Етикети

ПлатонИдеалната държава

В първите си диалози П се придържа към мейевтиката – изкуството да се накара умът да роди чрез задаване на последователни въпроси.

За политологичния анализ най-голям интерес представляват диалозите:

”Държавата”,”Политикът”/или “Държавникът”/ и “Законите”.

Философията на Платон намира логичен завършек в политиката,както и при Аристотел,защото в очите на древните гърци всичко води до държавата.

В диалога “Държавата” П дава описание на съвършената,стабилната,найдобрата или идеалната държава,която трябва да бъде точно копие на божествената форма или идея за държавата.

Двата основни принципа на политическата философия на П са: 1) политическото общество образува едно цяло със свое достойнство и общо благо, 2) политическото общество трябва да гледа на своето общо благо като на първа цел, която в случай на конфликт има предимство пред другите цели.

Политическият идеал на П предполага управление на знаещите,мъдрите,т.нар.софокрация.

П поставя по свой начин един важен въпрос на политиката – кой трябва да управлява държавата? Отговорът на този въпрос е даден в “Държавата” – “философите да бъдат царе или царете философи”, който е предмет на противоречиви тълкования в историята на политическата мисъл.

В съзнанието на древните гърци от класическата епоха е съществувало средство между понятията беззаконие и безбожие и всеки полис се е стремял към обществения идеал,наречен евномия – хармония в законите,добър ред,направляван от мъдростта.

Според П идеалната държава може да получи 2 имена: 1) царство, 2) аристокрация

Видове държавна уредба:

Тимокрацията стои най-близо до идеалната държава и в много отношения е сходна с нея. Тя е държавна уредба, която е “смесена от зло и добро”, но най-очевидното при нея е стремежът към честолюбие и славолюбие поради господството на изпълнен с дързост управник. Тя води до войни. Конфликтът между добродетелта и парите разрушават тимокрацията.

Олигархията е държавна уредба,която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите,а бедните нямат никакво участие в управлението. Тя е управление изпълнено с много злини. Основното благо на олигархията е богатството. Злоупотребата с богатството и пренебрегването на другите блага разрушават олигархията.

Демокрацията възниква,”когато бедните победят и един от хората на другите партии избиват ,други изгонват,а на останалите предават равни права на власт и управление.Обикновено висшите държавни длъжности се раздават чрез хвърляне на жребий.” Основното благо на демокрацията е свободата. Ненаситната жажда към свободата и пренебрегването на другите блага изменят демокрацията и подготвят нуждата от тирания.

Тиранията е “най-голямата злина на държавата”. Основният и недостатък се крие в завладяването на властта и нейното упражняване „против желанието на народа”. При тиранията властта е самоцел.

Платон разглежда промените и смяната на различните държавни уредби като “кръговрат” в рамките на определен цикъл.

Аристотел – Зоон политикон

Предмет на изследването на А са фундаменталните въпроси на знанието: 1) Проблемите на логиката, 2) Въпросите на физиката, метеорологията, биологията и др, 3) Проблемите на политическата наука, етиката, естетиката, историята, 4) Проблемите на философията, 5) Проблемите на психологията и гносеологията.

В историята на политологията на Аристотел оставя своите безсмъртни дефиниции за полиса/града – държава/ – 1) Градско селище, 2) Политическа единица, 3) Общност на граждани, схващани като едно цяло, и за човека като зоон политикон/политическо животно/.

Държавата е човешка асоциация,която обединява такива естествени общности,като “ойкия”/семейство,дома/ и “коме”/поселението,селището/,но тя е висша форма на асоциация,която обхваща всички останали общности и всички други форми на общуване достигат своята цел /благото на живота/ и завършека си в политическата общност.

Според А има 3 правилни форми на държавна уредба: 1) Монархия, 2) Аристокрация, 3) Полития, и 3 неправилни форми: 1)Тирания, 2)Олигархия, 3) Демокрация

Мерило за аристокрацията е добродетелта ,а за олигархията –богатството,за демокрацията – свободата.

Според А аристокрацията е правилна форма на държавна уредба , при която управлява малцинството/неколцина/ в интерес на общото благо на полиса.

Антитезата на аристокрацията е олигархията,която е неправилна форма на държавна уредба, управление на “лошото малцинство” (с висок имуществен ценз).

Демокрацията е “управление на бедните” в тяхна собствена полза.

Държавното управление според Аристотел трябва да е управление на закона , а не на хората,защото и най- добрите управляващи са подложени на чувства и афекти,а законът е “уравновесеният разум”.

Политията е най-добрата държавна уредба, която обединява положителните страни на олигархията и демокрацията, но е освободена от техните недстатъци и крайности. Тя е управление на мнозинтвото в интерес на общото благо.

Цицерон – Rector civitatis

Ц дава едно от знаменитите определения на държавата / res publica/ – тя е всъщност “дело на народа”,”достояние на народа”/ res populi/. Като дава определение на държавата , той дава на света и думата република.

Ц обособява 3 прости /или “чисти”/форми на държавата:1) Монархия, 2) Аристокрация 3) Демокрация.

Цицерон открива истинската държава извън нейните три първични форми.В духа на древногръцката традиция той смята за най-добра “смесената форма на държавата”. Предимства на смесената форма на държавата са: 1) На нея е присъщо равенството,без което свободните хора могат. 2) Може би най- важното предимство на смесената държава е нейната стабилност.

За разлика от Платон,който по дедуктивен път създава теорията за идеалната държава,Цицерон формира своето разбиране за най-добрата държава във връзка с историята на римските републикански институции и основните характеристики на римския характер – величие, сдържаност и извисеност.

Римската сенатска република дава на историята една много ползотворна идея – това е идеята за равномерното разпределение на властите, за равновесието между различните власти.

Ц е най- известният и трагичен борец срещу трансформацията на Римската република в империя.Нещо повече,той става жертва на тази борба; още един пример не само за нейния трагизъм,но и за практическата безпомощност на философската и политическа мъдрост.

В тясна връзка с учението за най-добрата държава Ц развива и възгледите си за най-добрия държавен деец – ректор. Неговите качества и задължения са: благоразуме, тържество на разума над ниските страсти, мъдрост, справедливост, сдържаност, красноречие и дори познаване на съчиненията на гръцките автори.

Макиавели – Технология на властта

М развива политологията като опитна наука – наука, която се основава на изучаването на опита.

В основата на политическото поведение според М стоят интересът/ползата/ и силата.

Според М основните и най-важни принципи на политическата наука са:

1.Човешките способности създават историята;

2.Интересите и страстите могат да се променят по външен вид,но не и законът на историята;

3.Макар че някои народи напредват,а други отпадат,приносите на всички се запазват.

М заменя средновековното разбиране за божествената предопределеност с идеята за взаимоотношението между обективната историческа необходимост, която той нарича fortuna/съдба/, и активната роля в историческия процес на свободната воля на индивида.

Макиавели обосновава идеята за светската национална държава и смята ,че теокрацията /религиозната държава/,империята и градът-държава нямат творчески потенциал, нямат бъдеще.

М въвежда едно от ключовите понятия на политологията – stato /държава/.

М се придържа към авторите,които обособяват шест вида държавно управление.Три от тях: монархия, аристокрация и демокрация, са правилни, но така лесно се поддават на опорочаване,че и те стават опасни: монархията се изражда в тирания, аристокрацията – в олигархия, а демокрацията – в анархия.

Политическият идеал на М е Римската република в периода след установяването на писаните римски закони и институцията на народните трибуни.

Във “Владетелят”Макиавели излага идеята за политическия успех формулира принципите и правилата на политическата техника като научно оръдие за успеха в политиката: 1) Има два начина на политическа борба,които са взаимно обвързани: ”единият посредством законите,другия –със силата”, 2) За да уцелее сред враговете си управникът трябва да съединява в себе си качествата на лъв и лисица, 3) Владетелят трябва да се стреми да го смятат за добродетелен, милостив, честен, грижлив, щедър, а не жесток, скъперник, вероломен и злобен, 4) ”Владетелят трябва да внушава у поданиците си страх, но по такъв начин, че ако не спечели обичта им, то поне да избегне ненавистта им.”, 5) Трябва да се предпазваш да бъдеш намразен от поданиците си, понеже никакви крепости не могат да помогнат, ако липсва тяхното одобрение и съгласие, 6)За ума на един владетел се съди преди всичко по неговите съветници, 7) Няма друго средство да се предпазиш от ласкателите освен: да дадеш на хората да разберат ,че няма да те оскърбят,ако ти казват истината, 8) За делата на всеки човек и най-много за делата на владетеля се съди по успеха.

