Александър Морфов

Пламен В. Петров

Новелата на Кен Киси „Полет над кукувиче гнездо” завършва с изречението: „Твърде дълго време бях отсъствал.” Също толкова дълго отсъства и режисьорът Александър Морфов от българската културна сцена. Март месец тази година той се завърна да постави на сцената на Народния театър, своят прочит на текста на Кен Киси. Вестник „24 часа” е в кабинета му в момента, в който режисьорът отброява последните дни до премиерата на спектакъла (1,2,3 декември от 19 ч).

– Как се чувства един режисьор с опит преди премиерата на най-новият му спектакъл?

– Много зле. Всичко се срутва. Всичко се разминава. Всичко започва да бяга от контрол. Да се разпада преди да се събере в завършения си вид. Знам, че такъв е естественият процес, но това никога не ме е успокоявало.

– Всъщност какво е да правиш театър в България по време на театрална реформа?

– Ние в Народен театър сме по някакъв начин облагодетелствани. Тук тази реформа много не се усеща. Но е потискащо самото настроени в театралните среди. При срещи с колеги разбираш ужасяващи неща. Някой не са получавали пари с месеци. Стигнало се е до там например, че персонала на Варненския театър няма пари да отиде на работа. Няма пари за билети.

– Ненормална ситуация.

– Ненормално съществуване, бих казал. Не можеш да си платиш сметките, да си купиш качествена храна. Груба действителност.

– А с какви реформи може да се промени тази реалност?

– Реформите уж се провеждат в цялата държава. Но не е възможно да настояваш за някаква реформа в сферата на театър, когато цялата държава е толкова объркана. Ясно е, че държавата е затънала и трябва нещо да се направи, но едва ли подобни реформи в театъра ще свършат работа.

– 20 години, като че ли сме в постоянен процес на реформация.

–  Десетки години нито едно правителство не обърна сериозно внимание на културата. Образованието и изкуството бяха оставени на произвола, а ми се струва, че това са едни от малкото сфери, в които България има потенциала да се развива. Когато подготвях спектакъла „Хъшове” се рових в много материали за епохата. За мен бе интересно откритието, че някъде в средата на 19 в. започва едно масово преразпределяне на приоритети на Балканските държави. Според един френски изследовател, историк – Гърция изземва мореплаването. Турция се превръща в нещо като работодател на гръцките флотилии. Албанците си присвоят функцията на охраната – те са били едни от най-безскрупулните убийци в онези години. Сърбите поставят за свой основен приоритет земеделието и започват да снабдяват цяла Европа със своята продукция.

– А къде е България в това поделяне на приоритети?

– Странно е, но България сякаш не участва в това разделение. И единственият приоритет, който е останал тогава за нас, е образованието. Така местното население започва да влага страшно много средства в направата на училища, читалища. Не случайно по-това време процента на грамотните хора в България е почти два пъти по-висок от процента на грамотните хора в Англия. Сякаш българинът тогава наистина е усетил, вътрешно, че в това е неговата сила.

– И го е доказал в онези години.

– Така е. Само за няколко десетилетия след Освобождението на страната, България си печели прозвището – Швейцария на Балканския полуостров. Българският лев е бил конвертируем навсякъде. Учени, хора на изкуството са завършвали в престижните западни университети и са се завръщали в държавата си.

– А сега е тъкмо обратното.

– Жалко е, че сега управниците на България искат да се съревноваваме с другите държави, и то в области като промишленост, високи технологии и финанси. Не е ясно защо. Културата е изпратена в забрава. Защо? България е някакъв странен придатък на организма наречен Европейски съюз. И няма какво да се лъжем – този организъм изсмука целият ни културен елит. Вече не остана никой. България вече е просто една буферна зона, която смекчава сблъсъка между Изтока и Запада. Такава е била винаги, но преди е имало култура, а сега има едно голямо стадо от хора.

– Настоящия политически елит дали може да се справи с тази ситуация?

