Днес е петък. Да, да петък. Втори декември.

Питаш се какво от това ли? Ами… казвам ти го просто така, да знаеш, защото не знам от къде да започна. И на теб ти се е случвало да няма какво да кажеш. И тогава… неимоверно обръщаш внимание на времето. Защото не знаеш за какво да говориш. Е, при мен сега е същото.

Доста скучен ден. Петък е, а се чудя какво да правя. Не знам за теб, ама аз съм много сдухан. Лошото е, че няма от какво, а съм така. Всичко навън си е много хубаво, а аз… Ме няма. Много обичам това изречение. Няма Ме.

Историята, която ми се иска да ти разкажа, е историята на дясната ми обувка, която в момента седи във вонящия на верига за бързо хранене коридор.

Историята за дясната ми обувка.

Звучи като Историята за Наполеон Бонапарт или пък Историята за Лейди Даяна. Или там нещо такова. Това трябва да е смешно. Да ама на мен не ми е! Винаги ми е било много смешно, когато чета книги написани от мъже, които за каквото и да пишат те винаги са силни и не плачат. И това е не защото не плачат, а защото са мъже, а мъжете не Трябва да плачат. Аз пък плача, защото съм мъж и не ми е смешно. Сега си задаваш въпроси от рода на защо плача, а когато навън вали не си задаваш въпроси защо вали. Нали? Валенето е нещо естествено и за него не ти трябва обяснение, но сега аз плача и на тебе ти е интересно, защото в това има някаква сензация. Радостен факт. Особено когато си човек.

Убеден съм, че всички мъже плачем. Вярвам го, защото знам, че е така. Само, някак не ни стига кураж да си го кажем в прав текст, тъй като някой може да ни се изсмее в лицето. Какво от това, нали всеки ден, някой ни се изсмива в мутрата за нещо? Как беше… Важното е да не ти пука. Много добре си знаем, мъжкото съсловие, що за недоебани путки сме всички. Мислим си само как да го начукаме на някоя, а когато на нас ни го намъкнат в душицата се стискаме и не даваме. Сълза не пускаме. Какво се кахърим толкова? Тя душата, нали е като гъза. Изтъркване няма… Тука идва въпроса за дали изобщо я има? Душата. Е, това вече не знам.

Та въпроса беше за смешното и мъжките сълзи, и моята дясна обувка. Преди всичко за моята дясна обувка.

Ден: петък, 02 Декември 2005 г.

Час: 23:16:54

Седя си на стария шкаф и се прозявам. Сутринта се събудих рано. Оня с миришещите крака ме нахлузи, пристегна ме за врата и тръгнах. Често пъти ме върти в пералнята, защото смята, че аз съм виновен за това дето му смърдят краката. Ще има да взема. Това че той ги мие веднъж на седмицата, и то защото влиза да се къпе, аз вина нямам. Това… както и да е. Свикнал съм. Първо ходихме да хвърлим боклука. Там на контейнера имаше една захвърлена обувка. Страшна кокона. Само да ми падне. Кой ли олигофрен я е захвърлил на боклука? Питам я що е тук, а тя едва успява да ми прошепне:

– Загубих си капачето на тока и… Пък и вече съм стара. Колекция `93. Armani.

Мен слабо ме интересува това.

Тоя пак бърза. Не можах даже да се запозная с нея. Каква пичка само. Ех, да ми беше в кревата, пък щях да ти кажа колко е дърта. Ама…, не би. Аз бързам. Не аз, ами той. Ама тебе, кой те пита? Нали съм проста обувка. Между другото може би сега е моментът да ти кажа, че нашия човек си има и лява обувка, но аз не общувам с нея, тъй като не ми се занимава с тъпи леви педали. Не че имам нещо против гейчетата… И все пак.

