Етикети

От Картини от ед…

Демостен се упражнява в ораторство, картина на

Жан-Жюл-Антоан Льоконт дьо Нюи – (1842-1923)

„Р Е Т О Р И К А „

Аристотел

КОНСПЕКТ

І КНИГА

1. Реториката се отнася до неща, които до голяма степен са общо достояние на народа, и не се отнасят към конкретна наука. Затова всички ние до известна степен участваме в нея, поддържайки някакви възгледи и мнения, защитавайки се, обвинявайки. Необходимо е да съставим доказателствата и речите си с оглед на общите понятия, освен това трябва да умеем да убеждаваме в противоположното, но не за да действаме в две посоки, а за да бъдем наясно как става това, или ако друг използва несправедливо тези доводи, да можем да го опровергаем. Реториката и диалектиката са известни способности да се представят доводи – действителни или привидни доводи. Има индукция, силогизъм и привиден силогизъм, а привидната ентимема е привиден силогизъм (ентимемата Аристотел нарича реторическия силогизъм).

Реториката е полезна, защото истината и справедливостта по природа са по-добри от противоположностите си, затова ако присъдите не се издават по надлежния начин, истината и справедливостта търпят поражение. Следователно реториката има за задача да не убеждава, а да съзира наличните средства за убеждаване във всеки отделен случай.

2. Метод за постигане на целта.

Доставените чрез речта доказателства са три вида: едните се намират в характера на оратора (доказателства чрез характери има, когато речта е произнесена така, че да внуши доверие в оратора), другите в способността му да доведе слушателите до определено настроение, и третите – в самата реч, в годността й да доказва и убеждава.

3. Има три вида реторика, защото толкова са и слушателите на речи. Речта се съставя от 3 елемента от оратора, от предмета на речта му и от слушателя. Слушателят бива или зрител или съдия, а съдията е или на минали, или на бъдещи събития, така че по необходимост в реториката има 3 вида речи: съвещателни, съдебни, епидейктични (реч, произнесена при тържествени случаи, възхваляваща лица или събития)

4. Най-важните предмети, по които се съвещават всички и по които съвещаващите говорят, могат да се разделят на 5 теми: финанси, война и мир, отбрана на страната, внос и износ, законодателство. Следователно този, който ще съветва относно финансите, би трябвало да знае държавните доходи – как приходите да се увеличават, ако някои са по-малки и как разходите, които са излишни да се съкратят, тъй като хората стават по-богати не само като прибавят към наличното, но и като намаляват разходите.

За да се съветваме относно войната и мира, трябва да знаем силата на държавата, а също и какви войни сме водили и как. Необходимо е обаче да знаем това и за съседните държави.

Относно отбраната на страната, трябва да ни е известна числеността на частите, видовете и разположението на защитните точки.

5.Какво е щастие и от какво се състоят елементите му.

Щастието е благополучие, свързано с добродетел или доволство от живота, или безопасно съществуване, или богатство от имот и добитък с възможност да ги запазим и използваме. Щом щастието е нещо подобно, неговите съставки са благородно потекло, много приятели, изобилието, потомството, честитата старост и още – телесните добродетели като здраве, красота, сила, слава, чест и благополучие. Така човекът ще бъде най-задоволен, притежавайки и намиращите се в него и стоящи извън него блага. В самия него са душевните и телесните блага, а вън от него – благородното потекло, приятелите, парите, почитта.

Благото е това, при чието наличие човек е добре разположен и доволен от себе си, то е творческият и съхранителен фактор, а последиците му са 2 вида: или едновременно, или последващи. Например знанието идва след учението, но животът върви едновременно със здравето.

Творческите фактори са 3: единият действа като доброто здравословно състояние, което е причина за здраве, другият – като храната, която е причина за здраве, третият – като телесните упражнения, тъй като те създават здраве.

6. Най-важното условие, за да можем да убеждаваме и съветваме успешно, е познаването на всички държавни уредби и яснотата относно обичаите, законите и интересите на всяка, защото всички се убеждават от съображенията за интереса си, а интересът е това, което спасява държавната уредба. Съществуват 4 вида държавни уредби: демокрация (уредба, при която длъжностите с разпространяват чрез жребие), олигархия (при която това става въз основа на ценз), аристокрация (въз основа на образованието), монархия (тя може да бъде царство, ако в нея властва някакъв ред, и тирания – ако властва неограничеността, при разпределянето на длъжностите при този тип държавна уредба, един е властник на всички. Цел на демокрацията е свободата, на олигархията – богатството, на аристокрацията – образоваността и законността, на тиранията – защитата на тирана.

