от Пламен Петров

Точно 3 години преди началото на Втората световна война на 1 септември 1936 от ефира на радио BBC прозвучава дрезгав глас. Цял Лондон, а и цяла Европа вече познава добре тембъра на Джон Райт – Бащата на British Broadcasting Corporation (BBC). Той обявява собствената си класация за най-мразените мъже в историята, която до края на живота си ще обновява периодично. Англия е скандализирана. Пръв в класацията е един от любимците на великобританците: Уинстън Чърчил, човекът, който през 1945 ще изведе страната си като победител от войната. На следващия ден цялата кралска общност мълчи, а вестниците не написват и ред за случилото се. Това кара Райт да избухне и произнесе едночасов радио-монолог относно недостатъците на англичаните. Монолог, който завършва с думите – Аз наистина мразя този човек. Мразя Чърчил. Всички са вперили очи в силуета на Адолф Хитлер и го сочат с пръст. Готови са да го замерят с камъни, защото са убедени, че той ще разруши мира. Хитлер е изключителен политик. Ние никога няма да имаме подобна фигура в Англия. Хитлер забрани джаза в Германия. Знаете добре, аз направих същото преди 4 години. И знаете ли защо? – защото това американско нахлуване в Европа е най-страшната проява на Модерността и ако не я спрем, последствията ще са жестоки. Аз не съм глупав аристократ и осъзнавам това. А господин Чърчил си мисли, че съм просто един еснаф, дребен буржоа, който се е превърнал в слуга на Хитлер и Мусолини. Според него това са хора на микрофона и убийството. Не мога да позволя подобни неадекватни нападки да звучат от ефира на радио ВВС. Затова 8 години вече аз не съм позволявал на Чърчил да застане пред микрофона и ще е така докато зависи от мен. Мразя този човек. На следващия ден, на път за офиса Райт се сблъсква с непознат мъж. Когато Райт се извинява, непознатият го запитал учуден: Не сте ли Вие онзи, който сипеше обиди по радиото за господин Чърчил? Райт кимнал с глава. Познах Ви по гласа. Слушам Ви всяка вечер и не разбирам едно нещо. Кой сте Вие, че имате право да говорите така? Отговор не последвал, но днес той е повече от ясен – в онези далечни години, когато телевизията все още била само мечта, радиото е най-важната трибуна, от която могат да се утвърждават обществените нагласи. А какво друго може да се очаква, когато на тази трибуна стъпи човек, които е невероятна смесица от интелект, егоизъм и комплекси. От човек, който в края на живота си ще каже за цинично: Това, на което съм способен, сравнено с това, което съм постигнал, е жалко. Затова когато умра и моята история започне да се разказва, в което съм сигурен, искам тя да започва с моето раждане, но да остава винаги с отворен финал. Не обичам разкази, които завършват със смърт.

