Етикети

От Хора и улици

Времето е дъждовно, колите фучат на различни посоки. Чакам трамвая да дойде. Две баби, леко прегърбени, едната с бастун, водят някакъв диалог – разпален. Единственото, което успях да доловя беше: „За каква Възвишеност говорим? Не виждаш ли, че отвсякъде те гледат някакви ангели, които те приканват да пиеш, да си купиш някакви дрехи или просто нещо да употребиш. Тя религията не си служи толкова с ангелите, колкото ние днес. Всички станахме ангели!“ Трамваят идва, бързам за работа, качвам се и денят продължава. Ангел ли съм и аз?

ПЛАМЕН ПЕТРОВ

А какво са ангелите? Думата произлиза от гръцки άγγελος и означава вестител, посланик, най-близко стоящи до хората. Съществуват различни определения, но най-общотретираното, като своеобразен социален пърхот, е, че те са „свръхестествено, безсмъртно, разумно същество, изразяващо волята на Бога и притежаващо нечовешки умения и възможности“. Доколкото аз самият успях да проследя историята за произхода на ангелите, за първи път, като образ, се появяват в Битие, гл. 16 от Библията. Там описания ангел, който Бог изпраща до Агар (египтянка по произход, слугиня на Сара, жената на Авраам), за да му разкрие, че ще се роди Измаил (син на Авраам), на външен вид по нищо не се отличава от човек. Според библейската традиция те са сътворени от огън (Евр 1:7). Смея да твърдя, че това е едно от малкото разбирания, които са се запазили и в днешната ни представата за ангелите – те продължават и днес да са потопени в светлина. Въпреки това представата за ангелите като крилати същества, поне според мен, има твърде неясен произход. Ангели са бляскави, светлокоси юноши, в бели ленени одежди и златни пояси, а понякога са и напълно голи. Тоест, в днешно време, не са ли ангелите образ на една натрапчива конкретика, лишени от почти всякаква божествена пулсация? Едва ли би могъл да се даде конкретен и едностранчив отговор на този въпрос, но едно е ясно – съвременния човек екстериоризира образа на ангела, изважда го от божествената утроба и го превръща в „продукт за масова консумация„, чиято единствена цел е да насърчи потреблението на друг продукт.

За да открием генезиса на създалата се ситуация в човешката нагласа, доколкото това е възможно, и дефинираме днешните ангели като „не-ангели“, доколкото изобщо имаме нужда от това, първо трябва да се обърнем към човека и неговото разбиране за красиво, по-красиво и най-красиво – все категории, които днес като че ли са неизбежна част от живеенето ни, а може би не само днес. Съвременният човек, сякаш не се е отърсил от стилистиката на барока – той е човек със „странен“ стремеж към създаване на мрежа от отношения и форми. Мрежа, която всеки път се изгражда, като основната й функция е да замести естествените, обвързващи и обективни модели – точно както барокът се занимава с онази красота, отвъд доброто и злото. Днешната красота не е ли същата?: Тя може да изкаже красивото чрез грозното, истината чрез лъжата, живота чрез не-живота – един непрестанен стремеж към абсолютното; Красотата не е морална или неморална – красотата е съвкупност от хиляди щрихи, и всеки щрих води окото към едно собствено „отвъд“; Достолепието на красотата е в онзи невъобразим синхрон на драматично взаимодействие между детайла и цялото и не съществува йерархия между център и периферия. И все пак белезите на красивото са „незаинтересовано удоволствие„, „целесъобразност без цел„, „всеобщност без понятие“ и „закономерност без закон„, или казано простичко красивото не е нещо, което зависи изцяло от разсъждение основано на принципи, а и от нашето чувство – една „свободна игра“ на въображението и интелекта.

