Етикети

„Ако едни прост начин на представа може вече да се нарече познание ( което сигурно е позволено, ако то е принцип не  на теоретическото определяне на предмета, какво е той сам по себе си, а на практическото, какво идеята за него трябва да стане за нас и за неговата целесъобразна употреба), тогава всяко наше познание за бога е само символично; и този който го взема за схематично със свойствата разсъдък, воля и т. н., които доказват обективната си реабност единствено при съществата на този свят, изпада в антропоморфизъм, така като, ако отрича всичко интуитивно, изпада в деизъм, чрез който въобще не се познава нищо, нито дори от практическо гледище.“

                                                                                        Емануел Кант

 

Artes liberales

 

`свободни изкуства`, първоначално определение за науки, които не служат като средство за препитание. Първоначално няма разграничение между отделните предмети, но в късната Античност се установява строг канон от седем дисциплини: граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия, музика.По-късно се оформят два основни клона

Тривиум

обединение на граматико-литературните

науки: диалектика, граматика, реторика

Квадривиум

обединение на математическите науки:

аритметика, геометрия, астрономия и музика

Диалектика

(от гръцки: διαλεκτική) е познавателен и философски метод, който следва триадичната схема теза – антитеза – синтеза. Първоначално, както посочва Хегел в своите „Лекции по история на философията“, диалектическа философия се появява при Елеатската /елейска/ философска школа. Един от основоположниците на диалектическото учение е Хераклит, първоначално термина означава „изкуство на диалога и спора“. По същността си е противоположен на метафизиката и е отправна точка на философските течения хегелионство, неохегелианство, както и на марксизмът и неговите модерни разновидности.

Диалектиката през Античността: „Диалектически“ e наричан методът, който използвал в беседите си древногръцкият философ Сократ. В диалозите на Платон, в които е основно действащо лице, Сократ разпитва своите събеседници за изказано от тях мнение и постепенно разкрива неговата вътрешна противоречивост. Тази дейност е също наричана „акуширане“ на истината или на душата, тъй като целта на такъв разговор е да „изведе на бял свят“ истинното познание за дискутирания предмет. Отчасти такова разбиране се съдържа в популярния афоризъм, че „истината се ражда в спора“.

Диалектиката на Хегел: Хегеловата система е връхна точка в развитието на диалектиката като философски метод и визия. Тя е развита до всеобщ принцип на разгръщане на Абсолютната идея във философията на Хегел. В частност, неговата логика е наричана „диалектическа“, тъй като проследява вътрешното натрупване на мисловните форми чрез пораждане на отрицанието, а след това чрез снемането му в нова, по-обща мисловна форма. Този метод се проявява и в другите две части на хегеловата философска система — философия на природата и философия на духа, в разбирането му за историята, както и в неговите лекции по история на философията.

Диалектически материализъм: Възниква през 19 век като философска основа на марксизма. Маркс използва хегеловия диалектически метод, но с твърдението, че той трябва да бъде освободен от идеалистическата му ориентация. Така той създава едно от основните по големината на своето влияние направление във философията на XX век. Диалектическият материализъм е диалектика, поставена върху материалистически основи, диалектика освободена от идеализма. Диалектическият материализъм е философската база, оръжие на европейския пролетариат от втората половина на XIX и първата на XX век. Днес той е предпочитан възглед на хората от позитивните, естествени науки. Основоположници: Карл Маркс и Фридрих Енгелс.

Граматика

основен дял от езикознанието, изучаващ строежа на езика. Думата е от гръцки произход (γραμματική), след което преминава в латински — grammatica, и от латински в почти всички европейски езици: немски — Grammatik, френски — grammaire, английски — grammar, руски — граматика и т.н. По-тясното (традиционното) схващане на понятието наричано „граматика“, включва два дяла: морфология и синтаксис. В съответствие с тях граматичните категории са морфологични или синтактични.

