Етикети

От Мерлин Монро

Това е краят на моя разказ за Норма Джийн… Преместих се в една стая в Холивуд и заживях сама. Исках да разбера коя съм аз. Щом написах“Това е края на Норма Джийн“, се изчервих, сякаш са ме хванали в лъжа. Защото това тъжно, огорчено дете, което израстна твърде бързо, почти никога не напуска сърцето ми. Въпреки успеха, който ме обгражда, все още усещам как уплашените му очи гледат през моите. То продължава да повтаря: “ Никога не съм живяло, никога не съм било обичано“ и аз често се обърквам и започвам да мисля, че самата аз казвам това.“

„Преди началото“

Н

ачалото винаги е свързано с раждането на някой. Глупаво, изтъркано и честно казано твърде банално, но уви – неизбежно. Говорим за раждането на Норма Джийн Бейкър (Мартенсон).

Датата е 1 юни 1926 година. Часът е по-скоро неизвестен – както и по-голяма част от събитията около бъдещата звезда Монро. Майка известна – Гладис Монро, баща – спорно, да приемем, че е неизвестен. Неизвестностите са много, но не са ли те тези, които изграждат митовете? – това е въпрос, чийто отговор не е основателно да разглеждаме тук. Но въпросите ще бъдат задавани!

Раждането е факт. Началото е поставено. И така…

Докато бащата на Норма е обграден в тайнственост, фактите относно родословието на майка ù са най-усърдно документирани. Г-ца Бейкър знае истината за тази част на семейното дърво и се страхува, че е генетично предразположена към душевни заболявания. Опасенията ù са разбираеми. Пра-дядото на майка ù – Тилфърд Хоутън, се обесва на осемдесет и две годишна възраст. Самоубийствата сред възрастните хора не са рядкост и, разбира се, не са признак за лудост. В семейството, обаче, наистина има наследствена склонност към психически заболвания.

Дядото на майка ù, Отис Монро, според смъртния акт, умира от обща пареза. Парезата и особено паретичната деменция е позната като душевно заболяване, което се получава в резултат на последния стадий на сифилис. За Норма няма опасност да наследи сифилис, но бабата на майка ù, Дела, също умира в психиатрично заведение на петдесет и една годишна възраст, година след раждането на Норма. Тя е религиозна до фанатизъм. Като причина за смъртта ù са посочени сърдечно заболяване и допълнителен фактор – „маниакално-депресивна психоза“.

На практика семеен живот липсва. След раждането на Норма, Гладис усеща, че не е в състояние да се справи, ако посвещава цялото си време на майчинството и затова се връща към работата си на монтажистка. Тя осигурява финансово детето, но повечето време го оставя на грижите на различни настойници.

Катастрофата настъпва, когато Норма е на седем години и за известно време живее при майка си. Гладис е в период на дълбока депресия, последвана от гневни изблици на фрустрация. Нападнала с нож някакъв свой приятел, след което набързо я изпращат в същата болница, в която е починала майка й.

С изключение на кратки периоди Гладис остава затворена там до смъртта на Норма, а и след това. Инес Мелсън, бивш мениджър на Гладис, е назначена за нейна попечителка. Прекарва с нея повече време от всеки друг и тя смята, че тя е по-скоро жена с разстроени нерви, отколкото невменяема.

„Майката на Норма беше изцяло завладяна от своята вяра в Християнската наука и от мисълта за злото – казва Мелсън. – Това бе причината за нервното ù разстройство. Беше си втълпила, че е направила нещо лошо в живота си и затова изтърпява наказание.“

В това отношение Гладис следва пътя на майка си. Религиозният фанатизъм и представата за изкуплението на някакъв неопределен грях са характерни за маниакалните заболявания и шизофренията.

Така, чрез своята майка и една от настойничките си, още в детските години Норма е приобщена към религиозния плам и през целия си живот остава колеблива привърженичка на Християнската наука. За нея, обаче, тя не се превръща във фикс идея. Един ден, за да се омъжи за драматурга Артър Милър, Норма ще се прекръсти в еврейската вяра, но по-късно весело ще каже, че е „еврейска атеистка“.