– Аз не съм добър познавач на политическата система, но от това, което виждам на телевизионния екран в новинарските емисии, ми се струва, че няма кой да се справи. Няма никаква надежда. Тези хора са толкова затворени в собствените си идеи за далавери, че е невъзможно да мислят реформаторски. Това е правителство, което се управлява от бившия бодигард на Тодор Живков. Съмнявам се в потенциала му да се справи с такава трудна ситуация. Невъзможно е.

– Сякаш им липсва мотивация?

– Съвсем не. Те просто нямат вътрешната потребност да се занимават с култура, изкуство и образование. Не разбират важността на тези неща. 20 години сме в тази ситуация. Управляват ни хора, които нямат ясна представа какво е българинът и в какво трябва да се превърне. Всяка една държава се изгражда от потенциала на нейните индивиди. Тя не може да съществува сама за себе си в пространството. Държавата не е някакъв сбор от управници. Държавата е събирателна структура. Сбор от всеки един българин.

– Но управниците ги избираме ние?

– Те всъщност са представителна извадка на целокупния български народ. И като видиш кой е премиерът на държавата ни, можеш да си представиш до къде е докаран българинът за всичките тези 20 години.

– Къде е изходът? Как да противостоим на всичко това?

– Спектакълът, чиято премиера предстои ми се струва, че дава един възможен отговор. Метафората, която е използвана в „Полет над кукувиче гнездо” не е никак сложна. Действието се развива в една лудница. Това е лудницата, в която всички ние живеем. Едни хора, кротки, тихи, приели своята слабост като диагноза, живеят със своите греши. Както всички ние. От сутрин до вечер ние сме подвластни на една система, която ни деформира, обезобразява и унищожава. Никой не може да ти каже, защо плащаме точно такива високи цени за парно, ток, телефон.Никой не може да ти каже защо бюрократите имат такова нелепо поведението. Изглежда, че всичко е извън нашето съзнание.

– Но всъщност не е така?

– Всичко е много просто. Всичко е конкретно и реално и ти би могъл да демонстрираш своето несъгласие с тези неща. Тази система обаче е толкова манипулативна, че мнозина вече са загубили своята сила – да бъдат истински хора. Превърнали са се в стадо. Стадото, което има нужда от водач. Да го бие, да го насърчава. От стадо нация не се прави. От стадо може да става добра кайма и добри салами. Но нищо повече от това. Такава е и цялата история в пиесата. Докато не се появява един човек, който просто е създаден по друг начин. Създаден е да бъде свободен. Един човек, който казва: „Аз не ви разбирам. Какво ти пречи да бъдеш себе си? Защо не можеш да бъдеш честен?” Тъжно е, но в нашето общество отдавна е престанало да толерира отношението към личността. Дори образователната система възпитава да бъдем сенки. Хората вече се боят да бъдат слаби, достойни.

– Така ли е и в Русия днес?

– Все пак там все още прозира силуета на тежката имперска, тоталитарна система на управление, която по мое мнение не се е променила по никакъв начин. Там диапазонът между горе и долу винаги е бил огромен. Те винаги са имали една много силна и влиятелна интелигенция. И тя продължава и днес да сформира един нов начин на мислене на цялата нация. При тях мнението на талантливия човек, на мислещия индивид продължава да бъде нещо много важно за обществото. Един Солженицини от най-обикновен затворник в лагерите се превръща в кумир за цяло едно поколение. От една страна това е така, защото голямата маса от хора има нужда от кумири, но от друга страна онова, което той прави е наистина изключително. Само ако си спомним погребението на Гогол – километрична опашка от хора следва този човек до гробищата. Тези хора имат ценностна система, която ги кара да отдават заслуженото на изявената личност.

– В България това сякаш вече е изгубено?

– При нас, ако спреш някого на улицата и го попиташ коя личност е по-важна: Радичков или фолкзвездата Галена? – естествено ще заяви, без много размисъл – Галена. Защото този някой, даже не знае кой е Радичков. В Русия има множество хора, които никога не са чели даже и стих от Пушкин, но всички те знаят кой е Пушкин. И такава подмяна на стойностите като тази в България не може да се случи.

– А ходенето на театър в Русия?

