DSC07602

В съчинението си “Le Génie du christianisme” (1802) Шатобриан пише, че всички хора изпитват тайно влечение към руините. Като под руини тук трябва да разбираме онези обекти, които са се превърнали в символи (реликви) на едно залязло, но все още вълнуващо индивида минало. Обекти, които са плод на целенасочената дейност на писатели, художници, архитекти, композитори… За профана (в смисъл на порядъчен човек), в повечето случаи, това влечение е неосъзнато, а понякога дори е инерционно – рефлекс придобит най-често от образователната система в едно общество. За всички онези индивиди, които са избрали осъществяването на собственото си битие в полето на изкуството, руините би трябвало да са не само влечение, а може би и най-ценния източник на познание, без което така нареченото съ-творяване на нови, бъдещи руини, е невъзможно. В историята на изкуството не липсват и опити на творците това разбиране да бъде отхвърлено тотално и да се започне сътворяване на чисто. В изминалия ХХ век, Век на крайностите, отхвърлянето на реликвите като че ли се оказа основен двигател за осъществяването на идеите на Човекът на изкуството. Уви, днес сме свидетели на нещо твърде различно – творецът се фиксира все повече върху миналото си, върху руините и се е превърнал от творец в археолог и реставратор (открива стари сюжети и образи, и възстановява забравените/заличените детайли). В изкуството в България, този процес също е в ход, особено в художествената литература, но… с малката разлика, че нашият писател преживява себе си като интелектуалец, отказващ да усвои познанията на археолога и реставратора, за да може да конституира вълнуващи творчески полета. Друг е въпросът, че на родния писател му липсват и две много важни качества: лична позиция и скептицизъм относно собственото му творчество.

33337_pic_m

Повод за този увод е писателят Георги Тенев и последната му публикувана книга „Свещена светлина” – сборник от 12 разказа поместени върху 136 страници. Всеки един от разказите, заслужава специално внимание в контекста на горе казаното, но с оглед на ограничения тук обем, ще направя само щрих към три, струва ми се, основни проблема на съвременната ни проза, които в тази книга са „демонстрирани” със завидно майсторство. Проблеми, които бяха създадени от описания в увода пишещ българин.

Лъжите: Защо във всекидневния живот хората казват най-често истината? – пита Ницше в книгата си „Човешко, твърде човешко”, а отговорът му е кратък и ясен – Едва ли, защото някой бог е забранил лъжата, а защото е по-удобно: лъжата изисква изобретателност, преструвка, памет. Ето тези три качества сякаш се оказват основните провизии, с които трябва да разполага всеки един автор на светове. Тъжно е, но Тенев изглежда не търси устои в познанието при създаване на своите разкази, а в собствени си на-мисли-ци възникнали мимоходом в житейския му път. Намислици, които са се превърнали в откровени лъжи. В разказа си „Горда Стара планина” писателят въвежда читателя в идилична зимна картина, някъде в Балкана. Сняг затрупал е всичко, а това става причина за катастрофа – един от вагоните на влакова композиция е дерайлирал в планината. Спокойствието е нарушено и служители от най-близкото областно управление (?) са ангажирани със задачата да проведат спасителна служба. Механизацията, която използват е кулокран. Но знае ли Тенев какво е това? Кулокранът е строителна машина използвана предимно в строителството на високи инженерни съоръжения и сгради. Това е машина, която се превозва на отделни сегменти, чието сглобяване не само, че понякога отнема повече от 10 дена, а предполага използването на още не малко на брой тежка механизация. Писателят обаче твърди, че кулокранът е монтиран върху камион, който в тежките планински условия почти достига до обърнатия вагон. Странно е още твърдението на Тенев, че:

Другият офицер, полковникът, беше се прибрал при охраната, горе, до кулата на телескопа и се опитваше да се свърже по радиото с центъра, но неуспешно.,

което задава няколко уточняващи въпроса относно използваната механизация: къде се прибира полковникът?, какво е кулата на телескопа? и как се свързва човек по радиото с центъра? А колко по-лек би бил животът на теневите герои, ако бях избрали автокран снабден с вериги за зимни условия.

