Философия на унищожението

През ХХ век човечеството успя да докаже, че концлагерът е един особен хибрид между юридическо право и очевиден факт, в който двата термина стават неразличими. Тази своебразна биополитика за унищожение, в края на Втората световна война, е помрачена с далеч по-впечатляващи средства – атомните въздишки на Уинстън Чърчил и Хари Труман.

от Пламен Петров

Отвън вали проливен дъжд. Есенните листа са покрили цялата земя наоколо. В красивата си къща на улица Fitzroy 29 в Лондон, както подобава на истински аристократ в подобно време, той – дъблинчанина Бърнарад Шоу, отпива бавно от следобедния си чай, подръпва фино тютюнев дим от запалената лула и вдъхновен от обзелото го спокойствие записва: „В изкуството за създаване на живот човек не е създал нищо ново, докато в изкуството за унищожение той надминава самата природа”. Дата е 11 октомври 1901 година. След няколко дни писателя напуска тази къща, за да се пресели в малко селце в покрайнините на аристократичен Лондон. Седем години по-късно същата тази къща е закупена от бъдещата писателката Вирджиния Улф. На 17 ноември 1908 година, вероятно също вдъхновена от есенния пейзаж прави следната бележка в бялото поле на последния брой на вестник The Independent: „Дълбоко в недрата на самотното ми сърцето, аз усещам, аз чувствам, аз знам, че предстоят дни за човека, в който той няма да е човек, а ще е просто купчина пържоли скрепени помежду си с кухи кокали.” Изминават още седем години и в дома на улица Fitzroy 29, съвсем в началото на Първата световна война, вече се е настанил взелият преди няколко години Нобелова награда за физика сър Джоузеф Джон Томсън. Превърнал се в откривател на електрона, елегантният Джоузеф е поканил в дома си един от най-изтъкнатите учени – там са Алберт Айнщайн, Ърнест Ръдърфорд, както и лорд Релей (Джон Уилям Стрът), също нобелов лауреат за откритията си в областта на физиката. Сред гостите е и американският физик експериментатор Робърт Ууд, който след приключилата, уж „приятелска” среща пише: „Ние се събрахме сякаш, за да се наговорим как ще прекроим бъдещето на света. Цяла вечер, клатейки чашите си пълни с бренди, обсъждахме проблемите на средствата, с който се води разрастващата се отвън война. Малко преди края на вечерта възрастният лорд Релей се изправи и каза: Господа вече трябва да мислим за това как да направим войната по-ужасна. Аз вярвам, че колкото по-чудовищни средства бъдат изобретени за водене на военни действия, толкова по-плашеща ще е войната за света. И току вижте че сме заживели в свят без кръвопролития и разрушения.” Войната приключва 4 години по-късно. А с това започва и голямата надпревара за създаване на нови и все по-мощни оръжия. Малкият свят на научната общност, наистина вярва, че само чрез познанието за разрушителността на едно ново оръжие, е достатъчно да се поддържа политическият мир в света. Тази жестока заблуда захвърля планетата в едни от най-мрачните години в човешката история – Втора световна война. За мнозина война на Третия райх е просто безкраен низ от цифри, дати, трупове, кръв, имена на генерали, и най-важното – жестока борба за завладяване на един от най-интересните, а и стратегически важни, светове във вселената – Светът на атомите и атомната енергия. На 8 ноември 1895 година един мъж с дълга неподдържана с месеци гъста черна брада на име Вилхелм Конрад Рьонтген довършвал своите експерименти в полутъмната си лаборатория в университета във Вюрцбург, Бавария. Навел глава над листи хартия, увлечен в поредните дълги математически уравнения, вниманието на физика е привлечено от „магическо” блещукане в другия край на стаята. „Почти уплашен стигнах мястото, от където струеше светлината.” Странното сияние идва от къс хартия, покрит със интересно вещество (бариев платиноцианид) за което се знае само, че подложени на специално облъчване, то започва да излъчва тайнствена луминесценция. Вилхелм е смаян – „Няма облъчване, а хартийката свети!” Оглежда целия кабинет и открива, че, единственият уред (катодно-лъчева тръба), който работи е чак в другия край на лабораторията, а на всичкото апаратът е покрит с плътен картон. Когато изключва уреда светещата хартийка престава да блести. При светване, сиянието се завръща. „А когато ръката ми попадна неволно между апарата и листчето видях костите на дланта си. Беше като магия!” Разказва седмица по-късно за откритието си Рьонтген. В света на физиката са дефинирани познатите ни днес рентгенови лъчи. А това превръща откривателя му в