Етикети

Над баири  с дерета сушеви,
залюляно от тишина,
цяла вечер градчето сгушено
чака пролетна новина.
Натежали от вятър тополите
примирено прививат гръб,
над градините тихи пролетен
екна дълъг въздушен гръм.
Момичета , мили момичета,
сънят ви е хубав, нали?
По зелени пътеки тичате 
и ябълков цвят ви вали.
А един странник забравен
пресича вашия град
и се сипят, и го завяват
на годините белия сняг
И измити, и светли къщите 
се тълпяха на тоя площад,
но стъписани те се връщаха
в дълбините нейде назад.
Под таваните им варосани,
под прозорци със тънък звън
момичета златокоси сънуваха
своя съботен сън.

Вече е нов ден!

Събуждам се рано сутринта и си мисля откъде да я подхвана. Първо ще си измия очите. Ще пия кафе. Ще пуша цигара. Ще си сложа опаковката за деня. Ще изпуша още една цигара. Ще заключа входната врата. И… Ще изляза през балкона. Днес така съм решила. Искам просто да летя.

* * *

Вчера преди да заспя си мислех за абстракцията на чувствителността. Разбрах, че нея я има, ама каква е – не мога да си я представя. Сигурно, защото съм затлачил сетивата си с очаквания. И точно в този момент се сетих за глухарчетата по изпотените прозорци.

Пътувам в някаква неопределена посока. Пътуваме двамата. Той е от лявата ми страна и се е хванал здраво с двете си ръце за окръжността. Двигателя пърпори с умопомрачително спокойствие. Музиката сластно обгръща всички детайли на вътрешното пространство. В него сме само той и аз. В един момент имах нужда да чуя онова банално до болка изречение.

Обичаш ли ме?

Какво?

Питам те обичаш ли ме?

Не те разбрах!

Ти не ме обичаш вече.

Че аз кога съм го правил?

Всичко това трябваше да звучи като шега. Но точно в този момент, наистина не звучеше по този начин. Просто имах нужда от това да чуя тези думи. Понякога човек има необходимост от това изречение – да го чуе. Да бъде докоснат с тези звуци.

А когато това не се случи?

Стапяш се от желанието си!

Извъртам главата си на другата посока и започвам да рисувам с пръсти върху изпотеното стъкло. Нахвърлям щрихите на неговото неизказано изречение. Не знам дали боли. Не знам дали изобщо в този момент има каквито и да е сетива за да усетя болката или радостта. Все едно всичко е изтрито. Подтиснато. Само прибягващите от другата страна на изпотеното стъклото картини ми напомнят, че ме има – жива съм. Ръцете треперят – не от страх, а от желание. Очите не виждат – не от сълзи, а от черното навън. Устните не могат да изрекат и дума – не от страх, а от безчувствието обзело флуидите помежду ни.

Не ме иска.

Не му трябвам.

Не съм му нужна.

Колата продължаваше с монотонното си пърпорене и хич не я беше грижа за мен. Кого ли го е грижа?

Ох.

Непрестанно хленча.

Защо?

Не искам да съм такава.

Искам да не се самоизмъчвам.

Никого няма да впечатля с личните си драматични преживелици.

Защо се самонаранявам?

Като самоубийство е!

Аз съм боклук!

Хайде пак!

Да, мога да се обиждам!

Ама…

Не бива така.

Убеждавам се във всичко това. И така… до следващата ситуация, в която аз съм най-долната утрепка във вибриращата материя пространство-време. Каква е причината да се самоподценявам и аз самата не знам. Това е моя личносттна специфика. Живея с нея. Май се уморих да се опитвам да я променям. По дяволите – такава съм!

