Етикети

От Хора и улици

Визитка: Родена на 31 януари 1964 година в Бургас; през 1986 завършва НАТФИЗ; снима се в редица български филми, сред които „Разследване”, „Рапсодия в бяло”, „Подгряване на вчерашния обяд”„Писмо до Америка” и др.; работи на сцените на ТР „Сфумато”, МГТ „Зад канал, в театър „Сълза и смях”, както и на сцената на шуменския театър; Печели наградата АСКЕЕР за поддържаща женска роля в образа на героинята й Суса от „Луда трева” (реж. Маргарита Младенова), номинация за „Златна роза” за най-добра женска роля във филма „Разследване” (реж. Иглика Трифонова).

Хора се просто се опитват да я опишат – „Тя е много дръпната и дива, бяга от емоциите”, „всеизвестно актьорско чудо”, „тя никога не е била еднозначна и праволинейна актриса”. Но… всеки има чувството, че остава нещо недоизказано, неточно – нещо все не достига при опита за определяне на „Какво е тя?”. Защо? Защото става дума за Светлана Янчева – не талант, не само уникалност, не само всеотдайност, а просто Човек – Човек с достойнство

В един разговор с Пламен Петров

Очакваше ли тази награда? ( б. а. актрисата бе удостоена с наградата АСКЕЕР 2007 за най-добра женска роля за Алис в „Мъртвешки танц” на ТР „Сфумато” с реж. Маргарита Младенова)

Вижте, аз нямам отношение към такъв тип събития и награждавания, защото… не съм на 20 години и не се вълнувам от оценката на критиката както тогава. Такива неща не ме впечатляват. Претръпнала съм. Не мога да отрека, че ми стана приятно от това внимание – аз наистина харесвам много ролята си на Алис в „Мъртвешки танц” и тази награда е за тази роля. Имало е случаи, в които правя роля, която много харесвам и обичам, но за жалост никой не забелязва, а в същото време съм била номинирана за толкова много други неща, които не само не са ми любими, но и са нямали голямо значение за мен.

Спектакълът „Мъртвешки танц” единодушно бе определен, като „явление в Българския театър”. Има голям зрителски интерес. До колко е важна за вас оценката на зрителя в салона, а и неговата реакция?

Настина не сме очаквали толкова зрители, а още повече подобни реакции в публиката. В началото даже бяхме стъписани. Разбира се не сме целели такова поведение на зрителя. И точно това е нещото, което ме радва. „Мъртвешки танц” е представление, което е трудно смилаемо – става въпрос за абсурдни ситуации, абсурдни диалози и ми е приятно, че хората улавят този абсурд.

А понякога зрителя не реагира ли твърде неадекватно?

Има такива моменти. Разбира се. Но… В такива моменти е много важно да изключиш външното присъствие и да продължиш нататък. Когато има неадекватно поведение това е естествено да те подразни. Най-малкото, защото те разсейва и разконцентрира.

В този смисъл, дораснал ли е българският зрител за подобен род театър?

Разбира се. „Мъртвешки танц” има своята публика. Разбира се спектакълът се и отрича от доста хора, но в това няма нищо страшно. Има много хора, които просто не го разбират. Но… това не означава, че не трябва да има такъв тип спектакли. Напротив – зрителя се възпитава.

Героинята ти Алис и Ти – Светлана Янчева?

В Стриндберг има толкова нечовешки и непосилни неща, които човек не може да пречупи и консумира. Когато започнах да работя по тази роля се докоснах до една изумителна със сложността си вселена. Започнах да го усещам, разбирам. Стриндберг е ненормален човек, гений за времето си, а и за днес. Когато правихме „Мъртвешки танц” ние вложихме голяма част от себе си. Целия екип. Въпросите, които се задават най-често са свързани единствено с темата за мъжа и жената. Това е най-повърхностното. Ние сме заложили много повече. Темата за мъжа и жената е последната, с която сме се занимавали в създаването на постановката. Защото Стриндберг е наистина сложна смесица, която изисква едни доста сериозен подход. За да разбера и създам Алис ми трябваше много време и работа.

Киното и театъра?

За мен това са две еднакви изкуства, които просто работят с различни средства. Не ги деля. Разбира се и двете имат своя индивидуален чар, но и при двете най-важното е вътрешната игра, преживяване. В киното трябва да си по-пестелив, там не можеш да играеш, там трябва да живееш, докато в театъра понякога се прибягва до играене, а не живеене. В киното не може да лъжеш и да наподобяваш – ако го правиш, се вижда и е смешно. И въпреки всичко и театъра и киното са еднакви, защото пътищата за постигане на дадена роля са еднакви – онези вътрешни, емоционални пътища, по които се върви към създаването на едни образ.

