Етикети

Фридрих Ницше

В О Л Я З А В Л А С Т

Том І

—–

I.

Нихилизмът

1. Нихилизмът като следствие от досегашната ценностна интерпретация
на съществуването
tc „1. Нихилизмът като следствие от досегашната ценностна интерпретация
на съществуването“
<!–[if supportFields]><![endif]–>

2.

Какво означава нихилизмът? – Че висшите ценности се обезценяват. Липсва целта. Липсва отговор на въпроса „защо“.

3.

Радикалният нихилизъм е убеждение в абсолютната несъстоятелност на съществуването, когато става дума за висшите ценности, които признаваме; към това се прибавя и прозрението, че нямаме и най-малкото право да допускаме каквато и да било отвъдност или в себе си съществуване на нещата, която би била „божественият“, въплътеният морал.

Това прозрение е следствие от преувеличената „правдивост“; следователно самото то е резултат от вярата в морала.

4.

Какви предимства е предлагала християнската морална хипотеза?

1) Тя е придала на човека абсолютна ценност, противоположно на неговата миниатюрност и случайност в потока на ставането и изчезването;

2) тя е служела като адвокат на бога, доколкото е оставила на света, независимо от страданието и злото, характера на съвършенство, – включително и „свобода“ – злото е изглеждало пълно със смисъл;

3) тя е предполагала в човека знанието за абсолютните ценности и с това му е давала адекватно познание за най-важното;

4) тя е предпазвала човека от това да презира себе си като човек, да се изправи срещу живота, да се разочарова от познанието: била е средство за оцеляване.

In summa: моралът е бил великата противоотрова срещу практическия и теоретическия нихилизъм.

5.

Но сред силите, отгледани от морала, е била правдивостта: в края на краищата тя се обръща срещу морала, открива неговата телеология, неговото пристрастно разглеждане на нещата – и сега прозрението на тази отдавна придобила плът и кръв лъжовност, от която вече се били отчаяли, действува направо като стимул. Сега откриваме в себе си потребности, насадени от дългата морална интерпретация, които сега ни изглеждат като потребност от неистинното; от друга страна, това са същите онези потребности, от които явно зависи ценността, заради която понасяме живота. Този антагонизъм – да не ценим това, което познаваме, и да не бива повече да ценим това, в която бихме искали да се самозалъжем, предизвиква процеса на разлагане.

6.

Това е антиномията:

Докато вярваме в морала, ние осъждаме съществуването.

7.

Висшите ценности, в служенето на които човек би трябвало да живее, особено тогава, когато те му предявяват най-тежки и скъпо струващи изисквания, тези социални ценности – за да се засили тяхното звучене, подобно на божиите заповеди – са били издигнати над човека като „реалност“, като „истинен“ свят, като надежда и грядущ свят. Сега, когато се изяснява нищожният произход на тези ценности, с това и Вселената ни се струва обезценена, тя става „безсмислена“… но това е само междинно състояние.

8.

Нихилистичното следствие (вярата в липсата на ценности) като последица на моралната оценка: – егоистичното ни е опротивяло (дори при прозрението за невъзможността на неегоистичното); – необходимостта ни е опротивяла (дори при прозрението за невъзможността на liberum arbitrium и „интелигибелната свобода“). Виждаме, че не достигаме сферата, в която сме положили своите ценности, но от това другата сфера, в която живеем, по никакъв начин не е повишила ценността си: напротив, ние сме уморени, защото сме изгубили главната си подбуда. „Засега напразно!“

9.

Песимизмът като предварителна форма на нихилизма.

10.

А. В какво се състои песимизмът като сила? В енергията на неговата логика, като анархизъм и нихилизъм, като аналитика.

B. В какво се състои песимизмът като падение? Като изнежване, като космополитична чувственост, като „tout comprendre“ и историзъм.

– Критичното напрежение: крайностите излизат на преден план и получават превес.

11.

Логиката на песимизма, какво я води до краен нихилизъм. – Понятието лишеност от ценности, безсмисленост: доколко моралните оценки се крият зад всички останали високи ценности.

– Резултатът: моралните ценностни съждения са обвинителни присъди, отрицания; моралът е защита от волята за съществуване…

12.

Срутване на космологичните ценности<!–[if supportFields]>tc „Срутване на космологичните ценности“<![endif]–><!–[if supportFields]><![endif]–>

А.

Нихилизмът като психологично състояние трябва да настъпи, първо, след като сме търсели във всичко, което се извършва, „смисъл“, какъвто там липсва: в края на краищата търсещият губи присъствие на духа. Тогава нихилизмът е осъзнаване на дългото губене на сили, мъка от „напразността“, неувереност, липса на възможност да си починем по някакъв начин, да се успокоим на нещо – срам от самия себе си, като че ли твърде много сме се лъгали… Търсеният смисъл би могъл да се състои в следното: „Осъществяване“ на някакъв висш нравствен канон във всичко извършващо се, на нравствен световен ред; или нарастване на любовта и хармонията в отношенията между живите същества; или приближаване до състоянието на всеобщо щастие; или поне устремяване към състоянието на всеобщото „нищо“ – целта сама по себе си вече е някакъв смисъл. Общо за всички тези родове представи е предположението, че нещо трябва да бъде достигнато от самия процес: – и ето че се появява съзнанието, че посредством ставането нищо не се постига, нищо не се придобива… Следователно разочарованието от привидната цел на ставането е причина за нихилизма: разочарованието по отношение на напълно определената цел или въобще съзнаването на несъстоятелността на всички съществуващи до този момент хипотези на целта, обхващащи целия път на „развитие“ (човек вече не е сътрудник, да не говорим за център на възникването).

Като психологическо състояние нихилизмът настъпва, второ, тогава, когато във всичко, което се извършва, и зад всичко, което се извършва, се предполага някаква цялост, систематизиране, дори организиране: така че душата, която жадува за възхищение и благоговение, се опиянява от общата представа за някаква висша форма на власт и управление (ако това е душата на логик, то са достатъчни само абсолютна последователност и реална диалектика, за да се примири с всичко…). Някакво единство, някаква форма на „монизъм“: и като следствие от тази вяра – човекът, който се чувствува в тясна връзка и в дълбока зависимост от някакво безкрайно превишаващо го цяло – нещо като modus на божеството… „Благото на цялото изисква самопожертвуване на отделния индивид“… и изведнъж – такова „цяло“ няма! Всъщност човек губи вяра в своята ценност, ако чрез него не действува безкрайно ценното цяло: иначе казано, той е измислил това цяло, за да може да вярва в своята собствена ценност. Нихилизмът като психологическо състояние има също така и една трета, последна форма. Ако приемем за дадени двете прозрения, че чрез ставането нищо не трябва да се цели и че зад цялото ставане няма такова велико единство, в което индивидът би могъл окончателно да се потопи като в стихията на висшата ценност, то единствен изход остава възможността да се осъди целият този свят на ставането като заблуждение и в качеството на истински да се измисли един нов свят, отвъд нашия. Но веднага щом човек осъзнае, че този нов свят е създаден от него само по силата на психологическите му нужди и че той определено не е имал за това никакво право, възниква последната форма на нихилизма, която съдържа в себе си неверието в метафизичния свят, – и която си забранява вярата в истинския свят. От тази гледна точка реалността на ставането се признава за единствена реалност и се забраняват каквито и да било околни пътища към скритите светове и лъжливите божества – но, от друга страна, този свят, който човек вече не иска да отхвърля, става непоносим…