Във “Владетелят”Макиавели разсъждава за правилата на политиката не през призмата на справедливостта и морала.Това дава основание на критиците на Макиавели да въведат термина”макиавелизъм” – в смисъл на неморалност в политиката.

Хобс – Договорната теория за държавата

Трудът му “Левиатан или материя,форма и власт на църковната и гражданската държава”се смята за първото систематично изложение на новите либералнополитически идеи.

В основата на своите политически възгледи Х поставя принципите на човешкия разум.

Х развива новаторски идеи за възникването и функциите на държавата. Той критикува тезата за нейния божествен произход с помощта на една все още доста първична и не много зряла версия на “договорната теория. Докато хората съществуват без обща власт, която да ги респектира, те се намират в състояние на “война на всеки срещу всички”.

Х развива идеята, че държавата е доброволно съгласие на хората да се откажат от определени права и свободи на своето естествено състояние, като ги предадат на една върховна държавна власт, която да изразява и защитава общите идеи. Фактът, че хората сами, на основата на разумно споразумение, създават държавата, сам по себе си е вече предизвикателство за неговото време. Тук по-важни са следните няколко аспекта: 1) Трябва да се отбележи, че в естественото си състояние хората се намират във „война за всеки срещу всеки” и се ръководят от максимата „човек за човека е вълк”, 2) За да се избегне състоянието на вечна война, Х иска силна държавна власт, 3) Договарянето на хората за създаване на държава в политическата философия на Х става на основата на собствена воля и разум, 4) След разумното договаряне за учредяване на държавата основен фактор на по-нататъшното развите става държавната власт – волята и разума на държавния суверен.

Х е един от първите политически мислители,които поставят въпроса за правата и свободите на поданиците на държавата.

В усилията си да обоснове силна и неделима власт Хобс често застъпва едва ли не противоположните идеи за монополна и неразчленима тотална държава.

Той пръв разграничава основния от останалите закони и с това поставя началото на конституционното право.

Спиноза – Теология и политология

Първата задача на С е да отхвърли теологичното учение за обществото и държавата,по-точно да освободи държавата от пълния идеологически монопол на теологията.

Всъщност С пръв създава теоретични,идеологически и дори психологически предпоставки за формулирането на един от основните принципи на новата политическа власт-принципа на отделянето на държавата от религията и църквата.

С обосновава необходимостта от „договорната държава” по аналогичен на Хобс начин – Хобс изхожда от максимата “човек за човек е вълк”, а Спиноза подчертава максимата “човек за човека е Бог”(хората се ръководят от разума).

С разграничава естественото и гражданското право. Най-близо до естественото право в схемата на С стои демокрацията, тъй като при нея то се прехвърля не върху една личност/монарха/,нито върху няколко личности/аристокрацията/,а върху всички,т.е.върху мнозинството,върху цялото,чиято част е всеки отделен човек.

Голям принос в политическата теория представлява и учението на С за Свободата на човека в естествено и в гражданско състояние /като гражданин на държавата/.

Той пръв определя свободата като осъзната необходимост,включително и в създадената чрез изразяващия природната необходимост договор за държавата/и нейните закони/

Държавата не може да регламентира всичко, ако не иска да отнеме от човека онова, което го прави човек. Тя може да регламентира неговите действия, но не и неговото мислене.

Джон Лок – Либерализъм и демократизъм

Сегащният либерализъм дължи много на Л.В много отношения неговите изходни елементи трябва да се търсят именно в политическата философия на Л.

В основата на социалнополитическите възгледи на Л стоят неговите философски идеи. Във философията и теорията на познанието продължава линията на английския емпиризъм на Бейкън и поставя в основата на човешкото познание опита. Доминираща роля на идеята за правото на мнозинството (не на отделната личност или на малка привилегирована група – краля или аристокрацията) над правото на малцинството в политическите и в правните възгледина Л също кореспондира с тази философска предпоставка.

В първия трактат Л подлага на остра критика средновеконопатриархалните концепции за божествения произход на абсолютната монархическа власт.

Л изгражда разбиранията си за държавното управление и за политическото общество на основата на т.н.”естествено състояние”, преди хората да се договорят да живеят в държава и да станат нейни “граждани”. Според него хората в своето естествено състояние не могат да защитят ефективно живота, свободата и собствеността си, тъй като всеки се бори срещу всеки и няма фактори, които да го респектират. В естественото състояние липсват трите основни лоста, с чиято помощ държавата защитава ефективно личността и собствеността: 1) Общоприет и признт закон, 2) Знаещ и без пристрастен съдия, 3) Сила, която осигурява прилагането на законите и наказва техните нарушители. Именно поради това хората доброволно се отказват от естествената си свобода и развенство и ограничават своите природни права, като предават част от тях на държавната власт. В анализа на Л доминират либерализмът и демократизмът като основни политически ценности, които пронизват цялата му политология.

В политическата мисъл на ХVІІ век има два основни вида теории за произхода на държавата /управлението/: 1) Tеологични,патриархални и патримонални, 2) Tеории, поддържащи схващането, че “договорното начало” се явява база за възникването и нормалното функциониране на държавата и политическата общност.

Интересни и нови мисли Лок развива и при анализа на формите на държавното управление и разпределението между различните власти. Л обосновава върховенството на законодателната по отношение на изпълнителната власт. Той приема конституционната монархия като най-добра форма на управление и на тази основа отхвърля не само абсолютната монархия, но и либералнорепубликанските идеи.

Специално внимание заслужава основният мотив на Лок в обосноваването на целите и функциите на държавното управление – защитата на правата и свободите на гражданите,от една страна, и собствеността (в широкия смисъл на думата), от друга.

И ънай-накрая ще се спрем на една друга идея на Лок,която е предмет на противоречиви тълкования в историята на политическата мисъл. Става дума за правото на народа да използва сила срещу властта, когато тя потъпква със сила неговите собствени права.

Трите основни проблема на политическата философия на Л са: 1) Ограничаването на политическата власт, 2) Правото на собственост, 3) Религиозната толерантност

Монтескьо –

Разделението на

властите

В историята на

политологичната и правна мисъл М се смята за създател на цялостно учение за разпределението на властите. Учението на М за разделението на властите съдържа 2 основни начала: 1) Той обособява 3 власти: законодателна, изпълнителна, съдебна, които трябва да бъдат независими, 2) За да не се изроди независимостта на една от тях в произвол е необходима такава обществена уредба, че една валст да възпира другата. Разпределението на властите е необходимо

условие за спазването на политическата свобода. Тя е неразделно свързана със закона.

Според М законодателната власт е общата воля на държавата, а изпълнителната се грижи за изпълнението на тази воля. Според М законодателната власт би трябвало да принадлежи на целия народ, но тъй като това няма как да стане се използва представително събрание, което трябва да създава закони и да наблюдава те да се спазват. В това отношение е необходим парламентарен контрол над изпълнителната власт. Изпълнителната власт от своя страна трябва да бъде съсредоточена в монарха. Политическият идеал на М е конституционната монархия. Що се отнася до съдебната власт, М смята, че от трите власти „съдебната в известен смисъл не е власт”.

М обосновава понятието „основен дух на държавата”. Законите зависят и трябва да зависят от този „основен дух”. При един цивилизован народ добрата конституция ще може поправи някои естествени недостатъци, дължащи се на влиянието на „основния дух”.

За да характеризира различните форми на държавно управление М въвежда понятието “принцип на управление”, под който разбира това, което заставя държавата да действа.