Но преди да се задълбочим в разглеждането за красотата трябва да поясним, че разглеждането е при Кантовата предпоставка за съществуването на два типа красота: онази, която е красиво нещо (природната) и онази другата, която е само представа за красиво нещо (красотата в изкуството). В своята „Критика на способността за съждение“ от 1793 година (І, 2; § 48) Кант пише: „За да преценя една природна красота като такава, не се нуждая предварително да имам познание за това, какво трябва да бъде предметът; т.е. няма нужда да познавам материалната целесъобразност (целта), а простата форма, без познание на целта, се харесва сама за себе си в преценката. Но ако предметът е даден като произведение на изкуството и като такова трябва да бъде обявен за красив, трябва, понеже изкуството предпоставя винаги една цел в причината (и нейната каузалност), най-напред да се постави едно понятие в основата на това, какво трябва да бъде това нещо; тъй като съгласуването на многообразието в едно нещо за вътрешно предназначение на същото като цел е съвършенството на нещото, за което в преценката на една природна красота (като такава) съвсем не става въпрос.“. От казаното, съвсем простичко може да заключим, че изкуството е онзи своеобразен космос на човека, в който красотата на природата, а и красотата изобщо, би могла да се превърне в нещо грозно, и обратното – нейните, плашещи и отблъскващи страни биха могли попадайки под драматичните щрихи на изкуството да се превърнат в красота, която ще приближи окото на наблюдателя до онова собствено „отвъд“.

От Картини от ед…

В днешно време живеем в свят на непрекъснато завишаващи се критерии и изисквания от страна на потребителя, обществото. Консумацията е тази, която реализира прогреса – налага го. Нуждите са нови. Затова се създават модели на харесване, подражание, чувстване, мислене… Неспособността ни да се справим с „индустриалната грозота“ ни води до едно своеобразно стандартизиране на естетиката, а определения като „най-пикантно“, „най-ярко“, „най-ексцентрично“, „най-агресивно“ се превръщат в естествени синоними за красиво. И ако преди, грозното – като относително понятие, е съществувало само като противоположното на красивото, като не забравяме, че красивото е „изначалната Божия идея“[1], то днес грозното вече има едно първостепенно значение. Грозното вече не е съмнително, защото открива своето мерило в себе си. Не съществуват „върховни принципи“ за подобни оценки, вече не желаем да избягаме от емпиричното естетическо съждение и грешките, които често произхождат от него, а напротив – те са нашата днешна критика. Днес изкривеното и деформираното, вулгарността и жестокостта ни заобикаля в безброй форми. Това е нашата преизподня на красивото. И ако преди тази преизподня е била само стъпало за разбирането, осъществяването, достигането до красотата, то за човека днес тази преизподня е чистата форма на красивото. Все повече започва да се обезличава онази дефинирана от Кант способност на човешката душа, която се извисява и може да пристъпи отвъд всяка сетивна граница. Сетивата се превръщат в основната двигателна сила на съществуването, а те все повече се наслаждават от жестокостта. И ако Кант е прав за нещо в своята „Критика на способността си за съждение“, то това е относно позицията му, че човек се е устремил към онзи момент, който се случва благодарение на властта на човешкия разум да обезплътява всеки познавателен обект. А днес като че ли човешкият разум е започнал и да свежда не само нещата, а направо хората до обекти, които могат да бъдат манипулирани, експлоатирани и променяни? Разбира се това се наблюдава в целия ход на историята, но днес има и още нещо: красотата на тялото, на природата, а и красотата изобщо, вече няма никакво духовно съответствие, тя се изразява в удоволствие от всичко, но без всякаква нравствена полза. Вероятно и заради това, думата възвишено е загубила всякакъв социален статус. А може би тази дума винаги е била и ще остане само част от религията?

Възвишеното е онова нещо, при което рухват всякакви възможности за „свободна игра“, а точно от това се заражда едно негативно удоволствие, което ни кара да почувстваме величието на нашата субективност[2], която е способна да пожелае нещо, което не сме в състояние да притежаваме и изобщо да обозрем. Човешкият разум е склонен да постулира безкрайности, което ни позволява да разберем идеите за Бог, свят и свобода, които интелектът ни не е способен да изрази. Шилер определя възвишеното като обект, пред чието изображение физическата ни природа съзнава своите предели[3]. И изобщо, възвишеното въвлича човешката душа в едно безкрайно изследване; дълго и мъчно изследване – на което дори самата тя не би могла да се противопостави. Изследване, в което мисълта се въздига към Бог и Неговото величие, само защото тя е неспособна да превъзмогне прекомерността на безкрайното и недефинируемото.