7. Обвинение и защита – от колко и какви предпоставки трябва да се съставят силогизмите им?

Нека несправедливостта бъде съзнателно и противозаконно нанасяне на вреда. Законът бива частен и общ. Частен наричаме този, съгласно с който, след като е написан, хората образуват общество, а общ – този, който макар и неписан, изглежда, че се признава от всички. Хората вършат доброволно това, което осъзнават и за което не са принудени. Не всичко, което вършат доброволно, е резултат на предпочитание, а всичко, което вършат по предпочитание, е съзнателно, тъй като никой не е в неведение по това, което предпочита.

Причини, по които решаваме да вредим и да вършим несправедливости в противоречие със закона, са порочността и невъздържаността. Например скъперникът е порочен по отношение на парите, невъздържаният – по отношение на плътските наслади, изнеженият – по отношение на лукса, страхливият – по отношение на опасностите и т.н.

Към какво се стремят и какво избягват хората, когато се залавят да вършат неправди?

Хората вършат всичко отчасти по вътрешен, отчасти по външен подтик. Това, което вършат по вътрешен подтик и на което те самите са причина, се дължи отчасти на навик, отчасти на стремеж, който пък от своя страна отчасти е разумен от части неразумен. Желанието е стремеж към благо, а неразумните стремежи са гневът и страстта, така че всичко, което хората вършат, по необходимост се върши по седем причини: случайност, природна нужда, принуда, навик, размисъл, гняв, страст.

Казано накратко, всичко, което вършим сами, е добро или привидно добро, приятно или привидно приятно. И понеже вършим доброволно това, което вършим сами, а тогава всичко, което вършим доброволно, би могло да бъде добро или привидно добро, приятно или привидно приятно.

8. Доказателства, присъщи на съдебните речи.

Те се означават като стоящи извън изкуството и са 5 на брой: закони, свидетели, договори, изтръгнати признания, клетва.

Явно е, че ако писаният закон е неблагоприятен за каузата ни, трябва да използваме общия, както и мотиви с по-широк морален смисъл като по-справедливи.

Истинно и полезно е справедливото, а не изглеждащото такова, тъй че писаният закон не е закон, защото не изпълнява функцията на закона. Така например понякога един закон гласи, че всички договори са законни, докато друг забранява да се договаря противно на закона. Ако пък писаният закон благоприятен за каузата ни, трябва да кажем, че никой не взема благото изобщо, а това, което е благо за самия него, и че няма никаква разлика дали не съществува закон, или ние не се ползваме от него.

Относно свидетелите:

Има 2 вида свидетели, едните са стари, другите – нови. Стари свидетели Аристотел нарича поетите и всички онези прочути мъже, чиито съждения са известни. Такива са свидетелите за минали събития, а свидетели за бъдещите са и прорицателите. Нови свидетели са всички известни хора, изразили някакви съждения, полезни за онези, които спорят по същите въпроси.

Едни от свидетелствата се отнасят до самия оратор, а други – до противника му, едни – до деянието, а други – до характера, следователно явно е, че никога не може да се стигне до липса на полезно свидетелство, тъй като дори ако не изведем свидетелство с отношение към постъпката, полезно за оратора и неблагоприятно за противника му, бихме привели такова поне относно характера – било то на оратора, в смисъл, че е честен човек, или на противника му – че е негодник

ІІ КНИГА

1. Доводите, въз основа на които трябва да убеждаваме и да разубеждаваме, да хвалим и да порицаваме, да обвиняваме и да се защитаваме.

Три са причините, по които ораторите могат да бъдат убедителни – защото толкова са нещата, в които вярваме вън от всякакви доказателства. Това са разумът, добродетелта и благосклонността. Хората заблуждават в това, което говорят или на което съветват, или по всички тези причини, или по някоя от тях. Те или по неразумност не разсъждават правилно, или като разсъждават правилно, поради порочност не говорят това, което мислят, или са разумни и морални, но не са благосклонни,, поради което е възможно да не дават най-добрия съвет, макар и да го знаят. Други причини извън тези няма. Така по необходимост онзи, който изглежда, че има всички тези качества, внушава доверие на слушателите.