Норма не е непременно обречена на психическо заболяване, но по рождение принадлежи към силно рисковите групи. Психиатрите посочват, че според богатия фактически материал, отразен в ръководствата, използвани от американските лекари и Световната здравна организация, маниакалните болести и шизофренията често се предават по наследство.

Детството на Норма е период, който тя никога няма да забрави нито ще позволи на общественността да пренебрегне – десет настойнически семейства, две години в сиропиталището на Лос Анжелис, друго настойническо семейство и накрая когато майка и е изпратена в лудница – четири години с назначен от областните власти опекун.

Тази сага на лишения създава класическа стартова площадка за бъдещи психически отклонения. Д-р Валери Шиквърг, психиатър- консултант в няколко нюйоркски болници, вижда Норма като идеален кандидат за това, което днес наричаме „гранична“ личност – човек, който се намира на границата между психозата и неврозата с чести преходи между двете. “ Проблемите на тези хора – казва д- р Шиквърг – произтичат от ранното им детство“. „Граничните“ личности обикновено имат неуравновесени или страдащи от изявена психоза майки. Типична, за историята на техните семейства, е раздялата, разводът или липсата на единия или на двамата родители през ранното им детство. В миналото на Норма има идеални предпоставки тя да се превърне в „гранична“ личност. „Граничният“ човек обикновено е емоционално нестабилен, прекалено импулсивен и се проявява като експанзивна личност. Обикновено позира, играе ролята на съблазнител и извънредно много се интересува от външния си вид. Изисква непрекъснато одобрение от околните, обича да му се възхищават, не може да търпи самотата и при отказ от страна на окръжаващите да го приемат, реагира с „депресивни, саморазрушителни реакции“. „Граничната“ личност обикновено злоупотребява с алкохол и лекарства и проявявя склонност да плаши със самоубийство, когато търси съчувствие.

В тази личностна характеристика с ужасяваща точност откриваме отличителните белези на Норма Бейкър. Нейният живот неумолимо е следвал предначертания от самото ù раждане път – един сценарий, изпълнен с блясък и трагедия, триумф и агония.

1 част

Н

а петнадесет години – 1942 г., официалната настойничка на Норма – Грейс Макий, внезапно решава да захвърли повереничката си в света на възрастните. Бъдещите триумфи и нещастия на дръзката Норма Джийн са режисирани както от нея така и от… Първият ù брак обаче е изцяло чуждо решение. Решен е от попечителката ù. Тя предлага на приятеля си Джим Доърти, да вземе Норма, защото е „алтернативна“ и че ако не го направи, ще я върнат в сиропиталището. Той се съгласява.

Оженват се на определената дата – 19 юни 1942г. – по-малко от три седмици след нейния шестнадесети рожден ден. Нямат меден месец. В понеделник сутрин Доърти отива на работа в самолетостроителния завод. Година по-късно той е назначен на работа в търговския флот.

Норма коментира брака си с Доърти така:

„Чувствах се като затворена в зоологическа градина. Всъщност брака ни беше като приятелство плюс секс. По-късно открих, че браковете обикновено са само това. Бях странна съпруга. Не харесвах възрастните… Обичах момчетата и момичетата, които са по-малки от мен. Играех си с тях, докато съпругът ми не излезеше да ме повика да си лягам.“

Отначало съдбата е благослонна към господин и госпожа Доърти. Норма започва работа в завод за самолетостроене. Работата и се състои в това да проверява парашути и да боядисва корпуси. Към края на 1944 г., последните месеци на войната, животът се променя. Или по-точно, Норма се възползва от шанса да го промени, когато редник Дейвид Коновър отива в завода да снима жени, заети във военното производство.

Коновъри е фотограф на военна служба в едно поделение на филмови дейци. Негов командир е Роналд Рейгън, актьорът, който след години ще стане президент на Съединените щати. Конвоър е изпратен в завода да снима хубави момичета, които ще повдигнат духа на армията.