– Какво всъщност се е случило? Чувството за ценностна лишеност е било постигнато, когато човек е разбрал, че нито чрез понятието „цел“, нито чрез понятието „единство“, нито чрез понятието „истина“ може да бъде изтълкуван цялостният характер на съществуването. Нищо не се цели и не се постига по този начин; липсва всеобемащото единство в множествеността на извършващото се: характерът на съществуването не е „истинен“, а лъжлив… в края на краищата нямаме повече основание да се убеждаваме в съществуването на истинския свят… Накратко: категориите „цел“, „единство“, „битие“, с помощта на които придадохме на света ценност, отново ни се отнемат – и светът сега изглежда обезценен

В.

Да допуснем, че сме узнали до каква степен светът не може повече да се тълкува посредством тези три категории и че след това прозрение светът започва да губи за нас своята ценност – в такъв случай трябва да си зададем въпроса откъде произхожда нашата вяра в тези три категории, – да се опитаме, макар това да е невъзможно, да ги лишим от нашето доверие! Ако успеем да обезценим тези три категории, тогава доказателството за тяхната неприложимост към цялото (das All) ще престане да бъде основание за обезценяване на това цяло.

– Резултатът: вярата в категориите на разума е причина за нихилизма, – измервахме ценността на света с категории, които се отнасят за един чисто измислен свят.

– Краен резултат: всички ценности, чрез които досега първо се опитвахме да придадем на света ценност, а след това предвид тяхната неприложимост към него го обезценихме – всички тези ценности, разгледани психологически, са резултат от определени утилитарни перспективи, които имат предвид поддържането и засилването на представите за човешкото господство и само лъжливо са проецирани в същността на нещата. Това е все същата хиперболична наивност на човека: да полага себе си като смисъл и ценностна мяра на нещата…

13.

Нихилизмът представлява патологично междинно състояние (– патологично е огромното обобщение, заключението за почти пълната липса на смисъл –): било то защото продуктивните сили нямат все още нужната мощ, било защото декадансът още се бави и помощните му средства все още не са изобретени.

Предпоставка за тази хипотеза: – Не съществува никаква истина; не съществуват абсолютни свойства на нещата, няма „неща в себе си“. Това само по себе си е само нихилизъм и при това най-крайният. Той вижда ценността на нещата именно в това, че на тези ценности не съответствува и не е съответствувала никаква реалност, а че те представляват само симптом на силата от страна на установяващите ценностите, едно опростяване в името на живота.

14.

Ценностите и тяхното изменение се намират във връзка с нарастване силата на субекта на ценностното полагане.

Мярата на неверие и допустима свобода на духа като израз на растежа на силата.

„Нихилизмът“ като идеал за висше могъщество на духа, за препълнения живот, отчасти разрушителен, отчасти ироничен.

15.

Какво е вярата? Как възниква тя? Всяка вяра е приемане на нещо за истинно (Fuer-wahr-halten).

Крайната форма на нихилизма би бил възгледът, че всяка вяра, всяко признаване на нещо за истинно са необходимо лъжливи, защото истинният свят просто не съществува. Следователно това е илюзия на перспективата, чийто произход лежи в нас самите (доколкото ние непрекъснато имаме нужда от един по-тесен, по-съкратен, по-опростен свят).

– А после, че мерило на нашите сили е това до каква степен можем, без да загинем от това, да признаем тази илюзорност и тази необходимост от лъжа.

Дотолкова този нихилизъм като отхвърляне на истинния свят, на битието, би могъл да бъде божествен начин на мислене.

16.

Дори и да сме „разочаровани“, то това не е по отношение на живота, ние само сме си отворили очите за „желателностите“ от всеки вид. С насмешлива злоба ние гледаме на онова, което се нарича „идеал“; презираме себе си само заради това, че невинаги можем да потиснем оня абсурден подтик, наречен „идеализъм“. Лошият навик е по-силен от злобата на разочарования.

17.

До каква степен нихилизмът на Шопенхауер все още е следствие от същия идеал, който е създал християнският теизъм. – Степента на сигурност по отношение на висшите желателни императиви, висшите ценности, висшето съвършенство е била толкова голяма, че философите са изхождали от нея априорно, като от абсолютна увереност: „бог“ е на върха като дадена истина. „Уподобяване с бога“, „сливане с бога“ – в продължение на хиляди години това са били най-наивните и най-убедителните желателни императиви, „желателности“ (– но онова, което убеждава, не става затова истинно: то е просто убедително. Бележка за магарета).

Разучихме се да виждаме зад тази конструкция от идеали също така и реалността на персоната: станахме атеисти. Но нима се отрекохме от самия идеал? – Последните метафизици по същество все още именно в него търсят действителната „реалност“, „нещото в себе си“, по отношение на което всичко останало е само привидно. Тяхна догма е, че предвид явното несъответствие на нашия феноменален свят на споменатия идеал, този свят не е „истинен“ – и дори в основата си не възхожда към онзи метафизичен свят като към своя причина. Безусловното, доколкото е онова висше съвършенство, не може да служи като основа за всичко обусловено. Шопенхауер, който е искал [да докаже] обратното, е трябвало да мисли тази метафизична основа като нещо противоположно на идеала, като „зла, сляпа воля“; като такава тя е можела след това да стане онова „явяващо се“, което се открива в света на явленията. Но самият той с това все още не се е отказвал от абсолютността на идеала, само се е промъкнал…

(Хипотезата за „умопостигаемата свобода“ е изглеждала необходима на Кант, за да снеме от ens perfectum отговорността за качествената определеност (So-und-So-Sein) на този свят, с две думи – за да обясни злото и греха: скандална логика за един философ…)

18.

Най-общият признак на съвременната епоха: невероятно падане на достойнството на човека в неговите собствени очи. Той дълго време е център и трагичен герой на съществуването изобщо; после е загрижен поне за това да докаже родството си с решаващата и ценна в себе си страна на битието – така постъпват всички метафизици, които искат да запазят достойнството на човека с вярата в това, че моралните ценности са кардинални ценности. Който се разделя с бога, толкова по-здраво се държи за вярата в морала.

19.

Всяко чисто морално полагане на ценностите (например будисткото) завършва с нихилизма: това трябва да се очаква и за Европа! Мислят да се измъкнат само с морализъм без религиозна основа: но това е неизбежният път към нихилизма. – В религията липсва принудата да се разглеждаме като установители на ценности.

20.