първият носител на нобелова награда за физика. В законодателната власт обаче възниква огромен проблем. Юристите се безпокоят, че рентгеновите лъчи, правейки човека прозрачен, ще унищожат неговите лични тайни. Законодателите са особено загрижени за благоприличието на младите дами. Така в Америка е гласуван един от най-абсурдните закони в историята на правото – закон, който изрично забранява използването на рентгенови лъчи при изработката на бинокли за опера. Други започват да провеждат различни опити, за да търсят образа на душата. Ала трети използват най-новото научно откритие, за да изследват миниатюрният свят на атома. Най-малката неделима частица в природата предстой да бъде разцепена на парчета и да хвърли в смут целия научен свят. И да накара новият канцлер на Германия – неуспелият архитект и художник Адолф Хитлер да мечтае за създаването на най-мощното оръжие в света – атомната бомба. В далечна Италия, през лятото на 1933 година започналият да оплешивява прогресивно тридесет и три годишен физик Енрико Ферми работи във Флорентинския университет. Красивата му съпруга Лаура Капон – италианка с еврейски произход, макар и бременна в 8-я месец е непрекъснато до него и помага, с каквото може. Денят е 21 юли и днес физикът е планувал да „обстрелва” най-тежкият химичен елемент – силно токсичният и радиоактивен метал уранът. В 12 часа Ферми стартира експеримента, а резултатът, който получава е стряскащ – атомът се разцепва. Получената енергията при този процес е с 40 милиона пъти повече в сравнение с енергията отделяна при нормална химична реакция. Крясъците на Лаура обаче бързо прекъсват еуфорията на физика. Лаура ражда. „Така в деня, в който ядрото се пръсна на парчета, аз станах баща!” – гордо се хвали по-късно известния с нескромността си италианец. Уви отговори на въпросите какво, как и защо се е случило всичко това все още липсват. Почти цялото физично общество в Европа впряга силите си в разгадаване на загадката, както никога до сега. А отговорът пристига в навечерието на Втората световна война. Открит е механизмът на верижната реакция на деление на тежките атомни ядра в следствие, на която се получава нечувана до момента мощна ядрена енергия. А за неин откриватели е група от изтъкнати немски учени. През това време познайникът Енрико Ферми печели своята Нобелова награда за физика. На церемонията по награждавани физикът е с красивата Лаура и трите им деца. Получил почетния диплом и пликът с пари той бяга заедно със семейството си от Стария континент. Фашисткото управление на Бенито Мусолини, преследващ върло хората с „нечиста (еврейска) кръв”, в това число и Лаура, отвежда Ферми във вражеския лагер от другата страна на Атлантика. САЩ се превръща в убежище са полегналият от военна Европа интелектуален елит. За съжаление, множеството пристигащи физици и химици тревожно шушукат помежду си – „Германия е готова да създаде атомна бомба за военни цели. Всичко е въпрос на броени месеци.” Така започва отброяването на времето на най-новата епоха в човешката цивилизация – Епохата на атомната енергия. Лошите новини от ходовете на войната заливали научния свят. Германия е окупирала Чехия. Хитлер издава заповед да бъде прекратен износа на уранова руда от едно от най-голямото находища – това в мините в Яхова, Чехия. За всички това бил ясен знак – Хитлер е мобилизирал цялата си сила в създаването на смразяващото оръжие. Единственият, който е в състояние да се противопостави бързо и ефективно на всички тези ходове се оказва Великобритания. Там са не само английските физици Джордж Томсън (откривателя на вълновите свойства на фотона и Нобелов лауреат), Джеймс Чадуик (откривателя на неутрона), но и група немски физици с еврейски произход, избягали от преследващият чиста раса мустакат Фюрер. Сред тях е и Емил Юлиус Клаус Фукс. След избухването на войната Фукс е интерниран в лагерите на смъртта в Квебек, Канада. Благодарение на неговия сънародник и колега физикът Макс Борн Фукс е измъкнат чрез поредица от политически ходове от сигурна смърт. Но Великобритания има условие – Фукс да съдейства в разработването на проект за ядрено оръжие. Военното министерство е готово да сформира специален изследователски екип. Така се ражда групата MAUD (Military Application of Uranium Detonation – „Военно приложение на урановия взрив”) и започват първите крачки към създаването на островната атомна бомба. Мнозина от управляващия страната екип е скептично настроен към целите на този проект. „Убедени съм, че нищо няма да