Етикети

От Хора и улици

Чул приказката: ПЛАМЕН ПЕТРОВ

Преди броени дни Весела Казакова се завърна от международния филмов фестивал „Берлинале”, на който и връчиха наградата за изгряваща звезда. Пак преди броени дни и съобщиха, че музикалното парче, което тя е написала за представлението „Stereo (love)” е номинирано в годишните награди на телевизия ММ. Самият спектакъл е по нейни текстове, режисурата също е дело на момичето, което нашумя с ролята си във филма „Мила от Марс”. Пак преди толкова време филмът „Отворени очи” бе показан на един от престижните филмови фестивали в Турция и е обрал овациите на публиката. В него Весела Казакова играе главната роля. И пак, и пак… След всичките тези събития, които се случиха в рамките на три – четири дни, потърсих Весела Казакова за едно интервю. Но… вместо интервю се получи една хубава приказка в която има само един главен герой и това е тя самата. Приказката не завършва с „три дни яли, пили и се веселили”, а с това, че предстои още. И така…

Разказвач: ВеселаКазакова

Всички ще ме попитат как се случи така, че спечелих тази награда. Не знам, но се случи. И се гордея с това. Тази програма за Млад талант, която е част от фестивала „Берлинале” се провежда вече 9 години. Има една фондация EFP, коята прави селекция на талантливи млади актьори от Европа. На „Берлинале” – то се представя тяхната работа, и ги среща с различни продуценти, кастинг директори и журналисте за да могат по някакъв начин, да се продуцира това което правят. Целта е тези хора да бъдат рекламирани, както се прави в Америка, защото младите таланти на Европа никой не ги знае. България участва в тази организаци за първи път. И страната трябва да излъчи номинация. Така се спряха на мен. Аз имах и честа да съм първият човек, който отива на „Берлинале”–то от нашата държава. Естония също дебютираха тази година. Но тя се представи с два филма на фестива, а аз за съжаление не участвах с филм.

В програмата за млад талант участие взимат общо 21 актьора от цяла Европа. На всички нас бе присъдена и тази награда. Беше много старнно. Другите, които участваха са страшно способни хора и имат доста богат творчески опит. Повечето от тях са снимали поне в две-три европейски страни, а пък и знаят по четири-пет езика. Общи взето имаха някаъв изграден авторитет. А пък аз отивам там и мене, никой не ме познава. И въпреки това се чувствах страхотно, защо не бях натоварена с предварителното убеждение на хората, които присъстваха там. Те просто се срещат с едно същество, такова каквото е сега. Независимо от това, аз смятам че заслужавах да отида там. Да, направила съм доста неща, но никой не ги знае. И съм благодарна, защото това е един старт от нулата, на чисто. Всичко това не ме уплаши, а нопротив – даже ме освободи. Вярно е, че щеше да бъде много по-добре, ако тези хора ме познаваха малко повече, но… Понякога се случва така. Разбира се имаше и такива които знаеха името ми и бяха гледали филмите „Мила от Марс” и Откраднати очи”. Бях поласкана. А колкото до вечерта на връчване на призовете… Невъобразимо беше! И най важното, на мен ми беше адски забавно. Беше много смешно, когато ни караха да позираме за фотографите. Аз не обичам да позирам за снимки. И малко ми се дразнеха за това, но не го правя умишлено. Въпросът е, че се забавлявах. Аз бях най-висока, най-мургава, с най-голям нос… А всички останали бяха като изваяни , но и интресни. Нямаше нито един от нас, който да прилича на матрична звезда. Във всеки от нас имаше нещо интересно, а по това се четяха и характерите ни. Най-хубавото на това събитие беше, че имах редкият шанс да се срещна с тези хора и да общувам с тях.

От Хора и улици

Точно по това време беше премиерата на филма на Робът Олтмант, който беше в състезателната програма на „Берлиналето”. Тогава дойде и Мерил Стрийп. Тя слезе от колата си и настъпи неуписума еуфория сред хората, които се бяха насъбрали около „червеният килим”. Тя се държеше много топло с всички там. От цялата и същност струше топлина. Явно хората много я обичат? Невероятно! Не можах да се срещна с нея, но… Вярвам, че ще се случи един ден.