Въпросът на нихилизма „защо?“ произхожда от досегашния навик, по силата на който целта е изглеждала установена, дадена отвън, като изискване – а именно от някакъв свръхчовешки авторитет. След като вече сме се отучили да вярваме в този авторитет, все още по силата на стария си навик търсим друг авторитет, който би могъл да говори безусловно и би могъл да ни определя задачите и целите. Сега авторитетът на съвестта излиза на първа линия (колкото е по-освободен от теологията, толкова по-императивен става моралът) като компенсация за загубата на личния авторитет. Или пък авторитетът на разума. Или общественият инстинкт (стадото). Или, накрая, „историята“ с някакъв иманентен дух – история, която има цел в себе си и на която можем свободно да се оставим. Бихме искали да избегнем необходимостта на волята, риска да си поставяме цел на самите себе си, бихме искали да свалим от себе си отговорността (бихме приели фатализма). В крайна сметка: щастие и, с известна доза тартюфщина, щастие за болшинството.

Казваме си:

1) изобщо не е нужна определена цел;

2) невъзможно е да се предвиди тя.

Точно сега, когато има нужда от волята в нейната висша сила, тя е най-слаба и най-малодушна. Абсолютно недоверие към организаторската способност на волята за цяло.

21.

Съвършеният нихилист. – Окото на нихилиста идеализира по посока на грозното, твори предателство по отношение на собствените си спомени: то ги пренебрегва, оставя ги да повехнат; не ги пази от онази мъртвешки бледа боя, с която безсилието залива всичко минало и далечно. И онова, което той не прави по отношение на самия себе си, не го прави и по отношение на миналото на цялото човечество: той го оставя да пропадне.

22.

Нихилизъм. Той е двузначен:

А. Нихилизъм като признак за повишената мощ на духа: активен нихилизъм.

В. Нихилизъм като падение и регрес на мощта на духа: пасивен нихилизъм.

23.

Нихилизмът е едно нормално състояние.

Той може да бъде показател за сила: мощта на духа може да нарасне толкова, че сега съществуващите цели („убеждения“, кредо) да престанат да й съответствуват (вярването като цяло изразява именно принудителността на някои условия за съществуване, подчинението на авторитета на тези условия, при които човешкото същество благоденствува, расте, придобива власт…); от друга страна, нихилизмът е показател за недостига на сила, на способност отново творчески да си поставим някаква цел, някакво „защо“, – нова вяра.

Той достига максимума относителна сила като насилие, насочено към разруха: като активен нихилизъм.

Неговата противоположност би бил умореният нихилизъм, загубил своята настъпателност; неговата най-знаменита форма е будизмът като пасивен нихилизъм, като знамение за слабост: силата на духа може да бъде толкова изтощена, че всички съществуващи до този момент цели и всички ценности повече не й съответствуват и вече не предизвикват вяра в себе си, че синтезът на ценности и цели (върху който се крепи цялата мощна култура) се разпада и отделните ценности се опълчват една срещу друга (разложение), че само всичко утешаващо, изцеляващо, успокояващо, заглушаващо излиза на преден план, прикрито под различни маски: религиозна или морална, политическа или естетическа и т.н.

24.

Нихилизмът е не само размисъл над „безполезността!“ и не само вяра в това, че всичко е достойно за гибел: той самият помага, самият той погубва. Това може и да не е логично, но нихилистът не вярва в нуждата да бъде логичен… Това е състояние на силните умове и воли: за такива не е възможно да спрат на не-то като на отвлечена присъда, не-то като деяние произлиза от тяхната природа. Това, което с присъда се обявява за нямащо право на съществувание, след това действие се довежда до несъществуване.

25.

Към генезиса на нихилиста. – Едва по-късно се появява мъжеството за това, което вече знаеш. Едва неотдавна признах, че до този момент в основата си съм бил нихилист: енергията и безгрижието, с които успешно се движех в своя нихилизъм, скриваха от мен този основен факт. Когато вървиш към някаква цел, мислиш, че „безцелността като такава“ не може да бъде твоя основна догма.

26.

Песимизмът на хората на енергичното дело: „Защо“, явяващо се след страшна борба, дори победа. Има нещо, което е стотици пъти по-важно от въпроса дали на нас ни е добре или зле – това е основният инстинкт на всички силни натури, а оттук и отношението към въпроса за това дали на другите им е добре или зле. С други думи, възможна е някаква цел, заради която без колебание правим човешки жертви, тръгваме срещу всички опасности, нагърбваме се с всичко лошо, дори с най-лошото: великата страст.

2. По-нататъшни причини на нихилизма<!–[if supportFields]>tc „2. По-нататъшни причини на нихилизма“<![endif]–><!–[if supportFields]><![endif]–>

27.

Причини за нихилизма: 1) липсва висшият вид, т.е. този, чиято неизтощима мощ и плодотворност поддържат у човечеството вярата в човека. (Достатъчно е да си спомним колко много дължим на Наполеон: почти всички висши надежди на това столетие.)

2) Низшият вид: („стадото“, „масата“, „обществото“) е отвикнал от скромността и раздува потребностите си до космически и метафизични ценности. С това целият живот се вулгаризира: доколкото властвува именно масата, тя тиранизира изключенията, така че последните губят вяра в себе си и стават нихилисти.

Всички опити да се измислят по-висши типове са претърпели неуспех („романтиката“; художникът, философът; срещу опита на Карлайл да им припише висши морални ценности).

Противоборство по отношение на висшите типове като резултат.

Падение и несигурност на всички висши типове. Борба срещу гения („народна поезия“ и т.н.). Състрадание спрямо низшите и страдащите като мащаб за величието на душата.

Няма философ, който да е тълкувател на делото, а не само излагател на същото в друга форма.

28.

Непълният нихилизъм, неговите форми: ние живеем сред тях.

Опити да се избегне нихилизмът, без да преоценяваме досегашните ценности; те водят до обратен резултат, изострят проблема.

29.

Начини за самозаглушаване. – В дълбините на сърцето си не знаем къде е изходът. Пустотата. Опит това състояние да се преодолее чрез опиянение; опиянението като музика, опиянението като твърдост по време на трагичната самонаслада от гибелта на най-благородното, опиянението като сляпо и мечтателно увлечение по отделни личности и епохи (като омраза и т.н.). – Опит да се работи, без да се мисли, като оръдие на науката (умение да си намираме редица дребни наслади между другото и в процеса на познание (скромност по отношение на самия себе си); отказ от обобщения, отнасящи се до самите нас, извисяващ се до някакъв патос; мистика, сладострастна наслада от вечната пустота; изкуство „заради самото него“ („le fait“1, „чистото познание“ като наркотик срещу отвращението от самия себе си; някаква постоянна работа, някакъв малък, глупав фанатизъм; всички средства в безпорядък, болест, предизвикана от общата неумереност (разпътицата убива удоволствието).

1) Слабост на волята като резултат.

2) Крайната гордост и унижението от съзнаването на дребните слабости се усещат в контраст.

30.

Идва времето, когато ще трябва да заплатим за това, че цели две хилядолетия сме били християни: загубили сме устойчивостта, която ни е давала възможност да живеем, известно време не сме в състояние да съобразим накъде да тръгнем. Стремглаво се втурваме към най-противоположни оценки с толкова голяма енергия, която винаги се е пробуждала в човека при такова крайно надценяване на човека.