Вечерта в малкото шотландско градче Stonehaven на 19 юли 1889 била необичайно гореща. В местната пивница всички говорили за Джеймс Мърдок. Този ден пристигнало съобщение от Австралия, с което Мърдок уведомявал роднините си, че през август ще отпътува за Япония. Мърдок е стар познайник на града. Той е роден тук през 1856 в семейството на Уилям Мърдок и Елена Макдоналд – собственици на фабриката за обработка на вълна в Stonehaven. Джеймс е предпоследното, 11-то дете в дома на Мърдок. Още от малък той проявил силен интерес изучаването на езици. Едва на 23 години, той вече владее 12 езика, сред които английски, български, италиански, китайски, латински, немски, руски, старогръцки, френски, японски. Година по-късно, става професор в Сорбоната, което го нарежда в списъка на най-младите професори в историята. Не след дълго се отказва от професорското си място, поради непрекъснатите нападки относно демонстративния му атеизъм и връзките му с проститутки. Заминава за Австралия. Там заедно с англичанина Уилям Лейн от Бристол – журналист и утопист по убеждения, започва да издава един от първите австралийски националистически вестници „The Boomerang”. Но ето, че днес той е решил да замине за Япония. Всички са развълнувани, защото появата на такава личност, в малка затворена общност, като тази в Stonehaven е наистина събитие. В пивницата е й един от министрите на Обединената свободна църква на Шотландия – д-р Джордж Райт. Заради сприхавия си характер 47 годишният Райт не бил от любимците в града, но пък никой не подценявал качествата му на доктор. Когато се разнесъл вик – Чувате ли приятели, нашия Гений на езиците Уилям е решил до покори Япония. Вдигам тост за негово здраве!, Джордж Райт се надигнал от стола си и се провикнал.: Днес вдигаме тост за един пътешественик на знанието. Обещавам ви, че утре ще пием, защото в дома ми ще се появи седмото ми дете. Никой не обръща внимание на д-р Райт, никой не знае, че той е женен и че има 6 деца. Приемат чутото като един от поредните пиянски пориви на министъра. Всъщност Джордж наистина е женен (при това от 19 години), но съпругата, четиримата му сина и двете му дъщери никога не са стъпвали в Stonehaven. Бракът ми беше формалност, обяснява той. Аз исках да имам деца, а не съпруга. Но като свещеник не мога да си позволя да имам незаконно родени деца. Затова се ожених за Ада през 1870. Ада е лондончанка от висшите кръгове на обществото. Дъщеря на изтъкнат борсов посредник и уважаван банкер. Тя се запознава с Райт през 1868, когато отива на изповед. Свещеникът, пред когото се изповядва е самият Райт. Когато приключиха формалностите по причастието, разказва той, аз усетих как ме спохожда любовта. Хванах Ада за ръката и й предложих да се омъжи за мен. Семейството на Ада е силно религиозно и те не виждат по-добър съпруг за дъщеря си от свещеник. След две години те се венчават в малка катедрала в покрайнините на Лондон. Само 4 дена по-късно Райт взема радикално решение – заминава за Stonehaven, където му предлагат министерски пост. По негово желание Ада остава в Лондон, а уговорката е да се виждат често. Първите 7 години срещите се оказват твърде различни – виждат се един път в годината. При всяко от завръщанията си Райт е станал за пореден път баща. На 20 юли 1877 се ражда 6-то отроче на семейството – Беатрис. Райт е далече от съпругата си. А когато след седмица получава писмо с радостната новина, той е твърде ангажиран, за да се завръща пак в Лондон. Виждат се с Ада, след 11 години, в началото на ноември 1888, само за два дни, след което той отново е в Шотландия. За този период той получава стотици писма от нея, а отговорите, които й изпраща са лаконични и вместо текст в пликовете, често пъха само няколко банкноти за издръжка на децата.Семейството на Ада не може да понесе това унижение. През юли 1889, изпращат бременната в 8-я месец Ада, заедно с всичките деца при съпруга й д-р Райт. Тя пристига в Stonehaven на 18 юли 1889 в абатството и не го напуска до смъртта си. Когато Райт разбира за идването й, той е готов да я отпрати още на мига за Лондон. Но… Вижда, че остават само броени дни до раждането на седмото им дете. Настанява я в дома си и забранява на децата да излизат навън. На следващата вечер, когато Райт празнува в пивницата заминаването на младия Уилям Мърдок за Япония, той отново пропуска раждането на дето си. При прибирането си сутринта вкъщи, на вратата го чака един от свещениците, който го посреща с думите: Честито, роди се петият Ви син, докторе. Той очаква да му дадете име. Така, в утрото на 20 юли, Джон Райт поема своята първа глътка въздух.

