Нейната история не трябва да се разказва!

от Михаил-Мария Фисто

През 1941 след смъртта на баща й – ирландският писател Джеймс Джойс, почти всички писмени свидетелства за съществуването й са унищожени от брат й Джиорджио и майка й Норма. Това превърна историята на Лучия Джойс в мит, който продължава да се дописва и днес.


Сестра Джулия, татко тази нощ ще ме отведе. Нашепна го ангел в съня ми. Не се тревожете, ако утре ме няма. Медицинската служителка, която подава полагащата се на Лучия шепа барбитурати се усмихва и уморено отвръща – Да, бъдете спокойна, той ни предупреди, че на сутринта ще ви прибере. Сестрата затваря металната врата зад гърба си, а в малкото прозорче с решетки остава силуета на Лучия Джойс – разкривено от годините тяло облечено в бяла, покрита с петна, нощница. Това тяло на следващата сутрин е намерено бездиханно. Денят е 12 декември 1982 – в навечерието на празника „Света Лучия”. Навън дъждът не е преставал да вали трети ден. В дома за душевно болни „Свети Андрей” в Нортамптон (Англия) забавят погребението заради лошите метерологични условия. В същото време се опитват да се свържат с близки на починалата. Оказва се, че тя е последната от рода Джойс, освен един неин племенник, който казва, че такава жена не познава. Така на 16 декември при присъствието само на персонала на психиатричната клиника и свещеник, тялото на дъщерята на един от колосите на литературата на ХХ век е затрупано с пръст. Уви заличаването на нейната личност е направено много преди този ден. Но как се стига до всичко това?

Нейната история започва три години преди тя да се роди. В разгара на лятото, в Дъблин на 16 юни 1904, в четвъртък, Нора Барнакъл е на работа. Младо 23 годишно момиче, което всеки ден почиства стаите в хотел Finn’s. Тогава тя за първи път се среща с Джеймс Джойс – 22 годишен. В града по това време той е познат по-скоро на кръчмари и проститутки, отколкото на тамошния, макар и оскъден, елит. Срещата се оказва изключително интересна. Той я заговаря с неприсъщите за първа среща думи: Знам, че ти ще останеш с мен цял живот. Нора го поглежда с леко кривогледите си очи и го провокира: Не съм сигурна, че ще мислите същото, щом ви кажа, че майка ми ме нарича „вечната вдовица”. И знаете ли защо? – когато се влюбих за първи път през тийнейджърските си години в едно момче (б. авт. Майкъл Фийни) малко след това то се разболя едновременно от коремен тиф и пневмония. И плаках над гроба му. Само след година погребах второ момче, което бях обичала. Е, искате ли ме? Вместо отговор Джойс награбва камериерката и първата среща преминава от словесно във физическо опознаване. На раздяла дъблинчанинът целува Нора, разресва с пръсти косата й и прошепва в ухото: Цял живот ще си моя и задължително ще ми родиш дъщеря. Ще я кръстим на онази светица, която макар и с прерязано гърло е мълвяла словата на Бог. Когато се роди ще я наречем Лучия.