По-късно той разказва как веднага забелязал, че осемнадесет годишната Норма Джийн е различна. „В очите ù имаше нещо, което развълнува и заинтригува.“ Коновър я снима на поточната линия, след това по време на обедната почивка, облечена по негова молба с червен пуловер. Новото откритие на Коновър получава по двадесет долара седмично, като работи по десет часа на ден. Той ù предлага по пет долара на час като нещатен фотомодел – неочаквани джобни пари, които за Норма са цяло състояние. В продължение на три седмици след срещата им, Коновър продъжава да ù прави снимки и двамата заминават на снимачен тур из Южна Калифорния. Някой от снимките попадат на бюрото на “Blue Book Model Agency” и Норма Джийн е поканена за интервю. Започва кариерата ù на фотомодел. Известността ù расте и тя вече е решена да стане киноактриса. Доърти не ù позволява, което кара Норма обърне гръб на съвместния им живот и да се разведе с него.

„Седиш сама. Навън е нощ. Автомобилите се носят по булевард Сънсет като безкрайна върволица бръмбари. Гумите им издават мъркащ, приятен шум. Гладна си и си казваш: Добре е да не ям заради талията. Няма нищо по-хубаво от плосък корем“

„Докато през прозореца гледах нощния Холивуд, често си мислех: Сигурно има хиляди момичета, които седят сами като мен и мечтаят да станат кинозвезди. Но няма да се тревожа за тях. Аз мечтая най- пламенно от всички.“

2 част

„Т

ова е краят на моя разказ за Норма Джийн… Преместих се в една стая в Холивуд и заживях сама. Исках да разбера коя съм аз. Щом написах „Това е края на Норма Джийн“, се изчервих, сякаш са ме хванали в лъжа. Защото това тъжно, огорчено дете, което израстна твърде бързо, почти никога не напуска сърцето ми. Въпреки успеха, който ме обгражда, все още усещам как уплашените му очи гледат през моите. То продължава да повтаря: „Никога не съм живяло, никога не съм било обичано“ и аз често се обърквам и започвам да мисля, че самата аз казвам това.“

Мерлин споделя това през1954 г., когато името ù е известно по целия свят. Тя е наистина объркана. Защото Норма Джийн не изчезва, когато госпожа Доърти става актриса.

Има ирония във факта, че издаденият през 1962 г. смъртен акт удостоверява единствено смъртта на едно холивудско изобретение, наречено Мерилин Монро. Всъщност умира Норма Джийн.

Но да продължим нататък.

На своя деветнадесети рожден ден – 1 юни 1946 г., Норма Джийн има само мечти. Прекарва празника в стая под наем в Лас Вегас, където живее докато получи развод с Джим Доърти. Този ден той прави последното си посещение, за да ù занесе своята част от бракоразводните документи. Сега, когато отваря вратата, тя е светнала от щастие, не само защото най-сетне се е съгласил да се разведат. По-рано през същата седмица, дори без помощта на бракоразводни документи, тя е постигнала онова, към което се стреми – обещание за договор с „20-th Century Fox„. Когато му разказва за договора, тя споменава една подробност. Студиото ù е дало име. Какво мисли Джим за него? „Хубаво е – любезно отвръща той, – много е хубаво.“ После си тръгва.

Името е Мерилин Монро.

Преди да навлезем в живота на Мерлин Монро, ще посоча още няколко факта от живота на Норма Джийн.

Не веднъж Норма е споделяла, че е била обект на сексуален интерес от страна на един мъж, който бил съпруг на настойничката й – Грейс Макий. Той имал полово сношение с нея. Норма забременяла, но няколко месеца крила това от настойничката си. Когато признала, че е бременна, попечителката и уредила да бъде прегледана от лекар и детето да се роди в болница.

„Родих бебето… моето бебе. Бях много изплашена, но то беше чудесно. Бе мъничко момченце. Гушках го и го целувах. Не можех да повярвам, че е мое… Когато, обаче, дойде време да ме изпишат, в стаята ми влезе лекарят с една сестра и Грейс Макеий. Изглеждаха някак странно и казаха, че ще вземат бебето… Молех ги: “ не ми взимайте бебето…“ Те ми го отнеха и никога повече не го видях.“

Норма Джийн е на петнадесет години.

Тя била много разстроена от случилото се. Ту въздъхвала: „Няма Бог!“, ту питала: „Дали ще ме накаже Бог?“

След години наказанието идва. Но чие наказание? Дали от Бог? Дали над Норма?…

Животът на Норма е кратък… Твърде объркан, разпокъсан и вън от рамките на нормалното. Красотата на това същество ще остане завинаги в душата на новосъздадената холивудска звезда Мерилин Монро. Там някъде, скрита в нея, Норма остава до последните часове на Мерилин. Физическите!