Като най-малкото дете в семейство Райт, Джон се оказва и най-облагодетелстван. Той израства в средата на баща си. Макар и често да отсъстваше, баща ми беше този, който ме възпитаваше – пише след години синът в дневника си. Единствено той и детегледачката ми имаха право да се занимават с моето обучение. Не ми позволяваше да играя с братята и сестрите си. Дните ми минавах в изучаване на библейските текстове и оскъдни забавления. Нямах свои собствени приятели. Джон тръгва на училище още на 6. Ада иска синът й да започне да учи в обикновено училище, но бащата има други планове – записва го в девическото училище, което е точно до дома на д-р Райт. Джон привиква трудно с новата среда – много момичета и редовни занимания по ръкоделие и пеене. Когато е във 2-ри клас Наследникът на свещеника, както често наричали Джон, отбелязва своята първа победа. Печели местния музикален конкурс преборвайки конкуренцията от 23 момичета. Някой смятаха, че съм спечелил, защото баща ми е оказал натиск върху журито. Убеден съм, че това беше лъжа. Татко, без да отричам десетките му недостатъци, беше човек на достойнството. Едва ли ще се занимава с детинските ми изяви. През есента на 1896 Джон е в Глазгоу, при дядо си по бащина линия. Започва да учи в университетското училище по настояване на д-р Райт. Синът не се противи – вече е достатъчно голям, за да се справи с новата ситуация. За няколко години Джон си спечелва прозвището Господът. Но не заради свръх религиозността си, а защото е нетърпелив, нетолерантен и ловък побойник. Да, може да съм бил лош, груб, невъзпитан, но дори в тези първи години бях силно морален, оправдава се след време Джон. Всичко това едва ли би било възможно, ако не беше и физическата му „дарба” – на 14 години той е висок 6 фута и 6 инча (198 см), а такъв ръст наистина всява респект, не само във връстниците, а и в преподавателите на момчето. На 15 е изключен от училището за побой. По това време единият от братята му – Арчи Райт, е викарии в църквата в Норфолк, Англия. Той препоръчва Джон да се премести при него в тамошното учебно заведения. Така в началото на 1904 невръстният великан се оказва на 300 мили от Глазгоу. След няколко опита за бягство с колелото Джон сменя радикално посоката на поведение – ученолюбив и смирен. Въпреки това, мързелът остана негова основна черта – споделя брат му Арчи. Той беше толкова мързелив, че това даже го правеше гениален. За да свърши едно нещо с минимални физически усилия, той използваше максимално ума си. Мисля, че така се превърна в изобретател. Голямото разочарование за Джон обаче тепърва предстои. Когато завършва средното си образование той пожелава да учи в университет, но д-р Райт има други планове за него – той трябва да стане търговец. Така Джон попада в North British Locomotive Company, където става чирак за повече от пет години. Това имаше траен ефект върху мен, част от него добър – описва локомотивните си премеждия Джон. Режимът на работа е тежък: ставане в 4:45 часа всяка сутринта, три часа път до фабриката. Работния ден приключва в 17:00 часа. А след първата година, когато Джон успява да събере някакви пари, следват и занятията във вечерното училище. Денят приключва час преди полунощ. Подобен ритъм на живот ме дисциплинира. Станах изряден във всяко едно отношение. Вярвах, че всичко това има някакъв смисъл. Надявах се, че ще стана като дядо: Пет години чирак, а после майстор каруцар, за да може след това да се наложи като един от най-добрите адвокати в Глазгоу и да се превърне в изпълнителен директор на Clyde Navigation Trust – една от най-мощните компании в града за времето си. В тези години наистина имах сили да мечтая. Първата крачка прави със заминаването си в Лондон. Със събраните пари Джон се установява в големия град и започва работа като търговски посредник в корабната компания Royal Albert Dock. Седмичното възнаграждение е 1,5 £, сума твърде малка, за да покрие разходите му. Д-р Райт е гневен заради прибързаното заминаване на сина си: Ще се завърнеш с опашка между краката – никога няма да прокопсаш в този огромен град. Само след първата седмица, Джон получава вече по 2 £, но не престава да мечтае, че след време ще се издигне в йерархията и ще започне да взема по 1000 лири на година. Уви, не успява да дочака този миг.