Реторика

от гр. rhetorike; 1. способността чрез публична реч да застъпваш убедително определена гледна точка и по този начин да оказваш влияние върху мисленето и делата на другите. 2. теорията, респ. науката за това изкуство. Като форма на езикова комуникация реториката има за цел да убеждава. Тя е едно от най-впечатляващите постижения на античния свят. Първите си върхове в практиката (Лизий, Демостен, Изократ) и в теорията (Горгий от Леонтини, Аристотел, Теофраст) тя достига в Древна Гърция. В Рим продължават гръцката традиция (М. Т. Цицерон, Квинтилиан). И Средновековието се присъединява към античните традиции, които действат по-нататък и по време на хуманизма и през следващите векове чак до Просвещението. След А. Августин предимно теологията развива реториката към едно учение за проповедта – омилетика (реч водена от църковни служители за убеждаване на диваци в християнството). Платон е първият значителен представител, заел отрицателно становище спрямо реториката. И Кант вижда в реториката „изкуството да си служиш със слабостите на хората за свои цели“. В школите по реторика са се преподавали различни техники на красноречието. Съществуват пет фази в подготовката на речта

1

Събирането на материала и аргументите (inventio), при което местата, понятията и представите (loci или topoi) служат като водеща нишка

2

подборът и структурирането на материала според целта и повода на речта и съобразно ситуацията (disposition)

3

стилистично оформяне (elocutio). Важен е чистият и ясен език, както и учението за трите стила. Към това се прибавят и реторическите фигури, които внасят разнообразие и служат като украса и средство за възбуждане на афекти

4

запечатване в паметта (memoria)

5

въздействащо поднасяне на речта (pronuntio)

Genera dicendi

Означение за три вида стил, типологизирани от римската реторика: Genus humile [низш стил], Genus mediocre [среден стил], Genus grande [висш стил]. Античната теория подрежда трите „генера диценди“ според потенциалните цели на речта: строгият низш стил служи за конкретно, делово наставление, средният стил – предимно за разговор, а патетичният висш стил – за емоционално затрогване на слушателя. В средновековната реторика трите вида стил се интерпретират в съответствие с професионално-съсловния статус: Genus humile (pastor = пастир), Genus mediocre (agricola = селянин), Genus grande (miles = воин от благородническо потекло), или се отнасят като корелат към едно от трите съсловия (селско население, гражданите и дворцовата върхушка). В тази връзка учението за трите стила играе роля преди всичко в поетологията на ренесанса и барока

 

Реторически фигури

стилистични средства за изясняване, онагледяване или украсяване на езиковия изказ, за разлика от образните метафорични тропи. Реторически фигури се срещат най-вече в емоционално приповдигнатия език, но също така и в поезията и във всекидневния език. Съществен белег е, че те „заради въздействието престъпват граматични и идиоматични правила“ (Х. Шлютер). Реторическите фигури са формирани и систематизирани в рамките на античната реторика. Различават се четири основни вида фигури

Словесни фигури

онези реторически фигури, които се получават чрез отклонение от нормалната словесна употреба

а) повторение на дума или поредица от думи

геминация

geminatio

1. удвояване на съгласна вътре в дадена дума

2. реторическа фигура на епаналепсата; многократното подчертано повторение на дадена дума (епизевксис) също се нарича геминация

анафора

anaphora

фигура, при която дума или група от думи се повтарят в началото на изречение, части от изречения или стихове (противоположен термин на епифора). Анафората е подходяща за подчертаване на синтактично членение на изказа или за реторично акцентуване на основен изказен момент

Пример

„чети, но не балади, сине,

чети ти пътни разписания“

Х. М. Енценсбергер

епифора

epiphora

фигура, при която в края на два или повече поредни стиха, изречения или откъси се повтарят една или няколко думи, като по този начин се засилва въздействието

Пример

„А всяка радост, вечност иска!

Дълбока, най-дълбока вечност иска!“

Ф. Ницше

епаналепса

epanalepsis

фигура, при която в началото на изречението се повтаря дадена дума или група от думи.