се получи.” – констатира горчиво в началото на 1940 министър-председателя Невил Чембърлейн. Лично той забранява в начинанието да се инжектират безразсъдно големи количества средства. Съвсем очаквано – групата MAUD лишена от пари не успява да си набави необходимите материали за започване на експериментите. През май 1940 година на власт идва коалиционното правителство на консерватори и лейбъристи, ръководено от Уинстън Чърчил. Новият председател е благоразумен – той е готов на всичко, за да успее проектът. Осигурява необходимите средства, но не забравя да се погрижи и за секретността на случващото се. Със задачата са ангажирани тайните разузнавателни служби на МИ-6. Въпреки научната квалификация доказаната лоялност към Великобритания физиците-емигранти са под строг контрол. Подменени личности, ограничена свобода, отделяне от семейството – са само част от средствата за контрол. Никой обаче не се противи. А през 1941 година пристига първите резултати. „Създаването на атомна бомба е възможно начинание в обозримо бъдеще (1-2 години). Бъдещата уранова бомба ще има разрушителна сила, еквивалентна на 1 800 000 килограма тринитротолуол (б.авт. тротил)…”, се чете от доклада оставен върху бюрото на Чърчил. Министър-председателя свиква тайно събрание, документите, за което са разсекретени едва след първата бомбардировка над Япония през 1945 година. В декларация Уинстън Чърчил пише: „…през лятото на 1941… по тяхно мнение [на групата MAUD] има реални изгледи атомната бомба да бъде произведена до края на войната. Ето защо в министерството за научни и промишлени изследвания създадохме специално направление за ръководството на тази дейност, което поради секретност нарекохме „Управление на тръбни сплави”.  На 11 октомври 1941 г. президентът Франклин Рузвелт ми изпрати писмо, с което ми предлагаше да обединим усилията си. В резултат на това британките и американските учени бяха обединени и редица британски учени – специалисти в тази област заминаха за САЩ. До лятото на 1942 г. тази разширена изследователска програма с основание потвърди обещаващите прогнози, които бяха направени преди година. Бе дошло времето за вземане на решение за построяване на заводи за мащабно производство…”  Така дейностите по изготвяне на „адския взрив” постепенно се прехвърлят изцяло на американска територия. Но Великобритания не остава безучастна. Тайните служби на Острова трябва да се справят с най-големия проблем – възпрепятстване на Германия по пътя й към атомната бомба. Планът е задействан още по време на „странната война” до началото на май 1940 година, когато германската армия завладява Полша, но предприема настъпателни операции срещу Франция или Великобритания. От Ми-6 стартират Операция „Freshman”, която се оказва най-тежката глава от военната история на Норвегия. В покрайнините на малкото производствено селище Рюикан (централната част на Норвегия, в планинската област Телемарк) през 1934 година е издигната красива масивна сграда, над която е поставено гордо името на фирмата „Норск-Хидро”. Зад стените на това предприятие, при изключително строги мерки, се произвежда химичното съединение „тежка вода”. Ако уранът е кръвта на атомната бомба, то „тежката вода” е сърцето, което я задейства. Ето защо тази безценна съставка се превръща във фикция за Третия Райх. Производството е уникално и никъде по света все още не може да се открие този компонент освен в Рюикан. Работещите принудително немски физици са категорични: „Издигането на нов завод на територията на Германия е немислимо – това би отнело поне 8 години.” Избор няма – това е допълнителен повод Хитлер да нападне Норвегия. Дата е 9 април 1940 година. Възникналите проблеми забавят настъпването през високите и трудно проходими планини, в които е скътана потенциалната цел – заводът „Норск-Хидро”. От Службите на Ми-6 в края на ноември 1942 година плануват унищожаване на предприятието. 