На 29 юли 1914 в Лондон се разнася новината, че австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд е застрелян в Сараево от студента Гаврило Принцип. Джон въодушевено пише в дневника си с главни букви: Навярно идва ВОЙНА. Няма нищо по-хубаво от войната. Ще се радвам да продължи дълго. Докато е чирак в Глазгоу Джон учи във военно училище. Настъпващата Първа световна война е рядка възможност за прилагане на наученото. Синът на свещеника приема идеята страстно – само след седмица е на френския фронт. Един от генералите си спомня: Райт беше от най-стриктните в полка. Винаги заставаше в челните позиции и никога не се криеше в окопите. Беше роден за война. На 16 октомври 1915 главнокомандващият вика Райт в канцеларията си. Вече 26 годишен той получава първото си признание – удостоен е с медал за храброст, а като награда получава чисто нова униформа. На следващия ден заедно с още няколко офицери проверяват едно от бойните полета за оцелели: Бях с новите си дрехи. Знаех, че ще се виждат много повече от старите, но исках да се покажа на другарите си. В момента, в който се наведох над кратера на една мина, от лявата страна на хоризонта се разнесе гръм. Някакъв оцелял немец стреля по мен. В следващата секунда куршумът беше преминал през бузата ми и излязъл през отвора на устата ми. Това беше вторият случай, в който виждах кръв. Първият път беше, когато играех крикет в училище и ми разбиха главата с една топка. Но… там на полето… се уплаших. – пише  десет години по-късно в дневника си Джон. Така военната кариера на младия Райт приключва, за да настъпят 18 месеца живот в САЩ. Живот обсипан с почести и… много тъга. След инцидента на фронта Джон лежи в болница 25 дена. Бузата му се възстановява, но белегът остава до края на живота му. За кратко време Джон се превръща в герой от войната. Назначен е на работа в един от военните заводи в САЩ, където организира доставките за Англия. Като потърпевш от военните действия Райт започва да изнася различни лекции, с които цели да насърчи американската армия. На една от тези лекции пристига и Джон Рокфелер Младши, който си спомня: Той определено знаеше как да завладее аудиторията си. Това е талант, който Америка трябваше да ползва. В тези месеци Райт се запознава с инвеститори, банкери, водещи финансисти и едри индустриалци – хора, които ще окажат огромно влияние върху него след завръщането му в Лондон. За съжаление в тази еуфорична картина се е настанила и една дълготрайна тъга.

На 26 май 1912 Джон е в Глазгоу. Една вечер, когато се прибира от поредния дълъг работен ден на улицата се среща с едно момче, което той описва с думите: Много красив Дребосък. Добре изглеждащ и с ужасно хубави очи. Момчето се казва Чарли Bowser. Слаб, нисък с рошава коса, младеж на 15 години. Двамата бързо се сприятеляват и обикновените момчешки разговори и занимания прерастват в първата, а по думите на Джон и единствена голяма любов в живота му. Всъщност Чарли се оказва причината Джон да напусне Глазгоу и да се премести в Лондон. Двамата наемат обща квартира – делят пари, несгоди, радост и… едно легло. Ходят заедно на църква в неделя. Любимата им книга е „Изгубеният рай” на Джон Милтън и заспиват всяка вечер с нея. Когато заминава за Франция, Дребосъкът изпраща своя Титан на гарата. На раздяла Джон не се сдържал и целунал Чарли. Не знаех дали ще се прибера от Франция. Не можех да не го целуна. Това беше целувка за раздяла. – пише през 1929 в дневника си Джон. При престоя си в Америка Райт се запознава с Джими Laws, 14 годишен хлапак, с когото се опитва да потуши тъгата си по Чарли. Джон се притеснява, че хомосексуалното залитане би могло да изиграе лоша шега в професионалното му израстване. Затова той се сближава с Джанет Laws – сестра на малкия Джими, 19 годишна студентка. Тя е нападателна към шотландеца, флиртува открито с него, но никога не прекрачва прага. Сядаше до мен, хващаше ме за ръката и очакваше да я целуна. Аз обаче не проявявах интерес, а беше красива, споделя шотландеца. Той често посещава домът им, но вместо в стаята на сестрата, пренощува при Джими. Взаимоотношенията им бързо се разпадат – Сам осъзнавах, че това е връзка без посока. Една голяма лична лъжа, която си измислих, за да забравя Чарли. Любовните перипетии на Джон в САЩ обаче не приключват с края на тази връзка. На 20 юли Джон празнува 28-я си рожден ден напълно сам. Отива в нюйоркския увеселителен парк и се слива с тълпата от деца и родители. Там го спохождат поредните любовни трепети – появява се Бети Стюард, най-добрата приятелка на Джанет. Той я описва като – момиче с пленителна красота, принцесата на феите, най-красивото момиче, което съм виждал. Тримата се срещата на виенското колело в лунапарка. За няколко седмици се разразява истински празник – те са заедно всеки ден. Той ги взема всяка вечер в 18 часа с колата и потеглят на магистрална разходка. Джанет винаги стои на задната седалка – тя вече е свикнала да бъде на втори план. Една от вечерите Джон отбива от аутобана и се отправят с колата по крайградски черен път. Бети сяда в коленете на Райт и започват да шофират заедно. За няколко часа малката красавица се научава да кара кола, а когато се разделят в полунощ, Джон целува Бети и слага на ръката й ефирна златна гривна. Повече никога не се срещат… Бети Стюард е едва на 12 години.