Характерът на красивото и възвишеното се е променял. Променяло се е и разбирането за тях. Обаче, няма епоха, в която те да не са били нормирани чрез определени канони, макар и субективно-обективни. Може би единствено човекът на маниеризма, който се появява, както казва немския археолог Ернст Куртиус (1814-1896), когато човекът, създаде „маниер“, за да преодолее умората си от поредната „класическа норма“, постоянно зараждаща се от и в социума, успява да се отърси от правилата и за него единственият критерий за красиво и възвишено е субектното. Няма пропорция като противопоставяне на диспропорция; разлика между форма и безформие, видимо и невидимо – не съществува. Тоест, не съществува никакъв обективен критерий – красивото и възвишеното са такива само заради въображението. Ирационалност – но с цел. Днес наблюдаваме един възраждащ се маниеризъм, но с риск да е крайно като оценка, не защото имаме потребност от него, а по необходимост – при все по-занижаващ се интелект, е нормално все по-силно да се проявява въображението. И ако в изначалната си поява маниеризмът е лежал на дълбока интелектуална подготовка, то той сега не е ли само естествен ход?

Днес човекът, а от там изкуството, красотата и възвишеното, са поставени в условията на един недефинируем динамизъм на познанието. Сякаш драстичното израждане на красивото в маниеризма, появяващ се в изминалите епохи, е естествен ход от объркването на човека, следствие от новопоявилото се и натрупано познание. И ако преди, в онова мислене на човека, съчетаването на точното въображение с ефекта на изненада е реално постижимо, то днес познанието е довело да изчерпването на изненадата, една нова криза на познанието – която се е изродила от криза, заради самото познание, в криза от самото познание. Човешкото познание вече е редуцирано до изграждането на автономност на съзнанието за предметния ред, в който материята ни се струва напълно и ясно познаваема. Дотолкова, че това води до изтласкване на божествената интимност в маргиналността, в забвението. Днес никой не се обръща към себе си с думите на Св. Аврелий Августин[4]: Quid ergo sum, Deus meus? Quae natura mea?[5]. Познанието унищожи изумлението на човека пред самия себе си, а от там всички човешки усилия се променят – и вместо да бъдат усилия насочени за проникване отвъд и над самата цивилизация, където може би е божественото[6], се превръщат в стремежи за приравняване на цивилизацията към святостта, стремежи облягащи се единствено и само на базата на пълна аномия.

Връщайки се към образа на ангелите, съвсем спокойно може да заключим, че прекомерното му, но криво третиране днес, е вероятно един естествен, неосъзнат рефлекс на обществото за компенсирането на божествения недоимък в съвременната цивилизация. Обез-вярването на човека днес се дължи именно на тази десакрализация, чрез екстериоризация на вътрешно, духовно присъщото, екстериоризация на божествения пламък и всички негови проявления. Отхвърлената от Кант идея, да се премахне знанието, за да се направи място за вярата[7], е крайна, но безспорен е фактът, че днес тя, вярата, ни е необходима повече от всякога, защото по този път на недефинируемото разрастване на познанието, онова познание, изгубваме всичко това, което наричаме „отвъд“. Ангелите, както и ние самите, хората, сме създадени от Божията сила; Човекът има душа; Светата душа на човека и духът на ангела имат една и съща същност и същество и между тях няма разлика[8] – са все твърдения, чиято правота е недоказуема, и лежаща единствено и само на вярата. Йерархията е навсякъде, що се отнася до красиво и възвишено, но не в онзи свят смисъл формулиран от Дионисий Ареопагит, че йерархията е свещен ред, знание и действие, което с мярата на възможното търси подобие с Богообразното[9], а в една йерархия касаеща предимно ръста на потреблението и натрупаните от него капитали. Дори богоподобната красота, тази на ангелите, а и на хората, която би трябвало да е непримесена с каквото и да било неподобие[10], вече е изцяло достижима, защото естеството й произлиза единствено от материята, но не тази на свръхсъщносттното богоначалие – защото то вече е напълно отчуждено, а от материята на познанието.