29 ноември британски и норвежки командоси разположили се удобно в планерите прелитат над заснежените склонове в местността. Приземяването е успешно, но не съвсем. При кацането се образува лавина и убива част от и без това оскъдния екип. Оцеляват девет човека. Снегът обаче се оказва истински неприятел. Немски военни разкриват следите им и успяват да разстрелят петима от нарушителите. Останалите четирима се скриват в изоставена от мечка хралупа в подножието на Хардангерското плато. Тук те дочакват новия десант организиран от Великобритания на 16 февруари 1943 година. Седмица по-късно командосите изпод носа на немската охрана взривяват огромна част от завода и наличните 1000 килограма „тежка вода”. Всички от екипа се измъкват невредими. Чърчил и тайните служби тържествуват. Според техни изчисления възстановяването на нанесените щети ще отнеме на Хитлер повече от 2 години. В действителност германците успяват да възстановят производството още същата година през август месец. А с това са възобновени всички доставки за Германия. След случилото се обаче немските главнокомандващи вземат крути мерки. Районът е отцепен, а местното население е превърнато в лагерници в завода. Великобритания прави решителен ход – въздушна атака на „Норск-Хидро”. 16 ноември 1943 година 112 английски и американски бомбардировачи изравняват предприятието и прилежаща към него електроцентрала със земята. „Фюрерът беше подивял. Изпрати телеграма веднага да транспортираме оцелелите количества вода. Не бяха повече от 600 килограма.” – разказва немски войник след войната. Оцелелите немски части в Рюикан съвместно с местното население организират ферибот, който да акостира в близкия фиорд Тинсо на 15 километра от селището. След 12 часов преход с безценния товар, корабът е натоварен и потегля. През дълбоките води на фиорда. Уви екипажът е част от норвежко съпротивително движение и въпреки добре прикритата „тежка вода” разбират какви са подбудите за това внезапно бягство на немските части. Стигнали едва по средата на фиорда Корабът е взривен и последните останки от така важното „сърце” на атомната бомба се оказват на 430 метра под водата. Днес останките на плавателния съд могат да бъдат посетени с мини подводница. Така опитът на Германия за стартирането на „уранов” проект е осуетен, но до кога? Останалите в Германия физици и химици са изключително заети. Освен всичко друго те трябва да се занимават и с разработването на така наречената „арийска физика” грижеща се за бързата газова смърт на евреите. Хитлер обаче не успява да се сдобие със своя атомна бомба. Според някой това се дължи на липсата на ресурси, но според други това е заслуга единствено учените на Фюрера, които умишлено правят грешки само и само за да не се стигне до подобно оръжие. Единствено Вернер Хайзенберг, също с Нобелова награда за физика (1932) признава: „Често в работата си допусках малки незабележими гафове, които обаче проваляха цялото начинание. Не можех да си позволя да се превърна в убиец.” От другата страна на Атлантическия океан… нещата се развиват в съвсем неочаквана посока. На 2 август 1939 година в Овалния кабинета на президента Рузвелт се получава писмо подписано от Алберт Айнщайн: „… в най близко бъдеще елементът уран ще се превърне в нов и важен източник на енергия… стана вероятно възникването на ядрена верижна реакция в голяма маса уран, при което биха се получили огромни количества енергия… енергията съдържаща се в един кубичен метър уранов оксид, е достатъчна да издигне един кубичен километър вода, т.е. вода с маса един милион килограма, на височина 27 километра! Впечатляващо нали?…” Писмото на избягалия от Европа евреин и откривател на теорията на относителността има за цел да убеди президента да стартира проект за създаване на атомно оръжие. Макар самият Айнщайн да не познавал добре материята на ядрената физика, в този момент той изпълнява молба на свои колеги. Свикана е специална комисия, която да преразгледа въпроса, но предложението е отхвърлено. „Такова оръжие все още не би могло да се създаде.” – констатира Рузвелт. На 2 март 1940 година Айнщайн отправя още едно искане към президента. Този път той използва други причини за необходимостта от ядрено въоръжаване – „Хитлер прави всичко възможно, за да изпревари САЩ в това начинание, а вие г-н Президент умувате!”. Така на 13 август 1942 година към военноадминистративното ръководство на страната е прилепен нов, незнаен от никого проект наречен DSM (Development of Substitute materials – Разработване на заместващи материали). Казано с други думи – стартира един от най-чудовищните и скъпи проекти в съвременната история – проектът „Манхатън”. Учените участващи в тази „безумна” инициатива са просто „научен персонал”, което е задължен да спазва най-строги мерки за сигурност. Малко преди края на войната ангажираните по дейностите възлизат на 150 000 човека с различна квалификация: от учени със световна известност, в чиято група се включват и почти всички нобелови лауреати в области химия и физика, до общи строителни работници. Зидарят работникът Джон Гренс разказва: „Работихме така сякаш идваше края на света и трябваше да се построи нов Ноев ковчег. Важното е, че плащаха добре.” И няма как – общата стойност на проекта „Манхатън” е 2 милиарда щатски долара. Ръководител на всички дейности и един от малцината имащи поглед върху цялостните намерения на случващото се е Лесли Ричард Гроувс – човекът, който само преди шест месеца е ръководил строителството на сградата на Министерството на отбраната в САЩ – „Пентагон”. А за негов неизменен помощник и командващ най-важното звено от проекта – ядрената лаборатория „Лос Аламос” е назначен Юлиус Робърт Опенхаймер.  