В същия разказ Тенев иска читателят да повярва, че Стара планина е обитание на „странен” животински вид – зимен заек. Необходима е кратка справка с изданието на БАН „Фауна на България, клас Mammalia” (27-и том), за да се установи, че в България се срещат само два вида зайци – Lepus europaeus (див заек) и Oryctolagus cuniculus (заек подземник). Според писателя заекът няма друг закрилник в гората освен белия сняг. Грешка! – двата вида зайци срещани у нас са с тъмна козина и белият сняг е техният малък ад. Тук веднага може да бъде повдигната темата, че това е художествена литература и този вид заек е измислица. Но за да се превърне измислицата зимен заек в истина за читателя трябват и други лъжи и най-важната сред тях е физически портрет на това животно. По какви съображения Тенев решава да опише своя заек с елементарната портретна характеристика – дълги уши, едва ли може да се каже, но със сигурност писателят може да избегне лъжата зимен заек – нужно е само да интродуцира в Балкана някой от подвидовете на Lepus timidus (полярен заек). В действителност това е трудна задача, но не и невъзможна. Така ще отпадне проблема с детайлното описание на изцяло новия вид животно, което очевидно не занимава Тенев. А може би избора на зимен заек може да бъде обоснован през двете з-та, които доизграждат (звуково) природните условия – смразяващ студ… човек е склонен да се увлича в инициираните от него лъжи.

Литературният език: Според текста отпечатан на задната корица на книгата литературният език в разказите на Георги Тенев е подчинен на една основна цел: концентрирано изречение и кратък, наелектризиран разказ. Ала доколко това е езикът на писателя? Отговорът може да се изведе адекватно, като се приведе пример от самата книга:

Да можеше да падне, но не пада, мамка му, има още живот в него, все пак беше на война в Галия и издържа цяла година специализация в ГИК в Москва, при това в най-страшните времена, а ако имаше самостоятелна църква, сигурно щяха да го отлъчат заради мъжеложие, и по същия повод го мъчиха три години без развод, „на какво основание, питаха, защо искате да разтрогнете семейната клетка”, да видят дали няма да каже основанието и да признае – може би тъкмо затова и от партийния апарат разбраха, че е добре да могат да го ползват, че той като един укривател на интимността умело може да превръща голите думи в реалност, а за да не се разкисва и да не се разглезва, и да не смята, че лесно си е уредил и изтъргувал отношенията със системата, те все пак – особено някои ръководители, бивши партизани – искаха и търсеха предлог да го подведат по алинея осем за социален/битов разпад и след административно наказание за семейно-половото му разложение го изпратиха да завежда десет месеца читалищната самодейност в град Разлог и под неговото ръководство нашите самодейци спечелиха всички награди на международната среща в ГДР, и така нататък, тъжни и радостни спомени безчет, като бегла нишка, все още свързваща съществото с неговия живот, единственото интелигентно животно на тоя свят – то не ще да се откаже от участта да живее, то вдига глава и вдига пак… („Национална кинематография представя”)

Дали това изречение е наелектризирано, и въвлича ли читателя в литературните полета на автора, вероятно е въпрос на индивидуалните сетивност и морални устои присъщи на отделния читател. Обективно обаче е твърдението, че и цитираното изречение (от множеството подобни в книгата) не само че не е концентрирано, но напротив – умишлено разтеглено и напластено смислово. Това не е чужд на световната литература похват, но е трудно постижим. Писатели като Джойс, Пруст, Кертес използват този похват виртуозно – премерено, не-натрапчиво и най-важното успяват да открият момента, в който този език, казано на езика на твореца, би свършил работа в хода на цялото повествование, а не самоцелно. В разказите на Тенев също би могла да се вмени цел на езика му… да внуши „нещо”, но като че ли това „нещо” може да бъде усетено само от избрани, това не е литература за невежи! Нищо, че така употребен от Тенев, този литературен език довежда до изречения познати ни от чиклит-литературата – изречения като разпокъсани мисли. С малката разлика, че Тенев използва и сложни съставни думи, имена на действителни лица и събития и непознати абревиатури като ГИК в Москва.