Навън светлините прибягват – все едно не искат да бъдат видени. Той е съсредоточил гледането си в пътната маркировка. А аз бавно избърсвам поредната порция сълзливост от опърпаните си мигли. Белите ми дробове се стремят да балансират недостига на кислородни молекули. Концентрирам се в светлините. Изпотеното по стъклото моментално ги превръща в онези така познати от детството ни парашутни глухарчета. Опитвам се да ги уловя и да се пожелая нещо. Неуспехът е повече от очевиден, но играта си заслужава. Започнах да се успокоявам. Дишането ми започна да се завръща към нормалния си ритъм. Миглите изсъхнаха – останаха само малките кристали сол. Започнах да примигвам бързо и кристалите задрънчаха при вертикалният си транслационен полет.

Пусни парното.

Потното стремително намаляваше своята площ. Сухотата по стъклата се превърна във факт. Вече нямаше глухарчета, нямаше сълзи, нямаше любов.

Глупости. Любов има. Мене ме няма. Или поне така си мисля.

Обичаш ли ме?

Какво?

Питам те обичаш ли ме?

Не те разбрах!

Ти не ме обичаш вече.

Че аз кога съм го правил?

И всичко се повтаря на забавен каданс. Явно за да е по- болезнено и осъзнато. Хубавото е, че ме няма. А той е там. Тогава… Какво му е хубавото аз искам да сме заедно. Вече не знам дали искам изобщо да ме обича. Сега ще се върна. Едно. Две. Три. И… Хоп. Пак седя на седалката до него. Всичко е сухо. Единствено, което се чува е полета на падащите кристали сол.

Престани да късаш тишината. Наслади и се.

Не мога.

Не искаш.

Добре не искам. Това достатъчно ли ти е?

Не, не е. Научи се да живееш и да не искаш.

Няма.

Тогава се самоизмъчвай.

Не искам да живея като теб. Разбираш ли го това? Искам да съм си такава. Ясно ли ти е? Не искам да се променям, само защото не живея правилно – по верния начин, който ти, понеже си малък гений на природата си, знаеш какъв е. Престани да се държиш като божество. Нямаш право. Знам, че сега ще ми кажеш, че това съм го позволила аз самата. Добре. Не се възползвай от слабостта ми. Замисляш ли се какво ми причиняваш?

Ти сама си го причиняваш.

Моля!

Чу ме добре. Ти сама си го причиняваш.

Така ли? Аха… Вярно как можах да си го помисля, че проблема е в теб. Че ти може да причиниш нещо. Ей в това е проблема. Че причиняваш непричиняване. Ти не може да ми причиниш нищо, нали? Ти си великия непричинител.

Ти го казваш.

Млъкни. Спри колата.

Изведнъж ритмичното пърпорене на двигателя замря. Колелата престанаха да се въртят.

Ето аз слизам и ще се оправям и без теб от тук насетне, защото просто повече не искам да си причинявам такива неща. Сега доволен ли си?

Ще уважа избора ти.

Само това ли?

Мълчанието се прокрадна в разговора ни. Той мълчеше и единствено ритмичното свиване и отпускане на сърдечния мускул подсказваше, че той е все още жив.

Ще слизаш ли или да тръгваме?

Слизам.

Фаровете на колата бавно се изгубиха в далечината. Магистралата пустееше. Нямаше никакъв трафик. Само едни женски силует бавно си проправяше път през тъмното на денонощието. Вървях и не знаех на къде отивам. Искам го. Искам се. Дали не е прав? Аз наистина съм тъпа. Аз съм задръстена от желания и искания. Затлачила съм се.

Сега ще вървя и това е. Накъде отива – не знам. Напред. Утре същото това напред вече ще е назад. Ама сега е напред и това стига, нали?

Тя вървеше и си мислеше разни неща. Ей такива глупости, които всеки от нас понякога си мисли. Нелогични, небосновани, несъдържателни. Но необходими на всеки от нас. Асфалтът поемаше натисковите усилия, които тя му предваше. Той от своя страна предаваше получилите се в него напрежения върху земната основа. Земната основа ги предаваше надълбоко в земните пластове – до самото ядро на къблото. А след това? Какво се случваше след това? И аз не знам. Абе, кой о интересува какво става там – важното тук и сега. А тук и сега тя продължаваше да настъпва асфлатовата плът и да се транслира напред. Ако си напънеш малко сетивата ще видиш какъв страхотен кадър от филм може да бъде това – момиче ходещо по асфалта през нощта. Почти като филм на някой режисьор-психар.

