Да нарисуваш празното, да изговориш тишината или затова как майките ни раждат клекнали над отворения гроб

(поглед в света на Бекет през театралния проект на режисьора Лили Абаджиева „В очакване на Годо” – Сатиричен театър „Алеко Константинов”, гр. София. Екип: превод – Бояна Петрова; сценография и костюми – Васил Абаджиев; актьори – Стефан Денолюбов, Цветан Алексиев, Никола Додов, Благовест Благоев и Константин Станчев. Премиера: 1 февруари 2008 година)


Няколко седмици след като се установява в Цюрих, на гърба на първото издание на романа си „Одисей”, Джеймс Джойс пише – Двамата сме пристрастени към тишината. Понякога говорим единствено чрез нея. Мълчание изпълнено с тъга. Аз тъгувам по самия себе си, но той винаги тъгува за света. Три дена по-късно на 13 януари 1941 година Джойс е погребан. И отнася завинаги името на човека, за когото е написал последните редове в живота си. През 1953 година, в Париж, на премиерата на пиесата „В очакване на Годо”, дъщерята на Джойс – Лусия, се среща зад кулисите с Бекет и му подава откъснат лист от книга с думите: Баща ми написа тези редове за Вас. Бекет вижда написаното от сънародника си и тихичко прошепва: Аз не тъгувам, аз просто търся Бог!

От този важен ден, за ирландския писател Самюьл Бекет, изминават 35 години до първата поява на пиесата „В очакване на Годо” в афиша на  българския театър, режисьор е Леон Даниел. За социалното тяло, а и за културолози, изкуствоведи, театроведи и критици, тази постановка се оказва не-очаквана, не-разбираема, не-състоятелна. Едва след края на Студената война, когато България навлиза в дефинирания от историците период на Прехода (годините след 1989 година), спектакълът „В очакване на Годо” успява да спечели своето място в историята на родния театър. Постановката има своите зрители осем сезона, което е прецедент в нашия театър, в който животът на един спектакъл е не повече от два сезона. През годините много български режисьори (Крикор Азарян, Иван Добчев, Теодор Петелов) посягат към текстове на Бекет, а в частност към „В очакване на Годо”, но нито една следваща реализация на това заглавие няма успеха на Леон Даниел. Ако се търсят причини, за така описаната ситуация, то навярно те биха могли да се открият, преди всичко в стремежа на тези режисьори да се доближат до света на Бекет, не през собственото си познание за него, а през спектакъла на Леон Даниел. Склонен съм да твърдя, че сценичната реализация на „В очакване на Годо” на режисьора Лили Абаджиева се отличава от всички други именно в това: режисьорската ръка, ако изходим от идеологемата, че изкуството на театъра е изкуство на режисьора, е водена не от някаква външна оживеност, а сякаш от едно прецизно, а защо не и болезнено изследване на бекетовата действителностНищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно е.

Днес изкуството, и в частност това на театъра, често е изкуство неангажиращо разума, ограничено в удовлетворяване на вкуса на наблюдателя и най-важното мислено, както от неговите създатели, така и от зрителя в залата, като механизъм за краткотрайно „изтръгване” на индивида от „напрегнатото му ежедневие”. Днес, като че ли в опита си да достигнат  баланс между изискването на потребителя (желанията на зрителя), икономическата целесъобразност (ниски капиталовложения и висока възвращаемост на вложените средства) и личните си възможности за творене (способността им да „говорят” посредством изкуството на театъра), създаващите театър обособиха сценичното пространство като арена за задоволяване на сетивата. Спектакъла „В очакване на Годо” на Лили Абаджиева се ражда именно в такава цивилизационна нарушеност,  като своеобразна опозиция на театъра на настоящето.

За какво Бекет разказва в „Очакване на Годо”?