2. Афекти – предпоставки и разграничение.

Афектите са всичко онова, под чието влияние хората, като се променят се различават в съжденията си и които се съпътстват от болка и удоволствие – например гняв, състрадание, страх и всички подобни и противоположни. Във всеки от тях се различават 3 момента, например при гнева: в какво състояние хората са гневливи, на какви лица обикновено се гневят и за какво. Ако бихме имали не всички, а един или два от тях, би било невъзможно да предизвикаме гняв. Така е и при другите афекти.

Нека гневът бъде свързан с болка, със стремеж към това, което изглежда отмъщение при представа за незачитане към нас или наши близки, при условие, че незачитането е незаслужено. Всеки гняв се съпътства от някакво удоволствие при надеждата за отмъщение. Приятна е мисълта, че ще постигнеш това, към което се стремиш и никой не се стреми към онова, което му се струва невъзможно, а разгневеният се стреми към това, което му е невъзможно.

Тъй като незачитането е израз на мнение за нещо, което изглежда, че не струва нищо, има три вида незачитане: презрение, грубиянство и насилие. Презиращият показва незачитане (ние презираме това, което смятаме за неструващо нищо, а показваме незачитане към неструващото нищо). И грубиянинът, изглежда, презира – защото грубиянството е противене срещу желанията на друг не с оглед нещо да бъде полезно за грубиянина, а за да не бъде полезно за другия. Насилникът също показва незачитане, защото насилието означава да вършиш и говориш неща, които предизвикват срам у жертвата ти, и то не с цел да причиниш нещо друго извън това, което му е причинено, а просто за да изпиташ удоволствие. Причината за удоволствието на насилниците е в представата, че като насилничат над другите, се извишават над тях.

Явно е, че чрез речта си ораторът би трябвало да доведе слушателите до такова състояние, в което те изпитват гняв, да представи противниците си като виновни за деяния, за които слушателите се гневят, и като такива, на които се гневят.

Противоположно на гнева е кротостта. Нека кротостта бъде успокоение и уталожване на гнева. Ако се гневим на онези, които не ни зачитат, а незачитането е нещо волево, явно е, че сме кротки към тези, които не допускат подобно нещо или го допускат против волята си, или само изглежда, че го допускат. Изобщо понятието за кротост трябва да се извежда от противоположните на гнева понятия. Не се гневим също на онези, от които се страхуваме ли срамуваме, докато траят тези чувства: невъзможно е едновременно да се страхуваме и да се гневим. Явно е също, че хора в състояние, противоположно на гнева, са кротки – например при игра, при смях, на празник, при успех и т.н.

Явно следователно е, че ораторът, който желае да смекчи слушателя си, трябва да излиза от тези начала, като го довежда до такова състояние и като представя на тези, на които той се гневи, или като страшни, или като достойни за почит, или като заслужили, или като действали пряко воля, или като съкрушени от делата си.

3. Обичта и обичането.

Нека обичането означава да желаеш някому това, което смяташ за добро, заради него, а не заради себе си, и да се стремиш според силите си да му го създадеш. Приятел пък е този, който обича и на свой ред е обичан. Тези, които се смята за така разположени един към друг, се смятат за приятели. При това положение по необходимост следва, че приятел е този, който се радва с нашите радости и скърби с нашите болки не заради нещо друг, а заради нас. Приятели са също ония, за които едни и същи неща са добро или зло, които са приятели на едни и същи лица и врагове на едни и същи лица.

Видовете обич са: другарството, близостта, роднинството и подобните на тях. Фактори на обичта са благосклонността, готовността да направим нещо непомолени, а като го направим, да не го разгласяваме, защото така изглежда, че е сторено заради нас, а не поради нещо друго.

Явно е, че враждебността и омразата могат да се тълкуват чрез противоположните понятия. Фактори на враждебността са гневът, обидата, клеветата. Гневът иде от факти с отношение към нас, а враждата може да бъде и без отношение към нас: защото щом оценяваме някого като такъв и такъв, ние го мразим. Гневът се лекува с времето, а омразата е нелечима. Първият е стремеж да огорчим, а втората – да навредим, защото разгневеният желае да почувства резултата, а за мразещия това няма никакво значение. Гневът е свързан с болка, а омразата – не, защото разгневеният изпитва болка, а мразещият – не. При много страдания първият може да изпита състрадание, а вторият – не; първият желае този, комуто се гневи, да претърпи на свой ред болка, а вторият – да не съществува.

