Етикети

От Хора и улици


ПЛАМЕН ПЕТРОВ

Всеки ден по павильоните в цялата страна се настаняват десетки вестници, които кротко чакат да попадната в ръцете на крайният си потребител. По челните страниците на много от тях киснат огромни заглавия с атрактивно съдържание – според професионалистите в бранша (журналистите) това е „Нещото”, което продава един вестник. Разбира се това е безпорен факт, срещу който никой не би се опълчил, но… Редно ли е броени дни преди дългоочакваното присъединяване на страната ни към ЕС от българските вестници да бълва толкова фалш? Редно ли е журналистите да задават все по-настървено въпроса: „Готови ли сме на тази крачка?”, а едни от най неподготвените за този преход да са самите те? Редно ли е националната ни преса да продължава да търси сензацията в елементарни битови проблеми? Редно ли е по тясно специализирани проблеми, да пишат журналисти, чиято некомпетентност проличава още в самия лийд на статията? Редно ли е националните всекидневници да бъдат обляни в жълто, вместо с тоновете на реалността? Редно ли е…

Всички тези нередности, всякога са ме карали да се дистанцирам, до колкото е възможно, от българския (особено ежедневен) печат. Преди броени дни в ръцете ми попадна вестник „Труд” (бр. 264 / 19 941) от чиито страници прочетох гръмкото изречение: „Вчера в центъра на Пловдив се откърти фасада на стара сграда…”. Малко по-долу авторката на текста Румяна Тодорова вече твърди, че се е откъртила мазилка. В главоблъсканицата се пита: „Познай какво се е откъртило?” Разбира се фасада звучи доста по-атрактивно, но за щастие отговорът е само „мазилка от фасадата”. Тоест само част от нея.Такива „малки” журналистически некоректни изказвания са един от големите проблеми на гилдията. Освен, че са некомпетентни, са и лъжливи. Смятам, че живеейки в ХХІ никой няма каквото и да е право да си играе по този непристоен начин с човешката психика, за сметка на прословутия „тираж на броя”.

Примерът, който давам е само един от многото които могат да се посочат. Изречения като: „Мъж уби жена си с лопата.”, ”Роденият през 1976 година Вълкович, попада в Албания, а година по-късно през 1973 година се връща в България.” или „Зет затри тъща, била мафиотка” за мен е унизително даже да коментирам. Съвсем явен е факта, че в българското журналистическо „творчество” има проблеми, които колкото и да не ми се иска да бъда черноглед продължават да се разрастват. Но защо никой не им обръща внимание? Вероятно, защото порядъчният средностатистически читател, има куп други проблеми и изобщо не му е до „грешките” във вестниците? Вероятно, защото професията „журналист” в България е крайно ниско платена, и повечето който се занимават пряко с нея, може да прозвучи грубо, но си казват: „Голяма работа, важното е статията ми да влезе в броя и да си взема хонорара!”? Вероятно защото по този начин главният редактор успява да увеличи тиража на вестника, а така и постъпленията на парични средства в собствения си джоб?

И в обобщение:

– Готов ли е българският журналист да се покаже на професионалната сцената в ЕС?

– С риск да съм краен – Не! Причината е преди всичко в онзи отдавнашен, но добре помнен комунистически принцип: „Ти ме лъжеш че ми плащаш, аз те лъжа че работя!”

– До кога ще живеем в ситуация на журналистическа недодяланост?

– Въпрос, чиито отговор все още е утопия, но отговорът му става все по-належащ. Този проблем ще бъде разрешен, тогава когато проумеем, че думите на Константин Иречек: „… Ние можещите, учени от незнаещите, правим невъзможното, за кефа на неблагодарните и сме направили толкова много, че вече сме се специализирали да правим всичко от нищо…” са напълно грешни.

– Защо ни е необходим истински ежедневник?

– Защото българският читател се умори да живее в светове, чиято действителност е само привидна. Живеем в динамично ежедневие, в което достъпът до истинска информация не просто ни е нужен, той ни е необходим.

Разбира се има български вестници, където работят журналисти, които упорито не се потдават на „жълтото”, за сметка на проджбите. Въпреки това обиден е факта, че все още в страната ни не се е родил онзи всекидневник, който да е достатъчно разбираем за читателите си, но в същото време да не си позволява етикети като „некомпететнтен” и „лъжлив”. Но както се пееше в една песен: „Знай да можеш да чакаш е дар, дар от Бога наречен надежда!” Продължаваме да чакаме с надежда нужният ни всекидневен вестник – дано да не стане като с бялата лястовица и Моканина.

Advertisements