Като човек, присъстващ и в театралния и кино живот, как ще коментираш думите на Александър Морфов, които отправи към министъра на културата проф. Данаилов, че трябва да се увеличат заплатите на актьорите в театрите, едва ли не за сметка на парите отделяни за все още прохождащото българско кино?

Чалгата е явление, което има доста голяма възвращаемост на вложените средства, но това означава ли, че трябва да вземе пари от изкуството и да ги налеем в тази музика? Не съм съгласна с тези думи на Сашо. Много го уважавам като творец, но не мога да се съглася с думите му. Искам да си мисля, че не е искал да каже точно това и че ние, а в частност и аз самата, не сме го разбрали както трябва. Знам само, че от тези думи има доста обидени хора. Не мога да се съглася с идеята, че щом като няма публика за българското кино, дайте изобщо да не правим кино. Всички ние, актьорите от сцената, работим и на снимачната площадка. Съгласна съм с това, че заплащането в театъра е твърде ниско, но не мисля, че парите от киното трябва да се прехвърлят в театъра. Това е абсурдно.

Качеството на българския театър? Все по-малко неща могат да ни изненадат?

Можем да говорим много по този въпрос. Недостатъците не са малко, но… Притеснява ме факта, че все по-рядко гледам постановки, които да задържат вниманието ми. Преди много години имаше представления, които съм гледала по десет, петнайсет пъти. Притеснявам се също от това, че младите хора в театъра, особено режисьорите, са в някакъв пълен застой. Липсват идеи. Появяват се все по-малко спектакли, които могат да се нарекат „театър”. Случва се все по-рядко. Отива се в някаква друга посока – онази комерсиалната. Времето наистина е особено.

А в как седят нещата в киното?

Там хаосът е пълен. Там трябват тотални промени. Всички се облягаме на финансовите проблеми. Това уви е така, но несполучливостта на българското кино е много по-дълбока. Учудвам се на филми заснети от млади хора, които току що завършват образованието си. Тези филми са заснети все едно от хора, които са на възраст 50-60 години. Изумително е. Младите кинорежисьори не обичат да рискуват, а да не говорим, че даже и нямат идеи. Новите режисьори трябва да снимат много, да бъркат много. А тази възможност не им се дават. Въпреки, дори и да им се даде те се плашат от това. Проблемът е изключително сериозен и докато не се отстрани каквото и да се прави киното само ще се опитва да прохожда. Кинорежисьора трябва да е безотговорен в идеите си (тоест търсещ, рискуващ и да не си слуша много, много преподавателите си) и да се приема на сериозно, в онзи хубавия смисъл на думата.

Много от актьорите казват, че няма любима роля?

При мен не е така. Имам една роля, която е много дълбоко съхранена в мен и бих нарекла любима – Маша, от „Чайка” на Чехов, която играх в „Сфумато през 1989 година. Може би след време ще посоча Алис от „Мъртвешки танц”, но за сега това остава ролята ми на Маша. Има някакъв сантимент връщайки се към тази пиеса – дълбок, вътрешен, неизразим.

В момента работиш с Теди Москов в МГТ „Зад канал” по пиесата на Карло Гоци „Кралят елен”?

Да. Заглавието е друго – „Животно на трона”. Не знам дали ще има и едно изречение на Гоци в спектакъла, но няма значение, защото все пак, става дума за Теди Москов.

Това ли е твоя режисьор?

Уважавам много Теди и смятам, че можем да работим добре, но моя режисьор не е един, а двама – Маргарита Младенова и Иван Добчев. Това са хората, с които съм работила най-много и са ме научили на много неща. Работила съм с Явор Гърдев, веднъж с Мариус Куркински – обичам такива режисьори. Режисьорът е богът в един спектакъл, или пък филм, и всичко е в негови ръце. Тези режисьори могат това – да поемат всичко в ръцете си.

Тоест всичко е в ръцете на режисьора ?

Да, той е човека които води един актьор, които те вдъхновява, оценява, смачква, окуражава или пък просто те смачква и ти си казваш, край, до тук съм. И театъра и киното са колективен процес, но най-отгоре е режисьорът. Това е много важно.

А ежедневните лутаници?

Този сезон не ми остана никакво време за нормалното живеене. Влизам от роля в роля, направо съм полудяла. Нямам време за нищо. Когато пък не работя, се побърквам от това, така че няма угодия – балансът трудно се намира и аз самата все още го търся. И все пак – опитвам се да се справя. Нищо интересно не ми се случва – битът ми даже може да се нарече и кошмарен. Вероятно като на всеки друг човек.

Изглеждаш тъжен човек.

Не. Категорично? Не знам. Хората, които ме познават ще ме подкрепят в твърдението, че не съм тъжен човек. И все пак, вътре в мен, в някое ъгълче, тя – тъгата я има. Не мога да я отрека. Такава съм. Но… не мога, а и не искам да го променя.

Advertisements