Легендата Монро е жива. Но кой днес познава истинската в нея? Има ли нужда от нея? Не? НЕ-Комерсиалността в днешно време не е на мода. По дяволите, това трябва ли да ни пречи да имаме нужда от нея? Поне да си даваме сметка, че я има и нея.

Пишейки, този, условно казано, анализ осъзнавам, че проблемът на човека днес, е, че той не може да осъзнае, че има проблем. И че този проблем е именно в истинността на илюзорния свят, който си е създал. Това не може да се промени… Но би било някак си по-човешко, ако си даваме сметка за случващото се.

Пръстите изтръпват. Натискат някакви скапани букви и си мислят, че правят нещо твърде съществено. Че пишат текст, който може да обясни вътрешният свят на едно такова дете. Осъзнавам, че този свят не може да се опише, не може да разглежда като проблем. Той не се поддава на анализ. Може би защото е истински. Може би… Затова трябват усещания… Моето усещане… Твоето усещане… Нашето усещане…

3 част

Н

орма е минало.

Идва новото начало. Миговете на новосъздадения холивудски продукт.

Продуктът кръстен Мерилин Монро. До създаването му има още малко стъпки, в които Норма Джийн е нито Норма, нито Мерилин. Тя е изгубена в детските си мечти. Не може да прецени това, което се случва. Не може да си даде сметка за предстоящото. А това е само началото. Действията и са по детски наивни.

Тя прилича на дете, чийто поглед е зареян след пòлета на едно хвърчило. То е полетяло. След толкова много опити. Тя тича след него, краката и са целите в рани. Но тя иска да полети с него. Другото не е важно?…

Именно, това „другото“ е основополагащото в личността на Мерилин Монро.

В този период от живота си тя контактува с различни безскрупулни режисьори, композитори, писатели. Всеки от тях, години след смъртта ù, ще афишира за връзките си с нея. Но какво е виждала Мерилин в тези връзки? Нищо. Тя просто не ги е виждала. Няколко години след пробива си тя заявявя пред журналисти:

„Известно ви е, че ако един продуцент вика актриса в кабинета си, за да обсъдят сценарий, той има и нещо друго в предвид. А за едно момиче да участва във филм или да сключи най- незначителния договор е най-важното нещо в света – по-важно и от яденето. То няма нищо против да остане гладно или да спи в колата си, стига да получи ролята. Знам го, защото много пъти ми се е случвало. Спала съм с продуценти. Ще излъжа, ако кажа, че не съм… Не можеш, обаче, да станеш звезда, само като спиш с този или онзи. Затова трябва много, много повече. Но помага. Много актриси получават първия си шанс именно по този начин. Повечето мъже са такива чудовища, че заслужават да им измъкнеш всичко, което е възможно!“

От време на време Мерилин има и по-млади любовници, но от сега нататък онези, които са от някакво значение за нея, ще бъдат винаги по-възрастни и наистина полезни за кариерата ù.

„Несигурността е нещо, което ме влудява – ще каже Мерилин след години. – Винаги са ме привличали по- възрастните мъже, защото младите нямат капка ум и мислят само как да стигнат до леглото ми, без дори да се вълнуват от мен. Упорстват, само защото съм кинозвезда. По-възрастните са по-мили и знаят повече, а онези, с които съм била близка, бяха важни в шоубизнеса и се опитваха да ми помогнат.“

Мерилин търси учители. През 1948 г., по време на договора с „Калъмбия“, първият учител, който пресича пътя ù, е жена. Тя сграбчва подадената ù ръка и така започва една силна, странна връзка, която ще продължи седем години – по-дълго от всяка връзка с мъж. През лятото ще намери и учител мъж, с когото ще преживве страстна любовна афера, която никога да забрави.

Наташа Литес – главна препоподавателка по актьорско майстворство в „Калъмбия“, чака, докато отговарящият за талантите на студиото рови из листата си, за да намери непознатото име. Това става през пролетта на 1948 г.

„Не ми направи впечатление – спомня си Литес след години. – Беше свита и необиграна, не можеше да каже една дума като хората. Навикът ù да говори, без да движи устните си, беше неестествен и очевидно заучен, гласът ù – пискливо хленчене.“

Литес, обаче, се заема да работи с Мерилин и така започва една връзка,за която по-късно ще си спомня с „гордост и неудовлетвореност, любов и страх“.