Движещ принцип на деспотията е страхът. Това е държава, в която господства произволът. М противопостаявя на деспотичното управление конституционното (във вид на монархия или република), при което всички отношения между управлявани и управляващи се опосредствани от правото. Под монархия М разбира ограничена от закона държавна власт.Тя е умерено управление. Неин принцип е честта. Републиката също определя като умерено управление, в което се осъществява политическата свобода. Основен принцип на републиката е добродетелта.

Русо – Теорията за народния суверенитет и политическото равенство

Първият проблем ,който Р поставя в своя труд,е проблемът общество и свобода. Същността на правомерното политическо устройство се състои в това, човек, обединявайки се с други в общество, да запази свободата си. Негов израз е общественият договор. Същността на този договор се свежда до следното: всеки човек „влага в сдружението своята личност цялата си мощ под върховеното ръководство на общата воля”. Но как се дефинира “общата воля”,на която всеки трябва да се подчинява? – 1) Общата воля трябва да се изразява в един всеобщ закон,приложим за всички,а не към решения,засягащи отделни факти. 2) Общата воля трябва да бъде практикувана от грижата за общия интерес.

Р прави разлика между общата воля и волята на всички: общата воля е насочена към общия интерес, докато волята на всички – към чатния интерс.

Суверенитетът не е нищо друго освен упражняване на общата воля. Той е неотчуждаем е неделим. Властта може да се предава, но не и волята.

Законите са актове на общата воля. Закон може да бъде само този акт, който е одобрен от народа. Народът, който се подчинява на законите, трябва да бъде техен автор.

Може ли да има свобода без равенство? – Р изхожда от предпоставката, че свободата не може да бъде действително без известно равенство и че прекомерното неравенство в имуществата може да превърне политическите права и свободи в илюзия.

Що се отнася до въпроса:”Как да се определят границите на свободата?”, според Р в републиката всеки е напълно свободен да върши онова, което не вреди на другите.

Редица автори откриват противоречия в известния “парадокс на свободата”,съдържащ се в “За обществения договор…”,а именно , че “който откаже да се подчинява на общата воля, ще бъде принуден към това от цялото тяло; което означава само едно – че ще го принудят да бъде свободен”…

Русо различава в държавата законодателна и изпълнителна власт. За него суверинитетът е синоним на законодателната власт, а правителството – на изпълнителната власт.

Русо обособява различни видове или форми на управление в зависимост от броя на членовете,които го съставляват: 1) Суверенът може да предаде управлението на целия народ или на по-голяма част от него,така че гражданите магистрати да бъдат повече от гражданите-обикновени частни лица.Тази форма на управление се нарича демокрация. 2) Суверенът може да съсредочи управлението в малък брой хора,така че обикновените граждани да бъдат повече от магистратите;тази форма носи името аристокрация. 3) Най-после суверенът може да съсредочи цялата власт в един-единствен магистрат,от когото всички други да получат своята власт.Тази трета форма ,която е най-често срещаната по времето на Русо , се нарича монархия.

Демокрацията подхожда за малките държави, аристокрацията – за средните, а монархията – за големите. Предпочитанията на Р са на страната на демокрацията, разбирана като пряка.

Кант – Проектът за „вечния мир”

К формулира основните политически идеи на Просвещението, които, преминавайки през Холандската и Английската революция,намират най- пълна реализация във Френската революция/1789-1794/,за да достигнат неповторима теоретична демонстрация в могъщия и противоречив немски дух.

При анализа на произхода и същността на държавата К се придържа към доминиращата по това време “договорна теория”, но той прилага своя „Категоричен императив”, които изисква всеки да постъпва така, че принципът на неговото поведение да получи значимостта на всеобща максима.

К анализира задълбочено и комплекса от политически идеи, засягащи отношението държавен глава-народ, правата на суверена и гражданите.

К разграничава 2 критерия за класификация на формите на държавата /civitis/:1) Според разликата на лицата, които са поели държавната власт – автокрация, аристорация и демокрация, 2) Според начина на управление – републиканска и деспотична.

При политологичния анализ е необходимо да се отдели внимание и на отношението на К към разпределението на властите. Във взаимоотношението на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, той подчертава определяща роля на законодателната власт. Разделението и независимостта на трите властти не означават липса на отношение на зависимост. Трите властти се намират в отношение на: 1) Координацция ,2) Съподчиненост без узурпиране, 3) Обединение като осигуряват правата на всички граждани.

Особено актуална за нашия век е Квантовата теория за “вечния мир”.

Историята почти не се е придвижила напред и при решаването на още един въпрос,поставен от Кант:как да се обедини политиката с морала? – Има 2 възможности: 1) Да се приспособи моралът към интересите на политиката или 2) Да се подчини политиката на морала

Кант оставя и своеобразно завещание към философите,претендиращи /в съответствие с утопията на Платон/за власт:Не бива да се очаква кралете да философстват или философите да станат крале;това не бива и да се желае,тъй като притежаването на властта неизбежно извращава свободните съждения на разума.

Хегел – Философия на политиката и държавата

Според Х гражданското общество изразява относително различни и самостоятелни по отношение на политическото общество и държавата особени интереси и цели. То се разпада на 3: 1) Потребности, 2) Правосъдие, 3) Корпорация

Държавата също разграничава на 3 групи проблеми – идеята за държавата има: 1) Непосредствената действителност ндивидуална държава като съотнасяща се към себе си организация, дрържавен строй или вътрешно държавно право, 2) В отношението на отделната държава към другите отделни държави тя преминава във външно държавно право, 3) Тя е обща идея като род и абсолютна власт спрямо индивидуалните държави, дух, който проявява своята действителност в процеса на световната история.

Въпреки неповторимата спекулативно-философска рафинираност и често изкуствена усложненост,въпреки сковаващите рамки на колосалната “триадична” формула /и,разбира се,неизбежните социално-политически и идеологически ограничения/, Х ни предлага най-развитата за времето си политическа теория.

Да започнем с една негова парадоксална мисъл,според която “всичко действително е разумно и всичко разумно е действително”. До ден днешен тя се тълкува в смисъл на апология на съществуващияполитически и държавен строй.

Във взаимотношенията между трите власти – монарха, законодателната и изпълнителната (включва съдебната власт), Х дава предимство на изпълнителната власт и на обединяващата власт на монарха в името на единството и предотратяването на разпадането на държавата.

Становището на Х за разпределението на властите е, че независимостта на трите власти не би трябвало да изключва абсолютно тяхното единство и не означава пълна независимост и самостоятелност, в противен случай съществува реална опасност от разпадане на държавата.

Подобно е положението и с една друга знаменита мисъл на Хегел ,според която всеки народ има такова държавно устройство/и такова правителство и ръководство/,каквото заслужава, т.е каквото отговаря на неговите традиции, обичаи, култура, политическо и държавно развитие и опит, каквато е волята на цялото общество.

В мисълта на Х, че решението на мнозинството невинаги може да бъде по-добро от решението на правителствените чиновници, става дума за реално и почти неразрешимо основно противоречие на демокрацията.Изразено със съвременни думи, това е противоречието между демократичност и професионална компетентност в политическото и държавно управление.

Алексис дьо Токвил – Обратната страна на демокрацията

Ако за Актън /4/движеща цел на историята на обществото е свободата,за Бъртранд Ръсел-властта/по-точно страстта към властта/,то за Токвил такава движеща цел е стремежът към равенството.

Именно тенденцията към равенство е направила най-силно,поразително впечатление на Токвил при изучаването на американската демокрация.

С присъщата му прозорливост Токвил констатира ,че периодът на президентските избори в САЩ може да се разглежда като период на общонационална криза.

Голямо внимание Токвил отделя на политическото значение на съдебната власт в САЩ.Той констатира ,че съдебните органи имат огромно влияние над съдбата на аглоамериканците и заемат твърде важно място сред тези оинституции,които се наричат политически.

От седемте федерални съдии постоянно зависят спокойствието,процъфтяването и самото съществуване на федерацията.И ако Върховният съд нягока се окаже формиран от хора невнимателни или продажни,то федерацията трябва да се опасява или от анархия ,или от гражданска война.

Властта на Върховния съд е огромна ,но не безконтролна.

Токвил констатира,че “властта на тези седем съдии е огромна,но тя се намира в постоянна зависимост от общественото мнение”.

