Етикети

От Театри

Новата година в българския театър бе отбелязана с „Престъпление и наказание” в НТ „Иван Вазов”

ПЛАМЕН ПЕТРОВ

През 1889 година в своята книга „Залезът на кумирите” Ницше пише: Навсякъде, където се търси отговорност, присъства и инстинктът на волята за наказание и осъждане. Позиция, която и Достоевски отстоява 23 години по-рано, в своя роман „Престъпление и наказание”, чрез противопоставянето на двата дефинирани от него типа хора – тези, които запазват човечеството и го увеличават количествено (търсещите отговорност) и онези, които движат света напред (извършващите престъпление). В началото на 2008 година НТ „Иван Вазов” провокира зрителите си с най-новото заглавие в репертоара на „храма на Мелпомена” по романа на Достоевски – „Престъпление и наказание”. Към намирането на основание за едно престъпление, смъртта на една „зла и алчна старица” причинена от младия студент Родион Расколников, режисьорът Владлен Александров е повел актьорите Иван Юруков (Расколников), Йосиф Шамли (Порфирий Петрович), Надя Конакчиева (Соня Мармеладова), Калин Яворов (Разумихин, Миколка), Пламен Пеев (Заметов, Кох, занаятчия), сценографа Иван Карев и костюмографа Весела Статкова. Основание, което зрителят не би бил способен да прозре без предварително да се е съгласил с идеята, че във всеки човек се таи един звяр и моралът е онази необходима лъжа, която спомага да не бъде разкъсан от него.

Днес автори като Достоевски не са нищо повече освен емблеми на своята епоха, а понякога дори и това се оказва невярно. Въпреки това не бихме могли да отречем, че съвременните творци в изкуството, и в частност в театъра, все още продължават да се вълнуват от произведения като това на Достоевски – „Престъпление и наказание”. Естествено еднозначен отговор на въпроса Защо това е така? не би могъл да се даде, но едно е ясно – колкото по-невъзможен е един автор за интерпретация, то толкова по-любопитен е той. В такива случаи посегателството върху подобни текстове е твърде отговорно, а крайният резултат винаги бива съпоставян с оригинала. В режисьорската си работа по текста на руския класик Владлен Александров създава един спектакъл значително отдалечен от традиционното разбиране за „Достоевско-то”. Нещо което трудно се постига предвид наслоените от културолозите „схващания за авторовите идеи”. Много от днешните режисьори, посягайки към „класиката”, започват да креят между собствените си идеи и тези на някой друг – „на автора”, формулирани често пъти от неговите изследователи. Гръмките фрази, като: „Великолепен спектакъл!”, „Невероятна постановка!”, „Изключителен прочит!” всякога звучат глупаво, още повече ако бъдат отнесени към работата на Александров върху „Престъпление и наказание”, защото тази работа не търпи клишета, най-малкото защото самата тя е лишена от тях.

Романът на Достоевски има много прочити – в киното, а и в театъра, и ако продължава да вълнува човешката мисъл и днес, то е защото в него се задава ясно въпросът за causa prima (първопричината) на съществуването на човека. Един изначален въпрос, чиито отговор според Расколников е съвсем прост, а именно: всичко се крие в престъплението. Да престъпиш нормата, да отхвърлиш съществуващите постулати с една единствена цел – да съградиш нови такива – един безкраен процес на прекрояване на мисълта, който води човека по пътя на нарастващото познание и еволюцията на цивилизационния ход. И по някакъв необясним закон съществуват именно онези два типа хора – на настоящето (масата) и на бъдещето (престъпниците); онези два типа хора – които заплюват престъпниците, убиват, бесят, а след години ги издигат на пиедестал, и онези които дръзват да извършат престъпление, да преминат през труп и кръв, с цел да изрекат една нова дума в името на общото благо; два типа хора, които въпреки всичко имат еднакво право на съществуване.

Постановката на Александров е съградена изцяло върху този въпрос. Концентрирано и ясно. Няма любов, няма Бог, няма истина, няма наказание – всичко е нямо. Един лъжливо мълчалив свят, в който на героите не е оставен никакъв избор – освен да се стремят към собствената си смърт – плахо, тихо, безнаказано. Свят, който може да бъде спасен единствено чрез отричане от отговорността, тоест от Бога. Богът, които диктува „предопределеността на световния ред” и оправдава наказанието. Наказание, което е илюзорно. Един свят на непрестанно изменяне на мисълта, което води зрителя до онзи момент, когато ще настъпи пълния катарзис – очищението чрез състрадание и страх. Тъмнина. Диалози. Клечка кибрит. Цигарен дим. Аз убих тогава старицата — чиновнишката вдовица, и сестра й Лизавета с брадва и ги ограбих. Съдниците се нуждаят от своя престъпник. Вятър, сняг, студ – два силуета в началото на една нова история за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност.

Действието се развива през тази година. Зрителят си ти. Влизаш в мрачната зала на театъра. Заемаш своето място. Тишината става все по мъчителна. Тъмнината превзема пространството. Преградите падат. Всичко е там. Отвъд твоите сетивни граници. Следва 90 минутно нахвърляне на щрихи, светлосенки, петна от мисли. И ако друг път си сигурен, че това, което се случва на сцената може да се случи с всеки друг не и с теб, то сега това е невъзможно. Съучастник си в едно убийство. Твоите отпечатъци са навсякъде. Кръвта е по ръцете ти. Ти уби! Извърши престъпление. Остава да откриеш най-важното – основанието за злодеяние. Ако го откриеш значи си от онази група хора, която принадлежи на бъдещето, ако ли не – способен си да съдиш. Приятно търсене! А дали великата болка, която изпитваме, дори и такава от едно престъпление, не посочва онова, което ние печелим?

Advertisements