Етикети

От Театри

ПЛАМЕН ПЕТРОВ

Историческата поява на жанра комедия в сценичното изкуство е датирана към 486 г. пр. Хр. в Гърция като част от празниците в чест на два пъти родения бог на виното и веселието Дионис. От тогава до днес жанрът е претърпял много промени, следствията от които са обособяването на няколко основни вида комедия – комедия на импровизацията, на интригата, на нравите, комедия на плаща и шпагата, на светския разговор, на ситуациите, комедия на характерите. Дали поради неразбирането на жанра или някакви други съображения от страна на драматурга, режисьорът и актьор Камен Донев се отказва от определението комедия и забавлява публиката с един „нов“ сценичен вид изкуство – „психологически скеч“. Тъй като понятието „скеч“ (кратка драматична сцена в иронично-остроумна форма) не е ново, Донев решава да впечатли с прибягване до така популярното напоследък определение „психологически“ – „психологически трилър“, „психологически театър“, „психологически атаки“ и ред други „психо-„.

Става дума за най-новата постановка, авторския спектакъл на Камен Донев „Четири чифта пагони“, която пространството на Малък градски театър „Зад канала“ приюти. Актьорите спътници в Доневата лудост са Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Александър Димов – все популярни лица, които, ако не друго, са доказали, че обичат професията си. Четирима военни, четири чифта пагони, четири димящи цигари и най-важното – четирима актьори, които се правят на „смешни“ – правят, защото добрият зрител не би могъл да пропусне непрекъснатите грешки, които те допускат – в походка, жестове, интонации, погледи. Една елементарна сюжетна линия, в която героите се чудят дали са във военно положение, или не; в която героите демонстрират „глупостта“ във военщината; в която героите изричат думи, фрази, изречения – често пъти нелогични, но за сметка на това винаги поднасяни с „идиотско“ изражение на лицето, а понякога и с оперетни напеви (навярно поради „стремеж“ на Донев да се завърне към корена на комедията, когато тя се е съчетавала с музика). Колкото до маргиналните персонажи в пиесата, тези, за които само става дума в разговорите на сцената, като Радка и Пенка, те са изцяло отдалечени от сюжета – толкова чужди, че дори актьорите не знаят коя коя е и с какво се занимава, коя е бременна и от кого. Така направеният щрих показва, че постановката „Четири чифта пагони“, освен че е далече от определението скеч, най-малкото защото продължителността му не отговаря на жанра, да не говорим за иронично-остроумната форма, която е изродена в глуповато-елементарна, но е и далече от определението „психологически“. А може би Донев е сложил такова определение с оглед на това, че е искал да направи собствено психологическо изследване на публиката и нейните реакции от случващото се на сцената, за да разбере собствения си гении? Може би…

Камен Донев е от „творците“ в българския културен живот, който може да служи за пример как изкуство не се прави. Човек, който няма дори бегли познания за развитието на изкуството, а в частност на театъра и чието езиково познание е спряло на развитието си в 7 клас, а може и по-рано, е не смешно, а аналог на: нееволюирал Homo sapiens, който се опитва да говори. И ако има проблем, то той не е в присъствието на Камен Донев в театралното пространство, а в отсъствието на погледа на театралната критика, която дали поради симпатиите си към него, дали заради моралните си бариери, или заради прословутия принцип – „не е добър, ама няма за сега по-добър, да му не прекършваме хатъра“, се изказва ласкаво или просто мълчи. Така Доневата лудост прерасна от явление в театъра до категория театър, за което някой е редно да поеме отговорността, но както знаем в България такива хора са рядкост. Ето защо на Алековия българин (оня, който бил като брашнения чувал: Тупай брашнения чувал, майка му стара! Тупай! Той пуща…) му остава избора или да гледа различни елементарни творчески изблици и да се надява, че те ще стихнат или просто да не гледа. Той се е спрял на второто – ходи и не гледа – просто се забавлява.

В заключение трябва да се уточни, че тук отправената критика касае единствено жанра на постановката „Четири чифта пагони“ – „непретенциозен психологически скеч“, който Донев уточни, че не бива да сравняваме с пародия, защото тя е далеч от пародията. Може би единствената, доколко лежаща на познание едва ли би могло да се разбере, наистина уместна забележка от негова страна, защото пародията е също един добре регламентиран жанр в изкуството, който има за цел преди всичко да отправи критика към някоя личност, събитие, а понякога дори и цяла епоха. А авторският спектакъл „Четири чифта пагони“ освен задавящо опиянение на публиката от смях, а често дори и на самите актьори, не предлага нищо друго. А не беше ли приоритет на изкуството преди да забавлява, да възпитава? Може и да е било, но Донев, като един добър познавач на военщината, показва, че тя е основният му приоритет, но не само като тема на творчество, а и като способ на работа.

Червени завеси (решение на сценографа – пак Камен Донев), военни звуци (дело на композитора Антони Дончев), дим, тътен, игла, конец, нови пагони, Пенка киборга, тактика, да убием президента, тон за песен, зъбки, глупаци в дрехи (измислени от кого? – Камен Донев), Радка умря, военщината е нелепост, колеги пак се отплеснахме. Бурни аплодисменти – г-н Донев, невероятно творчество!

Advertisements