Етикети

(По  книгата „Към вечния мир“ на Имануел Кант)

Новото, просветителствто при Кант се открива в неговата концепция за „световното гражданско общество“, идеята за „вечния мир“ между държавите, в настояването му за една космополитична система на световнта история. Философия на историята не е възможна извън тази цел, в която се конституира цялото на една  общност. Историята, силата, трябва да съдържа подобряването на света и то не от частите към цялото, а-обратно. Историята се разглежда в отношение към идеята за едно цяло. Създаването на „съвършено гражданско устройство“ зависи от установяването  на „законосъобразни външни отношения между държавите“.

Никой мирен договор не бива да важи за такъж, ако в тайна уговорка съдържа възможност за бъдеща война

Защото тогава тойцби бил просто примирие, отлагане на воените действия, не мир, който означава края на всички враждебни действия. Мислещият човек изпитва мъка, когато пресмята злините, коитое извършил човешкият род. Най-голямата  злина, която измъчва народа, за Кант, се свързва с т.нар. войни. Не толкова с последиците, колкото с непрекъснато нарастващата подготовка за следващата.

Държавата не е имущество. Тя е общество от хора, над което никои друг освен самата тя не може да заповядва и да разполага с него. Независимо от формата си -примитивна, антична, средновековна или съвременна – държавата винаги е призив, който една група от хора отправя към други човешки групи, за да извършат заедно някакво дело. Това дело, независимо от неговите междинни моменти, се заключава в организирането на определен съвместен живот. Държава и проект за живот, програма за действие или поведение на хората са неотделими термини.

Постоянните армии трябва с течение на времето напълно да изчезнат, защото със своята постоянна бойна готовност те непрестанно застрашават други държави с война и подтикват тези същите да се надпреварват в количеството на въоръженята. Тази лекота да се води война, свързана със склонността на властниците към нея, е голяма пречка за вечния мир. Хората не могат да се използват като прости машини и оръдия в ръката на друг (държавата), защото това противоречи на правото на човечеството в нашето собствено лице. Една изтребителна война, при която унищожението може да засегне и двете страни, а с тях и цялото право, остава да има вечен мир само в голямото гробище на човешкия род. Една такава война и средствата, които водят до нея, трябва да бъдат абсолютно забранени.

За Кант състоянето на вечен мир трябва да бъде създадено и това е дълг и равствена задача на политиците и държавниците, която може да се разреши само върху основата на всеобщо законодателство.

Всяко правно устройство, що се отнася до лицата, които то обхваща, е :

1)     Това на хората в един народ според правото на гражданите на държавата;

2)   Това на държавите в отношението им една кум друга според международното право;

3)   Това според правото на гражданите на света. Това подразделение не е произволно, а необходимо по отношение на идеята за вечния мир.

Първи дефинитивен член към вечния мир:

Гражданското устройство във всяка държава трябва да бъде републиканско.

Устройството, установено, първо според принципа на свободата на членовете на едно общество, второ, според основни полжения на зависимостта на всички от едно единствено общо законодателство и, трето, според закона за равенство на същите.

Републиканското устройство, освен честността на произхода си, че е възникнало от чистия извор на правното понятие, има и перспективата за желания резултат, а именно вечният мир. Републиканизмът е държавният принцип на отделяне на изпълнителната власт от законодателната. Кант държи на рзделението на властите – законодателна, изпълнителна,съдебна. Законодателната власт принадлежи на народа. (Кантовото отношение към правата на гражданите в държавата е доста умерено – не признава правото на революция.) Той може законно да се съпротивлява на изпълнителната власт чрез своите представители в парламента. Разбира се, като изхождаме от предпоставката, че те са действително народни представители. Всяка форма на управление, коята не е представителна, е безсмислица, защото законодателят не може да бъде в едно и също лице същевременно изпълнител на своята воля. Затова може да се каже: колкото по-малък е личният състав на държавната власт и колкото по-голямо е нейното представителство, толкова повече държавното устройство отговаря на републиканизма (съвършеното правно устроство).

Международното право трябва да бъде основано върху федерализма на свободни държави

Голямото уважение, което всяка държава отдава на правното понятие, доказва, че у човека се намира моралната заложба да овладее злия принцип у себе си и да очаква това и от другите. Разумът, като най-висша морално законодателствуваща власт, безусловно осъжда войната и вменява в непосредствен дълг мирното състояние. То е съюз на мира и се отличава от мирния договор, който слага край на една война, по това, че се стреми да сложи край на всички войни завинаги. Този съюз няма за цел да придобие някаква държавна власт, а само запазването и гарантирането на свободата на всяка държава поотделно. Обективната реалност на тази идея за федерацията трябва се разпростре постепенно върху всички държави и така да доведе до вечния мир. Кант вярва, че добрият принцип у хората ще надделява и ще се налага, и накрая ще се изгради една държава, която ще осигури на света един вечен мир. Това е правното състояние на федерализма, според едно уговорено и възприето от всички международно право.