Мястото, където се разгръща цялото действие е извънградски път. Двама скитници – Естрагон и Владимир, се срещат случайно под сянката на едно дърво. Приемат, че тъй като са разумни същества, трябва да има някаква причина да са там, където са. Решават, че трябва да чакат някого и го наричат просто Годо. Но двамата не могат да кажат дали въпросната личност си е уговаряла някога среща с тях, нито дори дали изобщо съществува. Бекет противопоставя тяхното чакане на друга двойка – Позо и Лъки, господар и роб, които се разхождат безцелно и тяхната безцелност засилва тази на Естрагон и Владимир. В края на Първо действие едно дете, пратено от Годо, съобщава на Естрагон и Владимир, че Годо няма да дойде днес, но утре може би, непременно ще дойде тук. Веднага след това двамата скитници си тръгват.

Естрагон: Е, ще тръгваме ли?

Владимир: Да, да вървим.

(Двамата остават по местата си.)

Второто действие започва на следващия ден, на същото място. Владимир и Естрагон са отново заедно. Двамата водят диалог, в който си споделят, че се чувстват много по-щастливи, когато са един без друг, но после взаимно се убеждават, че е точно обратното. Говорят си за мъртвешките гласове, които ги преследват. Естрагон е забравил какво е било вчера, той няма спомени. Днешният ден изглежда изцяло нов. Двамата се чудят за какво да си говорят и решават да се правят на Позо и Лъки, които вчера вечерта са си тръгнали. Това занимание обаче бързо ги отегчава. Естрагон решава да си тръгне. Минута след като излиза от сцената, се връща отново, тичайки, останал без дъх с думите:

Естрагон: Те идат!

Дали е Годо? Внезапно, обзет от страх, Владимир се опитва да скрие Естрагон зад дървото. Двамата си разменят обиди, а след това се прегръщат и продължават да чакат.

Позо и Лъки отново излизат на сцената – Позо е сляп, а слугата му – ням. Двамата се блъскат и падат на земята. Естрагон мисли, че е дошъл Годо, но отново греши. Владимир и приятелят му започват да спорят дали да помогнат на Позо да се изправи. Позо им предлага сто франка за да му съдействат. Естрагон казва, че сумата е недостатъчна, но през това време Владимир се опитва да го вдигне. Оказва се твърде тежък за него. Въпреки недоволството от предлаганата сума, Естрагон също помага, но двамата с Владимир също падат на земята. С големи усилия се изправят, а Позо продължава да вика за помощ. Естрагон и Владимир се чудят дали да не го оберат. Тогава Владимир казва:

Владимир: Хайде да сторим нещо, докато все още имаме възможност! Не всеки ден има такава нужда от нас. Другите ще се справят по същия начин, ако не и по-добре. Тези кънтящи в ушите ни викове за помощ са отправени към цялото човечество! Но на това място и в този момент ние сме цялото човечество, независимо дали ни харесва или не!

Владимир и Естрагон успяват да се изправят взаимно, след което помагат и на двамата си приятели. Позо ги пита кои са те и колко е часа, но скитниците не мълчаливо се споглеждат и не могат да отговорят. Пози и Лък си тръгват, а Владимир започва отново да разсъждава. Този път се фиксира върху липсата на истина. Основания за това той открива във факта, че щом утре няма да си спомня какво е станало току-що, то значи истина няма. Тъкмо тогава на сцената влиза момчето пратеник, за да съобщи на двамата чакащи, че Годо не ще дойде и днес, но затова пък утре… Тогава взимат решение да си тръгнат, но осъзнават че не могат да направят това, защото трябва да чакат Годо. Поглеждайки към дървото, те започват да мислят дали пък да не се обесят. Естрагон сваля колана си и правят опит. Уви колана се скъсва, а панталона му се смъква. Владимир взема радикално решение – Да се обесим утре… разбира се ако не дойде Годо да ни спаси. Веднага след това двамата скитници си тръгват.

Естрагон: Е, ще тръгваме ли?

Владимир: Да, да вървим.

(Двамата остават по местата си.)