После с шефчето ходихме на интернет клуб. Той може да ме държи под банката на компютъра, но това не ми пречи да надзъртам в мониторите на другите. Днеска гледах някакъв сайт фрашкан с порно. Оня дето го гледаше беше може би на 18 – 19 години. И много му се радваше. К`во му е интересно толкова. Някакви човеци си навират разни работи тук таме. Г-о-о-ля-я-я-м кеф. Да бе, да. Когато моя носител се размърдаше нещо, оня с порно снимките веднага прехвърляше на страницата на CNN. Потенциален глупак. Какво се криеш толкова? Като ти харесва прави си го. Гледай си каквото си искаш. Защо се криеш. Между другото това е всеобщ човешки манталитет. Откачена раса. Много е престижно да четеш сайта на CNN, а да гледаш порно снимки не. Че то като гледам онова другото и то е същото, само че от друг характер. Ако питаш мене, даже е още по-гадно. Ама кой те пита тебе. Леле, каква поза. Тия са ненормалници. Чакай, къде прехвърли? Върни на предната снимка. Позата беше готина.  Какво се дера? Какво съм се развикал? Никой не те бръсне за слива братче. Ти си в краката им. По-скоро краката им са в теб. Тъй че ти си последна дупка на кавала. Следваща снимка… Тази е леко гнусничка. Няма ли за тия хора тоалетни ами си пикаят из устата. Да му прави свирки… разбирам. Ама да и пикае в устата… Чудо на природата. Homosapiens.

Най-накрая си тръгнахме. Час и половина в тоя клуб… чак ме заболя тока от седене. Ходихме на кафе. Не можах да видя как се казва. Много съм нисък. А хората все поставят надписите на високо. Как да прочета в кое кафе съм. Шефчето на горния етаж една камара време балалайка с някого за „нещата от живота”. Хубавото в тази среща, беше че и аз имаше с кого да си разговарям. Обувките на неговия събеседник. Бяхме на близо та успях да завържа някакъв разговор. Беше ми хубаво. Контактувах си със себеподобни. През цялото време се опитвах да си поръчам нещо за пиене, ама не се получи. Аз пия само от уличните локви. Когато седнем на кафе не може, защото не съм човек, а нещо друго. И някак си не е редно.

Обувките, които стояха срещу мене, бяха чисти и спретнати. Не такива очукани като мен. Да, аз съм смотан, грозен и тъп патък, но то това не зависи от мен, защото аз съм в подчинение на такъв човек. А тези обувки явно бяха на краката на Човек. А не на чО`ВЕК. Това няма значение, важното беше, че се чувствах истински щастлив и че въпреки недостатъците ми все още мога да завържа запознанство. Стояхме върху керамичния под и си говорихме повече от час и половина. Не спирахме да си говорим. Не се познавахме, а имахме да си кажем толкова много неща. Не знам как се получи, но се получи. Не искам да го мисля. Искам да се насладя на мига. Не ми се случва всеки ден, така че искам да го съхраня целия. Мига от час и половина. Говорихме си за това къде живеят те, с какво се занимава техния носител и други тям подобни. Задълбахме и за по-сериозни теми като например тротоарите, счупените тротоарни плочки, кучешките лайна в които често затъваме, както и за нередовния градски транспорт и мръзненето по спирките. Най-интересната тема беше за това, че ако за човеците, земята, по която стъпват е просто земя, то за нас, обувките, тя е небе. За нас земя няма. Ние сме вечно в небето. Дали всъщност онова небе, на което хората се надяват да отидат след смъртта не е нещо подобно на нашето. Ако е така, тогава защо толкова искат да отидат на него? Сигурно е само, защото не го познават. Да, но попаднеш ли веднъж там, връщане няма. Човешки работи. Срещата ни приключи, а този път наистина ми се искаше да продължи. Още, и още. Но решението е взето и се разделяме.

Тръгваме си към вкъщи. Улицата е мръсна. В първия момент я критикувам, а после и се извинявам, защото това не е по нейна вина. Всичко е от живеенето на ония дето ни носят, мен и другите себеподобни. Стъпах в една рана на тротоара пълна с кал. Горката. Сигурно я е заболяло. Давам си сметка за това и се натъжавам. Да, ама ще го кажа по човешки: Така стоят нещата. Всичко е в нечии други ръце. И аз вина за това нямам.

