Етикети

От Автори/тет

Патрик Зюскинд

Из „Парфюмът“

През осемнадесети век във Франция живееше един човек, комуто с право отредиха

място сред най-гениалните изроди на тази не съвсем бедна откъм гениални изроди

епоха. Нека ви разкажа неговата история. Наричаше се Жан-Батист Грьонуй* и ако

за разлика от имената на други гениални чудовища като маркиз Дьо Сад, Сен-Жюст,

Фуше, Бонапарт и прочие името му днес тъне в забрава, то не е защото Грьонуй

отстъпваше на тези тъмни люде по самомнителност, презрение към човешкия род,

безнравственост, накратко казано — по безбожие, а защото неговият гений и

единствената му амбиция се ограничаваха в област, която не оставя дири в

историята — в летливото царство на миризмите.

По времето на нашия разказ в градовете цареше смрад, невъобразима за нас,

съвременните хора. Смърдяха на тор улиците, смърдяха на урина задните дворове,

смърдяха на гнилоч и мишчина, стълбищата, кухните — на скапано зеле и овча лой,

душните всекидневни — на мухъл и прахоляк, спалните — на мазни чаршафи, спарени

пухени завивки и препълнени нощни гърнета. Комините бълваха смрад на сяра,

кожарските работилници бълваха смрад на разяждащи луги, кланиците бълваха смрад

от съсирена кръв. Хората воняха на пот и непрани дрехи, устите им воняха на

загнили зъби, стомасите им се оригваха на лук, а телесата — ако не бяха съвсем

млади — смърдяха на престояло сирене, вкиснато мляко и тумори. Смърдяха реките,

смърдяха площадите, смърдяха църквите, смърдеше под мостовете и в дворците.

Селякът смърдеше като кюрето, калфата — като мадам майсторшата, смърдеше цялата

аристокрация, смърдеше дори кралят — като хищно животно смърдеше той, а

кралицата — като стара коза зиме, както и лете. Защото през осемнадесети век все

още не бе възпряна разложителната дейност на микробите, така че нямаше човешко

поприще — съзидателно или разрушително, нямаше нито едно проявление на покълващ

или отмиращ живот, което да не се съпровожда от зловоние.

Естествено, смрадта бе най-голяма в Париж, защото Париж бе най-големият град на

Франция. А там, между улиците „Фер“ и „Феронри“ се гушеше едно кътче, където

зловонието достигаше своя апогей: Гробището на невинните. Цели осемстотин години

тук бяха заравяли умрелите от болницата „Божи дом“ и околните енории, цели

осемстотин години, ден подир ден, бяха извозвали с тарги трупове, за да ги

изтърсват в дългите ровове, цели осемстотин години в гробници и костници се бяха

пластили кокал върху кокал. Едва по-късно, в навечерието на Френската революция,

когато някои гробове застрашително пропаднаха и смрадта от преливащото гробище

подтикна жителите не към безобиден ропот, а към истински бунт, то най-сетне бе

затворено и изоставено. Милионите кости бяха изринати в катакомбите на Монмартр

и на освободеното място уредиха пазарен площад.

И тъкмо тук, на най-зловонното място в цялото кралство, на 17 юли 1738 година се

роди Жан-Батист Грьонуй. Бе един от най-жежките дни на годината. Като оловна

плоча зноят затискаше гробището и изцеждаше в съседните улички разложителните

изпарения с миризма на гнил пъпеш и изгорял рог. Когато започнаха родилните

болки, майката на Грьонуй стоеше до бараката за риба на улица „Фер“ и остъргваше

току-що изкормените шарани. Рибата, уловена във водите на Сена уж призори, вече

вонеше тъй убийствено, че надмогваше зловонието на труповете. Жената обаче не

усещаше ни миризмата на риба, ни миризмата на леш, защото нейният нос до голяма

степен бе притъпял към всякакви миризми, а освен това болката раздираше утробата

и смазваше възприемчивостта й към външните дразнения. Искаше само едно: да

свършат мъките, да свърши час по-скоро проклетото раждане. Бе петото поред. И

петте се случиха тук, до бараката, и петте отрочета се родиха мъртви или

полумъртви. Но тъй като пръкналият се къс месо почти не личеше сред търкалящите

се навред рибешки вътрешности, а и скоропостижно предаваше Богу дух, вечерта

всичко се загребваше наедно, мяташе се на ръчната количка и се изхвърляше или

отвъд в гробището, или долу в реката. И днес щеше да стане същото, а майката на

Грьонуй, която все още бе млада, някъде към двадесет и петте, която все още

минаваше за хубава, защото в устата си имаше почти всички зъби, а по главата —

оцеляла косица и освен подагра, сифилис и лека охтика не страдаше от по-сериозна

болест; която все още се надяваше да поживее било още пет, било още десет

години, а след време дори да се омъжи за някой овдовял занаятчия и като

уважавана съпруга да се сдобие със законни деца или… та майката на Грьонуй

желаеше всичко вече да е приключило. Когато болките зачестиха, тя се сви под

касапския тезгях и роди там — както четири пъти преди това, а с ножа за риба

отряза пъпната връв. Сетне обаче поради жегата и вонята, които тя не възприемаше

като нещо действително, а само като нещо непоносимо, упоително — като поле с

кремове или стайче, претъпкано с нарциси, — жената изпадна в несвяст, климна

встрани и се изтърколи на улицата, където остана да лежи с ножа в ръка.

Врява, топуркане, тълпа зяпачи се струпва около й. Притичва стражата. Жената все

още лежи на улицата с нож в ръка и бавно идва на себе си.

Какво й е?

— Нищо.

Какво е правила с ножа?

— Нищо.

Откъде тази кръв по полите й?

— От рибата.

Тя се надига, хвърля ножа и тръгва да се мие. И тогава, против всякакви

очаквания, новороденото под тезгяха изплаква. Хората проверяват, съглеждат

детето и го измъкват изпод рояк мухи, изкормени вътрешности и отрязани рибешки

глави. По закон го дават на дойка, а майката арестуват. Тъй като тя си признава

и без да усуква, заявява, че пак е щяла да остави това изчадие да пукне, както

впрочем е сторила вече с предишните четири, я изправят пред съд, осъждат я за

многократно детеубийство и няколко седмици по-късно отсичат главата й на площад

„Грев“.

Advertisements