Етикети

От Хора и улици


Пламен Петров

В голяма част от съществуващите цивилизации и зародилите се в тях религии, човешката голота се счита за свещена, а от там вероятно произлиза и забраната за показността й. Появата на порнографията, може би е съвсем естествен отговор на тези ограничения, част от социалния кодекс. Именно в това се крие и най-голямото очарование на порнографията – тя нарушава тези вярвания и забрани. Но днес, природата на порнографията съвсем не е такава – тя е част от ежедневието ни. Демократичното капиталистическо общество приложи безличния закон на пазара и техниката за масово производство към сексуалния и еротичен закон. Съвремието десакрализира тялото, а индустрията го използва като инструмент. И ако в миналото порнографията и проституцията са били своеобразен занаят, то днес те са част от потребителската икономика. И не е притеснително съществуването им, а техния характер – механичен и институционален. Те вече не са нарушения.

Социалният кодекс и прилагането му, до голяма степен, е задача, цел, функция на изкуството. Като такова, то може спокойно да се нарече, според Морис Бланшо, обществен възпитател. Едно от най-добре развилото се и популярно в България изкуство е театралното. Така българският театър има една сложна и отговорна обществена задача – да възпитава. До колко се справя с това, вероятно времето ще покаже, но е факт, че проблеми има и тяхното проявление е все по-очевидно.

Проблемът с: Евфемизмите (б.а. дума или фраза, чрез която се заменя друга дума или фраза, с цел избягване обидно, раздразнително или обезпокоително звучене) започнаха масово да бъдат пренебрегвани, що се отнася до сферата на изкуството, особено в театралното. Театрална сцена, вече се използва и като трибуна за утвърждаване на вулгаризмите свързани със секса. Глаголното съществително ебáне, с корен общославянския глагол ебé, убедително разширява мащабността си и в някой театрални постановки той е своеобразен подпис. Други драматурзи, а и режисьори, вероятно за да избегнат комерсиалността на думата, я заместват с чукане, плющене, шибане и редица други, което от своя страна допринесе за многообразието от евфемизми на израза полов акт. Но колкото и да са полезни евфемизмите, те създадоха едно натрапчиво двусмислие в ежедневието ни, нещо, което не бива да отричаме в защита на използваното в театъра слово.

Проблемът с: Голотата е художествено средство, което е част от инструментите и на театъра. Но все по-често ставаме свидетели на това как тя се превръща от инструмент в необоснован факт в действието на сцената. След промените настъпили през 90-те години събличането на сцената придоби широка популярност и бе почти с характера на младежка наивност: „Мама не ми дава, ама аз ще го направя!”. Като доказателство, че българският режисьор може да е дързък, провокативен, интересен. И ако тогава това беше добър трик за печелене на зрителски интерес, то днес е по-скоро евтин номер, който вече е добре познат. Не може да се отрече, обаче факта, че все още действа. Голотата на сцената може да бъде красива, каквато беше, когато българския театър се отърсваше от социалистическите разбирания, може би, защото бе по-плаха и наивна – по-чиста. А днес голотата е оскърбителна, решителна, груба и най-важното – в много от случаите ненужна – тя е само въпрос на режисьорски търсения.

Проблемът с: Страстта във физическите взаимоотношения в живота, а респективно и в театъра се описва, като чувствено влечение, неподчинено на разума и волята. Не веднъж ставаме свидетели как страстта на сцената нещо не се получава, прилича на нещо като страст, но не е. Почти като взаимоотношения в проституцията. Имитативност в чувстването. Вероятно решението на проблема е съвсем лесен – когато режисьорът търси страст на сцената и иска да накара зрителя да почувства сексуалността като такава е нужно истинност на преживяването.

Като резултат: Сексът, в храма на Мелпомена, се имитира във всякакви форми. Между всякакви полове. Във всякакви ситуации. И може би най-обидното е, че секс на сцената се прави само за да се създаде комедиен ефект. Да, това забавлява зрителя, разбира се има и хора, на които не им е по вкуса, но като цяло настъпва бурно раздвижване в залата. Сексът е част от „пламъка на живота” и непрестанното му принизяване го омаловажава и превръща в нещо недостойно и пошло.

Сексуалните режисьорски „търсения” в българския театър, макар и във вече 17-годишно демократично общество, все още остават на нивото на „чистата провокация”. Често безсмислени, самоцелни и обидни. Тогава за зрителя остава само да се надява, че театралната сцена ще престане да бъде приют на комерсиалността и че ще се появи режисьорът, който ще изкрещи думите на нобеловия лауреат за литература през 1990 година, Октавио Пас: „Не! Любовта и еротизмът са пламъкът на живота, а те се подхранват от първичния огън, сексуалността. Когато сме малки в разбирането си, няма да си играем с него.”

Advertisements