„Да си мъж е страшно, но най-страшното нещо в този свят е да си мъж поддаващ се на космати мъжки ръце за ласки!” – казва възмутено Хитлер преди лично да разстреля свой служител за хомосексуалните му деяния. Следва разказ за една особена част от силния пол, положил неимоверни усилия да опровергае „най-страшното нещо в света”.

В романтичен Париж, в една дъждовна вечер на 1976 година се запознават Пиер и Жил. Днес това е една от най-популярните хомосексуални двойки в света на изкуството. Освен партньори в любовта, те са й творчески тандем. Заедно основават фотографско студио, благодарение на което се нареждат в челните места в списъка с най-богатите фотографи в света. През 70-те и 80-те години фотосите им със стотици разголени мъже често успяват да внесат смут в обществото. Но… скандалът продава. Пред обектива на двойката застават звезди като Миг Джагър, Анди Уорхол, Мерилин Менсън, Мадона, Кайли Миноуг, Наоми Кембъл, Катрин Деньов, Жан-Пол Готие и Палома Пикасо. В радиоинтервю през януари 2010 година двамата бяха подложени на кръстосан разпит от страна на слушателите. „Как се живее като хомосексуалист днес?” – е първият въпрос, който прозвуча в ефира. След кратка пауза 60-годишният Пиер започна: „Като всеки човек – Ходиш на работа, поддържаш къща, готвиш, чистиш, переш, а в кратките ваканции бягаш от големия град. С единствената разлика, че женските игри в дома, са се превърнали в мъжки.” Жил, на 57 години, допълва: „Заради възрастта живеем във физическа несигурност и материално изобилие и се стремим да не се превърнем във френски самодоволни сърдити старчета. Живеем в ХХІ век и мисля, че темата хомосексуализъм е отдавна изчерпана. А ако искате приказки за гей-репресии ние не бихме могли да ви разкажем такива. Но в историята на миналия век има достатъчно личности, с чиито биографии може да задоволите хедонистичния си глад. Личности, за които, дори и днес си заслужава да се говори, защото благодарение на тях, такива като мен и Пиер живеем свободни.”

Alan Mathison Turing | Геният и ябълката на позора

На 21 август 2002 година британската телевизия ВВС направи национално допитване за „100-те национални героя на Великобритания”. Редом с имената на футболиста Дейвид Бекъм, легендарния Крал Артур, принцеса Даяна, еволюциониста Чарлз Дарвин, капитан Джеймс Кук, Джон Ленън и желязната лейди Маргарет Тачър в списъка на 21-во място стои името на една личност, „без чиято помощ през Втората световна война Англия щеше да бъде разгромена”. Това е човекът, който в края на живота си прави мрачната констатация: „Ницше обяви смъртта на Бог. Да, Бог може и да е мъртъв, но от това не се чувстваме по-добре, нали? Аз разбирам това малко преди да ме прегърне смъртта.” Човекът превърнал се в една от най-ярките хомосексуални-икони в света на науката – Алън Матисън Тюринг. В горещото лято на 1911 година, британци по рождение, Юлий Матисън и Сара Стони са женени щастливо. Заедно с 3 годишния си син Джон живеят в градчето Чатрапур в щата Ориса, Индия. Докато безгрижния Джон играел с вълните на Бенгалския залив, Юлий и Сара работили в ICS (Индийската държавна служба към правителството на страната, която се занимава с проблемите свързани с колониалното господство на Великобритания в Индия). Ноември месец, същата година, Сара забременява за втори път. Цялото семейство се мести в Англия в началото на следващата година. 