Той си купува някакви пържени картофи и започва да ги намъква като че ли не е виждал никога картофи. Хапва си и ритва един бордюр. Кретен, гледай къде стъпваш. Разби ми носа – изкрещявам аз, ама до там. Носа ми си кърви, но никой човек не забелязва. Те са над дребните житейски проблеми. Това е така защото си обувка. И когато вече не можеш да вършиш работа или пък нямаш естетически издържан вид отиваш при оная, дето се видях с нея сутринта на боклука.

Оня, обаче упорито си хапва картофките и хич не го е еня, за това че само преди секунда ме превърна в убиец. Да! Смачках една буболечка. Голяма работа. Нали не е човек?

Вече сме си у дома. Затваря ме в шкафа. Всички други спят. На мен не ми се спи.  Мисля си за хубавите неща, които ми се случиха днес. За болките които срещнах. Оная дето се срещнахме сутринта на контейнера, вече може би я няма. Сигурно са минали група черни човеци и в момента тя, обувката от `93, Armani, вече радва нечий цигански крак. Все е нещо. Там поне ще я оценят.

Мисля си за новото приятелство. Наистина се нуждаех от нещо толкова истинско като усещане. Нуждаех се и ми се случи. Щастлив съм.

*     *    *

Преди малко се събудих. Следобеден сън. Отдавна не съм го правил. Това да спя по никое време. Но… понякога ти се случва. Понякога наистина ти се случват толкова много неща, а друг път – Нищо. Седиш и гледаш тъповато в една точка и даже и не мислиш. Просто така. Седиш си. Е, точно сега ми е някакво такова. Чудя се ами сега накъде? Не знам какво да правя със себе си. За какво съм и кому съм притрябвал? На кого му трябва моя живот, освен на мен? На кого съм нужен? Разни такива неща ми се въртят в главата.

Объркан съм. Кой съм аз? Къде съм? Защо съм?

Когато човек изпадне в такова положение и започне да си задава подобни въпроси, той неимоверно започва да мисли за Онова нещо. Самоубийството. Не съм готов да го направя със себе си, но го разглеждам като алтернатива за бягство от ситуацията. Чудя се как бих го направил. Може би ще избера най-бавния и болезнен начин, за да мога да си го върна на душицата. Да, искам да и го начукам до кокал на скапаната ми душа, за дето ми причинява всичките тези чувства и усещания. По дяволите, не искам да ми е такова. Ама Тя е виновна. Ще й разкажа аз на нея играта. Ще я накарам да се гърчи, лази и подмазва на тялото ми. Тя ще иска да живее, а аз ще я тикам в кръвта си, ще я удавя с кръвта си докато не се превърне в малък тромб, които ще запуши сънната ми артерия и не причини смъртта ми. На нея трябва да й е такова, каквото ми е на мен сега. Ще превърна душата си в убиец на собственото си тяло.

Чудя се как да го направя.

Да! Ще се обеся с главата надолу. Трябва да умирам бавно и мъчително. Тя, Душицата, ми да усеща всяка минута как тялото, в което пребивава си отива въпреки нея и заради нея. Искам всяка моя фибра да си отива по най-протяжния начин, за да може тя да усети раздирането на не-плътта си. Ще направя така, че умирането ми да трае цял един живот, в който душата ми ще се крее непрекъснато между живота и смъртта.

Ден: събота, 03 Декември 2005 г.

Час: 21:09:38

Цял ден не съм ходил никъде. Седя си в затворения шкаф и не изпълнявам никаква функция. Никой не ме потреблява. Нещо от рода на Ненужна обувка. Лошото в този шкаф, е че няма светлина, иначе можех да чета вестника, който са ми заврели в лицето. Но, това е – няма осветление. Никой не те зачита за жив.

Явно днес моя носител е в депресия, и ще си стоим вкъщи и ще гледаме в една точка. Щом се налага. Не мога да протестирам. Нищо, ще си намеря компания.

– Ей, дамските от партера, как сте?

– Какво си се развикал бе, днес е събота, много добре знаеш, че спим до късно. Я се пръждосвай.