– Струва ми се, че при тях това е една подсъзнателна потребност. Те не могат да си представят живота без ходенето на театър. Той е част от битието им.

– И властта се грижи за комфорта на гражданите? Едва ли си позволява да закрива театри и филхармонии, както това се случва в България?

– И там не всичко е както трябва. Също се вършат реформи – все пак Русия вече навлезе в епохата на капитализма и се опитва да намери някакъв нов политически модел, но това унищожаване на институции, това рухване на ценностите се случва сякаш по-бавно. Ще ми се да вярвам, че ще успеят да намерят баланса, а не да го изгубят като нас.

– А различава ли се много руската публика в театралните салони от тази в България?

– Ще дам един пример, за да се разбере драстичната разлика между публиката. Влизаш в интернет, в някой български форум, където се коментира примерно някое мое представление. Ако сайтът е поддържан коментарите са под формата на звездички и пише с курсив, че текста съдържа нецензурни думи. Ако не е поддържан четеш само гадости. Някакви хора те плюят и ти казват, че си некадърен. Но… Когато представлението „Дон Жуан” беше показано в Москва, само след няколко ден, във виртуалното пространство намерих един форум, в който имаше над 40 страници дискусия за това представление. Хората, които коментираха бяха толкова ерудирани. Това е просто някаква дискусия в интернет. Това не са публикации във вестници или в научни списания. Това е само някакъв си форум, в който ще те прочетат 5000 души. А в Русия най-малкия тираж на вестник е 500 000. И само заради този малък кръг от хора, всеки от коментиращите се съобразяваше със стила на писане. Но това е най-малкото. Те изказваха тези, аргументираха се. Откриваха нови ходове за развитие на спектакъла. Съпоставяха с десетки други версии на „Дон Жуан”, които са гледали. Тълкуваха, но не емоционално, защото така са го почувствали, а като хора, които освен, че са разбрали цялото представление, са и намерили нови решения. Това, което прочетох в този форум, ме накара да преосмисля целия си спектакъл „Дон Жуан” и да го променя. Изводите оставям на вас.

– И въпреки това отново сте в България?

– Това е някакъв мазохизъм, които наистина ми е все по-трудно да разбера защо си го причинявам. Не знам. Да се изразяваш на собствения си език е винаги по-силно, по-сладко. Аз не съм асоциален тип. Лесно влизам в диалог с другите култури, но в един момент, вечер, когато остана сам се питам: Абе защо трябва да се занимавам с проблемите на другите? В моята държава имам поле за работа, защо не го правя там. И се завръщам. Тук, където всъщност са моите любими хора. Тук, където е моето семейство. Сигурно пропуснах шанса да изчезна от тук.

– А сега, когато си тук повече от половин година не мислиш ли, че сме се променили? Не сме ли станали по-добри? Ето само един пример: сега, като че ли медиите и цялата българска общност сме съпричастни в болката и здравословните проблеми на Андрей Баташов, Христо Мутафчиев и техните близки.

– Мога да кажа за себе си, че аз наистина съм искрен в съпричастността си. Не знам дали другите са искрени, но пък в крайна сметка дори и да е фалшива тази масова съпричастност тя върши някаква полезна работа. Гледах малка част от концерта, за набиране на средства за операцията, която е необходима да се направи на Андрей Баташов. Стана ми много тъжно. Виждаш някакви остарели звезди или онези новоизлюпените създания, чиито достойнства се побират в едно разтворено деколте. И дали ще бъде заради Андрей Баташов или заради кучето, на което му отрязаха краката, тези „звезди”, тези излезли от криптата зомбита ще са там и ще участват на всяка цена. За каузата, за минутката слава. Тъжно е, защото е неискрено, ала върши работа. Това е етичен проблем – българинът сякаш върши добрини, за да се прослави, а не защото сърчицето, душицата му го желае. Нелепо и мъчно.

– А щастлив ли си от работата си с българските актьори, които си избрал за ролите в „Полет над кукувиче гнездо”?

