Етикети

От Автори/тет

Валтер Бенямин
Вглеждането в областите на “подобното” е от основополагащо значение за осветляването на големи окръжия от окултното знание. Но такова прозрение се добива не толкова в посочването на настъпили подобия, колкото в предаването на процеси, които произвеждат такова подобие. Природата ражда подобия; трябва само да си припомним за мимикрията. Но най-голямата способност в продукцията на подобия има човекът. Та дори, може би няма друга от висшите му функции, която да не е решително определена и чрез миметичната състоятелност. Тази състоятелност обаче има история, и то както във филогенетичен, така и в онтогенетичен смисъл. Що се отнася до второто, то в много отношения играта е нейна школа. Най-напред детските игри навсякъде са проникнати от миметичните типове поведение и обсегът им в никакъв случай не е ограничен до онова, че даден човек прави нещо като някой друг. Детето играе не само търговец или учител, но и вятърна мелница и железница. Но въпросът сега е: всъщност що за полза му носи това школуване на миметичното поведение?

Отговорът предполага отчетливото осъзнаване на филогенетичното значение на миметичното поведение. За да преценим него, не стига да мислим за онова, което днес схващаме в понятието за подобие. Известно е, че жизненият кръг, който някога е изглеждал под властта на закона на подобието, е бил много по-голям. Бил е микро– и макрокосмосът — за да назовем само едно схващане сред многото, които в хода на историята е намерил опитът за подобието. И за днешното още може да се твърди: случаите, в които осъзнато се възприемат подобия във всекидневието, са минимален отрязък от безбройните, където несъзнателно ги определя подобие. Възприетите със съзнанието подобия — напр. в лицата —в сравнение с неизброимите несъзнателно или изобщо невъзприети подобия са като огромния подводен блок на айсберга в сравнение с върха му, който се вижда да се издига над водата.

Тези естествени кореспонденции обаче добиват решаващо значение едва в светлината на размишлението, че всички те, общо взето, са стимуланти и възбудители на въпросната миметична способност, която им дава отговор в човека. Тук трябва да се вземе пред вид, че нито миметичните сили, нито миметичните обекти, техните предмети, са останали непроменливи в течение на времето; че в хода на столетията миметичната сила, а с нея по-късно също и миметичната дарба за схващане, е чезнела от определени полета, вероятно, за да се излее в други. Може би не е твърде смело предположението, че общо взето може да се разпознае единна посока в историческото развитие на тази миметична способност.

На пръв поглед посоката би могла да е заложена само в растящата неустойчивост на тази миметична състоятелност. Защото очевидно все пак забележимият свят на маркировките на модерния човек изглежда съдържа много по-малко от онези кореспонденции в сравнение с този на древните народи или пък на примитивите. Само че въпросът е: дали става дума за отмиране на миметичната способност или пък може би за протеклото й преобразяване. Но в каква посока може да се търси то, за това може, макар и индиректно, да научим нещо от астрологията. Като проучватели на древната традиция ние трябва всъщност да сме наясно, че осезаемо оформяне на миметични характеристики на обекти се е състоявало там, където ние днес дори не можем да го подозираме. Например в констелациите на звездите.

За да се схване това, човек трябва да добие понятие преди всичко за хороскопа като една оригинална цялост, която само бива анализирана в астрологическото тълкование. (Разположението на съзвездията представлява една характерна единица и едва при въздействието им в разположението на съзвездията се разпознават характерите на отделните планети.) Трябва изоснови да се вземе пред вид, че процесите на небето са подлежали на подражание от живелите преди, и то както от колективите, така и от единиците: и дори, че тази подражаемост е съдържала указание да се постави на разположение дадено налично подобие. Тъкмо в тази подражаемост от човека, съответно от миметичната способност, която той има, трябва да се съзре засега единствената инстанция, която е придала на астрологията нейния характер на опит. Но ако наистина миметичният гений е бил животоопределяща сила на древните, то тогава едва ли е възможно нещо друго освен на новороденото да се припише пълноправната собственост на тази дарба, особено съвършената оформеност според космическия облик на битие.

Но моментът на раждането, който трябва да решава тук, е един миг. Това насочва погледа към друга свойственост в областта на подобието. Неговото възприемане във всеки случай е свързано с едно проблясване. То се стрелва, вероятно може да бъде добито отново, но всъщност не може да бъде задържано като другите възприятия. На окото то се предлага също така мимолетно, преходно като някаква констелация от съзвездия. Възприемането на подобия изглежда свързано към определен времеви момент. То е както прибавянето на третия, на астролога, към конюнкцията на две съзвездия, която предполага да бъде схващана в момента. В другия случай препитанието на астронома бива отнето въпреки цялата фокусираща сила на наблюдателните му инструменти.

Насочването към астрологията би трябвало да е достатъчно, за да се направи разбираемо понятието за едно несетивно подобие. Както се разбира и от само себе си, то е относително: то твърди, че в нашето възприятие ние вече не притежаваме онова, което някога е давало възможност да се говори за подобие, което се е състояло между дадена констелация на звездите и определен човек. Но и ние все пак притежаваме един канон, според който неяснотата, обгръщаща понятието за несетивно подобие, може да се придвижи по посока уясняване. И този канон е езикът.

Открай време на една миметична способност се е признавало някакво влияние върху езика. Но това обаче става без обосновка и съвсем без да се е мислело сериозно върху значението, да не говорим за историята на миметичната състоятелност. Но подобни разсъждения остават най-тясно свързани преди всичко с познатата (сетивна) област на подобието. Все пак за подражателското поведение се е признало мястото му във възникването на езиците като ономатопоетически елемент. Но ако, което е очевидно за прозорливите, езикът вече не е уговорена система от знаци, то при опита да се приближим до него постоянно ще трябва да посягаме назад към мисълта, такава, каквато тя ни се представя в своята най-сурова, най-примитивна форма в ономатопоетическия начин на обяснение. Въпросът е: може ли да се пригоди този строен и по-прецизен възглед?