Дамските от партера ме разкараха на бързо. Те са едни надувки. Иначе са готини пички, само дето самочувствието им идва в повечко. Тях ги носи една фръцла. Много е смешна. Преди носеше очила, а сега носи лещи и порасна много работата. На какво отгоре се питам? И преди, а пък и сега е пълен слепок. Ама нали сме с лещи и се правим, че виждаме. К`во виждаш ма, Лейко пробита? Виждаш колкото да се огледаш в огледалото и да не видиш тъпата си картинка. Ей това виждаш ти! Много я мразя аз нея, защото все си слага пантофките на партера. Не може да ги сложи тука до мене, ами там долу. Да не би случайно нещо да им направя. Какво ще им направя? Тя като се чука, нещо друго освен да й стане хубаво става ли и? Не! Ами тогава? За това ти казвам, че много я мразя. Мразя е силно казано, ама не се обичаме с нея много.

Но… Не е лоша. Даже си е красива. На всичкото отгоре и акъл има в главата. Много често, когато оня моя носител ме забрави върху шкафа в коридора, я гледам как чете книги. Тази картинка винаги ме е натъжавала, защото тя е сляпа и в същото време чете книги. Иска и се да може да го прави. Направо се чете в очите ù. Ама не може. Винаги съм се чудил, от къде е успяла да напълни така главата си с акъл като не може да чете. Да вижда…

Всички и викат Кант по пижама. Не го разбирам, но е готино. Кант, аз го знам като шев по някакъв край на плат или като обшивка по нещо. Че пък и по пижама? Въпреки това ми харесва. Има нещо мило в целия израз. Кант по пижама.

А сега продължава да си седя в затворения шкаф и да се чудя какво да правя. Ако имах крака сам щях да изляза на разходка. Оня като неще, няма да му се моля я. Какво пък толкова? Ще си стоя тук и ще си почивам. И ще се сещам за вчерашния ден, в който се запознах с оня чифт обувки, в онова кафе. Вчера, беше много як ден.

Не знам дали изобщо ще се видя някога пак с тези обувки, но това не ми пречи да си общувам с тях дори когато не са тук при мен. Голяма работа. За да общуваш с някого не е нужно и той да присъства. Присъствието е за човеците. При нас такива филми ня-я-я-ма. Контактуваме без граници, но това се получава само когато го вярваме. А аз сега наистина го вярвам. Бях при моите приятели на сън. Ще бъда при моите приятели… на сън. Това ми стига.

*      *      *

Пред малко си ударих една чекия. Като запоследно. Защото утре вече няма да ми е до такива неща. От утре преставам да се занимавам с мастурбиране. Не знам защо го реших. Ей така, да ми е гадно. То и без това сега ми е едно такова скапано. Щом пиша – нормално. Те… всички ми викат, че съм пишел все гадни неща.  Депресарски. Ами навярно съм си такъв: депресар-чекиджия.

Не ми се иска другите да ме приемат така, ама… явно съм си го защитил това амплоа и сега всички ме възприемат като черноглед тип или лъскар. Тяхна си работа. На мен не ми пука. Да бе, за това сега ме вълнува толкова много, защото не ми пука. Това даже аз не го вярвам – мръсен неверник.

Сперма. Сега тя си лежи просната на един червен чаршаф и го пропива. А в моята глава щука онази мисъл, че… От утре вече няма. Последните капки се стичат по обвилата ми кура ръка. Съвсем безмълвно тупват при другата – тази дето е на чаршафа. Жълтеникава течност на червен фон. Що е то? Отговор: Моята семенна течност. Пипам я с показалеца и започвам да рисувам разни картинки със нея. Точка. Точка. Тире. Дясна скоба. Усмихнато човече. На такова нещо му се вика – спелуване на рисуването. Винаги съм обичал да рисувам с естествени материали. Навярно имам скрити симпатии към ленд-арт-а. Лудница. Сега ще нарисувам един голям фал на ос. Без на-то. Фалос. Ето готово. И спермата се свършва. Вече не остана. Само някакви следи – не са две. Искам да има фотоапарат и да снимам картинката дето се получи. Ама няма да е същото, защото камерата миризма не улавя. Не ми остава нищо друго освен да го запечатам главата си. Миреше на поколение. Напротив – на много поколения. Някой казват, че спермата миришела… всъщност тя миреше на такава каквато е. На сперма. Вкус? Там нещата са спорни. Има една Очиларка (носи очила и всички и викат Кант по пижама), дето веднъж с нея доста си говорихме по тази тема.