4. От какво, от кого и в какво състояние се страхуваме.

Нека страхът бъде болка или смущение при представата за предстоящо гибелно или мъчително зло, защото не от всички злини се страхуваме, а от това, което може да причини големи болки или загуби, и то ако изглежда не далечно, а близко и предстоящо. Но понеже повечето хора са лоши и слаби поради стремеж към блага и страхливи в опасност, страшно е в повечето случаи да зависим от другиго. Но всичко страшно става още по-страшно, когато не е вероятно сгрешилите да изправят грешката си, тъй като това е или изобщо невъзможно, или зависи не от нас, а от противниците ни. Страшно е също това, при което или не може, или не е лесно да се помогне. Изобщо, страшно е това, което, като се случва или предстои на други, буди състрадание у нас.

5. От какво, пред кого и в какво състояние се срамуваме.

Нека срамът бъде някаква болка или смут във връзка с беди, настоящи, минали или бъдещи, които, струва ни се, водят към безчестие, а безсрамието – някакво презрение и безчувственост към същите тях. Ако срамът е това, ние се срамуваме от такива злини, които изглеждат срамни или на нас, или на тия, на които държим. А такива са всички, които са последица на поквареност, например да не помагаш с пари при положение, че можеш, или да помагаш под възможностите си; да не издържаш на трудности, които понасят хора по-стари, изнежени, изобщо по-непригодни и т.н.

Срам бихме изпитали при следните състояния: Първо, ако пред нас са такива хора, пред които изпитваме срам, а именно такива, на които се възхищаваме, които ни се възхищават, които желаем да ни се възхищават, или тези, които молим за някаква услуга, която няма да получим, ако нямаме честно име, и при това, ако те или ни гледат, или са наблизо, или долавят нашето държание. Затова и никога не желаем да бъдем гледани в бедите си от своите съперници, защото съперничеството се поражда от възхищение.

6. Благосклонност.

Благосклонността е услуга към нуждаещ се не срещу отплата и за облага не на услужващия, а на облагодетелствания. Тя е голяма, когато се оказва на силно нуждаещ се, ако засяга важни и мъчни неща, ако се оказва в подходящ момент, ако този, който я оказва, е или единствен, или пръв, или я проявява в най-висока степен.

7. Ревност.

Ако ревността е някаква болка при представа за наличие у хора, подобни на нас, на почетни блага, възможни и за нас, не защото тези блага са у друг, но защото не са и у нас. Склонни към ревност са тези, които се смятат достойни за блага, които не притежават.

Презираме лицата с противоположни качества, защото противоположното на ревността е презрението. По необходимост следва, че онези, които са в състояние да изпитват или да предизвикват ревност, са склонни да презират всички лица и предмети, които са отрицателни противоположности на нещата, будещи ревност.

8. Какви са хората по характер, с оглед на чувствата им, на качествата им, на възрастите им и на жизнената им съдба.

Чувствата Аристотел нарича гнева, желанието и подобните на тях качества – добродетелите и пороците. Възрастите са младост, зрялост и старост. Жизнена съдба той нарича благородното потекло, богатството, силата и противоположните на тях, изобщо щастието и нещастието.

Младите по характер са склонни към желанията и настроени да вършат това, което пожелаят. Променливи и капризни са в желанията си, силно желаят, но и бързо престават да желаят. Пламенни са, избухливи и склонни да следват гнева си. Обичат почестите, а още повече победите. Никак не са сребролюбиви, защото още не са изпитали нуждата; не са злонравни, а са добродушни, понеже още не са видели много низости; лековерни са, защото още не са преживели много измами. Живеят с надежда, защото надеждата се отнася до бъдещето, докато споменът засяга миналото, а за младите бъдещето е дълго, докато миналото е кратко: в началото на живота си няма какво да си спомнят, докато могат да се надяват на всичко за бъдещето си. Те са и великодушни, защото не са били унижавани от живота и нямат опит в борбата за необходимите блага, а да се смяташ за достоен за неща големи, е великодушие. Склонни са към състрадание, понеже смята всички за почтени и за по-добри. Мерят ближните си със своята собствена невинност, за да смятат, че те понасят незаслужени беди. Обичат смеха, затова са и шегобийци, а шегобийството е възпитано високомерие.