Завръщането на Джон в Лондон през август 1918 е повече от радостно. Той отново може да бъде в прегръдките на своя любим Чарли Bowser. Когато се прибира в общия им дом, който са делели преди замиването си, се оказва, че в леглото има трети човек. Там е 27 годишната Мюриел Одхамс, дъщеря на частен лондонски книгоиздател. Това е момичето, в което Чарли се е влюбил при отсъствието на Райт. Той е честен спрямо него и му разкрива всичко – възнамерява да се ожени за нея до края на година. Отговорът на Джон е груб – Чарли аз те обичам, но ако си решил направи го, ожени се и имай деца, но знай, че нашето приятелство и подобен брак са несъвместими. След тази първа среща, Райт, Чарли и Мюриел остават да живеят заедно. Подобна тройна връзка прикриваше чудесно истината. А и беше забавно – пише в дневника си Джон. Заспивахме заедно, разхождахме се тримата. Чувствах, че това е любовта. Когато се прегръщахме с Чарли идваше Мюриел, а когато Мюриел целуваше Чарли се присъединявах и аз. Имаше само един недостатък – спалнята беше малка. Краят на годината приближава, с което и денят на сватбата. Джон обаче нарушава драстично правилата на играта. На 11 ноември прави предложение на Мюриел за брак. В първия момент тя отказва, но само два дни по-късно тя приема. Когато тя разказва на Чарли за решението си, той изчезва за няколко дни. На 1 декември през нощта на вратата на къщата се хлопна. Когато станах да видя кой е, от тъмното изскочи Чарли, който ме обсипа с прегръдки и сълзи. Наистина не знаех какво да направя. Не помръднах. Тогава Чарли си тръгна и ме остави сам. Нощта бе дълга. Разплаках се, а Чарли го нямаше да избърши сълзите ми. Чувствах, че наистина съм го наранил жестоко, но нямаше връщане назад.

Август 1919, когато вече всички равносметки от Първата световна война са направени, заради военните си заслуги, Джон е назначен в Министерството на боеприпасите в Англия, където извършва контрол върху договорите за доставки на оръжия и снаряди. От този пост той-успява да издейства работа и на Чарли като шофьор. Райт бързо свиква с работата, а това го прави недоволен, затова започва да си търси нови ангажименти. Така в началото на 20-те години се завръща отново в Глазгоу. Настанява се на стола на изпълнителния директор в инженеринговата компания William Beardmore & Co. Мюриел е далеч от него – тя все още живее при родителите си, и макар да са сгодени, денят на сватбата е все още неизвестен, но… Чарли пак е до него. Той е назначен от Джон като помощник в един от отделите на фирмата. Заживяват отново заедно, но вместо да кроят любовни планове, започват да обмислят професионалното си израстване. И ако в личния си живот Джон често е залитал към нереалистични авантюри, то в работата си той демонстрира истински нюх на управител и професионализъм. Още на първия месец от стъпването си в длъжност Райт въвежда строги правила и лично следи за тяхното спазване. Първата голяма „прищявка” е всички работници да са точни. За целта купих ръчни часовници за всеки от подчинените си. На тези, на които не им харесваше – само след седмица бяха освободени от работа. За 1 година Джон успява да убеди управителния съвет на компанията да отпусне жилища за всички работници – жест, който един от служителите коментира така: Г-н Райт може да е бил строг, но той винаги се опитваше да създаде по-добри условия за работа. В тези тежки, следвоенни години той успя да превърне компанията в рай за своите подчинени и доказа, че е възможно всички страни да са удовлетворени.