Интелектуалщината: ”Свещена светлина” разколебава всеки, който е смятал, че познава прозата на Георги Тенев. В тази книга ни връхлита революция от сюжети, които прекрачват национални граници, идеологически и сексуални табута. В новият свят на Георги Тенев законите на историята и политиката са подложени на унищожение от модерни елити и неудържимо нахлуващи поколения. – обяснява неизвестен за читателя автор. И няма как читателят да не посегне, ако не с респект, то с едно премерено любопитство към подобна книга. И няма как, след като прочете и последния разказ, искреният читател да не признае, че светът на Тенев не е нов, а революцията от сюжети, е просто един прекрасен етикет, който може да служи като мото на вестник „Лична драма”, но не и на книгата „Свещена светлина”, защото в нея сюжети липсват (разбира се, ако изключим, че намерението за сюжет, може да бъде обявено за сюжет). Едва ли ще е неадекватно, ако се посочи, че вероятната причина да се случи това е демонстрираната интелектуална мощ на писателя. Непредубеденият читател не може да отрече, че във всеки един от разказите, Тенев демонстрира завидни познания в областта на историята, биологията, физиката, химията и не веднъж ги включва в словото си. Ала целия този опит остава единствено в полето на маниера:

„Помолих се пред Леонардо, коленичих и изрекох всичко без глас.”, „Останах до полунощ в Кабинета на всестранно развитата личност, в крилото „Хармония и красота”, „…рано или късно ще държа компютър в ръцете си, ето го и профила на Атанасов, гравиран отстрани на кутията.”, „Тъжно ми е, моето момче, казва блаженият Цезар Август, но мамицата ти Марцел Меценат…”, „Машинното извличане на семенна течност ще започне на място, под контрола на института „Дарвин”, „Избутвам докрай език в челюстта под зъбите.”, „… конфликти между двустранните сигнали на гръбначните прешлени.”

Това са само фрази, които трябва да поберат в себе си години научен труд, събития, личности и да бъдат разбрани от четящия. За съжаление разбирането остава само в разума на автора, като някаква далечна асоциация, която дори и да бъде отстранена, разказът остава все същия. А мисля е добре известно на пишещия човек, а и не само, че литературата не търпи ампутация, а ако подобно изрязване е възможно, то това е или юношеска книга-игра или изобщо не е литература.

В края на първото десетилетие на новия век, това са основните проблеми, пред които е изправен българският писател. Те не са частно явление в литературата ни. Словото на писателите Богдан Русев, Виргиния Захариева, Емануил Видински, Милена Фучеджиева, Ваня Щерева, Елена Алексиева, а списъка може да е доста по-голям, също, в една или друга степен, страда от подобни проблеми. Проблеми, за които родният писател трябва да поеме отговорността, да издири вътрешна мотивация – през познание и чувствителност, и да намери пътя за тяхното разрешаване. А този пък като че ли вече е очертан: литературата е поле за себеосъществяване, за реализиране на индивида, но не във външната оживеност, в мъртвите сибирски полета на миналото, в Центровете за хедонистично из-живяване на живота, а в собственото му пространство. И докато българският писател не прозре, че черпи своите литературни мотиви от една изчерпана вече онтология на упадъка, където не съществуват морални категории и реликви, художествената ни литература ще продължи да бъде празна – като гроб, като храм.

Бележка под линия

Предложеният текст е единствено бележка към фактологичните неточности в „Свещена светлина“. А когато в едно литературно намерение съществуват такива неточности, струва ми се е безсмислено да говорим за „висока художествена стойност“, за „екстатичните крайности“ и „ускорените сантиментални реминисценции“ на литературния Аз. Безсмислено, защото щом конституираните истини от писателя са лъжи за читателя, то всеки един друг прочит (критично разглеждане) бил просто на-мислен, пред-намерен, лъжлив.

Пламен Петров

Advertisements