Надявам се, че на следващата година вече ще има и бългалски филм фестивала. Преди „Берлинале” имаше едно събитие, което се наричаше Филм Маркет. На него присъстваше доста голяма българска група. Там се представят проекти за различни филми от всички страни. Всеки търси продуцент – един своеобразен пазар на проекти. Матичка Божилова от „Георги и пеперудите” участваше с два проекта, Димитър Гочев, Бурислав и Виктор Чучков, Светльо Дойчинов всички те участваха на там с нянакакъв проект за филм. Аз също участвах, не пряко, а чрез режисьора с който работя сега.

След няколко седмици започвам да снимам филм в Унгария. Той се казва „Prima Primavera”. Снимките започват през май месец. Ролята, която ме е поверена е изключително интерсна. Самият проект е много голям, защото той ще е продукция на три страни – Англия, България и Унгария. Режисьора е унгарец, а актьорите които участват са трима. От българска страна това съма аз, от Унгария – Гьорд Черхоуми, а от английска страна все още се водят преговори за актьорът, който ще участва. Аз мисля, че това ще е Джон Хърт, но… не съм сигурна. Филмът ще е на унгарскоезичен. За това сега аз интензивно уча унгарски език и ще продължа да го правя до началото на снимките.

От известно време се занимавам и с театър. Според мен, двете мои постановки, които се въртят, едната в залата на „Червената къща”, а другата в „Хамбара”, доста ярко бягат от определението за театър въобще. Но това е изборът ми за сега. Да правя некомерсиален театър. Лошо е, че имаме финансови затруднения при реализацията на дадено представление, но няма как. За сега нещата седят така. Не се сърдя на никого за това. Разбира се, искам и да изляза на една голяма сцена, но… трябва да бъде някакъв грандиозен проект. А има и още нещо. Желая някой ден да изляза на такава сцена със самочувствието, че мога да издържа един такъв спектакъл. И най-важното ще мога да напълня салона. В скоро време, ме блазни адски много и идеята за моноспектакъл. Преди време, когато работих с Мариус Куркински, той ми каза, че съм много индивидуална и че ще е хубаво да си намеря текст за моноспектакъл, който той да режисира. Тогава аз не се чувствах сигурна, но сега… Мисля, че следващият ми театрален проект ще бъде именно моноспекъл. Не знам, а може да го прехвърля в киното и да направя един „монофилм”. Просто трябва да извървя още малко път. Мисля усилено върхе това. В момента набирам вътрешна увереност, в това че мога да се справя с едно такова ночинание.

От Хора и улици

Искам да завърша приказката си със няколко размисли върху увереността в действията на актьора. Самочувствието е една много важна черта от харктера на човека, който се занимава с изкуство. То е и доста двуяко като чувство. Нека го погледнем когато го имаш, а нямаш одобрението на публиката, дори не одобрението, а реакцията й. Тогава това, което правиш е нещо, което е лишено от смисъл. Започваш да търсиш мнението на другите и загубваш собствената си идентичност, защо живееш само за оценката. Но ако е от другата страна? Имаш самочувсвие и има и реакция върху това, което правиш и показваш. Да има отзук, дори той да бъде критичен. Тогава малко или много си сигурен, поне за себе си, че вървиш в правилната посока. Вече се чувстваш готов да се отърсиш от външната намеса, да действаш уверено и да покоряваш нови върхове. Оценката е едно от най-необходимите неща за актьора. Има страшно много актьори, които са адски талантливи, но не са оценени. Въпреки, че преди време си говорих с Мариус Куркински и той ми каза, че ако един актьор е наистина способен, няма как, след време ще пробие. Не съм много сигурна, но навярно има нещо вярно в това. Но… Трябва да има поле за изява и някой да те оцени. Няма друг начин. На всички трябва да се даде равен шанс. Убийствено е да не ти се даде шанс.

Много е жалко млади актьори да работят на щат в някой театър. Кошмарно е! Все едно да сложиш актьора в клетка и да го караш де се стреми към творчески полет. Там ти губиш самоличносттта си. Ставаш като многото други. И въпреки това, не осъждам никой който е щат. Просто всеки търси сигурност. А пък и като завършиш НАТФИЗ, какво ти остава? Да, можеш да работиш като сервитьор в някое кафене, но… Жалко е!

Но в България има и нещо друго. Не поощряваме успехите на другите. С риск да завърша приказката си леко тъжно ще го кажа така: В България не можем да си се радваме на успеха. Не умеем истински да преживеем тази емоция или да бъдем съпричастни към нечия друга, на човек, който е минал през някаква мелница и е успял. А това… наистина е много важно. Трябва да се научим да го правим.

Advertisements