След години Мерилин споделя:

„Опитаха се да ме изкарат лесбийка. Изсмях се. Няма лош секс, ако в него има любов.“

Преди това, говорейки за живота си, тя споделя, че сексуалната страна на контактите ù с мъжете до този момент ù е носила разочарования.

„После изведнъж ме осени мисълта – продължава тя, – че другите хора, другите жени, са по-различни от мен. Те можеха да чувстват нещата, които аз не можех. А когато започнах да чета книги, се натъкнах на думи като „фригидна“, „отхвърлена“ и „лесбийка“. Чудех се дали не съм и трите едновременно… Имаше периоди, в които не се чувствах човек, периоди, когато мислех единствено за смъртта. Плашеше ме също и фактът, че всяка добре изглеждаща жена ме вълнуваше и приковаваше погледа ми.“

Тя съвсем определено не е дете – казва огорчената Наташа Литес по- късно. – Детето е наивно, открито и доверчиво. А Мерилин е умна. Бих искала да имам една десета от нейния нюх към бизнеса, от ума и ловкостта, с която използва това, което ù е от полза и отхвърля останалото.“

Тази страна на Мерилин е продиктувана вероятно от търсенето на доказване на собственото си Аз пред самата себе си. Този синдром е отразен в психопатологията като психотична хомофилия.

Но връзките ù с противоположния пол също са част от причината за неговата поява. Тя не е пестяла ласките си . Розенфелд (един от малкото истинки хора около Мерилин, който е останал с нея до последните и дни) казва:

„Мерилин смяташе, че сексът сближава, прави хората по-добри приятели. Тя сподели с мен, че никога не е изпитвала оргазъм, но тя изобщо не беше егоистка. Стремеше се преди всичко да достави удоволствие на партньора си. Но не беше само сексът. Тя можеше да бъде толкова весела, толкова щастлива. И до сега помня смеха ù .“

Самият Розенфелд я запознава с твърде влиятелния във филмовите среди композитор – Фред Каргър.

По поръчка на „20-th Century Fox „, той създава образа на Мерилин Монро. Намира ù зъболекар, който оправя неравните ù зъби. Урежда ù козметична операция за „поправяне“ на нежеланите, природно дадените ù „дефекти“. Наема ù фризьори, които от тук нататък редовно ще изрусяват косата ù. Каргър намира на Мерилин личен импресарио – Джони Хайдн. Той е един малкото мъже, който се е отнасял към нея като към жена, поради което Мерилин се привързва към него.

Хайдн влиза в болница. Той е неизличимо болен. Мерилин е до леглото му, когато той умира в болницата. Тя не зачита молбата на семейството му да не присъства на погребението му, и ридаейки, се хвърля върху ковчега. Приятелите ù твърдят, че през следващите пет години тя не е престанала да жалее за Джони и продължавала да страда.

Няколко дни след погребението, на Коледа през 1950г., Наташа Литес кара към къщи с натрапчивото усещане, че нещо не е наред. Когато влиза в апартамента, на възглавницата си намира бележка от Мерилин, на която е написано: „Оставям колата си и кожената наметка на Наташа.“

Друга бележка закачена на вратата на Мерилин, умолява този, който я прочете, да се погрижи за дъщерята на Литес да не влезе вътре. Наташа се втурва в стаята и пред очите и се разкрива кошмарна гледка – Мерилин лежи разсъблечена в леглото, с лице, надуто като балон.

Литес изкрещяла: „Мерилин, какво си направила?“ Когато не получила отговор, разтворила устата и, бръкнала вътре и извадила цяла шепа зеленикава каша, която Мерилин още не била глътнала. На нощното шкафче имало празно шишенце със сънотворни.

Почти двадесет години по- късно психиатрите от лосанджелиския Център за предотвратяване на самоубийствата ще кажат за Мерилин:

„Няколко пъти в миналото, когато беше разочарована от нещо или изпаднеше в депресия, тя вземаше свръхдози барбитурати.“

Мерилин твърди, че е правила два опита за самоубийство преди да навърши деветнадесет годишнината си, този е третия. А до двадесет и петия ù рожден ден остават шест месеца.

