Етикети

От Театри

Викът на Добчев към съзналия абортираната вяра на индивида от индивида

„Лазар и Иисус” – проект на Иван Добчев. Сценография и костюми Владимир Славов, музика Асен Аврамов. Участват – Албена Георгиева, Анастасия Ингилизова, Елена Димитрова, Димитър Марков, Христо Петков, Веселин Мезеклиев, Иван Петрушинов, Таньо Маринов, Цветелина Стоименова, Георги Ружичка, Борче Гяковски, Петър Генков и Йовко Кънев

ПЛАМЕН ПЕТРОВ

Преди повече от 1500 години една от най-значимите личности в историята на Православната църква – Св. Йоан Златоуст произнася думите: „Не ми говори, че представлението в театъра е само видимост, но не и действителност. Тази именно видимост е направила мнозина прелюбодейци и много домове разтроила.” Като доказателство на тези думи, най-новият театрален проект на режисьора Иван Добчев (планиран да бъде реализиран на сцената на Драматичен театър Пловдив) – „Лазар и Иисус”, по едноименния апокриф на Емилиян Станев, успя да разтрои дори и Пловдивския митрополит Николай, който определи проекта като „хула срещу православието”, а самия Емилия Станев обяви за „обсебен от Сатаната”. Ето защо в навечерието на Прощалната неделя, в дъното на парк „Заимов” в София, на сцената на ТР „Сфумато”, се роди Добчевият Лазар – за да умре и бъде възкресен, за да стане мъжът не мъж и жената не жена – за да се слеят ведно, за да се стигне до онзи момент, когато на „кривата круша” ще увисне тялото Юдово.

Диалогизирането на текстове от Евангелието е процес, който е вълнувал човешката мисъл не веднъж в хода на историята, а като следствие в края на ІХ и началото на Х век в театралното изкуство се оформя и така наречената литургична драма (auto sacramental). А колкото до определянето на „Лазар и Иисус” като литургична драма, е не само повърхностно, а и невярно, защото този проект съдържа в себе си невъзможността от дефиниция. Този проект е идея за едно ново познание на човека, и като такъв сам напуска съществуващите категории. Една изцяло затворена система, която отвежда до присъщата ни литургична драма, до пълния катарзис – чрез състрадание и страх, към очищение от собствените ни страсти.

Седиш в залата и очите болят, горят. Овъгляваш телата на ангелите в желанието си да разбереш словото им. А там вътре, там вън – световната люлка, лелее Лазаровото тяло. Световната люлка – една орехова черупка, един нова спасителен ковчег. На границата между съня и лудостта героите абортират собствената ни вяра. Давят ни в собственото си познание за света и Бог. Едва достигнали дъното – ни изнасят на горната земя. Камъни и прах. Тишина. Лазар е мъртъв. Безкраен низ от думи. Антифонна вселена (б.а. антифон – богослужебно песнопение в Литургията заимствано от старогръцката драма). „Лазаре, стани!”. Хармония от тела. Няма Бог. Бог е ням. Телата им се сливат. Ведно. Трийсет сребърника в световната люлка. Дюкянчето гори. Ангелите са вече прах. Душите горят. Юда под кривата круша. Надигаш падналия камък. Разцепваш дървото. Сърцето е празно. И се отправяш към мястото, където като дете си слушал щурците и съзерцавал небето.

И ако приемем позицията на Св. Йоан Златоуст, че театърът превръща хората в прелюбодейци, то спектакълът „Лазар и Иисус” на Добчев, превръща зрителя в престъпник на църковността, съхранил в себе си моралът. Онзи морал, който навярно е единственото основание за съществуването на Бог, но не онзи общотретирания, а този заключен, единствено и само, в рамките на разума. И тъй както всичко съществува и принадлежи на света само защото е обусловено от индивида, така и видимостта в „Лазар и Иисус”, а и не само, неизбежно се превръща в действителност. Действителност, която индивидът, като своеобразен носител на света, създава заради изначално присъщата му воля за живот. Воля, която не само е първичността на съзнанието ни, а и първодвигател на божественото – единственият верен път, до което, е детето. Детето, което всеки ден абортираме из себе си, и зачеваме във всяко свое желание. До кога? Може би до момента, когато изпружената от десетките аборти световна утроба рухне върху ни? Може би до минутата, когато от небето ще вали не дъжд, а камъни? Може би до часа, когато божествената ръка ще пусне шепа пръст върху спасителния ни ковчег и слънцето изпадне от хоризонта на детето в нас? Може би…

Advertisements