Сега всичко е от горе до долу лъжа, „дума“, всичко е объркано, слабо или свръхнапрегнато:

а) прави се опит за някакво земно решаване на въпроса, но в същия смисъл, в смисъл на крайното тържество на истината, любовта, справедливостта (социализъм: „равенство на личността“);

b) по същия начин се прави опит да се задържи моралният идеал (като се предоставя първо място на неегоистичното; на самоотричането, на отказа от воля);

с) прави се опит да се задържи „отвъдното“, макар и само като антилогичен Х; но то незабавно бива тълкувано така, че от него да може да се извлече някакво метафизично утешение в стария стил;

d) опитват се от извършващото се да изведат наличието на божественото водачество в стария стил, награждаващо, наказващо, възпитаващо, водещо към подобряване на реда на нещата;

е) както и преди се вярва в доброто и злото, така че победата на доброто и унищожаването на злото се възприема като задача (това е характерно за англичаните: типичен случай е плоският ум на Джон Стюарт Мил);

f) презрение към „естествеността“, към въжделението, към егото; опит да се разбере дори висшата духовност и изкуството като следствие на отричането от своята личност и като dйsin tйressement;

g) на църквата е предоставено правото все още да се намесва във всички съществени преживявания и основни моменти от живота на отделните хора, за да им даде освещение, висш смисъл: все още имаме „християнска държава“, „християнски брак“.

31.

Имало е по-мислещи и по-изпълнени с мисъл времена от нашето, времена, като например онова, през което се е появил Буда; тогава самият народ, след столетия стари спорове между сектите, в края на краищата толкова дълбоко се заблудил в лабиринта на философските мнения и учения, както някога европейските народи в тънкостите на религиозната догма. „Литературата“ и пресата най-малко от всичко могат да ни съблазнят да имаме високо мнение за „духа“ на нашето време: милиони спиритисти и християнството с различни акробатични номера, ужасяващи по своето безобразие, характерно за всички английски изобретения, ни дават най-добрите гледни точки.

Европейският песимизъм е още в самото си начало – свидетелство срещу него самия: – при него все още липсва онзи огромен, застинал копнеж на погледа, в която се отразява Нищото и който той е притежавал някога в Индия; в него все още има твърде много „направено“, а не „станало“, твърде много песимизъм на учените и поетите; смятам, че една значителна част в него е измислена и добавена; „причинена“, без да бъде „причина“.

32.

Критика на досегашния песимизъм. – Отклоняване на евдемонологичните гледни точки като последно свеждане към въпроса: какъв смисъл има това? – Редукция на помрачаването.

Нашият песимизъм: светът не струва Това, както вярвахме, – самата ни вяра толкова е повишила стремежа ни към познание, че днес вече трябва да го кажем. Преди всичко по този начин той е по-малко ценен: така го усещаме от най-близко, само в този смисъл сме песимисти, т.е. доколкото твърдо сме решили безкомпромисно да признаем тази преоценка и да престанем по старому да се успокояваме и самозалъгваме по всевъзможни начини.

Точно с това ние намираме патоса, който ни тласка към търсенето на нови ценности. In summa: светът би могъл да притежава несравнимо по-голяма ценност, отколкото сме допускали; трябва да се убедим в наивността на нашите идеали, в това, че ние, може би, съзнавайки, че даваме на света най-висшето тълкуване, не сме дали на нашето човешко съществуване съразмерната му оценка.

Какво е обожествено? – Инстинктите на ценността в рамките на общината (онова, което е правело възможно нейното запазване).

Какво е оклеветено? – Онова, което е разделяло висшите хора от низшите, нагоните, създаващи пропасти.

33.

Причини за появата на песимизма:

1) това, че най-могъщите и изпълнени с бъдеще нагони на живота досега са били оклеветявани, така че над живота е надвиснало проклятие;

2) това, че нарастващата храброст и все по-смелото недоверие на човека схващат неотделимостта на тези инстинкти от живота и се изправят срещу него;

3) това, че просперират само посредствените, които изобщо не чувствуват конфликта, че по-висшият вид се изражда и като продукт на израждането застава срещу себе си, че, от друга страна, посредствените, изтъквайки се като цел и смисъл на живота, негодуват (– че никой не може вече да отговори на въпроса „защо“ –);

4) това, че издребняването, болезнеността, неспокойствието, прибързаността, суетата постоянно нарастват, че представянето (Vergegenwдrtigungбукв. осъвременяването) на цялата тази суматоха, на така наречената „цивилизация“, става все по-лесно, че отделните индивиди пред лицето на тази ужасяваща машинария се отказват [от борбата] и се покоряват.

34.

Съвременният песимизъм е израз на безполезността на съвременния свят, – не на света и на съществуването.

35.

„Превесът на страданието над удоволствието“ или обратното (хедонизъм): двете тези учения са вече самите пътепоказател към нихилизма…

Защото тук и в двата случая не се предполага някакъв друг последен смисъл освен явленията удоволствие и неудоволствие.

Но така говорят онези хора, които повече не смеят да положат някаква воля, намерение или смисъл, за всички по-здравомислещи хора цялата ценност на живота не се определя само от мярката на тези второстепенни явления. Възможен би бил превес на страданието и – независимо от това – могъща воля, утвърждаване на живота, потребност от този превес.

„Не си струва да се живее“, „покорност“; „каква цел имат тези сълзи?“ – това е безсилен и сантиментален начин на мислене. „Un monstre gai vaut mieyx qu’un sentimental ennuyeux.“

36.

Философският нихилист е убеден, че всичко ставащо е безсмислено и напразно; и не трябва да има безсмислено и напразно битие. Но откъде се взима това „не трябва“? Откъде обаче човек взима този смисъл, тази мяра? Всъщност нихилистът предполага, че наблюдаването на такова безполезно, безплодно битие трябва да доведе философа до състояние на неудовлетвореност, да предизвика у него чувството на душевна пустота и отчаяние. Такова прозрение противоречи на нашата изтънчена чувствителност като философи. То стига в края на краищата до следната нелепа оценка: характерът на битието би трябвало да доставя удоволствие на философа, след като (това битие) иска да съществува по право…

Лесно е обаче да се разбере, че в пределите на ставащото удоволствието и неудоволствието могат да имат само смисъл на средства; остава да се попита дали бихме могли въобще да видим „смисъла“, „целта“, и дали въпросът за „безсмислието“ или за неговата противоположност е неразрешим.

37.

Развитие на песимизма в нихилизъм. – Денатурализиране на ценностите. Схоластика на ценностите. Отвлечените, идеалистически ценности, вместо да господствуват над действието (Thun) и да го ръководят, се насочват осъдително срещу него.

Противоположности, заели мястото на естествените степени и рангове. Омраза към йерархизирането. Противоположностите съответствуват на епохата на господство на простолюдието, защото по-лесно се схващат.

Отхвърленият свят се противопоставя на изкуствено издигнатото „истинно, ценно“. – Накрая: човек открива от какъв материал е бил построен „истинният свят“: сега му остава само „отхвърленият“ свят и приписва това висше разочарование за сметка на неговата негодност.