23 юни 1912 година в 8 часа вечерта всички заедно се отправили към най-доброто родилно отделение в Лондон. В големия бял дом, на втория етаж се ражда второто дете на семейството – Алън Тюринг. През 1935 година болницата е превърната в изискан 4-звезден хотел. В родилната стая на Тюринг през лятото на 1939 година отсяда известният психолог Зигмунд Фройд. В този момент в дома му се извърша цялостен ремонт и заради това се налага именно тук да довърши последните страници на книгата си „Мойсей и Монотеизма”. Родителите на малкия Алън и Джон често пътували по служебни дела. А децата оставали при приятелско семейство в градчето Хейстингс, югоизточна Англия. Там Джон и Алън на брега на морето прекарват цялото си детство. „Чувствах се като Робинзон Крузо. Живеех все едно бях сам, без дом, без родители. Често седях на брега изправен срещу бурните вълни и си представях как някоя от тях ще ме завлече навътре и аз ще се изгубя завинаги. Пусках стотици бутилки с писма, в които молех да бъда спасен.” – разказва пред приятел години по-късно Алън. Срещите с родителите са кратки, обикновено само за Коледа и Великден. „Когато станах на 6 години се молех изобщо да не се прибират. Исках да зная, че изобщо не съществуват, а не да бъдат мимолетни гости. От разделите ме болеше.” През 1926 година Алън е приет в едно от най-скъпите държавни средни училища в Англия – Sherborne School в Дорсет. Първият учебен ден на Алън е на 6 май. В началото на май месец е обявена 10-дневна общонационална стачка заради икономическа криза обхванала страната. Всички влакове са спрени от движение. На 5 май Алън грабва колелото си и потегля с него за Дорсет. Напористият младеж пропътува разстоянието от 97 километра с една единствена почивка през нощта в крайпътен хан. В 7.30 часа сутринта чува първия училищен звънец. За две години прекарани там си печели прозвището „геният”, въпреки че продължава да има сериозен проблем с посоките – дясно и ляво. Чете купища книги, сред които „Теория на относителността” на Айнщайн и „Природата на физическия свят” на сър Артър Едингтън. С бързия научен растеж и множеството медали от национални олимпиади започнали да се появяват и първите любовни трепети. На 16 години Алън се запознава с едно вечно рошаво и разпасано хлапе на име Кристофър Моркъм (Christopher Morcom). Прекарвали целите нощи заедно в общежитието надвесени над най-новите разкрития в квантовата механика. А когато ги споходила умората заспивали в малкото легло в ъгъла на стаята. За две години приятелството им прераства в истинска любов – големи общи планове за бъдещето и съвместното съжителство. На 12 февруари 1930 година, дни преди официалното завършване на колежа младият Тюринг отишъл до библиотека сам. Вечерта, когато се прибрал в стаята си видял в леглото обленият в пот Кристофър. След като отвели младежа в градската болница, никога повече не се виждат. На следващия ден Кристофър умира от рядка форма на туберкулоза, развивала се с течение на десетки години в организма му. Алън изгубва и последната капка вяра, която му е останала след нещастното детство. На гърба на „Теория на относителността” той пише: ”Странно е как така умни хора като Айнщайн, все още вярват, че има Бог. Аз съм на 19 и вече знам, че Бог само една прекрасна лъжа.” Смъртта на любимия мотивира Алън и още същата година той е приет в King’s College. А когато през 1934 се дипломира с пълно отличие на церемония по връчване на дипломите той споделя: „Това си постижение посвещавам на единствения човек, когото мога да кажа, че някога съм обичал!” Пролетта на 1937 година Алън отпътува за Америка. Той е приел изследователска позиция в Принстънския университет, за да завърши докторската си работа, работейки рамо до рамо със своя идол във физиката Алберт Айнщайн. Алън вече е направил своето първо голямо научно откритие. Доказва, че съществуват множество математически задачи, които не могат да бъдат решени от машина. Следващата голяма крачка е да изобрети машина, която да преодолее този проблем. През 1936 описва въображаема машина, която разполага с огромна база данни и работи по точно регламентиран алгоритъм (програма). Тогава малцина обръщат внимание на „абстрактната машина на Тюринг”, но днес всичка знаят, че това е основата на днешния дигитален компютър. След като се завръща в Европа през 1938 Алън се запознава с австрийския философ Лудвиг Витгенщайн, който по това време преподава