Такъв е характерът на младите хора, докато по-възрастните и отминалите зрелостта в повечето случаи имат характери почти противоположни на тях. След като са преживели много години и са претърпели много измами и грешки и след като човешките работи по правило вървят зле, те не твърдят нищо с категоричност и вършат всичко в по-ниска степен, отколкото трябва. Подозрителни са поради неверието си, а не вярват поради опита си. Поради това нито много обичат, нито много мразят. Малодушни са, понеже са били унижавани от живота. Не за щедри, защото собствеността е едно от нужните неща, и те от опит знаят колко трудно е да се придобие и колко лесно е да се изгуби. Страхливи са и във всичко изпитват предварителен страх. Жизненолюбиви са и особено в края на живота си, защото желанието се отнася до липсващото, а ние желаем най-вече това, което ни липсва. Живеят повече със спомена, отколкото с надеждата, тъй като остатъкът от живота им е малък, а отминалото е дълго; надеждата се свързва с бъдещето, а споменът с миналото. Затова хората на тая възраст изглеждат умерени – желанията им са отслабнали и те робуват на облагата. Водят се повече от сметката, отколкото от характера си, защото сметката се отнася до полезното, а характерът – до добродетелта.

За хората от зряла възраст е ясно, че по характер са по средата между младите и възрастните. Те отстраняват крайностите и на едните, и на другите и не показват нито прекалена смелост, нито прекомерен страх, а следват приемливата среда. Тялото постига зрелостта си от тридесетата до тридесет и петата година.

Характерите, свързани с богатството, са лесни видими за всеки: това са нахалници и горделивци, в известен смисъл разстроени от придобитото богатство. Те имат психика на хора, които владеят всички блага. Богатството е сякаш мярка за стойността на всичко друго, затова им се струва, че с него може да купи всичко. Те са се предали на разкош и самохвалство. Същевременно обаче е и естествено да имат това чувство, защото мнозина се нуждаят от състоятелни хора. Характерите у новите богаташи се различават от тези на отдавнашните по това, че новите имат всички пороци в по-висока и по-лоша степен. Да бъдеш новобогаташ е неумение да бъдеш богат.

9. Власт.

Властта има отчасти по добри белези от богатството: Тези, които притежават власт са по-честолюбиви и по-мъжествени по характер от богатите поради стремежа си към дела, които имат възможност да вършат поради властта си.

10. Доказателства.

Общите доказателства са два рода: пример и ентимема.

Примерите са два вида: единият вид е да привеждаме станали по-рано факти, а другият – да ги измисляме. Във втория случай един вид е параболата, а друг – баснята. Басните са подходящи при публични речи и имат предимство, че докато е трудно да се намерят подобни на конкретният случаи факти от миналото, с тях е по-лесно: те, както и параболите, трябва да се съчинят, ако човек може да създаде прилика, което се улеснява от философията. Доводите чрез басни могат да се предложат по-лесно, но по-полезни за едно съвещание са свързаните с факти, тъй като в повечето случаи бъдещето прилича на миналото.

С примерите трябва да си служи онзи, който няма ентимеми, както от доказателствата (защото те осъществяват убедителността); този пък, който има ентимеми, трябва да си служи с примерите като със свидетелства, използвайки ги като епилог към ентимемите. Поставени в началото, те приличат на индукция, а в реториката индукцията не е присъща, като се изключат малко случаи, докато в епилога приличат на свидетелства, а свидетелят навред е убедителен. Затова онзи, който ги поставя в началото, трябва да говори много неща, докато за онзи, който ги поставя в края, е достатъчен един пример: когато свидетелят е почтен, той е полезен, дори ако бъде единствен.

11.Сентенции и ентимеми.

Сентенцията е изявление, но не за отделните неща, а за общите, както и не за всички случаи, а за тези до които се отнасят действията ни и които могат да бъдат приети или отхвърлени с оглед на действията ни, тъй че, понеже ентимемите са силогизми относно подобни неща, заключенията и предпоставките на ентимемите , след като се премахне силогистичната форма, са сентенции: Например:

Разумният човек не бива никога

С излишна мъдрост да дари децата си.