С това нихилизмът е тук: остават ни само съдещите ценности – и нищо повече!

Тук възниква проблемът за силата и слабостта:

1) слабите загиват при това;

2) по-силните унищожават онова, което все още е цяло;

3) най-силните преодоляват съдещите ценности.

Всичко заедно съставя трагичната епоха.

3. Нихилистичното движение като израз на декаданса<!–[if supportFields]>tc „3. Нихилистичното движение като израз на декаданса“<![endif]–><!–[if supportFields]><![endif]–>

38.

В последно време много се злоупотребява с една случайна и във всички отношения неподходяща дума: навсякъде говорят за „песимизма“, води се борба около въпроса, на който трябва да се намери отговор: кой е прав – песимизмът или оптимизмът.

Не беше разбрано това, което като че ли бе пред очите ни, а именно – че песимизмът не е проблем, а симптом, че въпросът за това кое е по-добро – битието или небитието, сам по себе си е вече болест, признак на падението, идиосинкразия.

Нихилистичното движение е само израз на физиологическия декаданс.

39.

Да се разбере: – Че всеки упадък и заболяване непрекъснато са взимали участие в работата по създаването на общи оценки; че в получилите господство оценки декадансът е намерил дори известно надмощие; че се налага да се борим не само срещу реалните последствия от съвременния ужас на израждането, но и че целият досегашен декаданс все още не е изиграл своята роля, т.е. продължава да живее. Подобно общо отклонение на човечеството от неговите коренни инстинкти, подобен цялостен декаданс на ценностните съждения е въпрос par excellence, истинската загадка, която животното „човек“ задава на философа.

40.

Понятието „декаданс“.Отпадането, упадъкът, изключването сами по себе си не са нещо, което може да бъде осъдено: те са необходимо следствие от живота, от жизнения ръст. Появата на декаданса е също толкова необходима, колкото всяко изкачване и постъпателно движение в живота: ние не притежаваме властта да го отстраним. Разумът иска противното – да му бъде признато неговото право.

Позор за всички социалистически систематици е, че смятат за възможно съществуването на условия и обществени групировки, при които пороците, престъпленията, проституцията, нуждата няма да съществуват и да нарастват. Но всъщност това значи да се осъди животът… Обществото не може по своя собствена воля да остане младо. И дори и по време на най-големия си разцвет то отделя най-различни нечистотии и отпадъци. Колкото по-решително и по-смело действува обществото, толкова по-богато е то на неуспехи и неуспели, толкова по-близо се намира до своето падение… Институциите не могат да го спасят от старостта. И от болестта също. И от порока.

41.

Основно прозрение за същността на декаданса: това, в което досега виждаха негови причини, са негови следствия.

С това се променя цялата перспектива на моралния проблем.

Цялата морална борба срещу порока, разкоша, престъпленията, дори срещу болестта изглежда наивна, оказва се излишна: – няма „подобряване“ (срещу разкаянието).

Самият декаданс не е нещо, с което трябва да се води борба: той е абсолютно необходим и присъщ за всяка епоха и всеки народ. Онова, срещу което трябва да се води борба с всички сили, е пренасянето на заразата върху здравите части на организма.

Прави ли се това? Прави се точно обратното. С оглед на хуманността човек се грижи само за това.

– Как се отнасят към този основен биологически въпрос досегашните висши ценности? Философията, религията, моралът, изкуството и т.н.

(Лекарството: например милитаризмът, започвайки от Наполеон, който е виждал в лицето на цивилизацията своя естествен враг.)

42.

Това, което досега е било смятано за причина на израждането, е негово следствие.

Но също така и онова, което се е смятало за лекарство против израждането, е само палиатив срещу някои негови действия: излекуваните са само (особен) тип дегенерати.

Следствия от декаданса: порок – порочност; болест – болезненост; престъпление – престъпност; целибат – стерилност; хистеричност – отслабване на волята; алкохолизъм; песимизъм; анархизъм; морална свободия (също и духовна). Клеветници, хора, подкопаващи основите, съмняващи се във всичко, разрушители.

43.

Към понятието „декаданс“.

1) Скепсисът е едно от следствията на декаданса; също и разюздаността на духа.

2) Развалата на нравите е следствие от декаданса (слабост на волята, нужда от силни възбуждащи средства…)

3) Методите за лечение, психологически и морални, не променят хода на декаданса, не го задържат, физиологически те са нула: –

Осъзнаването на огромната нищожност на тези мними „реактиви“; те са форми на наркотизиране срещу някои фатални явления следствия; те не прогонват навън морбидния елемент; често са героични опити да се унищожи човекът на декаданса, да бъде сведена до минимум вредата, която той нанася.

4) Нихилизмът не е причина, а само логика на декаданса.

5) „Добрият“ и „лошият“ са само два типа декаданс: те се дължат един за друг във всички основни феномени.

6) Социалният въпрос е следствие от декаданса.

7) Болестите и преди всичко болестите на нервите и главата са показатели за това, че липсва отбранителната сила на силната природа; за същото говори и крайната възбудимост, в резултат на която удоволствието и неудоволствието стават първостепенни проблеми.

44.

Най-общите типове декаданс:

1) вярвайки, че взима лекарство, човек избира това, което ускорява процеса на изтощаване; тук спада християнството (за да назовем най-големия случай на погрешно схващащия инстинкт); – тук спада и „напредъкът“.

2) загуба на съпротивителни сили срещу дразненията – случаят определя всичко: преживяванията загрубяват, преувеличават се до „чудовищни размери“… „обезличаване“, разпадане на волята; – към това се отнася цял род морал – алтруистичният морал, онзи, който говори за състраданието; най-същественото в него е слабостта на личността, в резултат на което тя е съзвучна (mitklingt) и като изопната струна непрекъснато трепти…

3) смесват се причина и следствие: в декаданса не се вижда физиологичният феномен и в неговите следствия се търси и намира истинската причина за лошото самочувствие; тук спада целият религиозен морал…

4) човек жадува за такова състояние, в което няма повече страдание: фактически животът се възприема като причина на всяко зло, – несъзнатите, безчувствени състояния (сън, безсъзнание) са несравнимо по-ценни от осъзнатите; оттук известна методика

45.

Към хигиената на „слабите“. – Всичко, което се прави в състояние на слабост, търпи неуспех. Поука: нищо да не се прави. Но точно в това е бедата, защото именно силата да се остави всяко дело, да не се реагира, под влияние на слабостта е достигнала най-болезненото си състояние: че човек реагира най-бързо и най-сляпо именно тогава, когато съвсем не е трябвало да реагира…

Силата на една натура се състои в изчакването и отсрочването на реакцията; известна адиафория също така й е свойствена, както на слабостта – несвободата на противодействието, внезапността, неспособността да се потисне „действието“… Волята е слаба: и рецептата как да се предпазим от глупости би била да притежаваме силна воля и да не правим нищоcontradictio. Един вид саморазрушение, инстинктът за самосъхранение е компрометиран… Слабият вреди сам на себе си… Това е типът на декаданса.