Мнозина обаче имали възражения по повод назначаването на Опенхаймер. Отговорът на въпроса „Защо?” се крие в миналото му. Робърт Опенхаймер е един от най-изтъкнатите физици в САЩ по това време. Уви във всички, които общуват с него, той оставя неприятното впечатление за един психически нестабилен мъж, който може да бъде познат по вечно димящата в устата му цигара. „Знам, че никой не ме харесва. Знам, че пуша по 4 кутии цигари ден, няма нужда да ми го повтаряте, нали аз си ги купувам. Но в крайна сметка аз нямам нужда от приятели, аз имам нужда от физика.!” – горчиво се оправдава Опенхаймер. Втората причина е, че в досието му заведено от службите на ФБР още от времето на Гражданската война в Испания (1936-1939), се съдържат сведения за връзката му с леви организации, включително и видни членове на местната Комунистическа партия. Има и още една съществена причина за недоволство от избора на заклетия пушач – от една година той е женен за Катрин Харисън, която обаче е бивш член на комунистическата партия, а както сам Айнщайн казва – „Няма бивши комунисти.” А като капак на всичко, всички знаят, че той й изневерява с бившата си приятелка Джийн Татлок., която малко преди края на войната се самоубива мистериозно. Тези притесненията се оказват недостатъчни и като че ли неоснователни – през юли 1943 година Робърт е назначен, а през цялата си служба сякаш демонстрира истинска отдаденост на властимащите на деня. Още предната година обаче е започнало строителството на националната ядрена лаборатория „Лос Аламос”, в която всички физици да работя съвместно. През декември 1942 година там вече работят 100 от най-добрите физици в света, а в края на следващата Коледа е посрещната от общо 5993 специалисти от различни сфери на естествените науки. Там са всички – Енрико Ферми, Клаус Фукс, Макс Борн, Джордж Томсън, Алберт Айнщайн, Ърнест Ръдърфорд и кой ли още не. Отсъства обаче създателят на квантовата механика Нилс Бор, който все още не е напуснал Копенхаген. Британските тайни служби прихващат тайно съобщение издадено лично от дясната ръка на Фюрера – Паул Йозеф Гьобелс. От Ми-6 са силно притеснени – германците имат намерение да арестуват Бор и да го принудят да работи за тях. За целта от Гестапо плануват насилствено депортиране на датските евреи и обявяването на военно положение в страната – така отвличането на Бор ще остане незабелязано. Чувайки новината, министър-председателя Чърчил дава нареждане физикът да бъде уведомен веднага и депортиран на Острова. С помощта на датското съпротивително движение Нилс Бор и съпругата му настанени в малка рибарска лодка пресичат през нощта на 28 септември 1943 година успяват да се прехвърлят във Швеция, след два дена те са в Стокхолм. По същия начин са измъкнати и децата на семейство Бор. Британските служби координират плана за бягство. Всички трябва да останат в Стокхолм, но г-н Бор и най-големият му син Ааге Бор, талантлив млад изследовател в областта на атомната енергия, трябва да отлетят за Лондон. Полетът е предвидено да се извърши с лек невъоръжен бомбардировач. Уви в самолета има място само за един пасажер. Затова татко Бор се налага да се вози в пространството, където обикновено се слагат авиационните бомби. По време на полета Нилс припада заради недостиг на кислород. Едва когато самолета кацат, пилотът и синът му разбират за състоянието на физика. Единствено доброто стечение на обстоятелствата спасява човекът, който ще опъне нервите на всички властимащи заели с проекта „Манхатън”. Нилс Бор е един от първите учени, които съвсем от рано се замислят за евентуалните бъдещи политически последствия от създаването и употребата на атомната бомба. Бор подчертава, важността от сътрудничество с всички останали държави. Още когато пристига в Лондон той се изправя пред Чърчил с пророческите думи: „Какво си мислите, че другите държави и преди всичко ССР, които все още не притежават атомно оръжие, ще