На пръв поглед тази елементарна драматургична линия, навярно за някой изглежда безсмислена. Други предпочитат да използват вече наложилото се понятие – абсурдна. Аз бих казал, че това е пиеса която не само разглежда проблема за битието и неговия смисъл в една епоха на безпокойство (през ХХ век човечеството претърпява две Световни войни и е в непрекъсната до 89-та година Студена война); не само показва как тривиалностите от ежедневието могат да бъдат положени в полето на комичното, като в първите неми филми; не само показва, че светът е зле устроен, защото няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ; а същински се занимава със силата на човека, въпреки всичко, въпреки всички, въпреки Бог винаги да намира нещо, за да си дава вид, че съществува. Тоест съществуването само по себе си, a priori е достигнало своя край. Тогава на човека не му остава нищо друго освен да чака Годо.

Но кой е Годо?

Когато през 1953 година се състои първата премиера в Америка на пиесата „В очакване на Годо” режисьорът, който я поставя кани Бекет на предварителна среща, на която го попитал: Кой е всъщност Годо, г-н Бекет? Бекет се усмихнал, облякъл си палтото и на излизане от театъра казал: По дяволите, ако знаех, щях да го кажа. Няколко години по-късно Бекет пратил на същия този режисьор кратко писмо: Все още не знам кой е Годо, но знам коя е неговата майка – това е онзи интервал от време, онзи миг, когато отегчението от живота се смени от страданието на съществуването. А защо този миг се появява мисля е ясно – просто защото дишането е навик, животът е навик. Или по-скоро животът е поредица от навици, тъй като индивидът е поредица от индивиди.

В постановката на Лили Абаджиева отговор на този въпрос също не е даден. Но тя пресъздава една действителност, която самата тя описва с думите: За мен „В очакване на Годо“ е вечният опит на човека с времето, разкъсван между скуката и екстаза. С възрастта не толкова умствените ни способности се притъпяват, колкото тази сила на отчаянието, чийто чар и смехотворност не сме съумявали да оценим в младите си години. Ако един единствен път си тъгувал без причина, значи си тъгувал цял живот, без да го съзнаваш.” В очакване на Годо“ е един от жестовете на идеята, че тайната на човешкото създание се покрива със страданията, на които се надява.

Лили Абаджиева създава една театрална действителност, в която всеки вербален акт, всяко едно изречение е автономно само по себе си. Всяко отделно изречение е разчетено самостоятелно, изговорено от актьора, но сякаш оставено недовършено. Като вид афазия, при която синтактичния извод, предварително известен, не трябва да се дава. Разговорните маневри в пиесата на Абаджиева остават недоизказани, за да бъдат изречени чрез жеста на актьорското тяло. Жест толкова близък до истинския, но в нещо осакатен, Тъй както е осакатено самото изречение. В проекта „В очакване на Годо” Лили Абаджиева сякаш издирва универсалния недъг на самата действителност. Действителност, в която човекът някак изначално се стреми към един край, който никога не успява да достигне. Действителност, в която човекът се стреми да види празното, да чуе тишината. Действителност, в която човекът осъзнава, че светът – това е гробище за живи.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Батай 1995: Батай, Жорж. Литературата и злото, София, 1995.

Бекет 1996: Бекет, Самюъл. В очакване на Годо, София, 2003.

Бланшо 2007: Бланшо, Морис. Предстоящата книга, София, 2007.

Бурстин 2006: Бурстин, Даниъл. Търсачите, София, 2005.

Бурстин 2007: Бурстин, Даниъл. Творците, София, 2007.

Ватимо 2008: Ватимо, Джани. Краят на модерността. София, 2008.

Джеимисън 1990: Джеимисън, Фредерик. Единствена модерност, София, 2005.

Култура 2002: Незабравимото приключение „В очакване на Годо“, 2002.

Хабермас  1999: Хабермас, Юрген. Философският дискурс на модерността. София, 1999.

Advertisements