През следващата година на 27 юли, когато семейство Джойс вече е напуснало пределите на Ирландия и се заселва в малкото Австро-унгарско градче Триест в днешна Италия, се сдобива с първото си дете. Появява се синът им Джорджо. Майката е щастлива, но Джеймс… преодолява разочарованието с помощта на алкохола. На 30 юли бъдещия писателят, който преподава английски в града е намерен мъртвопиян пред местната катедрала „San Giusto” от свои ученици. Нора трудно понася случващото се, и за утеха, в моментите, когато не е потънала в грижи по новороденото, пише писма до сестра си: Той е непоносим, пие много, пише съвсем малко и не може да понася малкия Джорджо. Това ме съсипва. Мисля, че никога няма да ми прости, че не му родих дъщеря. Въпреки огромните разочарования, годината се оказва благодатна за ирландеца. На 25 август той представя пред приятеля си издател Грант Ричардс ръкописа на сборника с разкази „Дъблинчани”. Освен това повишават заплатата му и така Нора, Джойс и синът им наемат малко по-луксозен апартамент на улица Giovanni Boccaccio. 1907 Джеймс решава, че мястото, където живеят е неудобно за осъществяване на писателската му кариера и решават да се преместят да живеят в Рим, където негов сънародник му обещава работа в местна банка. Пребиваването им там приключва бързо – заради пиянството на Джойс хазяите изгонват младото семейство. Завръщането в Триест, обаче, е повече от радостно. Нора е бременна, а ирландецът е убеден, че този път детето ще е момиче. Така вдъхновен от това 25 годишният Джеймс публикува първата си сериозна статия в тамошния вестник Il Piccolo della Sera „Ирландия – земя на светци и учени”, както и серия от разкази, включени по-късно през 1914 в сборника „Дъблинчани”. На 26 юли, денят на Света Ана, Нора ражда дългоочакваната дъщеря. Ражда се Лучия Ана Джойс. Когато за първи път я взема на ръце казва: Ти си грозното пате на тати, но когато пораснеш ще си неговия истински лебед. Уви тази орисия се оказва вярна единствено в своята първа част – Лучия остава с рождените недъзи до края на живота си (силно изразено кривогледство, навярно наследено от майка й и високо количество на тестостерон в организма й, което води до прекомерно окосмяване на тялото).

Август месец Джеймс Джойс е приет в болница. Той страда от остра форма катаракта – заболяване на лещата на окото, което много пъти води до пълна слепота. След сложна операция зрението на писателя е възстановено, но то ще продължи да създава проблеми през целия му живот. Според докторите най-вероятната причина за заболяването на ирландеца е сифилис. Безразборният полов живот, който води Джойс, в ранните си години, му навлича болестта още когато е на 16. Последствията от него се оказват именно нарушеното му зрение, заради което писателя ще понесе цели 25 операции и 5 месеца абсолютна слепота. След злощастния инцидент бащата на Лучия е изписан от болницата и тя може отново да се радва на ласките му.

Детството

Първите години от живота на малката Лучия се оказват твърде нерадостни. Разходите по операцията на баща й са огромни и семейството изпада отново в нищета. Започва безкраен низ от смяна на квартири, което депресира грозното пате на Джойс. То не обича да говори с никой извън пределите на дома. Когато идват гости тя се скрива в другата стая и не излиза от там докато не останем сами – споделя след години Нора с ученика на Джеймс Самюъл Бекет. Лучия е отлична ученичка в началното училище в Триест, но скоро се местят в Цюрих и пропуска една година, защото трябва да учи немски език. Успоредно с това тя сама проявява инициатива да започне уроци по пиано. Минават 4 години,  и след края на войната семейството отново е в Триест. Лучия се връща в началното си училище, но уви само за година. През 1920 Джойс, Норма и двете им деца отпътуват за Париж. Така дъщерята на писателя се изправя отново пред проблема с езика и се налага да учи френски. Овладява блестящо италиански, немски и родния език на родителите си – английски. Към уроците по пиано, се прибавят и тези по пеене. Когато Джойс вече е издал автобиографията си „Портрет на художника като млад” (1916), пиесата си „Изгнаници” (1918) и е публикувал в списание Little review значителни фрагменти от романа „Одисей”, който след години ще го превърне в най-значимия писател на ХХ век, в едно свое интервю пред вестник Le Figaro, казва: Лучия е мое истинско вдъхновение. Тя е не само изключително умна, което я прави моя истинска наследница, но в някои отношения е повече и от мен – пиано, пеене, езици. А как рисува само

