В студена непрогледна, мрачна нощ,
без някога да зърне чакания ден,
в отчаян, непрестанен, горък плач,
лишен от радост, щастие и смях –
да бъде заслужава всеки, даже смърт,
когато без любов живее цял живот.

Какво би бил и най-безгрижният
живот,
не е ли само сянката на кратка нощ
или портрета жив на всяка тленна
смърт,
ако във часовете на безкраен ден
от тишината след тъжовен плач
не прозвъни любовен, нежен смях?

Където пламне любовта, там бликва
смях,
умре ли тя, умира нашият живот
и сладкото блаженство се превръща в
плач;
угасва в мрачната и вечна нощ
светликът на божествения ден –
животът без любов е тъжна смърт.

Премеждията, що вещаят смърт,
сподирят влюбения, който с весел смях
вред търси случай и очаква ден
да отдаде сам свидния живот
след сетната спокойна нощ
на пламъка, избухнал във любовен
плач.

Да плачеш от любов – не се нарича
плач,
умирането от любов не може да е
смърт
и думата за нощ любовна не е „нощ“,
че смях от обич само се нарича смях,
живот с любов е истински живот,
а празникът единствен – всеки негов
ден.

О, няма по-щастлив за мен от този
ден,
когато ще престане моя горък плач,
възрадван да отдам дарения живот,
на който ме дари с живец, или със
смърт!

Но що да се очаква друго освен смях
от лице, което и без слънце грее нощем?
Любов превърна мойта нощ във
светъл ден
и в смях – дълбокият напиращ плач,
а близката ми смърт в удължен
живот.

Advertisements