в-к Култура, брой 37 (2520), 29 октомври 2008 г.

82dca9d2582b39e0ae0787800304c73b
Когато се разбягат зайците на критика

Критика на критиката

На 10 октомври във в. „Култура‛ бе публикуван текстът на Димитър Камбуров Кнедли, медли, чер хайвер и чесън. Текст, който гръмко заявява, че книгата на Виргиния Захариева „9 зайци‛ е сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия. След прочит на статията на г-н Камбуров лесно се вижда, че защитата на това твърдение стъпва върху фразите: „нейни читатели изоставят пасивната наслада и пожелават да правят неща с нея (с книгата) и авторката…‛ и „Книгата е сред най-дръзките експерименти в съвременната ни книжовност, тъй като предприема невероятна контракафкианска метаморфоза…‛. Две фрази и много, много допълнителен текст, които се нуждаят от обяснение, защото сякаш те очертават една нова тенденция в литературната ни критика – метафоричен шемет и несмет.

Доколко книгата „9 зайци‛ е явление, е въпрос, чийто категоричен отговор би бил твърде несигурен, най-малкото, защото едва ли е във възможностите на човек, пък бил той и със съкращения пред името си като „акад.‛, „проф.‛, „доц.‛ и т.н., да обозре цялата литература, която е на пазара днес. Доколко книгата „9 зайци‛ е от онези книги, които могат да се наредят до най-значимите през последните две десетилетия, може би е възможно да се определи и докаже, но не и когато стъпваш върху твърдения като това, че важността на книгата произтича от ритуалния жест, който тя извършва, или още повече от вътрешната метаморфоза, на която се подлага книгата. И изобщо, доколко книгата „9 зайци‛ оповестява несъстоятелността на чистия литературен проект е също така съмнително, особено когато в ръцете ти са попадали книги като „Фани по опасните пътища на светлината‛ на Райна Маркова и „К като всичко‛ на Яна Букова, а навярно има и много други примери.

Казаното е само щрих към текста на Камбуров, от който ще изходя, за да покажа какво се случва, когато 9-те зайци, живеещи в кафеза на критика, се разбягат в различни посоки в момента, в който той реши да напише статията си с апетитното заглавие „Кнедли, медли, чер хайвер и чесън‛.

1. За избора на заглавие:

Заглавието е като името на човека – прочиташ го, чуваш го, след което започваш да се запознаваш с характеристиките на субекта с това име. В днешната публицистика често се случва заглавието да е просто атракция по решение на автора или пък редактора, която последвалият текст не успява да оправдае. Понякога заглавието е цитат от самия текст или сентенция от някакво литературно произведение, като читателят е заставен сам да открива асоциациите. Друг път, макар и рядко, заглавието отразява в пълнота съдържанието на статията. Такова е и заглавието на Камбуров „Кнедли, медли, чер хайвер и чесън‛. Едновременно с това то е атрактивно и поражда тънка асоциация с поп-фолк поетиката, а именно със строфата: „Каст`фони, мастфони, тонк`лони, монклони – герап у‛ (за подобна строфа Клер Леви от Института по изкуствознание към БАН може дълго да говори и да очертае „конституиращите мотиви на лирическия Аз, за отказа си от битийното и априорния му пробабилизъм‛). От друга страна, ако заглавието се анализира в детайли, се вижда нещо много важно: възкресяването на старата реторична фигура апокопа, използвана в случая, за да отстрани ненужните букви в думата ‛черен‛, с цел да се украси езиковият изказ. В предложеното красиво заглавие не бива да остава незабелязана и появата на новия кулинарен продукт – медлите.

2. За стила на писане:

Отвсякъде ни се предлагат стилове на обличане, хранене, танцуване и изобщо на живеене, а в статията си Камбуров ни предлага и нов стил на писане. Трудно е да се каже откъде се подхранва този К(ал)амбуров стил, но ясно се открояват три негови отличителни черти:

– липса на систематично разсъждение – идеята за литературна критика се заражда още през Античността, но дори и тогава тя е имала за цел да даде, ако не обективна, то поне адекватна оценка на конкретно литературно произведение, което прави критиката твърде сложно и отговорно занимание. Още повече, когато става дума за публицистична критика, която е достояние на голям брой хора. Без да се навлиза в подробности за същността и смисъла на критиката, може да се каже, че тя преди всичко е систематично разсъждение относно качествата, поведението, въздействието и още ред други характеристики на конкретен обект, в случая – литературна творба. Разбира се, тези разсъждения могат да бъдат в контекста на съвсем субективни гледни точки (напр. морални, етични, религиозни, политически, социални), но за да бъдат те критика, нужно е, преди всичко, да са подредени логически. Тоест – да е ясен пътят, по който се стига от мисъл А до мисъл Б. Иначе критикът изпада в ситуация на консуматор лаик, на когото е простено да каже, че „книгата е много яка, защото е шантава‛. Ала дали в стремежа си към обективност, или в търсенето на точните думи, Камбуров надхвърля възможностите на обикновения наблюдател и отива още по-далеч: Това, което постига в своята първа част Захариева (Колко части има Виргиния Захариева?, но това е друга тема), е щърбатата и ръбеста красота на свят на преживявания и усещания без сантимент и самосъжаление. Страници за детството – сред най-мощните, написани някога на български език.

– нормативен изказ – под такъв изказ в случая бива да разбираме онзи тип изказване, който заявява, че нещо Е, без предхождащо или последващо обяснение защо това нещо Е. Като пример от текста на Камбуров може да се приведе следното изречение, без да задаваме въпроса какво съобщава то изобщо: На готвенето е отредено да бъде структурната матрица на този текст, доколкото меандрите на аз-а намират израз, утеха и разтуха в рецептите за всякакви ястия, неизбежно вербувани и повержени (от кого?), преди да бъдат поверени на читателя. От изречението, а и от цялата статия не се разбира как меандрите на аз-а намират израз, за да стане ясно дали на готвенето е отредено да бъде структурна матрица. Очевидно, подобен нормативен изказ не е най-подходящият похват за изразяване, особено в критически текст, но навярно затова е елегантно използван от Камбуров.

– собствен терминологичен апарат – стартирайки от медлите, преминавайки през изповедното ламентацио, монолозите на менопаузата, пост-дебеляновското провинциално детство, родово-семейната фолклорно-славейковска идилия, през контракафкианската метаморфоза и самоподпалващото се феникс-его, стигайки чак до потенциалната уникалност на пътя за себепостигане на наръчника (авторът нарича наръчник приложените към книгата 29 рецепти), Камбуров като че ли заявява желанието си да стане част от екипа учени, съставящ Речника на новите термини в българския език. Остава само да се изясни какво означават тези термини.

3. За безкрайния низ от имена и чуждици:

Имената Дебелянов, Славейков (баща и син), Ивайло Петров, Толстой, Марк Крик, Джон Ланчестър, Татяна Толстая, Кафка, Райх, Бернаскони се явяват в статията на Камбуров сякаш като своеобразно доказателство за ерудицията му, а навярно и за да се изпита читателят дали познава тези личности. Подобни тестове за интелигентност явно са предпочитан похват от автора, защото в статията си той неведнъж използва и низ от чужди думи, при това транскрибирани на български език, като: фешън фукни, поп ангро, ню ейдж, ню-ейдж нон фикшън (ню ейдж понякога се изписва и на латиница – New Age). Мисля, че такъв игрови каламбур би бил тежко изпитание дори и за студентите на Камбуров, а какво остава за невежите в литературата, които не знаят дори какво е Bildung- роман схема.

4. За направените изводи:

Да се опитваш да правиш изводи, при все че от кафеза вече са избягали три заека, е доста амбициозно начинание, но Камбуров е успял да се справи подобаващо и с тази задача. Не съм сигурен, но мисля, че най-важният от предложените изводи е този за Аз-а на книгата „9 зайци‛, който познава прелъстителността на тоталността: било от склонността си да изпада в безогледност и непукизъм в моментите на несигурност и слабост; било от натрапчивата си неспособност да разказва истории, в които да се случва нещо между хората извън безсънния им автопаноптикум; било във вкуса му към чесъна и лютите чушки.

5. За фразата „какво казва и прави книгата“:

Камбуров разглежда не само автопаноптикума, на който е приписано състоянието безсънен, но и книгата като жив обект, който може да мисли и предприема действия. Книгата е в състояние да направи рязък завой и да вземе решение, след което авторът внася пояснението, че тя няма собствена воля, но бързо забравя за това и книгата достига в реакциите си дотам, че започва да не желае да бъде взета за добре подредена и украсена измислица, чиито светове се самооблащават, че са „като-че-ли‛. Може би това е хитър ход от страна на Камбуров, който предлага игра, в която оживява всичко, за да се увлече читателят и да успее да изчете по-лесно този дълбокомислен текст. И вероятно този ход е печеливш – предполагам, четящият препуска все ‛по-диво‛ по редовете на статията, без изобщо да се замисля какво искат да кажат те.