През пролетта на 1921 се случва, по думите на Джон: най-голямата катастрофа в моя живот. Той запознава приятеля си Чарли с Мейси Хендерсън. Зле изглеждаща дама, но финансово обезпечена – тя имаше годишен доход от 20 000 £. Въпреки външния й вид, Чарли я харесва и то не заради парите. Мейси просто се превръща в спасителната лодка. Лодка, с която Чарли може да изплува от океана от тъга по разбитата и подтисната хомосексуална любов. Двамата бързо се сближават, а за първи път у Джон се появява чувството на ревност и започва да нарича Мейси – кучката. В края на юни Чарли предлага на госпожица Хендерсън да се оженят. Райт е огорчен и осъществява дългоочакваната сватба с Мюриел през юли. На празника са поканени всички приятели. Чарли също е там, но без Мейси – такава е молбата на Райт. Меси е разстроена, но както всяка жена с пари, не се оставя да бъде унижавана. През март 1922 Мейси и Чарли се женят бракът им се разпада на третата седмица, и макар отново свободен, Дребосък никога повече няма да се срещне с Джон. Съюзът между Райт и Мюриел се оказва траен – издържа първите пет критични години и през 1929 се ражда първото им дете Кристофър Джон, а 4 години по-късно се появява и Мариста – дъщерята, която в началото на 2006 издаде биографичната книга „My Father: Reith of the BBC”.

В утрото на 8 март 1922 Джон разгръща вестника The Morning Post (един от най-старите лондонски вестници, който започва да излиза през 1772, а през 1939 става собственост на The Daily Telegraph). В него открива обявата за генерален мениджър на British Broadcasting Company. Това беше обява за някаква телекомуникационна компания, която е все още в разработка. Идеята беше тя де се превърне в консорциум от британски производители на радио програми, пише в дневника си Джон в деня на своето интервю за работа. На 10 март вече е назначен на поста, а годишната му заплата е 1750 £. Първото радио излъчване е направено същата година на 15 ноември, но все още компанията не подготвена технически да осъществи познатото ни днес радио излъчване. Започват дни на усилена работа. Райт прави цялостна организация на екипа на компанията. Той назначава както обслужващия персонал, така й хората, чиито глас ще звучи в ефира. Участва активно в изграждането на концепциите за радиопредаванията и цялата радиопрограма. Джон сам организира първото пряко включване от мястото на събитието – сградата на операта „Ковънт Гардън”. Първата сватбена церемония излъчена (тази на херцога на Йорк, а по-късно и на престолонаследника Джордж V) в ефир е постижение отново на г-н Райт. Той просто имаше нюх да разбира любопитството на радиослушателите. Разбираше го и успяваше да го задоволи. Хората го боготворяха – казва в интервю през 1936 Артур Бъроуз, първия говорител в радио BBC. Джон просто беше човек с изключителни мениджърски умения и никога не се нуждаеше от бюрократични намеси. Той имаше огромен проблем с това как да информира слушателите за радиопрограмата. В деня, в който говорихме затова все още не беше взел решени как да го направи. На следващия ден когато отворих вестниците бях изумен – във всеки имаше публикувана програмата, но обърната наопаки. Нямаше човек, който да не я забележи. Бордът на директорите е впечатлен от инициативността и иновативното мислене на Райт и увеличават заплатата му четири пъти. Когато разбира шотландецът вдига невиждан до тогава в компанията скандал. Той отказва парите с думите: BBC все още не е в състояние да раздава такива пари, пък било то и на нейния изпълнителен директор. Аз не съм тук да правя състояния. Аз имам морални отговорности и държа да ги уважавате. Навярно именно заради невероятната си отдаденост и проницателност Джон Райт успява да създаде първия голям медиен гигант в историята на Европа, който през 1932 година прави втората голяма революция – телевизията.