Какъв е вкусът на спермата? Аз няма от къде да зная, освен ако не съм правил свирки на някой. Честно казано не ми е хрумвало. Тя – предполага се, че е компетентна, защото е жена, а пък това, че не вижда, то не пречи. Вкус и виждане са в различни сетивни центрове. Така че тя е по вярна в изказванията си. Аз просто си лежа на догадки и теоретични обосновки. А тя след експериментално изследване е установила, че вкусът е странен. Може би на мента, развалени яйца, крем карамел, солено, мусака, затлачено, горчиво, компот, мащерка, сладко от дюли, вакса, кока кола, на нищо, цигарен дим, кестен, маруля, кисело мляко, синьо, конец, акрил, глухарче. Та вкусът не може да се заснеме. Затова си създавам и спомени. Вкусът на моята сперма е на авокадо. Предполагам – така го чувствам. Нямам афинитет към дегустаторството.

Всичко свърши. Картинката вече я няма. Пуснах я да се опере в пералнята, за да е чиста. Влизам в банята да се изкъпя. Да махната полепналата по дланта ми сперма. Винаги много съм се кефил как белтъкът се втечнява и като го намокриш се пресича. Търкаш го, а той не иска да пада. От манипулацията заприличва на малки силиконови топченца. Като хайвер. После иди кажи, че не сме произлезли от рибите. Грабвам сапуна и всичко се измива. Вече няма никаква лепкава, миришеща и с вкус на авокадо течност по тялото ми. Измивам старателно отпусналият ми се пенис. Моля се да се изпикая. Пикае ми се. Едно, две, три… Ето, още малко и… Да… Облекчението е налице. Този молебен за уриниране вече няма да се случва, защото от утре… аз вече няма да мастурбирам.

Излизам от банята. Слагам бял чаршаф. Лягам. Чакам. Чакам тя, Кант по пижама, да дойде да ме прегърне и да ми каже: „Спокойно, няма страшно, аз съм с теб.” Тя винаги е успявала да ме успокои. И въпреки, че с нея връзката ми приключи доста отдавна, аз си продължавам да я обичам. То не че някога съм обичал друг. Да но сега я няма. Тя е някъде другаде. Няма я. И така си седя зареян в наклонената повърхнина над мен. Повърхнина, защото мазачите дето са мазали са си оставили ръцете и вместо повърхност – повърхнина. Гледам малките пукнатини, дупките от гвоздеите с които бях разпънал Лили Иванова и Белослава. По четири пирона на всяка от двете. Гледам. Правя го, защото от утре вече няма и това да правя. Нарочно.

Искам тя, моята малка цайсата принцеса да не беше заминавала. Да си беше тук и ако не друго то поне да ме прегърне и да ми каже: „Спокойно, няма страшно, аз съм с теб.” Вече не е с мен. Замина. На майната си. Майната й. Ама не мога без нея. Искам да мога да го обясня, защо е така, но не ми стига чувството. Не то е достатъчно. По-скоро чувството ми към нея ме задушава и затова не мога да кажа нищо друго освен, че я обичам. Ама защо, как, от кога, до кога – ей тези въпроси нямат отговори. Може би защото истинността на чувстването не подлежи на анализ. Чувството не е функция или събитие, че да се анализира. Чувството е елементарна единица, навярно нещо като атома. Поне моето чувстване е такова. Това, че е елементарна единица, по никакъв начин не го превръща в елементарно. Просто игра на думи.

Писна ми от игри. Не искам повече. Тя си замина. Защо? След заминаването след себе си остави само един чифт обувки. Сълзи. Кръв. Сперма. СКС – съюз на крайните самотници. Плача. Не нарочно. Плача защото не ми е смешно. Поне така ми се иска да бъде. Уви не е заради това. А заради оная с пижамата. Къде си? Не мога така. Може да е егоистично, но не мога без теб. Всъщност може и да мога, но Не искам, защото ще се превърна на ония – хилядите по улиците. Отказали се от всичко, което са искали, само и само за да могат да продължават да тъпчат по тротоарите. Не мога така. Стига. Какво съм аз? Кому съм нужен? На кого съм? Не. Не мога. Край. Сълзи вместо точка. Плача само защото не ми е смешно.