4 част

П

ървият истински пробив на Мерилин в киното – “Асфалтова джунгла”, се появява на екраните през 1950г. Тежък разказ за кражбата на бижута, за престъпление и наказание, за онова което се случва, когато крадците се провалят, филмът все още е сред най- добрите в този жанр. Мерилин играе ролята на младата любовница на застаряващ престъпник – връзка, в която, за да се угоди на обществените представи за морал по това време, те са представени като “племенница” и “чичо”. Мерилин е забелязана.

Въпреки блестящата роля, Мерилин записва актьорски курс при Михаил Чехов – племенник на драматурга, ученик на Станиславски. В частния му курс тя изпълнява ролята на Корделия, а той – на крал Лир, и е направо хипнотизиран от таланта ù. Малко преди смъртта си, все още говори в интервютата си за него като за свой идол в актьорската игра и като за човек, “който ми показа, че имам талант и че трябва да го развивам”.

Веднъж, по средата на една репетиция, Чехов я спира и пита Мерилин, дали не мисли за секс, докато играе ролята си. Мерилин отговорила отрицателно, а той проницателно ù казал:

“Сега разбирам защо имаш проблеми в студиото, Мерилин. Ти си жена, която просто излъчва сексуални вибрации – независимо от това, какво мисли или прави. А твоити шефове там се интересуват само от тях. Сега осъзнавам защо те отказват да гледат на теб като на актриса. Ти си по- ценна за тях като сексуален стимулатор.”

Пред един репортер Мерилин казва, че е отговорила на Чехов по следния начин:

“Искам да бъда човек на изкуството, а не еротична чучело. Не желая да ме продават на публиката като целулоидно средство за възбуждане на половото желание. Нямах нищо против това през първите години, но сега е различно.”

През тази година на пробив във филмовото изкуство – 1951г, Мерилин навършва двадесет и пет. Тя се изнася от апартамента, който дели с преподавателката си по актьорско майсторство и се завръща към потайния личен живот. Обикновено живее сама, но за няколко месеца има за съквартирантка една млада актриса, с която се е запознала на един благотворителен бейзболен мач няколко години по-рано. Новата приятелка се казва Шели Уинтърс и с нея започват нещастните любовни истории и неродените деца.

През декември 1950г. Мерилин се запознава с Артър Милър.

Артър Милър е на тридесет и пет – с десет години по-голям от Мерилин, с непокорна тъмна коса и висок като върлина. По това време той е женен за стройна брюнетка с една година по-млада от него и има две деца. Това е Мери Слатъри, приятелката му от колежа. Те се женят през 1940 докато Милър се опитва да пробие като писател на свободна практика. Според най-различни источници, както и ако се съди по изказванията и на двамата, по това време се слага началото на романа им.

Същата седмица Мерилин и Милър се срещат отново на парти, организирано от Чарли Фелдмън – импресарио на Мерилин и съсед на Елиа Казан. Според Наташа Литес, тогава тя се прибрала в четири сутринта и поискала да говори с нея.

“Рядко я бях виждала толкова доволна – спомня си Литес. Свали си едната обувка и размърда палеца си: “Срещнах един човек, Наташа – каза ми тя. – Беше страхотно. Виждаш ли пръста ми? Ето този? Той седеше и го държеше. Искам да кажа, и двамата седяхме на канапето и той държеше палеца ми. Беше невероятно! Нали разбираш, като студено питие, когато имаш треска.”

След броени дни Милър пише на Мерилин и я съветва какво да чете. “Ако имаш нужда да се възхищаваш от някого, защо той да не е Ейбръхъм Линкълн?” Мерилин както всички знаели, се възхищавала от Линкълн.

През 1951г., обаче, Милър е с жена си и децата си в Ню Йорк, а в Холивуд Мерилин продължава да посреща предизвикателствата, които сама поставя пред себе си. В дългото си първо писмо до нея той пише:

“Плени ги с образа, който искат, но се надявам и дори се моля да не пострадаш в тази игра и никога да не се промениш…”

В новогодишната нощ на 1951г. телефонът в къщата на белетриста Джим Бейкън, с когото от три години Мерилин понякога се среща, иззвънява. Тя се обажда, за да го попита:

“Не искам да стоя сама в къщи на Нова година, Джим. Може ли заедно да отидем на някое парти?”

