Етикети

Пламен Петров

Ако изобщо има аналог, връчването на тазгодшините награди на Съюза на българските артисти “Икар 2008”, то първят който ми хрумва е популярният напев от поредното псевдо-развлекателно, псевдо-риалити, псевдо-образователно предаване, което се върти в ефира. Да, същото предаване, вече известно и с “Кен лиййй тулибуди будаучу”, но с променено мото – “Актьори се правят на певци”. Официалната му церемония се състоя миналата седмица на Международния ден на театъра – 27 март.
Часът е 18.30 вечерта. Мястото е пред откритата официално преди броени дни след продължителен ремонт опера. Пълно е с политици, журналисти, фоторепортери, театрали и разбира се звезди – от музикалния, кино, а от няколко години и театрален бизнес. Блясък, еуфория, обещаващ старт на най-добрите в сценичното творчество. И ако преди 100 години Пенчо Славейков, като директор на Народния театър „Иван Вазов“ тогава, възкликва:

„Операта в театъра? Само през трупа ми!“

то сега сградата на Националната опера е приютила цялата родна театрална гилдия. Всички са притаили дъх в очакване на старта. Часът вече е 19.00 и началото е поставено. Нов симфоничен оркестър, дирижиран от проф. Румен Цонев, който се подвизава като музикален педагог и във Франция, подобвящо започва с кратка увертюра празничната вечер…
21.50 часа: най-добрите за 2008 година вече са ясни. Режисьорът проф. Крикор Азарян е новият носител на „Икар 2008“ за изключителен принос в театралното изкуство, а постановката му „Чайка“ (Театър „Българска армия“) спечели 4 награди – за най-добър спектакъл, за режисура, за главна женска роля (на Бойка Велкова) и за поддържаща мъжка роля (на Мирослав Косев). Владимир Пенев грабна „Икар 2008“ за главна мъжка роля („Мъртвешки танц“ на Маргарита Младенова в „Сфумато“), а „Икар“ за поддържаща женска роля спечели младата Ярослава Павлова („Заболяване на младостта“ на Биляна Петрова в Младежки театър „Николай Бинев“)…
Ако има нещо смущаващо в тазгодишните излъчени победители, то това е в най-престижните категории – спектакъл на годината, главна мъжка и главна женска роля. Тетрална постановка на годината е „Чайка“ на проф. Азарян. Една постановка, която резонира повече с мелодраматичните сериали в телевизионното пространство, отколкото с театъра. Една постановка, коята бива интересна с решените майсторски мигновенни статични картини. Една постановка по текста на А. П. Чехов, който е обявен за класик от някякви културологични съображения, чийто характер е неизвестен никумо. Една постановка, която е поредния театрален факт, но нищо повече. Една постановка, която по думите на проф. Азарян, а и на маститата театрална критика е „човешка“…
С какво? Навярно с мелодраматичния си характер, който – уви – освен бегли усмивки и дълбок плач не е стъпало към онзи добре познат катарзис в драмата. Една постановка, в която актьорите не са съвсем сигурни в правотата на собствените си герои. Една постановка, която всеки имащ отношение към театъра, навярно трябва да види, но само защото ще се докосне до онзи театър от преди 1989 г., когато сапунените сериали бяха нещо чуждо и непознато и тяхната функция бе изпълнявана именно от подобни театрални проекти.

Едно е за принос, друго е за постановка

И когато уважаемото жури, излъчило таза награда, не вижда спектакъл, достоен да вземе тази награда, по-добре изобщо да не я беше връчило. Наистина проф. Азарян е заслужил приза за изключителен принос в театралното изкуство, но постановката му „Чайка“ е резултат е емоцията му, а не от здравия разум и присъщото познание на театрала за това изкуство.
Бойка Велкова отнесе“Икар 2008” за главна женска роля в „Чайка“. Награда, която е напълно заслужена, но за ролята и във „В ледовете“ по текстове на Димитър Димов и Теодора Димова в Младежки театър „Николай Бинев“. Ролята и в „Чайка” е неуплътнена, имитативна и лишена от познавателното на света, в който живее героинята й.
Може би, една от малкото адекватно присъдени тазгодишни нашенски театрални оскари е това е за главна мъжка роя на Владо Пенев за ролята му в Стриндберговия „Мъртвешки танц“.
Едва ли има нужда да се споменава процедурата по излъчването на победителите и имената седящи зад нея, но едно е ясно: българската театрална сцена е приют на разнородни спектакли, което навярно затруднява и журирането. И докато Съюзът на артистите в България не се съобразят със собствените си критерии за оценка, подобни ситуации ще продължават да са факт.
Театрални награди „Икар“ бяха дефинирани от директора на СБА Христо Мутафчиев като награди за иновативност и качество в театралното изкуство преди 2 години. Дали това е така – оставям сами да прецените. Но съм склонен да мисля, че в България, онова което се продава най-много, е и онова, което е наградено. Един американски модел на отношение, който в последните години дори и американските „Оскар“-и избягват. Навярно, защото изкуството преди всичко има за цел възпитанието, а чак след това забавлението.
Колкото до забавлението – на церемонията по връчването на наградите то бе осигурено от наши театрални звезди, които завладяни от сградата, в която се намираха, се опитваха да изпълнят различни оперни арии. Изпълнения, които не само бяха лишени от добро чувство за мярка, а и показаха в пълнота способността на българския актьор да се прави на клоун и оставя професионализма зад гърба си. Една способност, както казва Чехов, присъща на първенютата. Но за да има нтелигенция, май винаги се минава през това. В този смисъл и тук България очаква своя истински елит.

Advertisements