Токвил не идеализира американската демокрация.Той вижда нейната обратна страна-опасностите от демокрацията,свързани с тенденцията към уеднаквяване на ролята на личността в сравнение с тази на масата,към свръхиндивидуализъм и др.

Преграда срещу унификацията,унитарната демокрация и бюрократичната централизация той вижда в децентрализацията,в създаването на така наречените вторични или посреднически авторитети на властта/ако се изразим на езика на съвременната политология./

Михаил Бакунин – Анархизмът

Сърцевина на анархистката доктрина на Бакунин за църнвата и държавата се съдържа в “Революционният катехизис”:

1”.Отрицание на съществуването на действителен ,извънземен личен Бог,а заедно с това и на всяко откровение и божествено вмешателство в делата на света и човечеството…

2.Заменяйки култа към Бога с уважението и любовта към човечеството,провъзгласяваме:

човешкия разум за единствен критерии на истината;

човешката съвест за основа на справедливостта;

индивидуалната и колективната свобода за единствени съзидателници на реда в човечеството.

3.Свободата е абсолютно право на всички възрастни мъже и жени да не искат от когото и да било разрешение за своите действия,освен решението на своята собствена съвест и разум,да се ръководят в своите действия само от своята собствена воля и следователно да бъдат отговорни на първо място пред тях и след това пред обществото,към което принадлежат,но само дотолкова ,доколкото дават своето свободно съгласие да принадлежат към него.

4.Не е вярно ,че свободата на отделния гражданин се ограничава от свободата на всички останали.

5.Свободата на всеки по такъв начин може да намери реализация само при равенството на всички.Осъществяването на свободата при правно и фактическо равенство е справедливост.

6.Съществува само една – единствена догма,един-единствен закон,една-единствена морална основа за хората – свободата.Да се уважава свободата на ближния е задължение;да се обича,да му се служи е добродетел.

7.Безусловно изключване на всеки принцип на авторитета и на държавната необходимост.

8…Политическата и икономическата организация на социалния живот не бива повече,както това беше досега,да се изграждат от горе на долу,от центъра към периферията,по принципа на единството и принудителния централизъм,а от долу на горе и от периферията към центъра по принципа на свободните асоциации и федерации”…

Обобщени,основните идеи на Бакунин за политическата организация на обществото са:отхвърляне на всяка официална и платена държавна църква;отхвърляне и банкрут на централизиращата и опекунстващата държава;абсолютна свобода на съюзите;абсолютна свобода на общините;провинцията трябва да представлява само федерация на общини ;нацията трябва да бъде само федерация от провинции,желаещи доброволно да принадлежат към нея;накрая интернационална федерация и революционна солидарност на свободните народи.

За Бакунин политическото равенство е немислимо без икономическото равенство.Икономическото равенство и социалната справедливост са немислими дотогава,докато в обществото не се установи пълно равенство в изходните точки на всяко човешко същество,равенство включващо в себе си равни средства за издръжка,възпитание и обучение.Отмяна на правото на наследство.

Що се отнася до възгледите на Бакунин за революцията,негово е:понеже свободата на всички народи е солидарна,то и революциите в отделните страни трябва да бъдат солидарни;съществува само една всеобща революция,която осигурява свобода и независимост на всяка нация чрез солидарността на всички нации.

Целта на демократическата и социалната революция може да бъде формулирана с две думи.Политически-това е отмяна на историческото право,правото на завоюване и дипломатическото право.

От социална гледна точка това е подкрепяне на политическото чрез икономическото равенство.В началото на жизненото поприще на всеки човек лежи равенството на изходните точки – не природно дадено,а социално равенство,т.е. равенство на средствата за издръжка,възпитание и обучение на всяко дете.

Бакунин е прав,когато твърди,че политическата власт развращава както управляващите,така и управляваните,че във всяка държава хората се разделят на управляващи и управлявани,което неизбежно обособява техните интереси.

Основната критика на Бакунин срещу теорията на Маркс и Ласал за държавата се съдържа в следния откъс от “Государственность и анархия”:

“Ние всички не веднъж изказвахме своето дълбоко въмпущение

от теорията на Ласал и Маркс,препоръчваща на работниците

/ако не като последен идеал,то поне като близка цел/основава-

нето на народната държава,която според тях да бъде не нещо друго,

а “издигнат в степен на господстващ слой пролетариат”

И накрая,макар възгледите на Бакунин/както правилно отбелязва Маркс/да са смесица от прудонизма и комунизма,силно влияние върху тях оказва т.н.от него “руска идея”,която разкрива три основни елемента:

1.обща земя

2.общинно използване на земята

3.общинско самоуправление и абсолютна враждебност на селската община към държавата.

Но Бакунин изразява само едната от двете основни тенденции в “руския дух”,а именно неговата антидържавна и анархистична насоченост.

Карл Маркс – Политическата доктрина на Марксовия социализъм

Маркс обосновава определящата роля на икономическата база по отношение на политическата надстройка.

Вторият,тясно свързан и дори сливащ се с първия основен момент в политическата теория на Маркс,е учението за класите и класовата борба.

В първия том на “Капиталът” Маркс е обобщил този процес по следния начин:

“След като този преобразователен процес достатъчно разложи в дълбочина и ширина старото общество,след като работниците бъдат превърнати в пролетарии,а условията на техния труд в капитал,след като капиталистическият начин на производство застане на крака,тогава по-нататъшното обобществяване на труда и по-нататъшното превръщане на земята и на другите средства за производство в обществено експлоатирани,следователно в общи средства за производство,а оттук и по-нататъшната експроприация на частните собственици придобива нова форма.Сега подлежи на експроприация не вече самостоятелно стопанисващият работник,а капиталистът,който експлоатира много работници.

Ръка за ръка с тази централизация или експроприяция на много капиталисти от малцина се развиват в постоянно нарастващ размер кооперативната форма на процеса на труда,развива се съзнателното техническо прилагане на науката,планомерната експлоатация на земята,превръщането на средствата на труда в такива,които могат да се употребяват само задружно,икономизирането на всички средства за производство чрез тяхната употреба като производствени средства на комбиниран,обществен труд,вплитането на всички народи в мрежата на световния пазар,а с това и интернационалният характер на капиталистическия режим.

На тази основа Маркс развива учението за социалната революция на работническата класа,за световноисторическата роля на работническата класа/което се определя като главното в марксизма/.

Основните положения на Марксовата теория за държавата са обобщени и систематизирани от Фр.Енгелс в увода към третото немско издание на “Гражданската война във Франция”.

Основните положения на Марксовата теория за държавата са следните:

обществото на определен етап от своето развитие чрез простото разделение на труда си създава специални органи за защита на общите интереси;

с течение на времето тези органи начело с държавната власт,служейки на собствените си интереси,се превръщат от слуги на обществото в негови господари;

държавата е само машина за потискане на една класа от друга/и в демократичната република това е не по-малко,отколкото в монархията/,държавата е въздигнатата в ранг на всеобща воля,волята на икономически господстващата класа;

работническата класа,дошла веднъж на власт,не може да работи със старата държава,тя трябва да бъде разрушена и на нейно място да се създаде нова държавна власт;

за да се предотврати превръщането на държавните органи от слуги на обществото в негови господари и за да се поставят сигурни прегради пред службогонството и кариеризма,трябва да се приложат две безпогрешни средства/както е случаят с Парижката комуна/ – първо,всички длъжностни лица се избират по силата на общото избирателно право и могат да бъдат отзовавани от избирателите по всяко време,и второ,на всички служби,висши и нисши,се заплаща такава заплата,каквато се заплаща на работниците;

държавата е исторически преходна категория,отмирането на държавата започва с премахването на строгата “класическа” държавна машина.

И отрицанието на Маркс може да се обясни с неговия собствен метод.Днес марксизмът се отрича в много случаи…по марксистки!

Затруднени от голямата сложност на обсъждания проблем,ние ще се задоволим засега да посочим,че на въпросите,които повдигат трудовете на Маркс,не е възможно да се дадат рлости отговори.