Фактически намираме огромно обмисляне на практиките за провокиране на безметежността. До тази степен инстинктът е по правилни следи, защото е по-полезно да не се прави нищо, отколкото да се прави нещо…

Всички практики на ордените, на самотните философи, на факирите са повлияни от правилната оценка, че определен род хора извличат за себе си повече полза, когато поставят пред себе си колкото може повече препятствия за действието –

Облекчаващи средства: абсолютно послушание, машинални действия, изолиране от хората и предметите, които биха изисквали незабавно решение и действие.

46.

Слабост на волята: това е едно сравнение, което може да предизвика заблуждение, защото няма никаква воля и следователно няма нито силна, нито слаба воля. Многообразието и разпокъсаността на подтиците, липсата на обединяваща ги система има за резултат „слабата воля“; тяхната координация под господството на един отделен [подтик] резултира в „силната воля“; – в първия случай е налице колебание и липса на устойчивост, във втория – прецизност и яснота на насоката.

47.

Това, което се наследява, е не болестта, а склонността към заболяване: безсилието в съпротивата срещу опасността от вредни нашествия и т.н.; пречупената сила за съпротива; изразявайки се моралистично: покорност и смирение пред врага.

Задавал съм си въпроса дали всички тези висши ценности на досегашната философия, морал и религия не могат да бъдат сравнени с ценностите на дистрофиците, душевноболните и неврастениците: те представляват, макар и в по-мека форма, същото зло…

Ценността на всички болезнени състояния се състои в това, че като под увеличително стъкло те показват известни нормални, но зле различими в нормален вид състояния.

Здравето и болестта не се различават по същество, както мислят древните лекари и дори днес някои практици. Не бива да се правят от тях различни принципи и същности, които спорят за живия организъм и го превръщат в арена за своите борби. Това са глупости и празни приказки, които не водят до нищо. Фактически между тези два рода съществуване има само разлика по степен: преувеличението, диспропорцията, дисхармонията в съотношенията на нормалните феномени конституират болестното състояние (Клод-Бернар).

Доколкото „злото“ може да бъде разглеждано като преувеличение, дисхармония, диспропорция, дотолкова и „доброто“ може да бъде предпазна диета срещу опасността от преувеличение, дисхармония и диспропорция.

Наследствената слабост като доминиращо чувство: причина за висшите ценности.

NB. Човек иска слабостта: защо?… Най-често защото е необходимо слаб.

Отслабването като задача: отслабването на въжделенията, на чувството за наслада и нeудоволствие, на волята за власт, на чувството на гордост, на желанието да се притежава, и то да се притежава колкото може повече; отслабването като смиреност; отслабването като вяра; отслабването като отвращение и срам пред всичко естествено; като отрицание на живота, като болест и обикновена слабост… отслабването като отказ от отмъщението, от съпротивата, от враждата и от гнева.

Неправилният подход при лечението: човек иска да победи слабостта не чрез systиme fortifiant1, а чрез някакво оправдание и морализиране: т.е. чрез някакво тълкуване

– Смесването на двете напълно различни състояния: например на спокойствието на силата, което по същество е въздържане от реакции (типът на боговете, които не се трогват от нищо), и спокойствието на изтощението, застиналостта, достигаща до анестезия. Всички философско-аскетични процедури са насочени към второто, но всъщност имат предвид първото… тъй като приписват на постигнатото състояние предикати, сякаш е достигнато някакво божествено състояние.

48.

Най-опасното недоразумение. – Съществува понятие, което явно не допуска смесване и двузначност: това е понятието изтощение. То може да бъде придобито, но може и да бъде наследствено – във всеки случай то променя аспекта на нещата, ценността на нещата

В противоположност на този, който от пълнотата, която той представя и чувствува, недоброволно се отдава на нещата и ги вижда по-пълни, по-могъщи, с по-големи бъдещи възможности, – който винаги може да дарява, – изтощеният омаловажава и омърсява всичко, което вижда, – той обеднява ценността: той е вреден…

Тук като че ли не може да има грешка: въпреки това историята съдържа ужасяващия факт, че изтощените винаги са били смесвани с преизпълнените (с живот), а преизпълнените (с живот) – с най-вредните.

Бедният на живот, слабият, още повече обеднява живота; богатият на живот, силният, го обогатява. Първият е паразит, вторият – даряващ… Как е възможно смесването им?…

Когато изтощеният се е появявал с брадата на висшата активност и енергия (в моменти, в които израждането е предизвиквало ексцес на духовно или нервно разтоварване), тогава са го смесвали с богатия… Той е будел страх… Култът към слабоумния винаги съвпада с култа към жизнено богатия, към могъщия. Фанатикът, маниакът, религиозният епилептик, всички ексцентрични са били възприемани като висши типове на властта, като божествени.

Този вид сила, която възбужда страх, се е почитала предимно като божествена: тук е бил изходният пункт на авторитета, тук човек е тълкувал, слушал и търсел мъдростта… Почти навсякъде от тук се е развила волята за „обожествяване“, т.е. за типичното израждане на духа, на тялото и нервите: опит да се намери пътят към този висш вид битие. Да се стигне до заболяване, до безумие, да се предизвикат симптоми на разстройство е означавало човек да стане по-силен, по-свръхчовечен, по-ужасен, по-мъдър. Благодарение на това някои са смятали, че са толкова богати на мощ, че могат да отдадат част от нея. Навсякъде, където хората са боготворели [някого], те са търсели някого, който би могъл да дарява.

В този случай източник на заблуда е било добре познатото състояние на опиянение. Последното във висша степен увеличава чувството за мощ, а следователно, разсъждавайки наивно, и самата мощ. На най-високото стъпало на властта е трябвало да стои най-опияненият, най-екстатичният. (– Има два изходни пункта за опиянението: свръхголямата пълнота на живота и състоянието на болезнено подхранване на мозъка).

49.

Придобито, а не наследено изтощение: 1) недостатъчно хранене, често от незнание по този въпрос, например при учените; 2) преждевременно еротично развитие: предимно бич за френската младеж, особено за парижаните, които излизат от лицеите и навлизат в живота вече развратени и омърсени и които вече не могат да се освободят от оковите на срамните наклонности, жалки и презрени в собствените си очи – каторжници въпреки цялата им изтънченост (между другото, за по-голяма част от случаите това вече е симптом на расов и семеен декаданс); 3) алкохолизъм, не като инстинкт, а като навик, тъпо подражание, страхливо или тщеславно приспособяване към царящия режим: Какво благодеяние е евреинът сред немците! Колко тъпота, колко са златокоси тези глави, колко сини тези очи; липса на esprit в лицето, в думите, в маниерите; това лениво протягане, тази немска потребност от почивка, която произлиза не от преработване, а от противната възбуда и превъзбуда, дължаща се на алкохола…

50.

Теория на изтощението. – Порокът, душевноболните (респективно артистите…), престъпниците, анархистите – това не са потиснатите класи, а боклукът на всички класи от досегашното общество…

С прозрението, че всички наши съсловия са проникнати от тези елементи, ние разбрахме, че съвременното общество не е „общество“, не е „тяло“, а един болен конгломерат от чандали – общество, което няма повече сили да екскретира.