Светът съществува благодарение на влеченията, които правят, така че всички живи твари на земята се привличат, смесват, уголемяват, стават красиви, повреждат се, любят, враждуват[11]. Балансът между доброто и злото – тоест смесването на божествените сили прави всичко подвижно, ходещо и бягащо, както и раждащо[12]. И ако днес има нещо нарушено в тази съвършена система от взаимоотношения, то е в забравата. Забравата на изначалното животворящо. То всякога е било пренебрегвано, може би именно за да се направи място за разрастващото се познание, но като че ли винаги изкуството се е притичвало на помощ и е създавало своеобразния божествен баланс чрез себе си. Непрестанното напомняне, че някъде – незнайно къде, но това е и ненужно, съществува изконното „отвъд“. Именно там са ангелите – онова божие проявление, което е брат на човек, и при възкръсването си човек, няма да има вид и образ различен от този на ангелите[13]. Затова, вероятно ангелите, които се явяват тук на земята чрез изкуството, са с образ по нищо отличаващ се от човешкия.

Но днес изкуството преповтаря, моделите, вижданията, чувствата, мисленето на човека, който, попаднал във водовъртежа на без-изначалното, позоваващ се единствено и само на материята, чийто първично нагледен характер, му е изцяло присъщ, обезличава вярата, а тя с всеки изминал ден, губи своето кубче пространство в ежедневието на човешкото. Днес ангелите, не са произлезли от божественото, а от човешкото, и не ние се стремим да се възвърнем към тях, а те към нас. Ние сме голи, ангелите също. Ние проституираме с душите си, ангелите също. Ние сме участвали в две световни и още куп войни, ние сме оставили хиляди трупове да стелят земята ни – ангелите също. Навярно всичко това се случва, защото съвременният човек има невероятната способност, да превръща в плод на изкуството, всичко онова, до което не може да достигне, а после и да го принизи до достижимото за обществото интелектуално-морално ниво. Една игра, в която красивото, възвишеното и познанието играят безапелационно. Игра, в която човекът не е нищо друго освен пълно отражение на без-ангелното си изкуство.

Ангелите останаха без крила – опожарени от недоимъка на вярата. Изкуството ни ги превърна в най-десакралната част на божествената проява. Те просто крачат голи по тротоарите и надигат своето шише алкохол, като обаче дори са забравили, че са поредният рекламен трик, сътворен от техния брат – човекът. И ако има нещо способно да прекрати целият този фарс, то това е изкуството, но не сегашното, което всячески потреблява прословутите божествени символи, а онова, което ще възроди и превърне ангела от подобие човешко в подобие божествено, и ще го съхрани като такова.


[1] Карл Розенкранц, „Естетика на Грозното“, Въведение, 1852[2] Емануел Кант, „Критика на способността за съждение“, 1793[3] Фридрих Шилер, „Върху възвишеното“, 1801

[4] Св. Аврелий Августин, „Изповеди“, кн. VIII, ок. 398

[5] Какво съм Аз, боже Мой? Каква е моята природа?

[6] Макс Вебер, „Теория за степените и посоките на религиозното отхвърляне на света“, 1922

[7] Емануел Кант, „Критика на чистия разум“, 1781

[8] Якоб Бьоме, „Аврора или изгряващата утринна заря“, 1612

[9] Св. Дионисий Ареопагит, „За небесната йерархия“, ок. 500

[10] Пак там

[11] Якоб Бьоме, „Аврора или изгряващата утринна заря“, 1612

[12] Пак там

[13] Пак там

Advertisements