Момичето на татко вече е постигнало толкова много, че започва да се отегчава от заниманията си. Взема радикално решение – отказва се от всичко и решава да се занимава единствено с танци. Между 1926 и 1929 тя учи по-цели шест часа на ден танци. Едновременно в няколко школи – унгарска, руска, американска и за модерни танци. Заприличала на баща си – слаба и източена, тя се превръща във впечатляваща танцьорка, която дори сама шие костюмите си за своите участия. Пътува с различни балетни трупи из цяла Франция. Заниманието й с танци никога не е било подкрепяно от родителите й. За последен път Лучия стъпва на сцената на 28 май 1929, при участие в един престижен балетен конкурс. Сутринта, когато тръгва от къщи, кани баща си на конкурса. Той отказва под претекст, че зрението му се е влошило. Нора я отпраща яростно с думите: Гледай днес целият този цирк да приключи! Момичето грабва палците и пачката и хлопва врата след себе си. Лучия е класирана на шесто място, но след като обявяват победителката, цялата зала започва да скандира „Искаме ирландката!”. Въпреки това своенравната Лучия наистина приключва с танците.

От този ден нататък следват поредица странни проявления от страна на Лучия, които карат околните и собствената й майка да я нарекат луда, а Джеймс Джойс да каже: Интуицията й е невероятна. Знам, че мнозина се подсмихват зад гърба й, казват си, че е разглезена буржоазна госпожица, но аз съм бил свидетел на стотици примери на истинско ясновидство. Знам, че често се държи глупаво, но умът й е бърз и безпощаден като мълния. Но… налудничавото поведение на Лучия е започнало доста по-рано.

Вечерята с Марсел Пруст

Вечерта на 17 май 1921 в Париж била шумна. В един от местните ресторанти е даден специален прием в чест на двама именити руски госта – композитора Игор Стравински и балетното импресарио Сергей Дягилев. Поканени са художникът Пабло Пикасо, писателите Жан Кокто, Марсел Пруст. Сред гостите бил и Джеймс Джойс. Нора не пожелала да придружи дъблинчанина и тогава той предложил любимата му дъщеря да отиде с него. Празникът протича спокойно, докато в ресторанта не се появява Пруст. Той се настанява до Джойс и дъщеря му. Оглежда ги, кима доброжелателно и присяда. Всеки ден ме мъчи главоболие – оплакал се Джойс. – Зрението ми е ужасно. На което Пруст отговорил: Бедният ми стомах. Какво да правя? Той ме убива. Всъщност вече трябва да си вървя. На тръгване двамата изразили съжаление, че не са чели произведенията на другия. Пруст решил да разведри разговора, като се обърнал към Джойс с въпроса: А обичате ли трюфели? След дълго и конфузно мълчание ирландеца казал простичко: Да! И нищо повече. Още преди да чуе отговора Пруст бил излязъл от ресторанта. Татко Джеймс се огледал за грозното си патенце, но не го съзрял. Уплашен тръгнал да го търси. Едва след седем години споделя пред приятелката си Хариет Уийвър – редактор на лондонското списание за литература „Егоист”: Намерих я пред дома на Пруст – на булевард Haussmann 102. Стоеше на тротоара, пееше с все гърло някаква песен и танцуваше. Танцуваше абсолютно гола. Той моли Хариет да не споделя това с никого, защото: Всички искат да я бутнат в психиатрична клиника, и само търсят угоден случай. Аз не вярвам, че тя е луда. Лучия е просто различна.

Аферата „Бекет”

Когато се отказва от танците Лучия е на 22 години. Джойс приема решението й на драго сърце, но за да разсее налегналата я депресия предлага на любимката си да я запише на уроци по рисуване при приятеля си Албърт Хъбъл. Норма отново не е съгласна: Защо за нея си готов да дадеш и последните ни пари, а за Джорджо не? С какво тя е повече от него? Въпреки кавгата Джеймс я води при Хъбъл. Когато го вижда за първи път Лучия е възхитена от него. На втория урок тя вече е в леглото му и от рисуването на прости натюрморти се хвърля в сложните сексуални „търсения”. Хъбъл често говори за нея пред приятели и казва, че харесва нейната тъжна тържественост и онази ненадейно изгряваща на лицето й усмивка като на ухилено маймунче. Това обаче не му пречи да я зареже веднага щом жена му се прибира в Париж. Така изоставено грозното пате изпада в поредната тежка депресия, която я отвежда в леглата на неколцина Джойсови приятели. Пред един от тях, писателя Валери Ларбо, тя споделя: Моят баща се държи като че ли е богаташ. Богаташ, който събира много ценни неща, които не само не са му потребни, но и не го радват. Така се държи и с мен. Уви след похотта на Лучия, която не е чужда и на баща й, в живота й настъпва съществена промяна – тя се влюбва истински: Това е моята голяма любов. Знам го, защото сърцето ми го подсказва. И макар да усещам, че тя е невъзможна, ще направя всичко онова, което е по силите ми, за да преобърна обстоятелствата.