останат безучастни наблюдатели? Нима си мислите че те няма да започната да изпълняват собствени програми за разработването на такова оръжие? И знаете ли какво, цялото това безумие ще доведе до безпрецедентна надпревара във въоръжаването.” Чърчил недоумяващо го погледнал и попитал: „За какво говорите всъщност господин Бор. За политика или за физика?” Разговорът се оказва загубена кауза. На следващия месец, докато във всички лаборатории на „Лос Аламос” кипи неспирен труд, Бор вече е в Америка – в Белия дом очи в очи с Рузвелт. Подобна вълна от въпроси, която обаче отново се сблъсква с категоричната заповед на президента: „Проектът продължава!” Бор Бързо успява да намери съмишленици сред колегите си. Мнозина виждат, че думите на датчанина не са без основание. Така отново се стига до търсенето на помощ от най-влиятелния сред политиците учен – Айнщайн. Този път в писмото си Айнщайн моли Рузвелт за противното: „Искам да ви предупредя, че всяко временно предимство, произтичащо от използването на атомната бомба, може да доведе в бъдеще до тежки политически последствия за САЩ и света!” Писмото обаче никога не достига до президента. Рузвелт умира неочаквано на 12 април 1945 година. Борбата на учените, е като че ли безвъзвратно прекършена. От ФБР вземат нещата в свои ръце. Първата мярка е издигане на невидими стени между всички отдели ангажирани в проекта „Манхатън”. Всеки от физиците има право да общува само с колеги от своята лаборатория. Всички започват да изработват само малки частички от един голям обект наречен атомна бомба. Всеки от ръководителите на лабораториите се движи с охрана от минимум шест човек – агенти от службите на Ми-6 и ФБР. Личният живот на учените става невъзможен. Цензура на кореспонденцията, подслушване на телефонните разговори на всички нива. В духа на тези мерки един от най-силно охраняваните е Нилс Бор. Той има ново име – Никълс Бейкър. Дори в спалнята си винаги е придружаван от минимум два човека, които бдят над съня му. След години той се шегува: „Аз не бях чак толкова възрастен, че да нямам сексуални потребности. От тези досадни агенти човек дори не можеше да мастурбира на спокойствие.” Междувременно на президентския стол се настанява дотогавашният вицепрезидент Хари Труман. Новият главнокомандващ за първи път чува за проекта „Манхатън” в края на април 1945 година. Той е истински запленен от идеята. Седмица по-късно той издава заповед за сформирана на комисия, която да изготви предложения, как и къде да се използва новото оръжие. На 1 юни на бюрото на президента има доклад, в който се препоръчва: „Първо – бомбата да се използва възможно най-скоро срещу Япония, второ – това да стане срещу обект с двойно предназначение: военен обект и разположени в близост къщи и други лесно разрешими сгради и трето – бомбата да се използва без предупредително предупреждение.” А препоръчаните градове са Хирошима, Кокура, Ниигата и старата столица Киото. Труман отхвърля предложението за Киото – „все пак това е стара културна столица със световно значение.” Които е „заменен” с Нагазаки. Все опит обаче от страна на учените за противопоставяне на предстоящото бива бързо осуетен. Мнозина изчезват безследно за няколко месеца. Никой не знае нищо. А проектът напредва стремглаво. Подготвени са общо два вида атомни бомби – от всеки вид по два броя. През юни месец двата вида бомби имат своето кръщение – елегантната уранова бомба е кръстена „Малчуганът”, а голямата и тумбеста плутониева бомба – „Дебеланкото”. „Това са иронични имена описващи външния вид на дребничкия Хари Труман и възпълничкия – Уинстън Чърчил – хората, които доведат до край проекта „Манхатън”.” – споделя Робърт Опенхаймер. Така на 16 юли 1945 година, понеделник в 3 часа и 30 минути сутринта на полигона на военновъздушните сили Аламагордо са скупчени множество общи работници, а Енрико Ферми и командващия проекта Ричард Гроувс крачат нервно напред назад. Започва експерименталната операция „Тринити” („Св. Троица”) Един от „Дебеланко”-вците е покачен върху голяма стоманена кула висока 33 метра. Разстоянието от тази кула до наблюдателните постове е цели 8 километра. А основният пункт от където опитът може да се наблюдава на открито е на 16 километра от плутониевата бомба. Навсякъде по полигона са поставени хиляди измервателни уреди. Времето се влошава – внезапно се появява вятър и опитът е отменен. Само с два часа закъснение. Точно в 5 часа и 30 минути малко преди изгрев слънце първата атомна бомба в света е задействана. Всички