Всеки от нас, връщайки се в годините на своето ранно детство се сеща, както за игрите с децата на улицата, така и за натрапчивия родителски контрол: Облечи това!; Не пий студена вода!; Трябва да си изпапкаш всичко, иначе циганчето ще те пребори!; Лягай да спиш! и др. С течение на годините (колко са те на брой, могат да кажат психолозите) този надзор става наше задължение, но има и изключения. Френския писател (романист, журналист, драматург) Пиер Нот разказва за едно от тези изключения в пиесата си Аз също съм Катрин Деньов. Тя е певица, която е имала известни успехи, но поради стремежа си да бъде добра майка (може би има и други причини, но не се разбират от текста) се отказва от кариерата си. Фиксира цялата си любов в отглеждане на трите си деца – две момичета и едно момче. Прекомерна любов, осъществила се не като възпитателен механизъм, а като апаратура унищожаваща идентичността – едната дъщеря, превърнала се от момиченце в жена, иска да прилича на майка си (да стане певица), но явно певческите и способности не са забелязани от никой и тя поема инициативата в свои ръце – порязва ежедневно тялото си с кухненския нож; другата сестра, също преминала през метаморфозите на пуберитета, се самооткрива в образа на актрисата Катрин Деньов, и по-точно – в нейните роли, и започва да чака мъжа, който ще я отведе от света на майка й; а синът – почти не говори, мълчи като баща си и се лута между отсъствието и завръщането си.

От Театри

От Театри

Авторът определя текста си като история за деспотизма на всекидневието, в която се опитва да разкаже за една от формите на обикновената тирания. И дали защото драматургът разбира, че тази тирания не е достатъчно интересна за сценично осъществяване (такава, каквато е), или защото иска да подсили изоплзваното слово (приличащото на това на Пауло Коелю – цитатно) или поради някакви други причини, лични, решава да придаде музикалност на текста си – „накъсва“ го чрез поредица от музикални партитури изпълнени от трите женски образа.

Върху тази драматургична основа стъпва най-новият проект за театър на режисьора Владимир Петков Аз също съм Катрин Деньов (копродукция на Драматично-куклен театър „К. Величков“ – Пазарджик, Театрална работилница „Сфумато“ и Театрална компания „Контрапункт“). В сценичната реализация на тези „фундаментални теми“ (колко глупаво звучащ израз за човека от настоящето) се оплитат актьорите Росица Александрова (майката), Веселин Мишев (синът), Диана Досева и Ива Огнянова (в ролите на сестрите Женвиев и Мари), сценографията на Петър Митев и музиката на Петя Диманова.

Намерението (според думите на режисьора и драматурга) е: театрален спектакъл, който да се осъществи като бурелеска, като социална сатира на един възможен болен диалог между деца и родители, прерастващ в монолог на една майка. Монолог, опустошил едновременно една кариера, един брак, един лимонов кейк и три деца.

Резултатът: спектакъл, приличащ на епизод от телевизионния сериал „Женени с деца“ или „Всички обичат Реймънд“ – симпатични актьори; семпла сценография, почти ненужна, но понеже няма къде да сядат героите трябват столове, но щом има столове трябва и маса; и натрапчиви музикални акорди, които ако ти стане скучно, би могъл да си тананикаш в изчакване на момента, който отново ще те разсмее.

С други думи – добре реализирани намерения, които забавляват, разсмиват и неангажират зрителя, но в същото време, като че ли каращи мислещия човек да си зададе няколко основни въпроса касаещи театралното изкуство изобщо, а именно:

ü Разликата между подобен тип театър и посочените телевизонни сериали сякаш е само в това, че за едното отделяш време за да отидеш да го гледаш (за да се случи на-живо, пред теб), а другото го гледаш мимоходом в дома си – докато готвиш или заспиваш, но дали тази разлика е достатъчно основание за съществуването и на двете?

ü Не е ли нелеп опитът на театралното изкуство да се завърне към формите на бурелеската и социалната сатира, когато тези форми са вече владение на изкуството на киното?

ü Възможно ли е днес подобно театрално творчество да провокира зрителя да се огледа в големите теми на битието, и в частност в тази за чудовищата сътворени от любов?

Каквито и да са отговорите на тези въпроси , едва ли е възможно те да бъдат обективно изведени през спектакъла Аз също съм Катрин Деньов. Навярно и заради това остава както надеждата, че тази постановка е само един лабораторен опит, експеримент за театър, така и страхът, че изкуството на театъра се доближава все повече до своето изчерпване, до своя край. И дали поради тази двойнственост (надежда и страх) или поради причини известни пак само на психологията, сякаш в зрителя остава вярата. Вярата, че е неспособен да размишлява за изкуството от днешния ден, защото… е просто уморен.

Пламен Петров

Advertisements