6. За способностите на книгата – как тя иска и се подлага на вътрешна метаморфоза:

Както вече бе споменато, според Камбуров важността на книгата „9 зайци‛ произтича не от какво да е, а от ритуалния жест, който тя извършва. Веднага след това авторът ни убеждава, че самата тя, книгата, се подлага на вътрешна метаморфоза, при това онази добре позната на читателя контракафкианска метаморфоза. Но за да не бъде разбран погрешно, Камбуров обяснява в какво се състои тя: Едната част на книгата, първата – тази с литературната самодостатъчност, извършва ритуално сепуко над втората част на книгата и то по забележителен начин. Как? – много лесно. Просто първата част полага съчките на литературната си мощ и вещина под кладата на една свещена простота. Тук би представлявало и интерес да се обясни коя е тази клада. И авторът на статията я описва така: тази на склонното към самоподпалване феникс-его, което чрез свидетелството си възкръсва.

7. За „нещо се пече около Вержи“:

Отдавна и отдалече си личеше, че нещо се пече около Вержи, че тя готви цяла книга проза, завъртяна около готварски рецепти. В тези прекрасни уводни думи на Камбуров прави впечатление смелостта на автора да назове писателката Виргиния Захариева просто Вержи. Интересно би било да се види какво ще се случи, когато театроведът Виолета Дечева започне критическия си коментар за постановка на режисьора Явор Гърдев с думите: „Отдавна Явчо пържи новата си постановка…‛. Или когато политологът Евгений Дайнов коментира политическата ситуация в страната и използва имената: Симо (вместо Симеон Сакскобургготски), Ванката (вместо Иван Костов), Сeрьожа (вместо Сергей Станишев), Жорката (вместо Георги Първанов).

8. За едно съкровено желание на Виргиния Захариева:

Дали заради познанството си с Виргиния, или заради адекватния си прочит на книгата й, Камбуров със завидно майсторство очертава ясно едно съкровено желание на Виргиния Захариева, а именно: да подчини високия романтически ред от знания и умения на актуалните авторитети на поп културата и жълтеещата журналистика на ню-ейдж списания и спасения. Но в анализа си върху личността на Виргиния Захариева Камбуров не спира само с разкриване на нейното съкровено желание. Той споделя с читателя и категоричната си констатация за какво й пука на нея: На авторката й пука най-вече за собствения й аз с всичките му свръх-, под- и не- вариации. О, времена, о нрави! (Камбуров навярно би предпочел да се изпише на латински – O tempora, o mores!)

9. За размера на едно подобно намерение:

Каквото и да е намерението на Камбуров, било то да спише литературна критика, било то да изкаже личната си оценка, или пък просто да попише ей така за книгата „9 зайци‛, едва ли някой е в състояние да отрече, че резултатът е достоен за възхищение – цялата 13-та страница на вестник „Култура‛. Да, човешко е, когато ти бъде дадена възможност да споделиш собствените си виждания по дадена тема, да го направиш. Нечовешко е само да желаеш да бъдеш разбран или изслушан докрай, при все, че езикът, който използваш, е неразбираем – език на ‛афекти и ефекти‛.

И когато всичко се е разбягало в различни посоки, се стига до момента, в който читателят на статията разбира от Камбуров, че книгата на Виргиния Захариева посочва пътя за изход: спасяването по единично на всеки, който има енергията, волята, оптимизма и наивността да повярва, че спасение на този все по-голям свят има, и то дебне отвсякъде (едва ли авторката на романа „9 зайци‛ има изобщо за цел да покаже път за изход).

Чрез статията си преподавателят в Софийския университет и литературен критик Камбуров доказва, че атрактивен коментар към книгата на Виргиния Захариева е невъзможен. Отговорът на въпроса: Защо такъв коментар е невъзможен?, е заключен точно в романа „9 зайци‛. Роман за онези, които не колекционират изрезки от вестници, а желаят да обогатят библиотеката си с добра книга. Или, както би казал, Камбуров: Роман за онези, които виждат, че всичко залято е с дзифт, но знаят, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде, и без изповедното ламентацио.

Пламен Петров

Пламен Петров (25 г.) е практикуващ строителен инженер, но от дълги години се занимава с изкуство: самостоятелна изложба в Галерия „100 +“ (2002); работа в Центъра за социални практики, участие в международни проекта на Сдружение „Light day“ в контекста на междукултурния диалог; реализира театрални проекти в МДТ „Константин Кисимов“ във Велико Търново; участие в „Изкуствоведски четения“ (2008).

Advertisements