С други думи: може да се вложи смисъл в твърдението, изразено от Леонхард в неговото поучително произведение “Думата”: “Всяка дума е — и целият език е — ономатопоетически.” Ключът, правещ тази теза наистина напълно прозрачна, е скрит в понятието за едно несетивно подобие. Ако подреждаме в различни езици думи, означаващи едно и също, около съответното означаемо в центъра, то би могло да проучим, как всичките те — често не притежаващи ни най-малко подобие помежду си — са подобни на това означаемо в центъра им. Подобно схващане е естествено най-тясно родствено на мистични или теологически теории на езика, без все пак да е чуждо на емпирическата филология. Известно е обаче, че мистичните учения за езика не се задоволяват да увличат казаното слово в мисловното си пространство. В съвсем същия смисъл те имат работа и с писмеността. И там трябва да се забележи, че те, дори по-добре от определени звукосъчетания на езика, обясняват същността на несетивното подобие в отношението на писмената картина на думи или букви към означаемото съответно към даващото името. Така например буквата Бета има името на къща. Тъкмо несетивното подобие дарява обтегнатостта не само между казаното и мисленото, но и между писаното и мисленото, а същевременно и между казаното и писаното. И всеки път по един напълно нов, оригинален и неизводим начин.

Най-важното от тези обтягания явно трябва да е последното — между писаното и казаното. Защото тъкмо тук властващото подобие е сравнително най-несетивното. То е и най-късно постигнатото. И опитът да си представим свойствената му същност, едва ли може да бъде предприет без поглед към историята на неговото слагане такова, каквото е, колкото и непроницаем да е мракът, който днес се е разпрострял върху му. Най-новата графология учи да се разпознават картини в почерците, или по-точно скрити картини, които е стаило несъзнателното на пишещия. Трябва да се приеме, че миметичната способност, която добива израз по този начин в активността на пишещия, е била от най-голямо значение в най-отдалечени времена, когато възниква писмеността. Писмеността следователно е станала, заедно с езика, един архив на несетивни подобия, несетивни кореспонденции.

Тази, ако щете, магическа страна на езика, както и на писмеността се влива не без отношение към другата, семиотичната. Всичко миметично на езика е по-скоро една фундирана интенция, която може изобщо да се прояви само в нещо чуждо, а именно в семиотичното, в съобщителното на езика като неин фонд. Буквалният текст на писмеността е фондът, в който единствено и само може да се оформи скритата картина. Така взаимовръзката на значенията, която се крие в звуците на твърдението, е фундаментът, от който може да се прояви, и то светкавично, подобното с един миг из един звън. Но тъй като това несетивно подобие въздейства върху всяко четене, то в този дълбок слой се открива достъпът до забележителната двусмисленост на думата четене като нейното профанно, но и магическо значение. Ученикът чете буквара, а астрологът — бъдещето по звездите. В първото твърдение четенето не се разпада до двата си компонента. Във второ обаче, напротив, то прави отчетлив процеса в неговите два слоя: астрологът отчита положението на съзвездията по звездите на небето; заедно с това той прочита по него бъдещето или съдбата.

И ако това отбиране от звезди, животински вътрешности, случайности е било в правремето на човечеството самото четене, ако по-нататък е имало свързващи звена към едно ново четене, каквито са били руните, то много близко е предположението, че онази миметична надареност, фундираща преди ясновидството, съвсем постепенно, във вековно дълъг ход на развитие се е преселила в език и писменост и в тях си е създала най-съвършения архив на несетивно подобие. Под този образ езикът би бил най-висшето приложение на миметичната състоятелност: един медиум, в който са навлезли без никакъв остатък предишните способности за откриване на белези за подобието; че сега тя представлява медиума, в който нещата се срещат и влизат в отношение помежду си не вече както преди в духа на гледача или жреца, а с есенциите си, най-мимолетните и фини субстнации, дори аромати. С други думи писменост и език са тези, на които в хода на историята ясновидството е отстъпило своите древни сили.

Но темпото, онази бързина на четене и писане, която едва ли може да се отдели от този процес, тогава би била същевременно и усилието, дарбата, духът да се позволи да се вземе участие в онова времеизмерение, в което подобията, проблясват мимолетни и за да потънат веднага отново. Така и профанното четене — ако не иска да се лиши за нещастие от разбирането — все още дели с кое да е магическо това: че предполага едно необходимо темпо или по-скоро един критичен момент, който четящият не трябва да забравя в никакъв случай, ако не иска да излезе на празно.

Допълнение

Дарбата да виждаме подобието, която притежаваме, не е нищо повече от един слаб рудимент на някога мощното давление да бъдем подобни и да се държим така. А способността да бъдеш подобен, отива далеч отвъд тесния свят на нашите маркировки, в който ние все още сме в състояние да виждаме подобие. Въз основа на подобието се е втъкавало онова, върху което положението на съзвездията преди хилядолетия е повлиявало в мига, в който биваш родèн в определено човешко същество.

Забележка: Превод по Walter Benjamin, Lehre vom Ähnlichen в Walter Benjamin, Gesammelte Schriften, Metaphysisch–geschichtsphilosophische Studien, Bd. II, S. 204–210 от Антония Колева

Учение за подобното – Валтер Бенямин

Advertisements