Етикети

От Театри

Земята – като вместилище на търсещите гробници приживе

Първата любов на Конър Лъвит или една история за лицата на живите – вечно кривящи се с нахлуваща в тях кръв

Пламен Петров

На 27 октомври 1799 година Жозеф Жубер, в един от своите „Бележници“, в опита си да изясни съграждащата сила на изкуството стига до извода, че това е онази сила, която осигурява възможността да се представят нещата чрез тяхното отсъствие и да се покажат чрез последващото им отдалечаване. През 1945 година един ирландски писател и драматург написва една кратка новела, една кратка измислена история, чиято цел, е като че ли просто да бъде разказана – лишена от какъвто и да е стремеж към външното, към другите. Една кратка история, за една първа любов, на един безименен човек, който умее да си играе с писъците на новородения си син. Една кратка история в която същия този безименен човек, използвайки Жуберовата сила на изкуството, отстранява нещата (събития, хора, желания, мечти), за да ги изкаже; задържа ги настрани за да се прояснят – за да направи видими невидимите неща, за да направи прозрачни видимите; за да се стигне до момента, в който ще се разкрие онова пространство, където всичко невидимо и нереално ще бъде налично настояще. Пространство, в което ако ти проработи късмета, ще попаднеш на собственото си погребение с живи хора в траур и ще чуеш приказчицата за прахта, която при прахта отивала, въпреки че няма никакъв прахоляк из гробните ями, защото почвата е почти винаги тлъст чернозем, а ти като покойник също не се отличаваш с прахообразност, освен разбира се ако не си умрял овъглен. Пространство, което Самюъл Бекет дефинира в своята новела „Първа любов“, а през 2008 година ирландския режисьор Джуди Херарти Лъвит (художествен директор на театър „Гар Сен Лазар Плейърс“), смело прекрачва в него и го превръща в поредния режисьорски проект, в поредния моноспектакъл на съпруга си Конър Лъвит.

Миналата година театър „Гар Сен Лазар Плейърс“ гостува на сцената на НТ „Иван Вазов“ със спектакъла „Молой“ по едноименния романа на Бекет. И ако в него действието започваше с думите: „Аз съм в стаята на майка си. Тук живея сега.“, то в проекта „Първа любов“, които българския зрител имаше възможността да види в първия ден на юни тази година, началото звучи съвсем по същия начин, ала с други думи: „Нямам представа дали съм прав или крив, но съотнасям женитбата си към смъртта на баща ми, назад във времето.“. Две начала, на две различни истории, които навярно не са щастливи истории – не само заради онова, което казват героите, а защото те са в несъстоятелност да го изкажат. И въпреки това те говорят. „Длъжни са да говорят. Никога няма да млъкнат. Никога. Нямат нищо за правене, тоест нищо конкретно. Трябва да говорят, при което няма какво да кажат – нищо, освен думите на другите. Не умеят да говорят, не искат да говорят, а трябва да говорят“ (б.а.: цитат от „Неименуемото“ на Самюъл Бекет). Две различни истории, на два различни индивида, интерпретирани от един актьор.

Конър Лъвит се обучава в международната театрална школа „Екол Жак Лекок“ в Париж. Бекетовите му роли в театър „Гар Сен Лазар Плейърс“ са му спечелили репутацията на един от най-изтъкнатите световни интерпретатори на творчеството на Бекет. Изпълнил е 19 различни Бекетови роли в 24 международни постановки. Човекът, чиито живот Лъвит трябва да изживее в „Първа любов“ е човек, за които не обществените паркове са най-приятните места за разходка и похапване на сандвич или банан, а гробищата. Макар и прекалено сладникав, мирисът на труповете е доста по приятен от този на живата човешка плът – на подмишниците им, краката, задниците, восъчните на цвят краекожия на членове и неудовлетворените яйчници. Човек, в чиято черепна кутия, се е родила епитафията – Почива тук човек, убягвал ден след ден, ала сега най-сетне убягнал е съвсем, която тъй силно желае да бъде изписан на гроба му. Човек изгонен от бащината си къща. Човек, който е забравил фамилията на жена си Лулу. Човек, за когото образа на първата любов остава свързан с една пейка, но пейката не нощем, а привечер. Човек, чиито болки не са му ясни. Човек, които твърди, че спор няма – любовта озлобява индивида. Човек способен да измисли ново име на жена си – от Лулу нека стане Анна. Човек, който плаче без явна причина. Човек, който виждайки жена си гола, разбира че тя е кривогледа. Човек, който не се съблича често. Човек живеещ в нейния дом, защото е без дом. Човек живеещ в една стая с една тенджера в ръка. Човек, който вече не мисли за Анна. Човек, чиято съпруга приема мъжки клиенти на оборотен принцип. Човек, който обожава пащърнак, защото той има вкус на теменужки. Човек, които крещи: Абортирайте, абортирайте, така ареолите на гърдите ви няма да потъмняват повече. Човек, който напуска един дом, без да бъде изгонен. Човек, оставящ писъка на новородения си син зад гърба си, може би, защото още любови е тръгнал да търси. Човек, който Лъвит обгрижва, навярно, защото го обича. А любовта не пита.

Проекта „Първа любов“ на Джуди Херарти Лъвит разкрива пред зрителското око един свят, който е лишен от всякакъв ресурс. Един свят, който е изчерпан от възможност от каквото и да е бъдеще. Свят, в който зрителя съзира едно и също непрестанно тъпчене на едно място на Онзи, който като че ли никога не напредва. Не си в състояние да се възхитиш, защото няма нищо възхитително пред това, да си затворен и да се въртиш в кръг в едно пространство, от което не можеш да се измъкнеш, дори и чрез смъртта. Защото това пропадане в невъзможното, като че ли, както казва Морис Бланшо, е било предхождано от изпадане извън живота. Един проект, които не поражда естетическа наслада. Проект, в който зрителят губи всичко. За да се възвърне за себе си – пречистен, със сетни сили да се отправи към идния ден. И няма да му е необходимо нищо освен глътка от морето. Идния ден, който ще се окаже гробница за поредната мечта. Идния ден, когато вече ще знаем, че земята е вместилище на търсещите гробници приживе.

Advertisements