Пример

„Татко мой, татко мой, сграбчва ме той!“

Гьоте

етимологични фигури

figura ethymologica

фигура, при която непреходен глагол се свързва със съществително от същия корен или със сродно значение, като съществителното често се пояснява от прилагателното

Примери

„тежък бой се бият“

„хубава игра играят

полиптотон

polipton

повторение на една и съща дума в различни флексивни форми

Пример

„човек, за човека е вълк“

парономазия

paronomasia

езикова игра чрез съпоставяне на думи с общ корен („измамен измамник“); също етимологични фигури или думи със сродно звучене

Пример

„Рейнските води са рейнски беди, всички манастири – гнезда на вампири, всяка епархия, грозна анархия“

Ф. Шилер

б) натрупване на думи със един и същи смислов обсег

епифраза

epiphrasis

фигура, при която едно завършено изречение се разширява, за да се постигне по-голяма завършеност, яснота, уточняване или емфатично подсилване на смисъла

Пример

„Трябва дръзко да действам, и смело, и самоуверено.“

Х. фон Клайс

асиндетон

asyndeton

изреждане на последователно подредени равнопоставени думи, словосъчетания, части на изречение или изречение без свързващи съюзи. Асиндетона служи като изразяване на емоционално наситено и патетично съдържание, така и като реторическо и стилистично средство за динамично акцентуване. Най-често приложение има в литературата на барока. Противоположен термин на полисиндетон.

Примери

„дойдох, видях, победих“

„За миг блаженство, дълга жал“

„На нашия въпрос трябва да изрекат отговор едно добиче, едно дърво, една картина, един мрамор.“

полисендетон

polysyndeton

сврзване на няколко думи, групи от думи или изречения чрез един и същи съюз.

Пример

„И с теб ще лудуват, и ще вият хорце, / и теб ще приспиват на свойте ръце“

Гьоте

акумулация

acumulatio

фигура, с която дадено видово понятие се представя по-подробно и по-пълно чрез няколко подчинени понятия; обобщаващото понятие може или да бъде назовано, или да липсва, изрежданията могат да бъдат синтетични (т.е. свързани граматично със съюзи) или асиндетични (асиндетон). Желаният ефект е словесно онагледяване, усилване на образното внушение и въздействие. Също климакс

климакс

klimax

възходяща градация от думи, части от изречения или цели изречения.

Пример

„дойдох, видях, победих“

Смислови фигури

подреждат мислите при изказването им с цел да изяснят или разширят значението

апострофа

aposrophe

неочаквано обръщане на поета към публиката или някой друг адресат. Самото обръщане може да се отправи и към отсъстващ (също и мъртви) лица (типично за оплаквателните песни), както и към неодушевени предмети и абстрактни съществителни. Тук спадат и призивите към Господ, към богове или музи, както и лирическо отстъпление – разговор на поета със самия себе си. Апострофата цели преди всичко постигане на по-задълбочен и експресивен израз.

антитеза

antithesis

комбинация от коренно противоположни понятия, идеи, думи. За изостряне поляризацията в много случаи се използват допълнителни реторични фигури (алитерация – „небеса и ад“; хиазъм – „Тъй малко дни животът трай, изкуството пък няма край!“). Антиномичната природа на бароковото светоусещане превръща антитезата в най популярната реторична фигура на тази епоха.

хиазъм

кръстосано разположение на четири взаимосвързани части на изречението според схемата АВ-ВА, така че първата част до отговаря на четвъртата, а втората на третата.

Пример

„Тесен е светът, а мозъкът – широк.“

Шилер

хюстерон-протерон

hysteron-proteron

фигура, при която времевият или логически ред е разменен; така например едно хронологически по-късно събитие се споменава преди събитието, което фактически го предшества

Пример

Вашият съпруг е мъртъв и ви праща много здраве“

Гьоте

парентеза

parenthesis

граматически независима, повече или по-малко обхватна част от изречението, която е вмъкната и прекъсва последователността, но не променя синтактичния му ред.

