Етикети

Формирането на разбирането за битието като подредено още в древността и опитът за рационалното му опознаване, водят до представата за света като единен и организиран, подхранват стремежа за вникване в природата на нещата, за задйлбочаване на знанието и откриване на субстанцията на нещата. Така се ражда идеята за „началото” или „началата” на нещата.

От друга страна, анализът на логическата връзка между предпоставките и следствията в процеса на логическото разсъждение слага началото на търсене на началата на познанието.

Категориалният израз на горните два типа размишления е понятието „основание”. То обхваща факторите, детерминиращи както съществуването и съдържанието на явленията от битието, така и факторите на познанието. Обосноваването е една от най-важните универсални процедури и функции на духовната човешка дейност. То предполага два компонента – обосноваващ и обосноваван. Обосноваването е констуктивен и синтетичен процес на установяването на връзка между основание и обосновано. В тази светлина познанието може да се представи като йерархия от базисни и производни.

Могат да се обособят три типа изследване на основанията на науката, на които съответстват три групи проблеми. Първият тип е свързан с изследването на нейните теоретични основи.

Вторият тип може да се нарече метанаучно обосноваване на науката. Третият тип е търсенето на философските основания, разкриващи пределно общите концепции, принципи на науката. Тези три типа обосноваване на науката могат да се разгледат и като три етапа на търсенето на нейните основания. В действителност обаче те най-често се осъществяват едновременно.

Както е добре известно, епистемологията се опитва да изгради нормативните критерии за обосноваването на истинното познание. Тя е важна част от философията и поради това, чи служи за мост към останалите нейни раздели. Един от исторически първите и основни епистемологически въпроси е този за разликата между познанието и простото мнение. В основата както на познанието, така и на мнението стои увереността, убеждението или вярата в нещо. Проблемът е как да разграничим вярванията, които са истинни от онези, които не са. Отчасти увереността в собствените ни твърдения идва от факта, че имаме повече основания да вярваме, че нашата информация е истинна. Основанията са втория критерий. Да се търсят основанията на познанието означава да се търсят неговите извори. Като такива най-често се приемат сетивата, опитът и разумът.

Емпиризмът, а по-късно и позитивизмът подчертават важността на опитното изследване. Емпиричният метод извлича общите закони от повтарящите се наблюдения на множество индивидуални прояви на обекта на изследване. Логическият позитивизъм и логическият емпиризъм са по-непоследователни от чистия емпиризъм и позитивизъм.

Платон показва, че на всяко ниво на познанието съответствува определена степен на действителността. Всичко действително може да бъде класифицирано чрез една възходяща скала – от това, което има минимално съществуване, до това, което има най-голяма действителност. Съвременните хора не са склонни да мислят за света по такъв начин, защото епистемологическата структура на нашия свят не е толкова богата като Платоновата. Ние сме свикнали да мислим само чрез две категории: нещо е действително или недействително. Платон ни предлага една „многоетажна” действителност, в която всяко ниво ни предлага определена степен на познанието. Но той предлага не просто своето разбиране за връзката между познанието и действителността, а и едно от първите разбирания за връзката между априорното познание и действителността. Истинското знание е знанието за света на идеите. То не е научаване на нещо ново. Декартовият критерий за доказателство е априорен, рационален и дедуктивен. Ние наистина имаме основание за приемането на нещо, единствено ако можем да намерим доказателство за него чрез силата на самия разум.