Това е сентенция. А когато се прибави причината и обстановката, целостта е ентимема. Например:

Не е свободен никой между хората.

е сентенция, а тя образува ентимема, ако към нея се прибави следващото:
Че роб е на пари и на случайности.

Има четири вида сентенции: те са или с епилог, или без епилог. От доказателство имат нужда тези, които изразяват нещо парадоксално или спорно, а тези, които не съдържат нищо парадоксално, са без епилог. По необходимост едните от тях не се нуждаят от епилог. От сентенциите с епилог едни са част от ентимемата, а другите, макар и да имат ентимемен характер, не са част от ентимема; те именно са и най-ценните. Това са онези, в които се изявява причината на това, което се казва, например в стиха:

Недей да храни безсмъртен гняв, че смъртен си

думите <недей храни> са сентенция, а прибавката <смъртен си> показва причина. По подобен начин:

Смъртни неща мисли като смъртен,

а не безсмъртни, щом си смъртен.

Употребата на сентенции подобава на по-старите, и то по въпроси , в които са опитни, защото да си служи със сентенции, както и да разказва басни, човек под тази възраст е неприлично, а да говори по неща, в които е неопитен, е глупаво и невъзпитано. Ето един достатъчен признак за това: селяните са особено склонни към сентенции и ги употребяват непринудено.

Сентенцията е декларация на общото, а слушателите се радват, когато се придава общ смисъл на онова, което те предварително обявяват за частен случай.

Ораторът трябва да прави предположения какви са предубежденията на слушателите и при това положение да говори по тях в общ смисъл. Друга полза от сентенциите е ,че те придават характерност на речта, а характер имат речите, в които е ясно предпочитанието. Сентенциите до една правят тъкмо това чрез факта, че служещият си с тях изразява изобщо предпочитанията си, така че, ако сентенциите са нравствени ,те представят и оратора като нравствена личност. Сентенциите са от голяма помощ на речите.

Ентимемата е силогизъм. Отличава се от диалектическия силогизъм : не бива да подхващаме разсъжденията си отдалече, нито да вземаме всичко възможно, за да заключим, тъй като първото ще бъде неясно поради величината си, а второто ще представлява брътвеж поради излагането на явни неща. Това е причината, поради която необразованите оратори са по-убедителни пред тълпите, от колкото образованите. Защото едните говорят неща общи и универсални, а другите черпят от това, което знаят, и от близкото до слушателя. Тъй че трябва да говорим не въз основа на определени възгледи, каквито са или тия на съдиите, или на лицата, с които съдиите се съгласяват, а ясно е, че това е така или за всички, или за повечето и трябва да заключваме не само въз основа на необходимото, но и въз основа на онова, което става в повечето случаи.

Елементите на ентимемата (елемент и място на ентимемата наричаме едно и също нещо). Има два вида ентимеми: едните са показателни, в смисъл, че нещо съществува или не съществува, а другите -опровержителни и те се различават така, както в диалектиката се различават опровержението и силогизмът. Показателна ентимема е тази, която се съставя върху признавани предпоставки, а опровержителна- която се съставя върху не признавани.

Следователно ние имаме специфични места почти за всеки от видовете полезни и нужни неща: предпоставките за всеки вид са подбрани така, че имаме предварително в наличните места, въз основа но които трябва да строим ентимемите за добро, зло, хубаво, грозно, справедливо и несправедливо, за характерите, чувствата и качествата.

12. Опровержение.

Може да се опровергава или чрез противоположен силогизъм, или чрез възражение. Противоположният силогизъм може да се построи въз основа на същите места, защото силогизмите са построени върху вероятното, а много от вероятните неща са противоположни помежду си. Възраженията се въвеждат по четири начина: или от оспорваната ентимема, или по подобната на нея, или от противоположната й, или от готови решения.

ІІІ КНИГА

1. Стил на говорене.

Употребата на гласа е важен момент в ораторското изкуство. Например кога да бъде силен, слаб или среден, и как да ползваме интонациите (остра, тежка, средна) и ритмите. Три са елементите, които са предмет на внимание: обемът на гласа, хармонията и ритъмът.