Момичето продължава да върви – изведнъж светлина от фарове. Тя не гледа пред себе си. Шофьора се е унесъл, не я вижда и хоп тя вече е попаднала под гумите на колата. Центробежната сила и другите му там физични щуротии и помага добре да се настани върху асфалтовата пътна настилка. Шофьора се пробужда от удара но не може да разбере какво се случва и уплашен побягва (заедно с колата разбира се) напред . Само че неговото напред е нейното назад. Всъщност тя вече няма нито напред нито назад щото цялата се е разпльокала върху пътя. Навсякъде има кръв (от къде се взема толкова кръв като в човешкото тяло тя е 2.-3 литра). Това няма значение, защото е филм. И във филмите изтичата десетки литри кръв важното е да се внушат там работите. Да стане ситуацията. Да се получат работите. Кокалите и са натрошени. Червата и са премазани – скъсани. Направо е залепнала като ваденка на черното. Жена на черен фон – що е то? Има два възможни отговора – или жена прелъстителка или жена смазана от автомобил. Егати вариантите. Ама такава е режисьорската приумица. ИАко беше анимационен филм – тя щеше да се понапъне и… пльок – щеше да се е разпънала наново – от двуизмерен план, отново щеше да се превърне в триизмерен обект. Ама тука, това е игрален филм – и такива случки не могат да се случат. Та докъде бяхме стигнали?…. Ааа, да! Та тя си лежи тава разпердушинена, а оня, може и да е оная – пропуснал си кадъра, тогава си мигнал, кара напред и трепери. От страх – Да не би да е било човек? Човек беше, да! Олеле, ужас! Какво ще правя сега, аз не исках, такова, нали, щото… Няма никакво значение. Гледай си пътя. Че да не блъснеш още някой. Звездите горе в тъмно синьото, си играят на криеница и изобщо не са забелязали какво се е случило там долу. Че някой забелязва ли какво се случва там горе? Не! Тогава тях защо трябва да ги вълнуват нашите неща. Ние се интересуваме от небето и звездите само да зяпаме нагоре и да викаме – Я! Виж! Падаща звезда. – Голяма работа като е падаща звезда. Ами ако те вземата да ни сочат с пръст и да викат – Я! Виж! Смазан човек. – Че те не трябва да спират да викат горе на небето. Чуваш ли бе! Гледай си пътя, че да не блъснеш още някой!