През 18в. един просветен емпирик достига по свой начин до същия извод, до който достигат рационалистите. Всички обекти на човешкия ум, твърди Хюм, могат да бъдат разделени на два вида – „отношения на идеите” и „факти”. Отношенията на идеите принадлежат на този вид познание, което е чисто априорно и се получава не чрез сетивата, а чрез изследване на самите отношения между идеите. В противоположност на това, фактите принадлежат на обозримия свят и са познаваеми чрез сетивата. Но тук се явява сериозен проблем: какво да кажем за нещата, които не можем да преживеем в своя опит директно? Отговорът на Хюм има за цел да отбележи, че принципът на причината и следствието е тази връзка, която обвързва нашия сегашен опит в света с другите възможни преживявания – както в миналото, така и в бъдещето. Един емпирик, за когото сетивният опит е основата на цялото познание, открива, че не може да се предложи емпирично доказателство за най-основните принципи, от които се нуждае познанието. По такъв начин емпирикът Хюм доказва, че няма доказателство за емпиризма. Единственото доказателство за емпиризма се извлича от разума, от отношенията на идеите, т.е. априорно. Кант оспорва две основни допускания на емпириците: 1) умът на познаващия субект е просто пасивен и 2) умът е неспособен да създаде по необходимост нищо, което да излиза отвъд неговите собствени операции в познавателния процес. Кант приема, че цялото познание започва с опита, но „от това не следва, че то цялото произлиза от опита”. Емпириците грешат и в допускането, че разумът играе чисто пасивна роля и не допринася нищо към познавателния процес. Така Кант извършва революция, с която оспорва преобладаващите онтологически теории чрез твърдението, че знаем нещата като обекти единствено, защото умът предоставя от себе си важните организационни принципи, правещи познанието за обектите възможно. Кант се впуска в изследването н познавателния процес. В резултат открива, че съществуват два вида познание: познание, напълно независимо от сетивата и изцяло емпирично познание. Относно априорното познание Кант подчертава неговата съвършена и пълна независимост от опита.

В края на 20 и нач. на 21 век се появява като че ли напълно нов подход, известен под името прагматизъм. Той се приема за специфично американска философия, която разглежда познанието и истината главно като практически проблеми. Моралността е обект на различни канони на разума, но намира своите решения извън теоретичното познание. На пръв поглед прагматизмът се освобождава от априоризма на емпириците и на рационалистите като преминава отвъд сферата на епистемологията и навлиза в прагматиката.

Априорно и апостериорно

Стандартният начин на разграничаване между аналитично и синтетично се основава върху разбирането на концептуалното съдържание. Едно твърдение е аналитично, ако идеята за предиката на твърдението се съдържа в идеята за субекта. Обратното, в синтетичните твърдения идеята за предиката разширява или добавя нещата към идеята за субекта. Друг начин да се прокара тази разлика е да се каже, че истинността на аналитичното твърдение зависи изцяло от дефинициите на неговите термини. Емпириците твърдят, че не съществуват синтетични априорни твърдения. За разлика от тях, рационалистите приемат, че съществуват синтетични твърдения, които са също и априорни. Систематичните истини или неистини са априорни в смъсл, че нашите умове не биха могли да мислят по друг начин. Систематичните априорни твърдения са тези, чиито предикати се постигат без намесата на какъвто и да е сетивен опит.

Да се доказва нещо по априорен начин, означава да се доказва консеквентът чрез антецедента, феноменът чрез закон, чрез показване, че антецедентът и законът включват консеквента и феномена. Това кореспондира с принципа за дедукцията. Да се докаже нещо апостериори, означава да се докаже антецедентът чрез консеквента, законът чрез феномена. Това кореспондира с индукцията. Следователно да се доказва, означава да се обърне редът на изследването.

Необходимо е твърдението, което е истинно или неистинно във всички възможни светове. Обратно, условните твърдения са истинни или неистинни поне в един възможен, но не и във всички възможни светове. Разграничението между необходимо и условно е тясно свързано с разграничението между априорно и апостериорно.

Няма общоприет смисъл, в който да се разбира опитът. Философите по-скоро могат да кажат какво не е опит. Има широко съгласие, че опитът не бива да се отъждествява само със сетивното, защото източниците на апостериорното обосноваване се изключват такива неща като памет и интроспекция. Но дори типичните случаи на априорна оправдаване включват опит в широкия смисъл на думата.

Стандартните характеристики на независим са предимно негативни. Има две форми на зависимост на априорното обосноваване от опита. Първата започва с наблюдението, че преди някой да може да оправдае своята априорна вяра в дадено твърдение, той трябва да разбира това твърдение. Второ, много съвременни философи приемат, че априорното обосноваване може да зависи от опита негативно, т.е. че опитът понякога може да подкопае или дори да осуети такова обосноваване.

Advertisements