Той е само една година по-голям от нея. Слабата му и издължена фигура силно напомня осанката на баща й. Името му е Самюъл Бекет, ирландец по рождение, парижанин по собствено желание – също като Джеймс Джойс. Бекет често гостува на сънародника си. За известно време през 1929 той е и негов ученик. При първата си среща със Самюъл, Лучия е запленена до такава степен от чара му, че не отделя кривогледия си поглед от него. Това вбесява баща й и той я изгонва от кабинета си. Срещите между двамата писатели зачестяват, а палавата дъщеря става все по-близка с мъжа на сърцето й. Той се пречупва и започва да излиза с нея на срещи извън дома й. Води я по ресторанти, а по молба на Джойс и на театър. Самият Бекет след години признава: Тогава се опитвах да събудя у себе си нещо повече от мимолетен порив към това изтерзано копие на любимия ми гений – собствения й баща. За нейно най-голямо разочарование това не успя да се случи. Въпреки студенината на Бекет, Лучия е нападателна. Тя разкрива всичките си тайни и му предлага да се омъжи за него. Рядко съм бил толкова рязък, но тогава не успях да кажа нищо друго освен – Разбери! – не идвам във вас, за да се видя с теб, а с баща ти. И ако не бъдеш така мила да ме оставиш на мира, ще разкрия на Джеймс поведението ти спрямо мен. Норма, чува целия този разговор между Бекет и Лучия. Тя отдавна питае неприятни чувства към приятеля на съпруга си и използва чутото, за да прокуди нежелания гост от дома си. Точно на 50-ия рожден ден на Джойс, тя се обръща към Бекет, който също е гост на тържеството, с думите: Лучия се нуждае от свестен съпруг. Любимката на татко изпада в истерия, разкъсва празничната си рокля, качва се гола върху масата и изкрещява: Не, Лучия просто има нужда от повече секс! Гостите са изумени, а Джеймс Джойс за първи път признава: Тя е едно много лошо дете, но нека не забравяме, че тя е все още дете!

Диагнозите

Майка й започва да я води при различни психиатри, които да и помогнат. Лепват й различни уклончиви диагнози, но по всеобщо мнение тя страда от остра форма на шизофрения, навярно проявила се като следствие от безкрайните странствания на семейството и най-вече от гениалността на бащата. Между различните лечения през следващите две години Лучия често се прибира вкъщи. Тя седи с часове затворена заедно с Джойс, в кабинета му. Той работи вече 8 години върху романа на живота си „Бдение над Финеган”, който по думите му е своеобразно продължение на „Одисей”. Джеймс неведнъж подчертава – езикът на този роман е изключително захранен от разговорите ми с Лучия. А тя – танцува, пее и рисува. Рисува букви, които според баща й са много по-красиви от тези, които Матис изрисува за първото издание на романа ми „Одисей”. Джойс прави всичко възможно, красивите букви да се превърнат в част от някаква детска книжка. И успява. Вероятно с цел да помогне на Лучия да се справи в умопомрачението си, той дава на издателите на детската книжка пари, с които да платят хонорар на дъщеря му за свършената чудесна работа. Уви това не води до никаква промяна. В деня, в който е отпечатана книгата илюстрирана от Лучия – 6 декември 1933, в САЩ се води важно дело, касаещо бъдещото публикуването на романа „Одисей”, който там е обявен за „неморален, нарушаващ етичните норми в страната” и забранен. Съдът се е произнесъл: “Одисей” е изумително постижение и безспорен успех, като се има предвид тежката цел, която Джойс си е поставил. Това не е лесна книга. Тя е ту блестяща, ту досадна, ту разбираема, ту непроницаема. На много места ми се стори отблъскваща, но при все че доста думи могат да бъдат приети за непристойни, тя никъде не е непристойна заради самата непристойност. Всяка дума от романа добавя ново късче към мозайката от подробности в картината, която Джойс се стреми да изгради за своите читатели. И ако някой не желае да има нищо общо с образите от книгата, това е въпрос на личен избор – нека не чете “Одисей”. Но когато един тъй истински художник на думите, какъвто без съмнение е Джойс, обрисува достоверно средната класа в един европейски град, нима би трябвало законът да забранява на американците да видят тази картина? Делото е спечелено – романът ще има своята първа публикация извън пределите на Европа. При опита на съда да съобщи добрата новина на писателя, Лучия изтръгва телефонния кабел и простичко заявява: Аз съм художник!