Макс Вебер – Социология на политиката

Макс Вебер/1864-1920/ г. е един от основателите на моделната немска и европейска социология и политология на ХХ век.

Макс Вебер изхожда от тях,за да развие социологията на политиката/една научна област на границата между социологията и политологията/.

Втората категория предпоставки имат изходно значение,тъй като те обясняват/според М.Вебер/ как е възможна политологията като обективна наука и база за ефективност и на политическата практика.

Естествено ние ще съсредочим нашето внимание в настоящия анализ върху понятията от областта на политическата теория,като започнем с пределно широкото понятие “политика”.

За Вебер политиката не може да се определи извън отношението към властта.

Според него властта е възможността да налагаме волята си върху поведението на други хора.

Необходимо е то да събуди и развие вяра в собствената легитимност,т.е.убеждението,че управляващите са в правото си да управляват,че господството им е законно.

Схващането за легитимността на господството М.Вебер обобщава по следния начин в лекцията си “Политиката като призвание”:

“Принципно съществуват три вида вътрешни оправдания/Rechtfertigungen/,т.е.основания за легитимност на господството.Това е първо ,авторитетът на “вечно вчерашното”,на обичая,освен от своята древност и от привичната нагласа за неговото спазване:”традиционно “ господство,както са го упражнявали патриархатът и патримониалният владетел от стар тип.Второ,авторитетът на необикновената лична дарба/харизма/:той се гради на пълната лична преданост и личното доверие към откровенията,героизма или други водачески качества на определен човек:”харизматично”господство,осъществявано от пророка или – в областта на политиката – от избрания военен предводител или плебисцитен владетел,от големия демагог или политическия партиен водач.И накрая,съществува господство по силата на “легалност”/законност/,т.е. на вяра във валидността на записани правни норми /legale Satzung/ и на предметна /sachlich/”компетентност”,основаваща се на рационално създадени правила,следователно по силата на нагласа за подчинение в изпълнение на писмено регламентирани задължения-това е господството,което упражняват модерният “държавен служител” и всички онези носители на власт,които в това отношение приличат на него.Разбира се ,в реалния живот покорството се обуславя от твърде силни мотиви на страх и надежда – страх от отмъщението на магически сили или от властелина ,надежда за възнаграждение в този или на онзи свят,както и от най-различни интереси…Но когато става въпрос за това,на какъв вид”лигитимност” се основава покорството,тогава при всички случаи се натъкваме на посочените три “чисти” типа.

3 вида вътрешни оправдания за легитимност

3 типа господство

Авторитет на обичая

Традиционно господство

Авторитет на личната харизма

Харизматично господство

Авторитет на закона, на писаните правни норми

Господство на закона и бюрокрацията

В действителност тези чисти типове легитимност и господство се срещат рядко.В историята съществуват твърде заплетени разновидности ,преходи и комбинации между чистите типове.

Какво представлява държавата?

Съвременната държава е “онази човешка общност,която на една определена територия/и тази “територия” е отличителен белег/претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие”.

За него насилието /или заплахата с насилие/означава,първо,правно регламентиране/подкрепено с принуда , и второ ,наказание/или заплаха с наказание/на тези,които нарушават законите.

В този смисъл държавата е единствения източник на легитимната употреба на физическо насилие,на принуда.

Според други автори дефиницията на Вебер може да се разглежда като опит за синтез между противоположните теории за принудата и консенсуса,които характеризират цялата история на политическата мисъл,доколкото съдържа изискване принудата да се основава на съгласието т.е.на законите в държавата.

Като използва тази нагласа към подчинение,господството трябва да разполага с онези веществени компоненти,които са необходими за евентуално прилагане на легитимно физическо насилие,а именно личен управленски щаб и веществени средства за управление.

М.Вебер говори за две категории професионални политици:едни,които “живеят за политиката”,и други,които живеят от политиката”

М.Вебер е един от първите,поставящ на високо професионално равнище и въпроса за разликата между политическите ръководители и политическите чиновници-журналисти,партийни чиновници/и между политическите и не политическите

чиновници/специалисти в държавното управление/

От създаването на конституционната държава и особено след утвърждаването на демокрацията демагогът е типичен за западния свят ръководен политик./Каква ирония за част от съвременните политически журналисти!/Вебер посочва някои важни характеристики на социологията на политическата журналистика и на журналиста.

Ето тази характеристика ,съдържаща се в “Политиката като призвание”:

Не всеки си дава сметка,че едно действително добро журналистическо постижение претендира за поне толкова “дух”,колкото което и да е постижение в науката – най- вече заради това че нуждата изисква журналистическият продукт да се поставя веднага,по команда, и да въздейства веднага,при съвсем различни условия на творчество в сравнение с тези на един учен.Фактът ,че отговорността е много по-голяма и чувството за отговорност на всеки почтен журналист като цяло в никакъв случаи не стои по- ниско от това на учения,а дори по-високо /както показва войната/,почти никога не се оценява от хората по достойнство,тъй като те запомнят тъкмо безотговорните журналистически постижения заради техните често пъти ужасни последствия…

М.Вебер поставя и дава свое решение и на въпроса за развитието на партийно-политическата система.

Според М.Вебер парламентът все повече се превръща във фасада ,а действителната власт се упражнява от партиите и техните водачи.

Николай Бердяев – Демокрация или теокрация

Да се отрича революцията като реален факт е признак на пълна слепота,констатира Бердяев.Друг е въпросът за нейната оценка.

Във връзка с това Бердяев развива идеята,че държавата и държавността не могат да бъдат други освен такива,каквито ги определят традициите,народните инстинкти и привички,историческата памет.

Приложена към критиката на руските болшевики,тя се опира на няколко основни постулата.Първо,всяка държавна власт е йерархична и следователно по своята природа недемократична.Второ,демокрацията е несъвместима с йерархичната свобода.Разбирана като духовно творчество,свободата не е демократична,а по- скоро аристократична.

Държавната власт,подчертава Бердяев,никога не е принадлежала и не може по принцип да принадлежи на народа,тъй като нейната природа е йерархична.

Бердяев анализира двете стихии във философията на социализма в книгата си “Философия на неравенството”,издадена през 1923 г. и преведена на български през 1935г.:

“Във философията на социализма има две стихии: в едната от тях класовият момент побеждава обективния момент и на продължението на цялата история еднакво се вижда правдата във въстанията на нямащите и злото в самото съществуване на заможните; в другата обективният момент е по-силен от класовия и в различните исторически епохи се признават за прогресивни различни класи и различни задачи се поставят пред тях.Фактически революционният социализъм винаги се движи и вдъхновява от първата стихия,той съчувства на всички въстания на масите,на всички бунтове на тълпите в историята и във всички времена еднакво осъжда и проклина всички висши класи,всички заможни и културни слоеве.През цялата история той провежда линията ,която разделя човешкия род на две раси,на две царства-“буржоазия” и “пролетариат”.В марксизма са смесени двете стихии на социализма.”

“Неравенството е условие за развитие на културата.Това е аксиома.И остава недоказано,защото равенството морално е по-високо от неравенството.А може би неравенството само по себе си е правда и благо и към него следва да се стремим?И в Царството Божие ще има неравенство.С неравенство е свързано всяко битие.Не трябва да има в света бедни и гладни,на всички трябва да бъде осигурено човешки достойно съществуване.Но това не изисква равенство.

Спорез Бердяев социализмът е отрицание не само на демокрацията,но и на свободата.Държавата на социализма не е демократична,нито либерална,а по- скоро нова форма на теокрация.

Бъртранд Ръсел – Индивидуални и обществени аспекти на властта

Според Ръсел фундаментално понятие в обществените науки се явява властта в този смисъл ,в който енергията се явява фундаментално понятие на физиката.

Той започва с описанието на феноменологичното равнище на най-простото,разбираемо и масово проявление на властта:когато всеки ,притежаващ воля индивидуален субект,съзнателно се стреми към постигане на някои цели за получаване на предполагаеми резултати от своята дейност.Примерно А притежава по-голяма власт,отколкото В,ако А достига много повече предварително определени резултати,а В – значително по-малки.

