВ

– В момента работите по една нова пиеса в Театър Възраждане. Ще ни разкажете ли малко повече за нея?

– Все още не мога да кажа нищо за постановката, освен че режисьор е Бина Харалампиева, която е изключителен професионалист. Аз съм работила с нея по още две пиеси. Това са „Вчерашни целувки“ на Юрий Дачев и „Евроспорт“, която е по текст на един унгарец. Но аз никога не мога да му кажа името, едно такова завъртяно… Не го знам.

Та за новата пиеса която работя. Тя е по текст на Агата Кристи – „Мишеловката“. Ролята, която ми е възложена е малка, но се чудя откъде да я подхвана. Разбира се, не защото е малка, а защото е… особена. Но ще се справим. Вярвам в това, защото с Бина винаги се работи много приятно. Все още сме съвсем в началото и за това не мога да говоря конкретно. Всички останали, които участват са все млади хора. Аз и Стефан Мавродиев сме гостуващи в постановката.

– А каква е героинята, която ще пресъздадете в тази пиеса?

– Като се чете пиесата – не е комичен образ. Не е комична, но аз ще я направя такава, разбира се до колкото е възможно това. Героинята е една, много претенциозна лейди. Тя е англичанка и се казва мисис Джо. Въпросната дама отива за няколко дни през зимата в един пансион за да си почине. Да ама не. Защото тя е все недоволна. Все и е студено, не харесва яденето, няма достатъчно прислуга, непрекъснато дава съвети, възмущава се от всичко. Тя е един вечно мърморещ човек. И става така, че тя е първата жертва в пиесата. Набързо я очистват – убиват я. Така свършва и първо действие – с нейната смърт.

– По нещо друго работите ли в момента?

От Хора и улици

– Да. Работя, защото изпитвам удоволствие от работата. Скучно е да си седиш вкъщи. За това сега работя и по една друга пиеса на Мортимър и Кук. Тя е чиста комедия и се казва „Мама, веселата вдовица“. Правим я в сатиричния театър заедно с Васил Попов. Сега играя и в Младежки театър в пиесата „Госпожа Стихийно бедствие“. Тази пиеса продължава да се играе , защо публиката я много харесва. Пак с Васил Попов играя в една друга пиеса – „Молба до господа“ от Илко Иларионов. Участваме заедно с Калата в пиесата „Космонавти“ пак в Сатирата.

– Променила ли се е много публиката в театралните салони?

– Не! Няма такова нещо. На каквото е реагирала едно време, на такова и днес. Според мен едно нещо ако е стойностно, хубаво публиката усеща това и го оценява подобаващо.

– А младите хора в театъра?

– Аз съм на 84 години вече, но всички постановки, в които участвам успяват да напълнят салоните. Има публика. Дори и ние възрастните като мен, Калоянчев, Васил Попов, Кольо Анастасов, също се радваме на нея. Не можем да се оплачем. Публиката става все по-интелигентна. Това е най-хубавото. Много уважавам младите хора, защото те са причината израстването на публиката, а пък и на нас актьорите. Ние даваме всичко от себе си за да ги удовлетворим.

– А младите актьори – разбирате ли се с тях?

– Да! Те са ми много интересни, а пък и в крайна сметка те носят новото. Опитвам се да се уча от за да не овехтявам на сцената. Меря си крачките с техните. Защото вече съм на толкова години и хората ми се чудят защо още играя. Не знам. Има какво още да дам от себе си. И го правя наистина с желание. За това продължавам да се уча.

– Много нашумя постановката на Сатиричният театър „Виж ми окото“, в която също участвате. На какво се дължи това?

– Тази постановка не е пиеса. Това е един сборен спектакъл от отделни скечове и може би защото е много весел, затова публиката го обича. С „Вижте ми окото“ пътувахме на едномесечно турне през изминалото лято в България. Ние пътуваме всяко лято на турне. Директора на театъра Рашо Младенов, направи така, че от четири – пет години насам ние обикаляме в страната с някаква постановка. Така събираме пари, с които се плащат хонорари на актьорите, които участват, защото ние нямаме други доходи освен пенсиите си. А пък младите – това е единственият им доход.