Така грозното пате на тати обикаля различни психиатрични заведения от град на град, от държава на държава. Малко преди смъртта на Джеймс Джойс Лучия е настанена в санаториума за душевно болни Burghölzli в Цюрих. Там тя е прегледана от Карл Густав Юнг, който я определя като шизофреничка. В един от трудовете си след години той пише: Неговият „психологичен“ стил на писане е определено шизофреничен, но с тази разлика, че обикновеният пациент не може да си помогне като говори и мисли по този начин, докато при Джойс това е съзнателен волеви стремеж, доразвит с помощта на гениалните му творчески възможности, което, между другото, обяснява защо той не прекрачва „отвъд“. А дъщеря му прекрачва, защото не е гений като баща си, а най-обикновена жертва на болестта. Въпреки това Джойс не изневерява на любовта си към Лучия и до последния си дъх не престава да вярва, че тя ще се оправи, само че трябва да имам търпението на Йов, мъдростта на Соломон и богатството на Савската царица. Вероятно тази вяра се дължи до голяма степен и на чувството му за вина: Каквато и искрица талант да нося у себе си тя се е разгоряла у Лучия така, че е подпалила пожар в ума й.

Краят на играта

На 13 януари 1941 година Джеймс Джойс умира. Никой не уведомява любимата му дъщеря. А когато след седмица й съобщават за кончината на баща й тя подпалва стаята си и хукнава по коридорите крещейки: Какви ли ще ги върши под земята този идиот? Да не вземе да излезе оттам? Сигурно ще започне да ме шпионира! Местят Лучия в дома за душевно болни „Свети Андрей” в Нортамптон, където тя ще остане до края на живота си. Междувременно, веднага след смъртта на дъблинчанина, майка й Норма и брат й Джорджо ще направят всичко възможно да заличат историята й. Изгарят цялата кореспонденция с баща й и всички негови приятели. Откъсват от работния тефтер на Джойс десетки страници, на които е имало бележки за Лучия. Свързват се с много от познатите на семейството и разпитват за писма получавани от Лучия и Джойс. На въпроса „Защо са им нужни?” Норма отвръщала: Лучия е име, което трябва да бъде изтрито от историята. Тя опетни семейството ми, а сега няма да й позволя да унищожи доброто име на Джеймс Джойс и неговата литература.

Така изоставена от всички, зареяла кривогледия си взор в празното пространство, бащината светица изживява цели 30 години. А когато най-сетне затварят капака на ковчега, тя отново се оказва сама. Но не за дълго. На 24 декември, точно в навечерието на Коледа, на гроба й идва Самюъл Бекет. Висок, изпружен и в черно той е единственият й близък, който, макар и със закъснение, я изпраща в последния й път с думите: Тъжна история, любов твоя. История, която е по-добре да не бъде разказвана. Но тя ще се разказва и… една житейска история ще се превърне в мит.

текстът е публикуван в списание L`Europeo №8

Advertisements