Б.Ръсел прави необичайна класификация на хората по критерия стремеж към властта:

1.Ако характерът на един потенциално съдържа чертите на политическия лидер,то у други любовта към властта бива недостатъчно силно изразена Тези хора едва ли могат да окажат влияние върху хода на събитията.

2.Страстта към притежаване на власт,към слава,вярата в собствените сили и други черти могат да съществуват в скрит вид ,което от своя страна разширява полето на действията на импулсите към властта,наглите и самоуверените.

3.Едни винаги се стремят да командват,други да се подчиняват.Между тези две крайности се разполагат огромни маси от обекновени хоора,на които се харесва да командват в някои ситуации,а в други – да се подчиняват на лидерите.

4.Има,накрая ,четвърти тип хора,имащи мъжеството да се откажат от подчинение и нямащи особено желание да командват когото и да било.Те с голяма неохота се вписват в действащата социална структура,почти никога не съответстват на нейните изисквания,поради което търсят убежище.Това е заблуждение:самотна свобода не съществува.

Б.Ръсел задълбочено изследва и обществените ,колективните аспекти на властта.

Не само организацията „прави”личността,но и личността – организацията.

Б.Ръсел е голям критик на корупцията сред властниците.Той дори стига до една крайна свръхквалификация,според която съвременните държавници са корумпирани от Хитлер.

Калр Попър – „Отвореното „ или демократичното общество

Затвореното общество е родово – племенно,колективистично,антииндивидуалистично,потискащо всяка свободна инициатива,”бронирано” за”чужди” влияния и лишено от свободно движение на идеи и традиции общество.

Попър е скицирал двата подхода /”утопичното инженерство” и „поетапното или частично инженерств”/в глва девета „Естетицизъм,перфекционизъм,утопизъм” по следния начин:„Подходът на Платон ,за който става дума ,може да се нарече утопично инженерство,за разлика от друг вид социално инженерство,което смятам за единствено разционално и което можем да наречем поетапно/или частично/ инженерство

Институциите са неизбежно резултат от компромис с обстоятелствата,интересите и т.н.,макар че като личности трябва да се борим срещу въздействия от този род.

Отвореното общество според Попър е това общество , в което хората се изправят пред отговорността на личните си решения.

Хората ,които олицетворяват този преход ,са Демокрит,Протагор и, разбира се ,”великият водач на демокрацията Перикъл.”,който формулира принципа на равенството пред закона и принципа на политическия индивидуализъм.Неговата знаменита надгробна реч /цитирана от Тукидид/ е не просто възхвала на Атина,тя изразява според Попър „истинския дух на великото поколение” и е политическа програма на един велик егалитарен индивидуалист,на демократ ,който добре разбира ,че демокрацията не се изчерпва с безмислените думи „власт на народа”,а трябва да се основава на вярата в разума и на хуманността.Няколко думи от тази реч:

„Ние смятаме онзи,който не се интересува от държавата,не за безвреден,а за безполезен и макар че малцина могат да правят политика ,всеки е в състояние да я прецени.”

Под демокрация Попър разбира не нещо неопределено от рода на „власт на народа”,или „власт на мнозинството”,а система от институти,която позволява осъществяване на публичен контрол над правителството и неговата смяна по волята на управляваните и дава възможност на последните да постигнат реформи без прилагане на насилие,дори против волята на управляващите.

Излиза,че демокрацията не е просто синоним на ненасилие/както е според Порър/,че тя все пак допуска , макар и в отделни случаи насилие.

Аренд, Арон Бжежински – Теории за тоталитаризма

В политологичен план идеята за тоталитаризма дължи своето възникване и обосноваване на Хана Аренд /1906-1975 г./Според нея независимо от специфичните национални традиции или източници на идеологията тоталитарното управление превръща класите в маси,премахва многопартийната система,като я заменя не с еднопартийна система,а с масово движение,премества центъра на властта от армията в полицията и установява външна политика,открито насочена към световно господство.

Тоталитарната политика не замества едно законодателство с друго,но установява свой собствен consensus juris,като в същото време не се подава на тиранично беззаконие,произвол и страх.И тя действително може без consensus juris ,защото обещава да освободи приложението на закона от всякаква връзка с определено движение или с волята на човека.

А проф.Робърт О.Пакстън от Коломбийския университет поставя въпроса :как може Хана Аренд да смеси в едно и също понятие-“тоталитаризъм”,Сталинов режим,при който партията господства над гражданското общество,радикално опростено от болшевишката революция с Хитлеровия режим,при който партията и традиционният елит споделят властта.

Материалите на дискусията са издадени в сборника “Тоталитаризъм”,редактиран от Фридрих.

Фридрих обособява пет особености на тоталитарната система:

а/официална идеология;

б/наличие на една масова партия,която се контролира от олигархията;

в/правителствен монопол върху оръжията;

г/правителствен монопол върху средствата за масово осведомяване;д/терористична полицейска система.Скоро след това той добавя и шеста особеност:

е/централно планирана икономика.

Фактически комунизъм,фашизмът и нацизмът са твърде сходни политически явления.

Социологичните и политологичните аспекти на теорията за тоталитаризма разработва Раймон Арон обособява пет основни елемента на тоталитарния феномен:

а/монопол на една партия/режим с монополна партия/;

б/идеология,която става официална истина в държавата;

в/двоен монопол на силовите средства и методите на убеждението;

г/повечето икономически и професионални дейности са подчинени на държавата и стават в известен смисъл част от самата държава;

д/полицейски и идеологически терор.

Тази дефиниция е обоснована и аргументирана в следния откъс от книгата му “Демокрация и тоталитаризъм”

1. “Тоталитарният феномен възниква при режим,който дава монопола на политическата дейност на една партия.

2. Монополната партия е вдъхновена или въоръжена с идеология ,на която тя придава абсолютна сила и която впоследствие става официална истина в държавата.

3. За да разпространява тази официална истина,държавата на свой ред си запазва един двоен монопол-на силовите средства и на методите за убеждение.Всички средства за комуникация –радио,телевизия,печат са направлявани,командвани от държавата и тези ,които я представляват.

4. Повечето икономически и професионални дейности са подчинени на държавата и стават в известен смисъл дтават част от самата държава.Понеже тя е неотделима от своята идеология,повечето от икономическите и професионални дейности са оцветени от официалната истина.

5. Тъй като всичко вече е държавна дейност и всяка дейност е подчинена на идеологията,грешката,допусната в икиномическата и професионална дейност,е едновременно и идеологическа грешка.Откъдето накрая се получава политизация,идеологическо преобразяване на всички възможни грешки на индивидите,и като резултат – един едновременно полицейски и идеологически терор.”

Анализът на научната литература показва,че е налице концептуална бъркотия при разглеждането на понятието “тоталитаризъм”.Все пак биха могли да се направят следните по-важни обобщения и паралели.

Има автори под “тоталитаризъм”трябва да се разбира не тип политическо устройство,а определена тенденция или “убеждение,че една организирана група или институция – църква,правителство,партия,имат преимуществен достъп до истината”/Едгар Холет Кар./

Има автори,които виждат тоталитаристичните черти в държавното устройство на Спарта /Нойман/,втори обявават за “баща”на тоталитаризма Ж.Ж.Русо /Талмон/,трети определят

Тоталитаризма като доведен докрай макиавелизъм /Фаул/,четвърти считат ,че тоталитаризмът е форма на управление,чието начало “възниква преди индустриализма и независимо от индустриализма”/Мур/ и др.

Двамата английски политолози Робърт и Лъвси в книгата “Западноевропейската политика днес “,издадена в Манчестърският университет през 1984г.,обособяват тоталитарни диктатури/фашистките политически режими,Хитлеристка Германия/ и тоталитарни демокрации /бившите СССР и източноевропейските страни /.

Обобщавайки дискусиите,историята и използването на идеята за тоталитаризма ,Бенджамин Р.Барбър в най-авторитетната политологическа енциклопедия на Запад стига да следните изводи:

“Бивайки използван ,за да опише такива различни режими,като нацистка Германия,сталинска Русия,Платоновата република,династията на Чин ,фашистка Италия,сандинска Никарагуа,Индия по време на династията Монгю,Римската империя при Диоклетиан,Женева при Калвин,Япония при Мейджи,древна Спарта и САЩ не само през 60-те години на ХХ век,но и през 40-те години на ХІХ век,този термин ,както изглежда ,не притежава никакво полезно социално научно значение.Той остава обаче безценен ключ за характера на идеологията на “студената война” и така на социологията на познанието на следвоенната епоха.”