Пример

„Майстер! – рече тя (до тази вечер никога не бе го наричала така; отначалото му казваше господарю, а после татко). – Майстер! Ние избягнахме голяма опасност, твоят Феликс бе на косъм от смъртта.“

Гьоте

граматични фигури

а) промени в обичайния звуков състав

апокопа

apokope

отпадане на една или повече краесловни букви в дадена дума. също елизия

елизия

elisio

изпускане на неударена гласна в краесловие на дума, започваща с гласна, за да се избегне възникването на хиат; също обозначение за изпускане на гласна във вътрешна позиция по метрически причини или за улеснение на произношението. При писане елизията се обозначава с апостроф

б) отклонения от граматически правилната езикова употреба

хендиадиойн

hen dia dyoin

фигура предпочитана предимно в античността и барока, при която се цели засилване на ефекта чрез употреба на две синонимни съществителни вместо едно-единствено.

Примери

синонимни съществителни: „Имот и имущество“

възможно е също и две съществителни, свързани със сюза „и“, да бъдат употребени вместо комбинация от съществително и атрибутивно прилагателно: „природа и срам“ вм. „природен срам

апосиопеза

aposiopesis

съзнателно прекъсване на мисълта или речта. При това или мисълта остава незавършена в синтактично цялостно завършено изречение, или изречението се прекъсва рязко. Слушателят или читателят трябва от самия контекст да открият недоизказаното. За разлика от елипсата, при която несъщественото отпада, при апосиопеза именно същественото се премълчава. Апосиопеза се предпочита в емоционално подчертани пасажи, в които се цели съпреживяване на силно вълнение, страдание или гняв. В разговорната реч се използва преди всичко за отправяне на предизвикателства. Апосиопезата се употребява често в литературата, особено характерна е за поетиката на експресионизма, а също и за драмите на Г. Е. Лесинг, Шилер, Х. фон Клайст, както и за натуралистичната драма.

Пример

„Какво? Аз? Аз бих го…? С моите кучета?“

Х. фон Клайст

еналага

enallage

подмяна на словесните взаимовръзки, по-специално поставяне на дадено прилагателно пред съществително, с което няма смислова съгласуваност

в) отклонения от обичайната представа

инверсия

inversio

емфатична промяна на нормалния словоред (особено на подлога) в началото на изречението, така че думата, която трябва да се подчертае, се поставя на първо или на последно място

Пример

Безкрайна е младежката печал“

Новалис

хипербат

hiperbaton

фигура, при която (често по метрически съображения) една синтактично взаимосвързана група от думи изкуствено се разделя чрез вмъкнати части в изречението. Също анастрофа, инверсия

звукови фигури

изграждат особения звуков образ на изречението; те служат за звуково разчленяване на периода

алитерация

ad litterra

Еднакво звучене на началните срички, които са под ударение и принадлежат на основата, в две или повече последователни думи. Първоначално се използва в магическо-религиозния контекст на заклинанията („Кост при кост, кръв при кръв.“

Пример

странни струни са изопнатите жици“

Хр. Смирненски

курсус

cursus

наименование за ритмически формули, образуващи последователност от ударения и краесловни цезури в края на изреченията, т.е. в позициите, които са най-силни в ритмическо отношение

клаузула

klausula

В античната реторика определение за заключителна част на изречения в художествената проза, която се оформя съгласно правилата за квантитетата на сричките

рима

rime

съзвучие от две или повече думи, считано от последната ударена гласна. Като стихотворен принцип римата е силно изразително средство, което свързва вътрешно стиховете в смислови и звукови единици и служи на мелодичното разчленяване на строфите, а извън това може да има украсителна функция или да носи символично значение.

хомеотелевт

homoioteleutos

фигура, при която последователно подредени думи, групи от думи или части от изречението звучат по еднакъв начин

Пример

„откъдето дошло, там отишло“

Advertisements