Достойнство на стила е той да бъде ясен, а доказателство за това е фактът, че ако речта не е ясна, тя няма да постигне целта си. Ясен го правят имената и глаголите, взети в прекия смисъл, а украсен – другите думи.

Всички разговарят, като си служат с метафори, с имена, употребени в прекия им смисъл, и с обиходни думи. И епитетите, и метафорите трябва да се изричат съобразно с предмета, а това ще бъде резултат на съответствие. Иначе те ще се окажат неуместни, защото противоположностите проличават особено при съпоставка.

Изкуствеността на стила произлиза от четири обстоятелства. Първо, от двусъставните думи, например „многоликото небе“, „високовърхата земя“. Всичко това изглежда поетично поради двусъставността си.

Друга причина е употребата на редки думи, трета е в употребата на епитетите – дълги, неуместни или чести. Трябва обаче да има умереност, защото иначе се получава по-лошо, отколкото да говорим просто.

Четвъртата причина за изкуствеността произлиза от метафорите, защото има и неуместни метафори, едни поради комичността си, а други поради прекалената си тържественост или трагичност.

Сравнението също е метафора, макар и с малки разлики. То трябва да се употребява, както метафората.

2. Принцип на стила.

Принцип на стила е да се говори правилно гръцки, а това зависи от пет условия. Първо – от съюзите, тоест дали се спазва естественият ред на последователност помежду им, между тях не бива да има голям интервал или да се въвежда нова частица преди необходимата. Подобно нещо рядко излиза гладко. Второ е в употребата на собствени означения, а не на перифрази. Трето е без двусмислени думи, освен ако не се предпочита противоположното, както обикновено постъпват хора, който нямат какво да кажат, но си дават вид, че казват нещо. Четвърто е да различаваме мъжки, женски и среден род в имената, защото и това трябва да се предава правилно. Петото е правилно да се назовава многото, малкото и единичното.

Стилът ще бъде уместен, ако изразява чувства и характери и съответства на изобразяваните предмети. А съответствие има тогава, когато нито за важни неща се говори, както дойде, нито за прости неща – тържествено.

Ораторът трябва предвеарително да проконтролира себе си, защото тогава словото му изглежда истинско и за него не остава скрито това, което прави. Освен това не бива да употребява едновременно всички подобни похвати, тъй като именно така се печели слушателят. Ако думите са сурови, не трябва да предаваме суровостта им и чрез гласа си, и чрез израза на лицето си, и чрез всичко, свързано с тях. Ако произнася нежни думи грубо или груби думи нежно, той става неубедителен.

Формата на стила не бива да бъде нито стихотворна, нито неритмична. Това е неубедително, защото изглежда изкуствено, и същевременно разсейва. Всичко се ограничава чрез число, а число във формата на стила е ритъмът, отрязъци в който са размерите. Затова речта трябва да има ритъм, но не и размер, защото иначе ще се превърне в стихотворение. Ритъмът не бива да се схваща точно, а това ще стане, ако той не надхвърля известна мяра.

По необходимост стилът е или нанизан и единен, благодарение на съюзи, или е закръглен и подобен на антистрофите у древните поети. Нанизан стил е древният, той сам по себе си няма край, докато излаганият въпрос не се изчерпи. Той е неприятен поради непрекъснатостта си, тъй като всички желаят да чуят края.

Стилът на писаната реч е най-точен, а на устния спор най-приличен на актьорска игра. Последният има два вида: единият изразява характер, а другият- чувства. Стилът на реч пред Народното събрание прилича напълно на перспективна скица: колкото по-голяма е тълпата ,толкова по-отдалечена е гледната точка. Стилът на съдебната реч е по-точен, и особено пред един съдия. Тук има най-малко реторика. Стилът на епидейктичната реч е във висшата степен присъщ на писаната реч .Нейното въздействие е в прочита.

Речта има две части : изложението и потвърждението. Те са собствените части на речта и повечето речи имат увод, изложение, потвърждение , заключение .

В епидейктичните речи ораторът трябва да каже това, което желае, да направи увод и да го свърже със следващото, както правят всички. Уводите към епидейктичните речи имат връзка със възхвала или порицание. Извеждат се от извори: възхвалата, порицанието, насърчението, разубеждението, обръщението към слушателя. Уводът- показател за сюжета, за да узнае слушателя предварително какъв е сюжетът и мисълта му да не се лута.