– След толкова години на сцената има ли я все още сценичната треска?

– Да! Не може да я няма. Няма ли я – загубен си! Вина ги я има. Даже някой път, когато съм имала някаква дребна роля, съм се опитвала преди представление да се разсея, да се занимавам с различни неща и да не мисля за излизането си на сцената. Веднага ми се отразява. Излизам на сцената и нищо не става. За това трябва винаги преди пиесата, да се концентрирам върху ролята си и да съм притеснена, дали ще се получи или не. Трябва да се страхувам. Така се получава една много хубава роля. Мисля, че повечето актьори са така. Сигурно има и някои, които действат механично, но… аз не съм от тях.

– Радва ли ви това?

От Хора и улици

– Не знам. Аз съм си много нервен човек. И всяко нещо, което играя или просто ми се случва извън сцената, го приемам много лично. Преживявам го. Хабя си нервите. Такава съм. Сигурно за това сценичната треска ми е присъща. До характер е и се радвам, че съм такава каквато съм.

– Следите ли театралния живот в Българският театър?

– Нямам време! Ако не играя, пътувам на някъде. Работа, работа и пак работа. Ако имам малко свободно време искам да си остана вкъщи и да си почина. Наистина свободното ми време е изключително малко. Има и друго нещо. Аз не виждам. Преживях едно много страшно произшествие. На една репетиция на сцена на главата ми падна една огромна тежест. Не знам как останах жива. Но… засегнаха се очите ми. Операция на ретините, перде и… така нататък. В началото ми беше много тежко. Защото аз обичам да чета и не можех да си представя живота без четене. Няма как – свикнах. Престанах да чета книги. Но се радвам, че поне долу горе виждам. Нали не съм напълно сляпа за света?

– А как запълнихте празнината от книгите?

– Измислих се една друга магия. Вечер заспивам с детски приказки, които слушам на касетофона си. Купила съм си всички приказки на касетка и си ги слушам. Приказките на Братя Грим, Андерсен, и много други са в колекцията ми. Една от любимите ми е „Малкият принц“. То това не е приказка, ама… е приказна историята. Омагьосват ме. Свикнах с това и вечерно време не мога да заспя без приказка. Като децата съм. И най важното, аз ги преоткривам. Виждам колко философия има в тези приказки и добре, че ги има.

– Какво искате да си пожелаете за напред?

– Най-важното – да е живо и здраво детето ми. Тя за съжаление стана моя жертва. Дъщеря ми се превърна в гръмоотвод на личният ми живот. За това съм и много задължена и се чувствам виновна пред нея.

– А защо се случи така?

От Хора и улици

– Защото тя се зае с професия, която бе далеко от нея. А пък и това, че и аз съм актриса също пречеше. В професията си съм звяр. Това трябва да важи за всяка, но е особено развито в нашата гилдия. В театъра всичко е много хубаво, но всичките актьори, включително и аз гоним славата. Някой актьори казват за други, че много се обичат. Няма такова нещо. Да може да се обичаме, но когато става дума за роля – тогава всички ние сме чудовища. И това само защото искаш да си най-добрият. Трябва да си стръвен за да го постигнеш. Именно тая ми черта, навярно липсва в дъщеря ми. Аз виждам, че и липсва това чувство. А без него не може. Защото театърът е борба.

– А когато слезете от сцената, с какво ще се занимавате тогава?

– Ще уединя в Драгалевци, където имам една малка дървена къщичка, която се скри между дворците, които построиха наоколо. Даже онзи ден на гости ми дойде Константин Коцев и още от вратата ми каза: „Ти си тука като някоя къртица, ма Стояно!“. Тогава аз му казах: „Коце, заповядай в къртичината ми!“. Не знам, аз се гордея с къртичината си. Та там мисля да се уединя. Аз обичам самотата, когато съм си я причинила сама. Общителна съм, но самотата също ме привлича. Дори сама, вътре в мен никога не съм чувствала самота. А пък и винаги намирам с какво да се занимавам. Обичам природата страшно много. Обичам да садя и цветя. Така че… Няма да скучая.

Advertisements