залягат в момента на взрива. Единственият останал прав е италианецът Ферми, който дори в момента на опита провежда физичен експеримент. Хвърля малки листчета хартия, които от създадената от взрива въздушна прелетяват повече от 200 метра. След което Ферми трезво отбелязва: „Убеден съм, че взривът, който създадохме се равняваше най-малко на 10 хиляди тона тротил.” А г-н Гроувс с все още развълнуван глас прошепва: „Край на войната. С едно или две от тия адски бомби с Япония е свършено!” Робърт Опенхаймер прибягва до свещените слова (единадесета глава на Бхагавад гита, 32-ри стих), за да опише възторга си: „По ярко от хиляда слънца… Аз идвам като смърт, унищожител на светове!”, а колегата му Кенет Бейнбридж горчиво отбелязва – „Всички ние сега сме кучи синове!” Присъстващите общи работници са в пълно недоумение от видяното. На следващия ден е изготвен доклад, който трябва час по-скоро да бъде предаден на президента Труман: „Никога досега човек не е създавал явление с подобна страхотна мощ. Светлината не подлежи на описание. Всичко наоколо бе озарено от обгарящ блясък, по-силен от светлината на обедното слънце. Тя беше златиста, пурпурна, виолетова, сива и синкава. Всеки връх, всяка долчинка и падина бяха така ярко и красиво осветени, че не може да се опише, а трябва да се види, за да може човек да си го представи. Това е красотата, за която великите поети само са мечтали, без да могат да я изобразят. Тридесет секунди след експлозията бурният порив на въздушната вълна се стовари върху хората, последван от силен, продължителен и ужасяващ рев, който предричаше сякаш второто пришествие и ни накара да се почувстваме жалки и нищожни богохулци, дръзнали да си играят със сили, подвластни само на Всевишния. Думите са слаби и несъвършени средства, за да се разкаже на тези, които не са присъствали, за всичките физически, умствени и психологични въздействия на експлозията. Само свидетелите могат да го разберат.” Още на обяд става ясно че взривът е бил видян дори и в селища отдалечени на 290 километра от мястото на експлозията. А медиите са уведомени, че тази сутрин е станала злополука в отдалечен склад за муниции, без да има пострадали, а материалните щети извън склада са незначителни. Оказва се, че единствените пострадали с изключение на загиналите стотици животни в района са стадо крави, които пасат на няколко километра от епицентъра. Малко по-късно по кожата им се появяват петна от действието на радиацията. „Тези крави и потомството им станаха обект на щателни изследвания и се превърнаха в нещо като индийски свещени крави за учените в САЩ.” – разказва след години журналистът Уйлям Лоуренс. За съжаление президентът не успява да види зрелището с очите си. Държавният глава е отпътувал още на 15 юли сутринта за Европа. На 17 юли започва тристранната съюзническа конференция в Потсдам. Там са Хари Труман, британският премиер Уинстън Чърчил и генералисимус Йосиф Сталин Те трябва да решат наказателните мерки, които да се наложат на обявилата девет седмици по-рано (8 май) безусловна капитулация нацистка Германия. На седмия ден от Потсдамската конференция Труман вече е изчел целия доклад по случая с избухналия в Аламагордо „Дебеланко” вечерта в хотелската си стая от специален куриер на ФБР. Още на следващата сутрин американския глава на здрависването на сутрешното кафе с другаря Сталин кокетно обявява: „Другарю, не мога да не споделя с вас, че успяхме да създадем ново оръжие с необикновена разрушителна сила.” Ръководителят на СССР не провява особен интерес от чутото, и единствено, за да запази добрия тон подхвърля: „Радвам се за вас и се надявам да съумеете да го използвате както трябва срещу японците.” Всъщност Сталин знае плановете за атомна бомба доста месеци преди самият Хари Труман да научи за съществуването на проекта „Манхатън”. И въпреки строгите охранителни мерки на националния ядрен институт „Лос Аламос”, притеснените от делото си учени намират начин да споделят тревогите си. Днес мнозина посочват, че опазването на секретните тайни разработваното ядрено оръжие, е един от най-големите гафове с историята на американските тайни служби. До края от ФБР не разбират, че атомният шпионаж е отдаван на ход. Основният виновник, ако изобщо може да бъде сочен като такъв, се оказва главнокомандващия проекта ”Манхатън” генерал Ричард Гроувс. Опасенията на голяма част от политиците в САЩ по отношение на Опенхаймер се оказват напълно основателни. Юлиус Робърт Опенхаймер, назначен по препоръка на Гроувс е старателен