Доколко чрез съвместния живот в продължение на дълги столетия болезнеността се задълбочава:

съвременната добродетел, като

съвременната духовност, } болестни форми.

нашата наука

51.

Състоянието на поквара (Korruption). Да се разбере взаимовръзката между всички форми на корупция; и при това да не се забравя християнската поквара (Паскал като тип), също така социалистическо-комунистическата поквара (тя е следствие от християнската: от естественонаучна гледна точка висшата концепция за обществото при социалистите е низшата в йерархията на обществата); покварата на „отвъдното“, сякаш освен действителния свят, света на ставането, съществува и свят на биващото.

Тук не трябва да има никакъв компромис: тук трябва да се чисти, да се унищожава, да се води война, нужно е също така отвсякъде да се изтръгне християнско-нихилистичният мащаб за оценка и да се води борба с него под каквато и маска да е той… например – от сегашната социология, от сегашната музика, от сегашния песимизъм (– всичко това са форми на християнския ценностен идеал).

Или едното, или другото е истинно: истинно тук означава да се издига типът „човек“.

Свещеникът, изповедникът като недостойни екзистенциални форми. Цялото досегашно възпитание – безпомощно, неудържимо, небалансирано, заразено с противоречието на ценностите.

52.

Не природата е безнравствена, когато се отнася към дегенератите без състрадание: обратно, нарастването на физиологичното и моралното зло в човешкия род е следствие от болестотворния и противоестествен морал. Чувствителността на по-голямата част от хората е болестна и неестествена.

От какво зависи, че човечеството е развалено в морално и физиологично отношение? – Тялото загива, когато даден орган се изменя (alterirt). Правото на алтруизма не бива да се свежда до физиологията, още по-малко пък правото на помощ, на еднаква участ: всичко това са премии за дегенерати и недъгави.

Няма солидарност в общество, в което съществуват неплодотворни, непродуктивни и разрушителни елементи, които освен всичко друго ще имат още по-изродено от самите тях потомство.

53.

Налице е дълбоко и напълно неосъзнато влияние на декаданса дори върху идеалите на науката: цялата ни социология е доказателство за това положение. Тя може да бъде упрекната, че е запозната от опит само с формите на упадъчното общество и неизбежно е осъдена да приеме собствените си упадъчни инстинкти като норма за социологическото съждение.

Западащият живот на съвременна Европа формулира в тях своите обществени идеали: и всички те приличат на идеала на старите, отживели раси…

Затова стадният инстинкт – който сега е станал суверенна сила – представлява нещо коренно различно от инстинкта на аристократичното общество: от ценността на единиците зависи значението на сумата… Цялата ни социология не познава друг инстинкт освен инстинкта на стадото, т.е. на сумираните нули, където всяка нула има „еднакви права“, където е добродетелно да бъдеш нула…

Оценката, с която днес съдим за различните форми на обществото, във всички отношения е сходна с онази, според която на мира се придава по-голяма ценност, отколкото на войната; но това съждение е антибиологично, самото то е изчадие на декаданса на живота… Животът е резултат от войната, самото общество – средство за война… Г-н Хърбърт Спенсър като биолог е декадент, – той е такъв и като моралист (в победата на алтруизма той вижда нещо достойно и желано!!!).

54.

След много хилядолетия на заблуди и обърканост имах щастието отново да намеря пътя, който води до някакво да и до някакво не.

Аз уча да се казва не на всичко, което води до отслабване, до изтощаване…

Уча да се говори да на всичко, което подсилва, което акумулира силите, което оправдава чувството за сила.

Досега никой не е учил нито на едното, нито на другото: учили са на добродетел, на самоотричане, на състрадание, дори са учили да се отрича животът. Всичко това са ценности на изтощените.

Дългите размисли над философията на изтощението ме насочиха към въпроса доколко съжденията на изтощените са проникнали в света на общите ценности.

Резултатът, който получих, беше твърде неочакван дори и за мен, човека, който успя да свикне с не един чужд свят: аз открих, че всички висши ценности, всички господствуващи над човечеството, поне над укротеното човечество, ценности могат да бъдат сведени до оценките на изтощените.

Изпод свещените имена извлякох разрушителни тенденции: бог са наричали това, което омаломощава, учи на слабост, заразява със слабост… Открих, че „добрият човек“ е самоутвърдителна форма на декаданса.

Онази добродетел, за която още Шопенхауер е говорил като за висша, единствена и основна добродетел, именно нея (това състрадание) намирам като за много по-опасна от който и да било друг порок. Решително да се върви срещу родовия подбор и пречистването на вида от упадъчните елементи – ето това е било смятано досега за добродетел par excellence

Трябва да се почита зависимостта, която казва на слабия: „Умри!“…

Бог са нарекли съпротивата срещу съдбата, развалата и разложението на човечеството… Не бива всуе да се произнася името божие…

Расата е развалена не от своите пророци, а от своето незнание. Тя е развалена, защото не е приела изтощението като изтощение: физиологическите смесвания са причина за всички злини.

Добродетелта е нашето велико недоразумение.

Проблемът: как изтощените са стигнали дотам да създават законите на ценностите? Или по друг начин: как са стигнали до властта онези, които са последни?… Как инстинктът на звяра човек се е оказал с главата надолу?

4. Кризата: нихилизмът и идеята за „завръщането“<!–[if supportFields]>tc „4. Кризата\: нихилизмът и идеята за „завръщането““<![endif]–><!–[if supportFields]><![endif]–>

55.

Крайните позиции се сменят не от по-умерени, а от също толкова крайни, но обратни. Затова вярата в абсолютната иморалност на природата, в безцелността и безсмислеността е психологически необходим афект, който настъпва тогава, когато се губи вярата в бога и нравствените основи на световния ред. Нихилизмът възниква не защото неудоволствието от съществуването сега е по-силно отпреди, а защото изобщо съществува съмнението, че злото и дори съществуването биха могли да имат някакъв „смисъл“. Една интерпретация е загинала: но тъй като е била смятана за интерпретацията, изглежда, че съществуването изобщо няма никакъв смисъл, че всичко е напразно.

Остава обаче да се докаже, че това „напразно!“ определя характера на нашия съвременен нихилизъм. Недоверието към нашата предишна оценка на ценностите израства до въпроса „дали всички „ценности“ не служат като средства, които разтягат комедията , но в никакъв случай не водят до някакво решение“. Продължителността на съществуването – при наличието на това „напразно“, без цел и без смисъл – ето най-парализиращата мисъл, особено когато човек разбира, че с него се подиграват и все пак няма сили да се предпази от това.

Нека разгледаме тази мисъл в най-страшната й форма: съществуването, такова каквото е, без смисъл, без цел, но завръщащо се неизбежно, без финала в „нищото“: „вечното завръщане“.

Това е най-крайната форма на нихилизма: „нищото“ („безсмисленото“) е вечно!

Европейска форма на будизма: енергията на знанието и силата принуждава към такава вяра. Това е най-научната от всички възможни хипотези. Отричаме крайните цели: ако съществуването е имало такава цел, тя би трябвало вече да бъде достигната.