От утре няма да плача, защото така съм си решил. Няма. От утре ще започна да се уча да скачам на въже и ще си направя люлка за да се люлея. С надолу главата.

След заминаването й изминаха само три дена. Но нищо. Ще се науча и без нея. Да скачам на въже и да се люлея – с надолу главата.

Ден: неделя, 04 Декември 2005 г.

Час: 18:01:37

Оф, днес явно оня пак се е сдухал. Пак си киснах цял ден в шкафа. Оная цайсата пача, и нея я няма ли, какво не знам, ама и нейните обувки и те така като мен хващат паяжина. Безинтересна история.

Днес нищо не се случи. Седене, седене, седене. А… само дето оня моя идва преди около и отвори шкафа за минутка. Гледа, гледа, гледа. Заби колена в земята, хвана нейните обувки и ги целуна. Абе, луда работа ти казвам. Тоя съвсем е мръднал. На акъл. Бутнал се е. И друго нищо. Седене, майка. Така да я докараш.

Оффф. Искам на разходка. Искам навън. Искам поне да имам мобилен телефон, че да мога да си лафя с ония патъци. Готините. Ако искаш ми вярвай, но не преставам да си мисля за тях. Странна работа, но как да ти обясня, че такива готини обувки не съм виждал. Искам да съм с тях и ей така, да си говорим. За малките радости и несгоди. За нещата изобщо. Какво по-хубаво от това да имаш такива приятели. Да, ама не. Седя си в шкафа.

А какво става? Тоя моя пак идва. А някво лайно му виси между краката. Ха, че смях. Не бе, пишката му виси надолу. Вече и гол взе да се разкарва. Явно от депресията. А, май ще излизаме? Ей, кретен, защо ме обуваш на бос крак бе? Поне да си беше изрязал ноктите на краката. Добре че се е къпал, защо иначе нямаше, да мога да издържа. Ама така гол ли ще се разхождаш? Оле-ле. Тоя наистина е побъркан. Какво пък голяма работа. Важното е че отиваме на разходка. Щрак. Ама защо заключваш врата? Обу ме и заключи вратата. Хубава работа. Разходка из апартамента. Нали не съм в шкафа. У, гледай ти какво интересно било тука. Колко много неща има за разглеждане. Картини, книги, кабари. Ауч, нещастник, убоде ме. Гледай къде стъпваш.

Не. Просто трябва да сте тук и да видите какво се случва с тоя умопомрачения. Сега везма някаква тесла. Забива един пирон в пода. Слага някаква халка на него и закриви незабитата част от пирона. Пъха и едни белезници в халката и я закопчава. Тоя пък да не би ще се самобичува. Той от мачо стана мазо. К`во ли не прави депресията. Сега извади и едно въже. Взе да скача на него. Нещо не му се отдава. Ами то с тоя дебелия гъз, как ще му се отдава. Скача и пишката му прави ей тъй. Виждаш ли. Ох, да се смееш ли, да плачеш ли? Ама смешно е. Няма спор. Гол, депресиран и скачащ на въже – това е моя носител. Моля те недей да правиш изводи от него за мен. А! Наскача се. Сега взе стол и някаква рулетка. Мери колко е висока стаята. Нещо не разбирам. Аха, сетих се. Той е инженер, вероятно се упражнява. Странен подход. Махна и абажура от тавана. Ама целия. Вижда се само кабела и куката, на която е била закачена лампата. Какво прави тоя. У… виж! Чак сега забелязвам, че оня пирон дето го заби с халката и белезниците се намира точно под лампата. Ама пак не разбирам концепцията на действията му. Тоя е егати тъпото парче. Сега премества масата точно под куката, която се подава от тавана. На масата слага стола. Той се качва, на него. Въжето, на което скачаше преди малко го връзва за куката на тавана. Взема рулетката мери нещо и след това другия край на въжето го връзва за врата ми. Ей, ще ме удушиш! Крещя, ама той като че ли си е сложил тампони на ушите. Не ме чува. Маха стола от масата. По скоро го бутва с ръка. Ама вече не е на крака защото краката му са във въздуха. Аз също. Опитва се да избута масата. Аха. Взех да схващам. Ще се люлее с надолу главата. Ама че странна техника за излизане от депресия. Успява да избута масата. Егати копелето. Колко точно е изчисли дължината на въжето. Ръцете му аха да докоснат пода, ама не. От тоя може и да излезе добър инженер. Оп. Хваща белезниците. Малко му е трудно. Пъха една китка и затваря белезницата. Същата процедура и с другата китка. Двете му ръце са закопчани. Краката му вързани за въжето, което е на тавана. Опънал се е между пода и тавана като струна на китара.