руски агент с кодово име „Звезда”. Редом до неговото име в руските разсекретени доклади съхранявани в подземията на Лубянка е записано: Енрико Ферми – „Издателят”. Главните атомни шпиони обаче не са те, а очарователните петима – Клаус Фукс, Дейвид Грийнглас, Доналд Маклийн, Бруно Понтекорво, Алън Нън Мей. Всички те изнасят системно информация от проекта „Манхатън”, прибягвайки до невъобразими, а понякога и свръх опасни шпионски хватки. В повечето случай мотивът е преди всичко морален. „Когато разбрах, че американците подготвят производството на атомна бомба, предположих че това би било опасно най-вече за Русия. Така се свързах с КГБ и им доставих множество информация за „мръсното” оръжие.” – казва при разпит британския физик и яростен комунист Алън Нун Мей. През 1944-45 той работи по проекта „Манхатън” и доставя на руските служби не само част от проектите за атомното оръжие на САЩ, а и проби на изотопите уран-233 и 235. Той е първият осъден атомен шпионин. А на съдебния процес гордо заявява: „Направих това с най-добри намерения!” Подобен е и мотивът на най-младия участник в проекта „Манхатън” и в същото време таен руски агент – Теодор Хол. Той е едва на 19 години. През 1944, залитнал по комунистическите идеали Хол отива в руското посолство в Ню Йорк. Самонадеяно предоставя част от плановете за атомната бомба „Дебеланко”, както и пълно описание на процесите за пречистване на плутоний. Проектите са отнесени към службите на НКВД, а Хол признава за доноса си едва през 1998: „САЩ можеше да се превърне в монополист в атомното въоръжение. Това беше заплаха за Америка. Притежаващи толкова мощно оръжие, хората на властта можеха да пожелаят да превземат света. Америка можеше да се окаже нацистка Германия!” Сред всички тези юначаги, голяма част, от които продължават доносническата си кариера и по време на Студената война, се настанила е една от най-красивите жени-шпиони на НКВД – Мария Коненкова. През 1935 тя е задно със съпруга си – скулпторът Сергей Коненков в САЩ. Той е поканен да направи бюст на обявения за гений Айнщайн. Така Мария, в изпълнение на шпионските си задачи, попада в леглото на застаряващият физик. Той никога не се съгласява да и помага в набирането на информация, но затова пък я запознава с ръководителя на проект „Манхатън” Опенхаймер. От него през 1944 година Мария „краде” множество чертежи, които препраща на НКВД. Така в началото на 1945 година руснаците разполагат почти с всички парчета от информация за подготвяните в САЩ ядрени оръжия. Какви са причините да не бързат, днес все още никой не знае, но едно е ясно: на 1 август 1945 година американското и британското военно ръководство, а индиректно и съветското, са убедени, че не е необходимо да се изчакват преговори с Япония. Използването на атомната бомба е единодушно – задължително. Политическите кръгове в САЩ са уверени, че новото оръжие ще направи изключително силно впечатления на цялата общественост и ще демонстрира по категоричен начин мощта на страната ни. Такава е препоръката на свиканата временна комисия, която да вземе окончателно решение за действие. От друга страна това е единственият начин да бъдат оправдани пред Конгреса, Сената и обществото огромните средства вложение в този атомен проект. Труман е твърдо решен – „На 3 август бомбардираме Хирошима!” Военната база на остров Тиниан е в пълна готовност. Пилотите в атомните бомбардировачи са в очакване на заповеди. Всъщност никой в базата не знае с какво тези бомби са по-особени от другите. Никой не знае, че става дума за ядрено оръжие. В уречения ден метеорологичните условия не позволяват изпълнение на плана. Но на 6 август точно в 8 часа и 15 минути „Малчуганът” полита над Хирошима. След 43 секунди атомната въздишка на президента Труман превръща ранното утро в града в истински ад. Екипажа на трите бомбардировача осъществили акцията не могат да повярват на очите си. А веднага след връщане в базата единият от пилотите се самоубива. След два дена е издадена заповед за нова атака. Целта е градчето Кокура. Лошите условия на видимост променят курса. Новата цел е Нагазаки. 11 часа и 2 минути „Дебеланкото” изпарява стотици човешки тела. А вечерта президента Труман заявява в официално обръщение: „На нашите плещи лежи огромна отговорност. Благодарим на Бога, че тази отговорност не трябва да носят нашите врагове. Молим Бога, нека той ни води в духа на неговите намерения, когато използваме бомбата.”

 

текстът е публикуван в списание L`Europeo №13

 

 

Advertisements