– Аз никога не съм щастлив в това отношение. Особено преди премиерата. Всичко е объркано. Имам чувството, че няма да ми стигне времето да се справим. Ето един Деян Донков например. Той е такъв актьор. В дадени моменти ме провокира и ми се иска да го прегръщам, но понякога ми иде да го набия. Деян трябва да влезе в кожата на непокорния Рандъл Макмърфи. Всъщност той май не трябва да влиза – той е еманация на този персонаж.

– На къде отлиташ след премиерата?

– Още на следващия ден заминавам за Тел Авив, после в Румъния. А след това две постановки в Русия.

– Там сега е и Явор Гърдев, който работи по нов проект.

– Явор направи една много приятна постановка в Москва и сега работи по втора. Българското присъствие в Русия вече не е неочаквано. Лили Абаджиева направи и тя една постановка. Това е много важно. Ние вече сме своеобразна група, която е заявила трайното си присъствие в културния живот на Русия. Защото така си доказваме, че всъщност нашите идеи за театър не са просто български. Те са човешки и могат да бъдат изнесени извън България. А когато става дума за една имперска държава, каквато е Русия, успехът настина може да се нарече голям.

– А ходиш ли на театър?

– Имам голямо желание, но го правя рядко. И няма да съм искрен, ако кажа, че не ходя, защото нямам време. Правя го рядко, защото се страхувам да не попадна на лош спектакъл. Ужасява ме мисълта, че ще отида на театър и ще видя някакви хора, които правят всичко друго, но не и театър. Това ме наранява и ме кара да си мисля, че всичко е пред разруха. А това обезсмисля цялата ми работа. Затова ходя на театър само когато някой спектакъл ми е препоръчан и то от човек, на чийто вкус за изкуство мога да разчитам.

– И в цялата тази нарушеност къде е семейството?

– Раздялата е тежко нещо. С Рени (б. авт. актрисата Рени Врангова) всъщност винаги сме заедно в мислите си, но за жалост, телата ни често на далечни разстояния един от друг. Сега съм от март месец тук, но преди това ме нямаше почти две години. Кратки завръщания, дълги отсъствия. Това е животът ни. Но това пък е полезно за нас самите, защото при една такава раздяла бързо се изостря необходимостта от другия. Разбираш колко много ти липсва този човек и то с всичко онова което той е. Защото когато сте заедно непрекъснато, ти сякаш свикваш с човека до теб. Той е сякаш някакъв твой придатък.

–  И забравяш да се наслаждаваш на най-съкровените моменти?

– Мирисът, допирът на кожата, галенето по косата, смеха – все неща, които наистина забравяш да ги забелязваш. Раздялата те кара да осъзнаеш, колко много обичаш този човек. Така е и при нас. Стотиците километрите помежду ни изострят желанието да бъдем заедно.

– А децата?

– Малката ми дъщеря е тук. Но голямата не. Как да накарам детето си да се завърне в България? Да, и аз като всички останали българи, които имат възможност, съм си пратил детето да учи в чужбина. Тъжно е. Тя се прибира за малко. Постоява няколко дена и изведнъж казва – „Тате, беше ми толкова хубаво докато стигна от вкъщи до центъра. И когато стигнах там осъзнах, че всъщност съм забравила колко е гадно в България.” Как да я накарам да се върне тук? Не мога да я лъжа. Перспективите за нормално съществуване са равни на нула. В тази държава от значение са само онези хора, които имат брутално поведение и са готови в името на успеха да погазят всичко човешко в себе си.

– Поне ни остава вярата, че промяната предстои.

– За съжаление религията, онази, която ни възпитава във вяра, в България отдавна е забравена. Защото на какво ни учи религията? Тя ни кара да се молим. Но какво означава да се молиш? – това означава да си осъзнал греха си и да молиш за опрощение. А ние българите вече даже и не осъзнаваме грешките си. А човекът, който е престанал да съзира грешките си и да се разкайва за тях, дори и пред себе си, вече е изгубен човек. Дано успеем да се намерим.

Интервюто е публикувано във вестник 24 часа

снимка ДОБРИН КАШАВЕЛОВ

Advertisements