Джон Гълбрайт – Инструменти и източници на властта

Въпреки че голяма част от упражяваната власт се прикрива чрез манипулиране на общественото мнение, то взета сама по себе си, властта е неподходящ обект на възмущение.

Целта на изследването на Г е да разкрие общите фактови, стоящи зад обичайните позовавания на икономическа, политическа, военна, религиозна, информационна, идеологическа власт. И той идентифицира тези постоянни величини в инструментите и източниците на властта.

Според Г съществуват 3 инстумента за упражняване на власт принуждаваща, компенсаторна и условна власт. Принуждаващата власт постига подчинение чрез заплаха от физическо насилие или чрез заплаха от личен или обществен упрек, който е нежелан. Компенсаторната власт постига подчинение чрез предложение за положително възнаграждение, чрез предоставянето на нещо ценно на подчиняващия се индивид. Условната власт постига подчинение чрез промяна на мненията на хората.

Зад трите инстумента за упражняване на власт стоят 3 източника на властта – лидерство, собственост и организация. Лидерството. В съвременото общество най-значима за личността е връзката й с условната власт. Достъпът до властта зависи от способността да убеждава, да култивира вяра, да внушава доверие, т.е. да упражнява лидерсто. Собствеността. Сред трите източника на власт собствеността осигурява най-прекия път за нейното постигане. Притежаването на собственост дава достъп до най-често срещаната разновидност на упражняване на власт – подчиняване на нечия воля чрез пряко заплащане. Организацията. Тя е най-съществения източник на власт в съвремените общества. Приема се за доказано, че осъществяването на желаното или необходимото властно въздействие е невъзможно без организацията. Има различни видове оганизация: 1) Армията, 2) Политическата партия, 3) Корпорацията, 4) Правителството. Могат да бъдат откроени 3 характеристики на организацията като източник на властта: 1) Бимодалната симетрия между вътрешната и външната власт, 2) Степента на връзки на организацията с другите източници на власт и достъпът до трите инструмента за упражняване на власт, 3) Концентрацията или разнообразието на целите на организацията.

Както инструментите за налагане и упражняване на власт, така и трите основни източника на власт се проявяват почти винаги в комбинация.

Ралф Дарендорф – Социални и политически конфликти

Задачата на теорията за социалните конфликти е да разкрие:

1.характерните черти на конфликтните отношения;

2.типичните форми на проявление на социалните конфликти.

Основната теза на Р.Дарендорф за съвременния социален конфликт е следната:Модерният социален конфликт е антагонизъм между полагаеми се права и предлагане,политика и икономика,граждански права и икономически растеж.

Дарендорф отхвърля схемата:”капитализъм – социализъм”.

Пътят към свободата е преход от затворено общество към отвореното.А отвореното общество не е система , а само механизъм за изучаване на алтернативи.

От друга страна,само малки промени не са достатъчни .В нещо преходът трябва да бъде рязък.Изводът,до който достига Дарендорф,е:необходима е стратегическа реформа,а не смяна на системата и не козметично преустройство.

В”Съвременният социален конфликт”Дарендорф обособява три важни белега на гражданското общество:

Първият важен белег е многообразието на неговите елементи.Още думата структура показва реда в това многообразие.Съществува изобилие от организации и институции,в които хората могат да реализират някакъв обем на своите жизнени процеси.Джеймс Медисън,един от бащите на американската конституция и от авторите на Federalist Papers,е подчертал особено този аспект,тъй като “тиранията на мнозинството”му е създала грижи”.

Втория важен белег е автономията на многото организации и институции.При това от автономия трябва да се разбира независимостта от някакъв център на властта.

Третият важен белег е свързан с човешкото поведение,т.е това което Гартон Еш нарича “учтиво,толерантно,без насилие”,преди всичко обаче “гражданско и цивилно”.

Свободните,отворените обществени системи се нуждаят от три неща – политическа демокрация,пазарна икономика и гражданско общество.И трите са свързани,според Дарендорф,с разходите по заблудата.

Едновременно с това той съзнава ограниченията на неоконсервативния модел от 80-те години.Затова търси специфичен синтез в “радикалния либерализъм

Дарендорф се опитва да тушира неуспехите и разочарованието от източноевропейските революции,като ги сравнява с революциите от 1789 и 1848г.Повтаря добре известната социологична схема на неумолимата логика на развитие на всяка революция-от уморени /и конструктивни/на първия към крайни и /разрушителни /тенденции на втория етап.

В тази статия Р.Дарендорф разкрива съществени характеристики на политическата демокрация като система за управление:

“Въпреки буквалното значение на думата демокрация действащата демокрация не е “управление на народа”;такова в света не съществува.Демокрацията – това е правителство ,избирано от народа,а ако е необходимо,и сменяно от народа;освен това демокрацията – това е правителство със свой собствен курс…

Добре е , когато правителството се поставя…под контрол.Но скоро става ясно,че ако то не е действащо , ще настъпят разочарование,стагнация.Има няколко начина да се даде на правителството власт,без да се подлага демокрацията на опасност.Това са немският и британският,от една страна,и френският и американският ,от друга.Те са жизнеспособни;в единия случай главата на правителството има определени конституционни прерогативи – Richtlinienkompetenz,или правото да разпуска парламента,но и той при това се избира от парламента;В другия случай –президентът се избира на своя пост независимо от парламента и притежава поради това реална власт.”

Едва вторите и третите избори /т.н.”текст на двойната промяна”-двукратната смяна на различни политически групировки във властта/ще покажат дали са пуснали корени новите норми и институти – прогнозира през 1990г.Р.Дарендорф в известната си статия “Пътят към свободата”.

Хабермас критикува “нормативния”/или културно-етическия/дефицит на обединението на Германия.

Морис Дюверже – Съвременните политически режими

Той разкрива тенденциите във функционирането и развитието на демократичните политически режими.Но преди да се спрем на типологията и характеристиката на тези режими ,да се спрем на неговото теоретично интерпретиране на понятието “демокрация”

В знаменитата си книга “Политически партии “дава оригинална характеристика на демокрацията.

Истинска демокрация – това е нещо друго:по- скромно но и по-реално.Тя се определя според М.Дюверже преди всичко чрез “свобода на народа и за всяка част от народа”както това е формулирано във френската конституция от 1793г.

Плуралистичната демокрация такава,каквато съществува в Западна Европа,според него зависи от твърде строги условия на температура и налягане,които не могат да бъдат създадени лесно.Тя изисква минимален консенсус между всички партии въпреки техните различия.

М.Дюверже обособява три типа режими на плуралистичната демокрация:

а/Парламентарни режими

б/Президентски режими –според него засега президентската система функционира успешно само в САЩ,в другите страни тя се е изродила в прзиденциализъм ,т.е. в диктатура

в/” Неопарламентаризъм” или полупрезидентски

В “Шах на царя” М.Дюверже прави сравнителен анализ на политическите системи на седем европейски страни,определени от него като “полупрезидентски”-Франция,Филандия,Австрия,Ваймарската република/1919-1933г./,Португалия,Ирландия,Исландия.

Изследвайки метаморфозите на властта в седемте страни с полупрезидентска система за управление, М.Дюверже построява един обяснителен модел на две равнища.Той се основава на два фактора:

-състоянието на парламентарното мнозинство

-положението на президента по отношение на това мнозинство.

Като пресича тези два фактора ,съставя таблица на промените,ползваща позициата на президента при всички мислими ситуации.