Точно деня, в който е първото телевизионно излъчване Джон Райт е извън Лондон. Той е далеч от шумотевицата и натоварването. Приет е в психиатричната клиника в Глазгоу за еднодневно лечение на депресивното състояние което го е обзело. Лечение чрез модерния по това време електрошок. Всъщност Джон е за втори път тук. Преди 13 години той постъпва на двумесечно лечение. Причината е мощният емоционален срив във взаимоотношенията с Чарли. Когато отидох за втори път там нямаше как да не се сетя за Чарли. Сега съм тук, защото напрежението в работата е неописуемо, а не заради любовта – пише този ден в дневника си уморения Райт. Няколко месеца по-късно, през декември на същото болнично легло в стая №216 ще умре вторият му по големина брат  Ърнест. На следващият ден Лондон, Англия, Европа, Светът е различен. Хората имат своето най-голямо средство за развлечение – телевизията. Въпреки това Райт остава скептичен – Страхувам се, че ще дойде ден, в който телевизията ще се превърне в средство за проституция. Словото ще изчезне и ще се появят само разголени деколтета и пошлост. Джон прекарва 16 години на поста – изпълнителен директор, но никога не изменя на принципите – радиото, а и телевизията трябва да бъдат средства едновременно за забавление, но никога прекомерно; за информация, но никога лъжлива; и възпитание, но никога манипулативно.

През 1938 бащата на BBC абдикира. Тръгват десетки слухове, че е уволнен, но биографът му Ian McIntyre е категоричен: Райт не е бутнат от престола, той сам слезе от него. Той се възхищаваше открито на Мусолини и Хитлер и никога не го е криел, а това не се харесваше дори и на управляващите. Така Джон сам създаде допълнително напрежение в екипа, с който работеше и ми каза: Знам, че решението да напусна ВВС не е добро за мен, но то е добро за компанията и Англия. Ако това са причините, то повод за напускането е новото предложение за работа отправено лично от министър-председателя на парламента Невил Чембърлейн. Предлагат му да оглави британската авиокомпания Imperial Airways. При подписването на договора, на въпроса колко пари смята че трябва да получава Джон отговорил: Напускайки ВВС заплатата която вземах беше 10 000 £. Няма да настоявам за увеличение, ще се задоволя със същия размер. Само за две години Райт прилага модела на управление и организация които е използвал при създаването на ВВС. Така през 1940 това е една от най-успешните частни авиокомпании на острова. Същата година Чембърлейн кани Джон за Министър на информацията. Райт приема поредно предизвикателство. Неочакваната кончина на Чембърлейн се оказва катастрофална за политическата кариера на Райт. Новият министър-председател е г-н Чърчил. Той извършва промени в министерските постове и Джон е преместен в Министерството на транспорта, а само след 2 седмици е става Министър на благоустройството. През февруари 1942 в дома на Райт пристига писмо: Това беше писмо, с което онова магаре Чърчил ме освобождаваше от поста ми. Убеден съм, че правеше това само за да си отмъсти, а не защото не си вършех добре работата. Това беше истински шамар за мен, като този от куршума, който получих през Първата световна война.

В следвоенните години Райт сменя често работата си и адреса си на местоживеене. През 1965 година заедно с най-добрата си приятелка, съпругата си Мюриел се завръщат в Шотландия. Джон е избран за ректор на университета в Глазгоу. Последните дни се нижат бавно и спокойно. Дългите разходки и четенето на „Изгубеният рай” са малките бягства на семейство Райт от действителността. При една такава разходка на 16 юни 1971 година свършва всичко.

Реплики

„Хора нарушаващи каноните на библията нямат работа в BBC. – казва често Джон. Той не понася изневеряващи мъже. За 16 години уволнява повече от 10 служители на компанията, защото лично ги е хванал с чужди жени.”

„Плакал съм само два пъти в живота си. Първия път – когато накърних чувствата на Чарли. Вторият – малко преди татко да умре. Тогава той ми каза – Помолих Бог да ми помогне да живея чист и праведен, да посветя себе си на Христос и да се родя отново. Ще се върна.

„Той беше едновременно великолепен и невъзможен. Ужасен баща ужасен приятел, ужасен съпруг, но изтънчен професионалист. Обичах го и го проклинах. Днес, след толкова години знам, че той просто е бил такъв – истински наследник на своя собствен баща. И аз ли съм такава?”

Джон имаше тежък сън. Той често бълнуваше насън. Най-често в сънищата му беше Чарли. Говореше всяка нощ с него. Дали аз не разруших една много по-истинска любов. – пита се Мюриел след смъртта на съпруга си.”

текстът е публикуван в L`Europeo №10

 

Advertisements