Правото на граждните на света трябва да бъде ограничено до условият за всеобщото гостоприемство

Това е право на посещение, валидно за всички хора и на соновата, на което могат да влязат в общество с други по силата на правото на общото владение на земната повърхност. Правото на повърхността принадлежи общо на целия човешки род. Никой не може да придобие такъв мащаб на собственост, че да лиши останалите хора от земно пространство. Една държава нарушава естествените права на човека като жител на Земята, ако напълно му отказва достъпа да своята теритрия. Ако човек не може да получи право за заселване навсякъде, той има безусловното право да пребивава навсякъде.

За гаранцията на вечния  мир се намесва и голямата худойница природа, в чийто механичен ход ясно прозира целесъобразност – от несъгласието на хората да създаде съгласие дори против волята им. Провизорното установяване от природата се състои в това, че тя:

1)     се е погрижила за хората във всички краища на земята да могат да живеят там;

2)   чрез войната ги е разпръснала навсякъде, дори в най-негостоприемните местности, за да ги насели;

3)   чрез войната ги е принудила да встъпят в повече или по-малко законни отношения.

Природата иска непреодолимо правото да получи върховната власт. Това, кото тук се пропусне да се направи, накрая става от само себе си, макар и с много неприятности. Природата си служи с две средства, за да запази народите от смесване и да ги отдели един от друг – различието на езиците и на религиите. Но не с омраза, а чрез тяхното равновесие при най-живо съревнование.

Кант допуска, че федеративното обединение на държавите е в състояние да предотврати войната между тях и, че „търговският дух“,т.е. икономическите връзки между държавите, може да съдейства за установяването и запазването на „благородния мир“. Мисли, които се потвърждават и от съвременната действителност.   По този начин чрез механизма на човешките склонности природата гарантира вечния мир.

Таен член към вечния мир

Един таен член при преговори на публичнто право, разгледан обективно, е противоречие.

Единственият член от този  вид се съдържа в следното:“Максимите на философите върху условията за въможността на публичния мир трябва да се имат предвид от държавите,които са въоръжени за война.“  Кант критикува тайните членове на вечния мир изобщо, като изтъква значението мнението на философите по въпросите за воденето на войната и сключването на мира. (Съсловието на философите не може да бъде заподозряно в злостна пропаганда.)

Несъгласуването между морала и политиката по отношение на вечния мир

Политиката казва: Бъдете умни като змиите“; моралът добавя: „и без притворство като гълъбите“. Ако едното и другото не могат да съществуват заедно в една заповед, то има спор на политиката с морала; но ако все пак двете трябва да бъдат обединени, то понятието за противното е абсурдно; и въпросът, как да се изглади този спор, не може да се поставя като задача.

Богът на морала не отстъпва на бога на силата, защото последният е подвластен на съдбата. Разумът не е достъпно просветен, за да обхване редицата на предопределящите причини, но той ни свети достатъчно ясно за това, което трябва да вършим, за да останем по пътя на дълга и с това за крайната цел.

Желанието на всички хора поотделно – да живеят в законно устройство според принципите на свободата – не е достатъчно за тази цел, а е необходимо и всички заедно да желаят това състояние. Решението на тази трудна задача се изисква, за да се стигне до гражданск общество като цяло.

Но винаги е възможно деспотизиращите моралисти по различен начин да нарушават умението да се управлява държавата. „Използвай удобния случай за самоволно заграбване.“, „Каквото престъпление сам си извършил, например да доведеш народа си до отчаяние и така до бунт, отричай, че е твоя вина.“ , „Разделяй и владей.“(С такива политически максими никой не бива „измамен“, защото те всички са всеобщо известни.) Илюзията, с която мамим себе си и другите, трябва да се разкрие и да се намери върховният принцип, от който произлиза желанието за вечния мир. Трябва да се посочи, че цялото зло, което стои на пътя му, произтича от това, че политическият моралист започва там, където моралният политик с право свършва, и като подчинява по този начин на целта си основните положения, осуетява собственото си намерение да съгласува политиката с морала.

A   основното положение на моралната политика е, че един  народ е длъжен да се обедини в държава единствено според правните понятия за свободата и равенството. И този принцип не се основава на благоразумие, а на дълг.Моралният принцип у човека не угасва никога, а и разумът се развива чрез постоянния напредък на културата. „Истинската политика не може да направи нито крачка, без да е признала върховенството на морала.И макар, че политиката е трудно изкуство, все пак обединяването й с морала не е никакво изкуство, защото моралът разсича възела, който политиката не е в състояние да развърже, когато двете влязат в конфликт помежду си. Правото на човека е свято, колкото и голяма жертва да струва това на господствуващата власт.“

За съгласуването на политиката с морала според трансценденталното понятие за публично право

Това  е следното положение: „Всички максими, които се нуждаят от публичност (за да не пропуснат целта си), се съгласуват едновременно с правото и с политиката“.

Максимите трябва да съответстват на общата цел на обществеността (на щастието), съгласуването с която е истинската задача на политиката. Но те трябва да бъдат в съгласие и с правото на обществеността, защото единствено в него е възможно обединването на целите на всички.

Кант придава на „културата“, разбирана като придобиването на способност за осъществяването на цели, значението на движеща сила на човечеството. И вечният мир не е празна идея,а задача, която непрекъснато се приближава до целта си.

В този проект Кант разработва идеята за вечния мир, а тя се превръща в едно учение за вечния, съвършен мир.

Advertisements