Според него в България ,подобно на Испания,Португалия и Гърция,се осъществява един режим на полудвупартийна система,организирана около две основни политически формации-режим,който позволява установяването на относителна стабилност .Той призовава да бъдем внимателни ,тъй като пропорционалната система не би попречила тези формации да се делят,което би довело българския политически режим до безпомощност.Според него мажоритарната система /практикувана във Франция и Великобритания/гарантира трайното установяване на последователни смени на правителства,избрани от граждани по време на законодателни парламентарни избори.Става дума за правителство основаващо се на стабилно парламентарно мнозинство.Но засега България според него трудно би достигнала до такова равнище на демократично развитие,което би позволило прилагането на чиста мажоритарна система.Поради това той препоръчва да се използва смесената избирателна система /мажоритарно-пропорционалната/от типа на немската или новата италианска система.

Що се отнася до Конституцията на Република България,тя би могла според М.Дюверже да бъде подложена на една доста нюансирана преценка –“защото тя обединява най- лошото и най-доброто в съвременната представа за парламентарен режим.”Нейният най- значителен недостатък е пълното игнориране на министерската солидарност,която винаги и навсякъде е била разглеждана като основен елемент на парламентаризма,наричан още “управление на министерски кабинет”поради тази причина.В рамките на един действителен парламентарен режим министрите свободно се избират и освобождават от министър-председателя и отговорността на правителството пред парламента е колективна.Разбира се той добавя ,че “всички конституции имат недостатъци

Франсис Фукуяма – Универсализация на западната либерална демокрация или краят на историята

“Краят През 1992г.книгата излиза под заглавието “Краят на историята и последният човек” Ядрото на неговата предизвикателна теза е следното:

Изглежда сме свидетели не просто на края на “студената война” или на завършването на един определен период от съвременната история,а на края на историята като такава-т.е.на крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и универсализацията на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешкото управление.Не че занапред няма да има събития,които да запълват страниците в годишното резюме на международните отношения във “Форин аферърз”,защото победата на либерализма е осъществена предимно в областта на идеите и съзнанието ,а е все още частична в реалния свят ил материалната действителност.Но има сериозни основания за надежда ,че либерализмът е идеалът,който в края на краищата ще направлява материалната действителност.”

Остават ли някакви идеологически конкуренти на либерализма?Фукуяма откроява два от тях.Измежду всички алтернативи на либералната демокрация най-мощната според него е “властта от азиатски образец”/в Япония,Южна Корея,Сингапур…/.Тя предполага съчетаване на икономическия либерализъм с авторитарно управление,с признаването на йерархията и реда.

Друг конкурент на западната либерална демокрация е ислямската политическа теокрация.Според него ислямският фундаментализъм е не само конкурент на либерализма в ислямския свят;той е съчетал недвусмислена победа на либерализма в много страни.Теоретична държава в качеството на политическа алтернатива на либералната демокрация предлага днес само ислямът.Близо 15 ислямски страни са теокрации/в които Коранът е едновременно източник и на вярата,и на закона,и господства шариатът-ислямското религиозно законодателство/.Но тази доктрина не е привлекателна за останалия немюсюлмански свят ,поради което няма универсално значение в историята.

Според френският политолог Пиер Хасиер въпреки “съблазнителния чар на статията “тезата на Фукияма не успява да обхване “третия свят”.Тя не отчита в необходима степен и растящата нетърпимост,предизвикана от сблъсъка на културите и пренаселеността на планетата.

Ървинг Кристол сочи и по-дълбоки причини ,за да се разграничи от Фукуяма –достатъчно е да се върнем към Аристотел и разбирането му ,че всички форми на управление /демокрация,олигархия,аристокрация,монархия,деспотизъм/са вътрешно неустойчиви,преходни.ХХ век е свидетел на редица съпротиви срещу вековната либерална демокрация – те не са успявали,но породилите ги източници остават.

Най-силното /и саркастично /възражение идва от най-известния измежду живите съвременни политолози-Ралф Дарендорф /който сам се определя като “радикарен либерал”Той нарича политическото есе на Фукуяма “една доста грубовата статия”.Според него както карикатурата постига целта си,преувеличавайки характерните черти на реални хора,по същия начин статията на Фукуяма е карикатура на сериозната защита на една идея.

Според проф.Самюел Хънтингтън ,директор на Института за стратегически изследвания в Харвард,в обозримото,близко бъдеще ще има не една универсална цивилизация/била тя и “либерална демокрация”/,а множество различни цивилизации.Според него ХХІ век ще се характеризира не с противоборството между идеологии и политически системи,а със сблъсък на цивилизациите.Световните конфликти няма да бъдат идеологически,а ще преобладават конфликтите на цивилизации.Вместо от “желязната завеса “на идеологиите сега Европа и светът са разделени от “кадифената завеса” на културите и религиите.

Различно решение на проблема за цивилизациите и конфликтите на бъдещето търси известният футуролог Алфин Тофлър.Според неговата вълнова теория за конфликтите

Основното стълкновение,пред което сме изправени,не е между Исляма и Запада или между “Запада и останалите”,както напоследък твърди Самюел Хънтингтън.Нито Америка е в упадък,както заявява Пол Кенеди.Нито пък ,както смята Франсис Фукуяма ,сме изправени пред “края на историята”.Най-дълбоката икономическа и стратегическа промяна е наближаващото разделение на света на три ясно очертани ,различни и потенциално конфликтни цивилизации,които не могат да се вместят в конвенционалните определения:

а/Цивилизацията на Първата вълна е била и все още е неизбежно свързана със Земята.Тя е продукт на аграрната революция.

б/Цивилизацията на Втората вълна е свързана с нов начин на натрупване на богатството-фабричното производство.Продукт на голямата Втора вълна е индустриалната цивилизация.Различни елементи оформят една система:масово производство,масово потребление,масово образование,средства за масова информация,обслужвани от специализирани институции-училища,корпорации и политически партии.Дори структурата на семейството се променя.

в/Цивилизацията на Третата вълна-народите от тази вълна продават на света информация и изобретения,управление,култура и масова култура,високи технологии,софтуер,образование,обучение,медицинско обслужване и финансови и др.услуги.Една от тези услуги може да се окаже военната защита,основана на командването на армиите на Третата вълна./всъщност това осигуриха високоразвитите страни за Кувейт и Саудитска Арабия по време на войната в Персийския залив/.

Тези три контрастиращи и конкуриращи се цивилизации/като първата се символизира от лопатата,втората-от конвейера,а третата – компютъра/ще оформят структурата на властта в бъдещия свят.Секторът на първата вълна осигурява земеделските суровини и полезни изкопаеми,сектора на Втората вълна –евтината работна ръка и масовото производство,а бързо развиващият се сектор на Третата вълна е устремен към господство ,основано върху новите начини на създаване и използване на познанието

Как ще се развиват конкуренцията и сблъсъците между тези три цивилизации?На този въпрос се опитват да дадат отговор Алвин и Хайди Тофлър в следния откъс от най-новата им книга.:

“Ако днешното преразпределени на света от две на три части изглежда малко вероятно точно сега,то е просто защото преходът от икономиките на бруталната сила на Втората вълна към икономиките на интелектуалната сила на Третата вълна все още никъде не е приключил.

Дори в САЩ,Япония и Европа вътрешната битка за контрол между елитите на Третата и Втората вълна все още не е приключила.Все още съществуват важни институции и сектори на производството на Втората вълна,а политическите лобита на Втората вълна не изпускат властта.

“Смесването на елемента от Втората и Третата вълна във високоразвитите в технологично отношение страни дава на всяка от тях собствена характерна “структура”.Въпреки това траекториите са ясни.Глобалното надбягване ще бъде спечелено от държавите ,които завършат трансформацията на Третата вълна с най- малко вътрешни размествания и вълнения.

Междувременно историческата промяна от разделен на две към разделен на три свят може да предизвика най-големите битки за власт на планетата,тъй като всяка страна ще се опита да намери своето място във възникващата трипластова структура на властта.Зад това монументално преразпределение на властта се крие и промяна в ролята ,значението и характера на познанието.”

Дотук се опитахме да щрихираме антитезите /и просто различните възгледи/на редица от опонентите на Фукуяма.Но остава нерешен и вероятно ще продължи спорът около “ендизма”/от “енд”,което на английски означана “край”/-име ,което някои дават на теорията на Ф.Фукуяма за “края на историята”.

Advertisements