Бейкън, който е женен, ù отвръща, че съпругата му няма да одобри подобно нещо. От другата страна на линията Мерилин отвръща с тих глас:

“О, разбирам” – и затваря.

От сега нататък момичето с най- смелите мечти ще преживее много подобни самотни празници.

5 част

„И

скам да говориш с това момиче – казал рекламният директор на “Fox” Хари Бранд. – Ние я подготвяме, или може би трябва да кажа, че тя се подготвя за най-секси парче в киното.”

Датата е 5 януари 1952г. И великият маг Занук е поканил репортера Хай Гарднър на обяд. Бран има какво да подхвърли на Гарднър – внимателно обмислената стръв за гигантски удар чрез илюзията на рекламата.

“Само едно нещо ни безпокои малко – доверява му той. – Когато била много зле материално, Мерилин позирала гола на един местен фотограф и сега снимките красят календар. Снимките са много така… Бих ти ги показъл, но правният ни отдел ги е заключил в сейфа.”

В този възбуждащ любопитство момент Мерилин се появява, готова за аудиенция с репортера. Брандън е изтъкнал основата за “Календарната лудория” – една история, която пресата ще раздухва безотказно месеци и дори години напред.

Официалната версия за историята с календара е следната. През 1941г., когато е на двадесет и три години, безработна и останала без пукната пара, Мерилин позира гола на фотографа Том Кели. След време той продава снимките за календарна сесия, а три години по-късно – предполага се за голям ужас на Мерилин, студиото и продуцента, с които работи в момента, някак си изведнъж свързват лицето на новата звезда на “Fox” с лицето и тялото, които са накичени по стените на гаражите и бръснарниците в цялата страна.

В началото на петдесетте хубавите момичета не позират голи и скоро пресата обсажда вратите на “20-th Century Fox”. По общо мнение в студиото настъпва паника. Обсъжда се прекратяването на договора на Мерилин и спирането на филма “Сблъсък в нощта”, който тя снима в момента. Самата Мерилин се облива в сълзи. След малко предлага да признае, че е позирала гола, но да подчертае, че е била принудена да го стори от нужда, защото не е имала пари да си плати наема. Тази сърцераздирателна история трябвало да предизвика съчувствие на общественността и да превърне срамния скандал в триумфираща известност.

Естествено, така и става, а снимките на Мерилин за календара се продават и до днес. Цялата истина за това как се е разчула историята обаче, никога не е била казвана. Това е една забавна сценка, която ни разкрива много за Мерилин, като господарка на собствената си популярност.

С тайното съдействие на приятеля си Сидни Сколски тя режисира сензационната новина по свой собствен дяволит маниер. Той урежда да я интевюира репортерката Алин Мосби. Мосби, чиято агенция обслужва хиляди вестници, списания, телевизионни и радио станции, е повикана, като ù е подшушнато да попита Мерилин за календара с голите снимки. Соня Уулфсън и Джони Кемпбъл – рекламни агенти на студиото, също присъстват на интервюто, но не знаят нищо за календарния “номер” и Мерилин успява да създаде у Мосби впечатлението, че наистина тя първа научава сензационната новина.

“ Тя помоли Алин да я предружи до дамската тоалетна под предлог, че има някакви менструални проблеми – спомня си Кемпбъл. – Аз, разбира се, не можех да тръгна след тях. Там, на сигурно място, признала, че тя е героинята от календара. Ние всички много се разтроихме, но не можехме да направим нищо.”

Няколко дни по-късно се появява изпълнената със съчувствие статия на Мосби и Мерилин е самото изумление. “И все пак не знам как са ме разпознали” – недоволства тя.

Историята с календара ще се раздухва отново и отново. Скоро голата Мерилин Монро е във всички всекидневни – от единия край на страната до другия – във вид на цветни снимки върху чаши и подноси. Тя измърморва, че не иска образа ù да се превръща в “национална институция”, но го казва така, че никой да не я чуе.

През декември 1953г. една от голите календарни снимки, закупена за 500 долара от неизвестен млад човек на име Хю Хефнър, се появява на новото списание, наречено “Плейбой”. Мерилин краси корицата, но с дрехи. Така, че “Плейбой” може да се похвали, че първата “Приятелка в игрите” или “Хубавица на месеца” е именно Мерилин Монро.

