Етикети

От Хора и улици

Съществува ли някъде идиот, който да вярва, че има хора, чиито крака стоят точно срещу нашите, че са им във въздуха и висят с главата надолу? Може ли да има място на земята, където всичко да е наопаки – дърветата да растат надолу, а дъждът и снегът да падат нагоре? Тези щури идеи са резултат от лудата идея, че Земята е кръгла.

Фърмианус Лактантиус (ІV век),

Преподавател на Криспус,

син на Константин Велики[1]

С какво (ще) ме промени работата?

Или затова как работата няма функцията да променя?

Вероятно произходът на голяма част от нещата в нашия живот са следствие от някакъв изключителен недостиг[2]. Вероятно всичко, което правим е задействано от този изначален недостиг, а това заплашително ни приближава до пълнотата, а от там, може би, и до една нова светлина. Това схващане, присъщо на нашето време (а може и да не е само на нашето) доведе до: време, в което голяма част от нещата са престанали да бъдат общоприемани, и едно нещо е толкова по-важно, колкото по-невероятно е то. Вероятно. Но като че ли едно е сигурно, всеки Човек, Днешен Човек, чрез всяка своя стъпка, постъпка се „стреми да осветли своя отрез реалност от общото”[3] и да бъде различен. Във всичко, или поне в онова, в което е по силите му. В своя устрем към това, Човекът, се сблъсква с потребността и скуката. Потребността е тази, която впряга разумът и физиката в процеса работа, а резултатите от нея утоляват потребността. „Редовното пробуждане на потребността ни привиква на работа.”[4] Когато дойде моментът за почивка, тоест когато потребностите са задоволени, в съзнанието нахлува онази така добре позната скука. Какво е тя? – пита Ницше. „Тя е навикът към работа изобщо, който сега се проявява като нова, допълнителна потребност; тя ще бъде толкова по-силна, колкото по-силен е навикът ни да работим, по-силна дори от всяка друга потребност, измъчвала някого.”[5]

Физиката разглежда понятието работа придавайки му едно строго определено съдържание: едно тяло, което за удобство ще наименувам Х, извършва работа, когато действа върху друго тяло, например Y, с някаква сила и това тяло (физиците държат на израза „приложната точка на силата”) се премества по направлението на нейното действие. В науката се различават три основни типа работа: 1. Работа за преодоляване на теглото, 2. Деформационна работа и 3. Работа за изменение на скоростта. Физиката в пълнота изяснява какви промени настъпват при всеки от трите, дефинирани от нея, вида работа. Но какви промени настъпват при онази работа – Работата за задоволяване на потребностите?

Преди да отговорим на този въпрос трябва да уточним понятието промяна. Психологията е дисциплината (не бих си позволил да я нарека наука), която се занимава в голяма степен с промяната във всичките и проявления. За целта в края на миналия век, даже се дефинира и така наречения „кръг на промяната”[6]. Първи е етапът на предразмисъл. При него Човекът не осъзнава, проблемът и не мисли да се променя. След като е налице дори минимално осъзнаване на проблема, се навлиза в периода на размисъл. Тук индивидът се колебае дали да предприеме нещо или да остане същият. Обмисля рисковете, които крие промяната. На следващия етап човекът заявява: „Трябва да направя нещо за този проблем!“. Ако в този момент се пристъпи към действие, процесът на промяна продължава. Ако действието се забави, индивидът остава на етапа на размишление. След това идва етапът на конкретните стъпки към промяната, които могат да бъдат предприети самостоятелно или с външна помощ.

Така разгледана, промяната е акт произхождащ преди всичко от проблема. Тогава работата, е ли е проблем? Навярно, до толкова до колкото тя е продиктувана от потребността. Но когато потребността произхожда от мотивацията? Защото мотивацията не е ли онази готовност на Човека да предприеме конкретни действия за постигането на промяна? Има ли грешка и къде е тя?

Едва ли аз съм човекът, който може да даде ясен отговор на този въпрос, но смятам, че мотивацията за промяна е една от най-висшите прояви на човешкия индивид. Зараждането на работата от утробата на потребността, пък, навярно е своеобразен механизъм за надграждане човешкото познание, който без присъствието на скуката не би бил възможен. А скуката е онзи интервал, онова празно поле между думите, което прави един текст разбираем. Един живот възможен и пълноценен. Защото…

Когато бях малък се страхувах да порасна, защото в изтърбушеното леглото в сиропиталището, всяка нощ сънувах растежа на прешлените на гръбначния си стълб. Чувах пукота от набъбването на материята. Сънувах как ангелите слизат при мен, посипват ме с прах от овъглените си крила и ми казват: „Ти си обречен – станеш ли голям, спукана ти е работата и никога няма да можеш да промениш това!”. Днес седя върху квадрата на пода в моята стая и гледам тавана как бавно се свлича надолу. Поемам дълбоко въздух и затварям очи. След 20 години ангелите пак са тук. През всичките тези години, които може да не са много, но ми бяха достатъчни да променя тяхното пророчество. Работих. Разбира се работата не ме промени. Аз се промених. Разбира се работата не ме промени. Аз задоволих потребността си. Разбира се работата не ме промени. Аз открих своята мотивация. Това ме промени. А не работата. Работата бе само механизмът за моята промяна, потребност, мотивация. Безкрилите ангели бавно започнаха да прокапват от ъглите на приближаващият се таван. Словото бе полепнало по сливиците им и не излизаше от тях. Белите ми дробове започнаха да се изпразват от съдържанието си. Таванът вече притискаше тялото ми. Будилникът иззвъня. Беше време да тръгвам за работа. Вече нямаше ангели. Вече имаше само мене – Безангелен. Утрешното ме зовеше. А работата беше цяла. Спукан бе само мостът – онзи мост към Изначалното. Към онази световна утроба, в която аз всеки ден оплождах със собствената си мотивация, яйцеклетката на потребността. Промяната обаче е много повече от това – тя е онова нещо в мен, което ме осмисля и кара да прекрача в утрешния ден. Всеки ден. До безкрай.

Вратовръзка, риза, панталон. Обувките, чантата. Чакам автобус. Една прегърбена дама приказва с друга подобна: „Знаеш ли, като бях млада си мислех, че единственото нещо, което не може да стане без желанието на човека – това е промяната. Може да тъпчеш, да биеш, да блъскаш, няма ли човек желание да се промени – нищо не е в състояние да го направи. Сега вече съм на 83 години и не мисля, че това е вярно – сигурна съм, че е така.”. Автобуса вече ме води в някаква неопределена посока. Всъщност, посоката е определена, неопределена е само промяната, която ще настъпи от днешното.

Денят свърши. Пътят на завръщането. Пътят към вкъщи. Но… с преодоляна маса, с нови деформации, и с нова скорост на живеене. Усмихвам се, събирам останалата протекла плът на моите ангели в ъглите на стаята ми. Полепва по пръстите ми. Облизвам ги – Господи, обожавам мед.


[1] Робърт Йънгсън, Из „Най-големите гафове в науката”, 2003 година

[2] Понятие въведено и дефинирано за първи път от френския критик Морис Бланшо през 1959 година

[3] Вирджиния Улф – британска романистка и есеистка, смятана за една от най-изтъкнатите фигури в модернистката литература на 20 век. (Собствена стая“)

[4] Фридрих Ницше, Из „Човешко, твърде човешко”, 1878 година

[5] Пак там

[6] Нововъведението е направено от американските учени Прохаска и Де Клементе

Advertisements