Какво е това? Олеле! Някой е блъснал тази жена. Олеле! Скъпа ще ми помогнеш ли да я качим в колата да я откараме до болница. Добре. Чакай само да си запретна полата, че ще я изцапам. Оф и ръкавите. Тая рокля струва толкова пари. Дай, аз ще и хвана краката ти я хвани под мишниците. Къде ще я сложим. Ами дай на предната седалка, че е по широко. Няма на предната седалка. Аз искам да се возя отпред. Ох, добре – ще я сложим отзад. Давай. Раз, два, трииии. Горен мах. Контролирайте дишането. Иииии. Сега същото с дясна ръка и десен крак. Момичета не забравяйте дишането. Иначе все едно нищо не правите. Ииии. Пак. Раз, два, триии. Оф, не ми е удобно. Ще я изпусна. Чакай, че си настъпах полата. Давай, давай. Момент само. Ау. Счупих си маникюра заради тая. Айде сега. Стига хленчи. Не виждаш ли, че тя още диша, може да успеем да я закараме навреме до болинцата. Да бе ще успеем. Я, я виж каква се пръснала. Ето така. Дай още малко. Гооотово. Качвай се, само ще взема ръката и че виж къде е фръкнала и тръгваме. Добре, чакам те. Хлопане на врата. Бензин нахлува между танца на буталата. Раз, два, три, четири. Отделена енергия от запалването. Двигателна сила. Завъртат се там другите чаркове на колата и тя потегля. Колелата се въртят. Въртя. Все по бързо. Ох, зави ми се свят. Гумите се търкаляти притискат към асфалтовата повърхност. Вече им е топло. Скъп, моля те по-леко, защото ми стана лошо. Не може по-леко. Момичето все още има шанс. Погледни я, тя не е на повече от 22. Съвсем млада. Спи колатаа. Какво ти става пък сега. Кадах ти спри колата – иначе ще скоча в движение. Защо, какво има сега. Писна ми да се заглеждаш по млади момичета. Каквооо? Ти съвсем си се побъркала. Та тя колкото дъщеря ни. Не ме интересува. Спри колата. Ще спра като стигнем до болницата има още пет километра и сме там. Нощната сянка на дърветата притичваше зад стъклата. Изведнъж светлините на града започнаха да нахлуват в простарнството на колата. Мълчанието се нарушаване единствено от гърчещото се тяло на задната седалка. Ето пристигнахме. Изтичай само да извикаш някой да дойде, аз ще я измъкна от колата. Добре само трябва да отида до тоалетна, че ще се напишкам. Хайде, първо само извикай някой и после върви. Отивам. Тя стигна до стълбите на централния вход… Ох, забаривх си дамската чанта. Чакй само да я взема. Точно в този момент в кадър влизат двама доктори. Моля ви. Бързо. Караме човек. Много е зле. Намерихме я на магистралата. Някой явно я е блъснал и я зарязал насред пътя. В момнта сме в почивка. Влезте втъре извикайте дежурния. Скъпа моля ти се по-бързо. Момичето си отива. Къде ще отиде бе. Не я ли виждаш, че краката и са счупени. Къде ще отиде. Няма къде да избяга. Жената се навежда пред на страничното огледало на дясната врата и старателно размазва червилото по напуканите си устни. Виж! От стреса, сега ще ми избие херпес. Писна ми да ходя по улиците с цъфнали устни. Скъпа, моля те, по-бързо. Е чакай де, тръгвам. Тръгвам. То голям зор. В следващия кадър блъснатото момиче лежи голо върху една операционна маса. Дават как някакви ръце с гумени ръкавици ровичкат из тялто й. По-бързо. Дайте скалпел. Тампонирайте. Изпускаме я. Дай 180. Още веднъж. По-бързо. Бързо. Още веднъж. Още веднъж, но… Апарата от дясната страна на главата, вече пакзваше само права линия. Оня гадния звук се блъскаше в белите плочки на залата. Тъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъът.

Тялото се отпусна за първи път от случката на магистралата. Музика, тип Анджело Бадаламенти, започва да се смесва с досадния звук на правата линия. Кадър следващ – тя в ковчег. С рокля на лалета. Кадър следващ. Някакви хора се тръшкат около вече затворения ковчег. Кадър последен – филмът е заснет по действителен случай. Черен фон. Буквите започват да се влачат по екрана. Кой беше режисьор – страшен филм е направил. Я, я! Гледай как се казва актрисата, тая с херепса – много ми е позната и през целия филм си блъскам главата как се казва – играеш в тоя филм за… кукумявките. Сещаш ли се? Също много хубав филм.

Събуждам се рано сутринта и си мисля откъде да я подхвана. Първо ще си измия очите. Ще пия кафе. Ще пуша цигара. Ще си сложа опаковката за деня. Ще изпуша още една цигара. Ще заключа входната врата. И… Ще изляза през балкона. Днес така съм решила. Не искам довечера да се връщам. Да се върна за да ме зареже пак на магистралата. Тоя път няма да стане. Утре няма да изляза от тук. Защото днес ще изляза през балкона. Искаш ли да скочим заедно. Като съм сама ме е страх. Хайде. Раз, два, триии. И момичета… не забравяйте дишането. Точно така. Гърдите леко напред. Давйте. Раз, два, три. Раз, два, три. Раз, два, три. Усещаш ли ка вятъра пори косите ми. Много го обичам този кадър. Идваш ли?

Advertisements