Каква му е целта?

Не разбирам. Аз съм горе и гледам тавана, а той е долу и гледа пода. Явно иска да си смени гледната точка. Да, ама аз не искам. Какво да му гледам на тоя таван? То няма нищо там. Седя си така и това е. Самичък. Няма ги ония двете кокони, на Кант по пижама. Всъщност къде е Кант по пижама? Защо не е вкъщи? Та седя си така и няма никой, освен мен и оня под мен. Ей ама аз вече съм отгоре му бе. Чак сега се усетих. Значи можело и така. Като се срещна с приятелите ще има да им разказвам. Има да ми завиждат. Може и да стана звезда сред гилдията. Уха!

Вече минаха около 10 часа и нищо не се случва, само дето преди около 4 часа шефчето, дето съм отгоре му, нещо взе да рита и да се тръска. Не разбрах какво иска. Нещо се опитваше да каже, ама явно беше си отрязал гласните струни с кухненският нож. И за това нищо не се чуваше. Гледаш, очите му нещо крещят, ама никакъв звук. Като в нямо кино. Мятка тялото си насам-натам. Попририта.  Тук таме за музикална атмосфера се прокрадваше гърлен звук. Страшен филм. Ама вече ни се мята, ни музика има. ТИШИНА.

Вече минаха повече от 72 часа. Тоя под мен умря ли какво му става. А! Входната врата се отключва. Кант по пижама: „Здрасти, няма да влизам. Дойдох само да си взема летните обувки, че като съм си събирала багажа съм ги забравила!” Той не и каза нищо. Даже не помръдна. „Ехо”. Оня пак мълчи. ТИШИНА. Тая открехна вратата за миг, и дето се вика направо и паднаха лещите. Изпищя. Рев. Сълзи. Тягостна работа. Сега разбирам предимствата на нямото кино.

Да обяснявам за това как идваха полицаи и лекари не ми се иска. Писъци. Сълзи. Човешка работа. Явно тоя беше умрял. Констатацията беше, че се е самоубил. Аутопсии и други подобни процедури. Ад между тавана  и пода. И между тях като струна заключен стои той.

Донесоха някаква черна кутия. Беше голяма лудница. Натикаха го вътре. Преди това го облякоха, сложиха му и обувки. Аз бях там. Натикаха ни в черната кутия, а после сложиха и капака. ТЪМНО.

Чувах само барабаненето на пръстта. Явно ни погребваха. Него да, ама мен защо? Погребаха ни. При засипването чух само, че там от другата страна на капа имаше две обувки, които ме викаха. Господи, така познат глас. Това бяха онези, с които се видях един единствен път. Онези обувки.

Вече нямаше грам светлина. Мрак. Бяха минали толкова години от това събитие. Миризмата вече се беше разпаднала. Имаше само купчина кости. А аз…

Ами аз продължавам да си живея, защото там горе на два метра от тук имаше едни обувки. Заради тях продължавам да живея. Чувствам, че имам смисъл. Може би ако ги нямаше… Щях да се науча да скачам на въже и после да се люлея на него. Може би…

PS

Имало едно време един човек, който се научил да обича. Да, научил се, защото не знаел преди това как става това.

След като се научил, бил щастлив.

Затова се научил и да свири на китара. За да може, когато е сам да опъва една единствена струна между небето и земята и да свири на нея.

Последната сътворена от него мелодия посветил на

Н.

Аз също.

Advertisements