Разказът в епидейктичните речи не е непрекъснат а следва на части. Речта са състои от елемент, не свързан с изкуството и от друг, свързан с изкуството. Първата реч е по-проста ,а втората е цветиста и не елементарна.

В разказа трябва да се вмъкне всичко ,което изтъква твоя добродетел или порочността на другата страна, или което е приятно на съдиите. Разказът трябва да изразява характер- да изразява решение, и характерът е такъв каквото е решението , а решението е такова, каквато е целта.

3. Доводи

Доводите трябва да имат доказателствена сила, а спорът трябва да се доказва, като се привлича доказателството относно спорния предмет. Ако например оспорването е в смисъл, че деянието не е извършено, при съдебното дирене трябва да се приведе доказателство главно за това. Ако се твърди, че не е нанесена вреда – доказателство за това. Ако се поддържа, че вредата не е толкова голяма или че постъпката е справедлива, оспорването е точно като при въпроса за действителността на деянието.

При епидейктичната реч по-голямата част, която утвърждава деянията като добри и полезни, е преувеличението. Тук фактите трябва да будят доверие.

В политическите речи можем да оспорим, като кажем, или че нещо не ще бъде, или че това, което се твърди, ще бъде, но няма да е справедливо, няма да е полезно или няма да е значително. Трябва да гледаме дали противникът не допуска лъжа в нещо извън делото, защото това ще означава, че той лъже и в другото.

Примерите са особено подходящи за политическите речи, а ентимемите – за съдебните. Първата засяга бъдещето, затова трябва да привежда примери от минали събития, а втората – съществуващото или несъществуващото, за което имат място доказателството и необходимостта. Политическата реч е по-трудна, отколкото съдебната.

Законът е основа при съдебните речи, а когато имаш принцип е лесно да намериш доказателство. Политическата реч няма много отстъпления, например да се обърнеш към противника, да говориш за себе си, да направиш речта си прочувствена, а това е невъзможно, ако ораторът не напусне своята област. Ако имаш доказателства, трябва да ги казваш и характерописно, и доказателствено, ако пък нямаш ентимеми – характерописно.

Възражението срещу противника не е друг вид, а част от доказателствата. Възможно е да се опровергава чрез моментен довод, както и чрез силогизъм. И при съвещателната, и при съдебната реч, трябва да се започва, изричайки първо своите доказателства, а след това давайки отговори на противниковите доводи. Който говори втори, трябва да отговори по-напред на противниковата реч, като я опровергае. Умът ни не възприема нито човек, предварително обвинен, нито реч, ако думите на противника са оставили добро впечатление.

Що се отнася до въпроса, най-уместно е той да се постави тогава, когато противникът е изрекъл враждебното си мнение, така че е достатъчно да се добави един въпрос, за да проличи нелепостта. Въпрос задаваме също, когато желаем да покажем, че противникът говори противоречиви или парадоксални неща.

На двусмислените въпроси трябва да отговаряме като ги разчленим в речта си, и то не накратко, а на онези, които изглеждат противоречиви, трябва веднага да зададем опровержение в нашия отговор, преди противникът да постави нов въпрос или да направи умозаключение.

4. Заключение.

Заключението се състои от четири момента: първо да разположим слушателя благоприятно към себе си и неблагоприятно към противника. Второ, да възхвалим и понижим. Трето, да доведем слушателя до съответните чувства; Четвърто – да припомним основното. След като сме показали, че говорим истинно, а противникът – лъжливо, естествено е да възхваляваме и да порицаваме. Ораторът трябва да се стреми към едно от следните две неща: да докаже, че е добър човек или при дадените обстоятелства, или по принцип, а за противника – че е лош.

После, когато това бъде доказано, можем да възхваляваме според естеството на случая. Фактите трябва да бъдат признати. След това, трябва да поведем слушателя към чувствата като: състраданието, негодуванието, гневът, омразата, завистта, ревността, склонността към спор.

Следователно в увода трябва да изложим делото, за да не бъде наясно относно какво е спорът, а в заключението – накратко да дадем аргументите на доказателството.

В края на речта подхожда безсъюзието, за да получим заключение, а не изложение:

„Казах, чухте, знаете, съдете!“

Advertisements