Така Мерилин изиграва ключова роля при тази първа офанзива на Американската сексуална революция. Противно на широко разпространените измислици, обаче, няма нищо вярно в слуховете, че някога си е плащала наема, като се е снимала в порнографски филми.

Скандалната история с голите календари избухва на 13 март 1952 г. През същата пролет Мерилин е обект на масирана реклама. Списание “Life” ù дарява престижната си благословия, обявявайки:

“Най-после се появи нещо истинско – едно очарователно сензационно момиче, което със сигурност ще привлече хора от близо и далече към билетните гишета.”

След това, докато снима “Маймунджилъци”, светът получава най-сигурното доказателство, че се е родила нова звезда – медиите започват да следят здравословното ù състояние.

На 28 април снимките спират, тъй като Мерилин постъпва в болница за операция на апендикса – същата болница в която умира, преди малко повече от година, приятелят ù Джони Хайдн. В операционната една от сестрите се чуди на глас дали Мерилин наистина е блондинка “от горе до долу”. Тъй като не е било така, изрусяването на космите в интимните ù области по-късно е задължение на фризьора ù. Шегите внезапно секват, когато сестрата намира следната бележка, залепена на пациентката:

Много важно. Да се прочете преди операцията.

Скъпи Докторе,

Режете колкото е възможно по-малко. Знам, че ме мислите за суетна, но не е точно така – фактът, че съм жена е важен и означава много за мен. Моля Ви спасете (не знам как да изкажа молбата си), каквото можете – аз съм в ръцете Ви. Вие имате деца и знаете какво означава това- моля ви докторе- знам, че някакси ще успеете! Благодаря Ви – благодаря Ви – за Бога,

Мили Докторе никакво махане на яйчници- още веднъж Ви моля направете каквото можете, за да няма големи белези.

Благодаря Ви с цялото си сърце.

Мерилин Монро

Хирургът, доктор Маркъс Рабуин, вече знаел за желанието на пациентката си да има деца. Съществувала малка вероятност от усложнения в областта на таза и гинекологът стоял до него. Това бил д-р Лион Крон, който от този ден нататък ще се грижи за Мерилин при всичките и опити да роди дете.

Операцията минава леко и звездата се събужда с незначителен белег.

“Когато ù казах, че може да се прибира в къщи – спомня си д-р Рабуин, тя ме погледна жално и промълви:

– Не мога, защото нямам пари да платя сметката на болницата.

Казах ù да се обади в студиото и че те ще се погрижат за това. А тя ме попита:

– Мислите ли, че ще го направят?

След като им се обади, те, разбира се, платиха разноските, а след по-малко от час пред вратата на болницата я чакаше лимузина.”

При цялата си неувереност, от сега нататък вече може да живее като звезда. Лимузината на студиото я закарва в луксазен апартамент с басейн в хотел “Belhear”. Месечният наем е 750$, но сега тя може да си го позволи. На 1 юни 1952г. – на двадесет и шестия и рожден ден, Мерилин получава планини от подаръци и телеграми от холивудския елит. Вечерта тя вечеряла сама, но провела дълъг телефонен разговор с някого в Ню Йорк. Това не е Артър Милър – той все още не е на разположение. Името на мъжа е Джо Димаджио.

6 част

Т

ази част, както и следващите ще ги пропусна, тъй като тяхното създаване би довело единствено до реакции отсреща от рода на „Е тоя е много компетентен, евала!”. Не, шегувам се, ама наистина това не e част от живота на Мерилин, която се различава съществено от тази, горе посочената. Разбира се, това е обобщено твърдение, което използвам, за да освободим по-долу написаното от излишна фактология. Съществени са отношенията на Мерилин и Артър Милър и Джо Димаджио, но по никакъв начин няма да ни помогнат съществено в търсенията ни за начина на про-тичането.

Тук може би трябва вече да поясним що за преди-начало е това съдържимо. Какво е Това преди-начало? Защо Мерилин Монро? Каква е връзката с 11 февруари 1961г., 16:30 часа.

Мерилин Монро е била…

Мерилин Монро е…

Мерилин Монро ще е…

Пламен Петров

Advertisements