Става ясно, че тук е налице стремеж към противоположността на пантеизма, защото „всичко съвършено, божествено, вечно“ също толкова налага вярата във „вечното завръщане“. Въпрос: станало ли е невъзможно, заедно с морала, и това пантеистично да-отнасяне към всички неща? Всъщност е преодолян само моралният бог. Има ли смисъл да си представяме бог „отвъд доброто и злото“? Възможен ли е пантеизмът в този смисъл? Може ли, след като сме прогонили от процеса представата за целта, въпреки това да казваме да на процеса? – Това би било така само когато в пределите на самия процес, във всеки негов миг нещо е било постигано и всеки път едно и също. Спиноза постига тази утвърждаваща гледна точка, защото всеки миг има своята логическа необходимост: и той, със заложения в основата на неговото същество логически инстинкт, тържествено приветствува този световен ред.

Но неговият случай е само един отделен случай. Всяка коренна характерна черта, намираща се в основата на всичко извършващо се и изразяваща се във всичко извършващо се, би трябвало да тласне индивида, осъзнал я като своя собствена особеност, тържествено да благослови всеки един миг от универсалното съществуване. Тогава всичко би се свело до това, че човекът радостно ще открие в самия себе си тази ценна и добра своя коренна характеристика.

Моралът е предпазвал от отчаяние и скок в „нищото“ живота на хората и съсловията, потискани и измъчвани именно от хората: защото именно безсилието пред хората, а не пред природата поражда най-отчаяното озлобление към битието. Към властелините, насилниците и изобщо към „господарите“ моралът се е отнасял като към врагове, от които е трябвало да се защитава обикновеният човек, т.е. преди всичко да повдигне неговото мъжество и сила. Следователно моралът е учел най-силно да се мрази и презира онова, което представлява най-характерната особеност на властелините: тяхната воля за власт. Да се отмени, отхвърли, разложи този морал би означавало да се цени и възприема в обратния смисъл този толкова мразен нагон. Ако страдащият, угнетен човек загуби вярата в своето право да презира волята за власт, той би се озовал в зоната на най-безнадеждното отчаяние. Но това само в случай, че тази черта е есенциално присъща на живота, ако можеше да се изясни, че дори под маската за воля за морал се крие само „волята за власт“, че самата негова омраза и презрение са също особена властна воля (Machtwille). Угнетеният би разбрал, че стои на същата почва със своя угнетител и че той няма никаква привилегия, никакъв по-висш ранг.

По-скоро обратното! Животът няма никаква друга ценност освен степента на власт – ако допуснем, че самият живот е воля за власт. Моралът е предпазвал неудачниците (Schlechtweggekommenen) от нихилизъм, приписвайки на всеки безкрайна ценност, метафизическа ценност и посочвайки им място в реда, който не съвпада нито със светската власт, нито с подреждането на ранговете: той е учил на подчинение, на смирение и т.н. Ако допуснем, че вярата в този морал загине, то неудачниците ще загубят своята утеха и… ще загинат.

Тук гибелта приема формата на самообричане на гибел като инстинктивен подбор на всичко, което трябва да бъде разрушено. Симптомите на това саморазрушение на неудачниците: самовивисекция, отравяне, опиянение, романтика – и преди всичко инстинктивна принуда към постъпки, които превръщат властниците в смъртни врагове (– нещо като да отгледаш собствените си палачи), волята за разрушаване като воля на един още по-дълбоко заложен инстинкт, инстинкта за саморазрушение, волята към „нищото“.

Нихилизмът като симптом, че за неудачниците няма повече утеха, че те унищожават, за да бъдат унищожени, че те, откъснали се от морала, нямат повече основания „да се покоряват на съдбата си“, че застават на почвата на противоположния принцип и от своя страна също искат власт, принуждавайки властниците да бъдат техни палачи. Това е европейската форма на будизма: отричане (Nein-Thun), след като всяко съществуване е загубило своя „смисъл“.

„Нуждата“ не е нараснала, а обратно. „Бог, морал, отдаване“ са служели като средства за изцеление през най-страшните и бедствени периоди: активният нихилизъм се проявява при сравнително по-благоприятни условия. Вече самото преодоляване на морала предполага наличието на доста високо равнище на духовна култура. А тя, на свой ред, предполага наличието на относително благополучие. Известната духовна умора, чрез продължителна борба на философските мнения, доведена до най-безнадежден скептицизъм по отношение на философията, говори също така съвсем не за ниското равнище на тези нихилисти. Достатъчно е да си помислим само за ситуацията, в която се е появил Буда. Учението за вечното завръщане би трябвало да има учени предпоставки (както учението на Буда е притежавало такива – например понятието причинност и т.н.

Какво означава сега „неудачник“? Преди всичко физиологична неудача, а съвсем не политическа. Найнездравите хора на Европа (във всички съсловия) са почвата на този нихилизъм: те ще възприемат вярата във вечното завръщане като проклятие. И поразеният от това проклятие човек няма да се спре пред никакви действия: не пасивно да загине, а да предизвика гибелта на всичко, което в такава степен е безсмислено и безцелно. Макар че всъщност това е само един вид гърч, сляпа ярост от прозрението, че всичко вече съществува от вечни времена, всичко, включително и тази минута на нихилизъм и разрушителна страст. Ценността на една такава криза е, че тя пречиства, че събира заедно родствените елементи, които взаимно се погубват един друг, в това, че показва на хората с противоположен начин на мислене техните общи задачи, като открива сред тях по-слабите и по-малко уверените, и с това създава особена йерархия на силите от гледна точка на здравето: като признава повеляващите за повелители, подчиняващите се – за подчинени. Разбира се – оставяйки настрана всички съществуващи обществени порядки.

В такъв случай кои ще бъдат най-силните? Най-умерените, онези, които нямат нужда от крайните догми на вярата, онези, които не само допускат голяма степен случайност, безсмисленост, но и я обичат, онези, които умеят да размишляват за човека, значително ограничавайки неговата ценност, без обаче да стават от това нито принизени, нито слаби; най-здравите, онези, които по-лесно понасят всички несгоди и затова не се страхуват толкова много от тях. – Хората, които са уверени в своята сила и с осъзната гордост репрезентират постигнатата от човека мощ.

Какво ли щеше да мисли един такъв човек за вечното завръщане? –

________

56.

Периоди на европейския нихилизъм.

Периодът на неяснотата, на всевъзможните опити да се консервира старото, като заедно с това не се изпусне и новото.

Периодът на яснотата: окончателно е разбрано, че старото и новото в основата си са противоположни едно на друго, защото старите ценности са породени от низходящия живот, а новите – от възходящия, че всички стари идеали са идеали, враждебни на живота (т.е. предизвикани от декаданса и сами обуславящи го, макар и облечени в пищната празнична одежда на морала). Ние разбираме старото и съвсем не сме достатъчно силни за новото.

Периодът на трите велики афекта: презрението, състраданието, разрушението.

Периодът на катастрофата: поява на учението, което пресява хората, учението… подтикващо слабите към решителност, а също така и силните…

Advertisements