в Кеймбридж. Двамата се сближават и често водят остри спорове дори пред своите студенти. Сред присъстващите в залата винаги бил и един мъж на име Франсис Скинър (Francis Skinner). Нисък, винаги гладко избръснат и леко накуцващ с левия крак – това е главният асистент и „любовното завоевание” на Витгенщайн. Двамата правят планове да заминат в Съветския съюз още в средата на 30-те години, но философът все още не готов да се откаже от академичните среди. Когато Алън Тюринг и Витгенщайн се запознават се разиграва интересен любовно-научен триъгълник. Скинър започва отново да настоява за заминаване в руската степ. В писмо до Витгенщайн той заплашва: „Приятелю, ако предпочитате услугите на този клоун, уважавания от вас Тюринг, аз съм готов да се оттегля, защото не бих могъл да ви деля с друг. Ще изчезна завинаги…” Витгенщайн махва с ръка – „Вървете си! Всички колеги ме подозират за непристойно поведения с вас, така вероятно ще е по-добре и за двете страни.” Ден по-късно след като Лудвиг и Франсис се разделят Алън напуска университета. Втората световна война избухва и Тюринг трябва да започне работа в правителствената база Bletchley Park. Това е секретна база на британските тайни служби, в която си извършва дешифриране на немски информационни кодове. През 1940 година действията на Тюринг и денонощната работа му печелят признанието – „Един от спасителите на света”. Заедно с екипа си, Алън успява да намери начин да дешифрира свръхсекретния код на немската криптираща машина „Енигма”. Информацията потича, а с това действията на хитлеристка Германия стават все по-предвидими. В тези натоварени години Алън се опитва да подтисни хомосексуалните си емоции и се сприятелява с Джоан Кларк (Joan Clarke). Красива, макар и облечена с военни дрехи, интелигентна жена, която се влюбва в Тюринг от пръв поглед. Двамата ходят заедно на разходки, водят дълги разговори започвайки от ботаниката и стигайки до проблемите с гравитацията. На една от тези усамотени срещи Алън прави предложение за брак. Джоан приема на мига. Тюринг иска да е честен с нея и й разказва за страстта си към мъжете. Младата дама е готова да му помогне да се промени. Но… „Войната свърши и аз като пълен подлец, повече никога не се срещнах с нея.” В тези години Тюринг работи усърдно и около създаването на изкуствен интелект. През 1946 година, когато го удостояват с „Орден на Британската империя“, на церемонията той заявява: „Дами и господа, идва времето, когато жените ще се разхождат по улиците, но не с мъже под ръка, а с малки компютри. И вместо да казват: Моя съпруг ми каза… Ще се усмихват кокетно и сластно ще говорят: А пък моя компютър ми разказва толкова хубави приказки… Господа, това ни престои.” В тези бляскави дни на научен подем и почести, Тюринг трудно подтиска своите сексуалните желания на 39-годишен мъж. Има множество краткотрайни връзки с момчета под 25 години. Сред тях попада Арнолд Мъри – дребно момче, на вид небрежно, но с добро инженерно образование. Алън се влюбва в момчето, но след няколко срещи става ясно, че връзката им няма да просъществува. Арнолд краде пари от дома на Тюринг. Двамата се разделят в началото на 1952 година. Няколко месеца по-късно къщата на физика е разбита и са откраднати десетки ценни вещи. Алън се обръща към полицията. При разпита изказва съмнение, че човек на име Арнолд Мъри, може да е вероятният извършител. Арнолд прави пълни признания: „Не аз, а приятелят ми Хари обра къща на г-н Тюринг!” Когато откриват г-н Хари той се опитва да избяга. Полицията го ранява в единия крак и го арестува. Афектиран от случилото Хари предизвиква истинска катастрофа: „Да, разбих къщата на този проклет плъх, който се чука с приятеля ми!” Тюринг не желае да лъже за хомосексуалните си наклонности, въпреки че добре знае последствията от това. В тези години еднополовата любов е забранена, а ако някой бъде заловен трябва да излежава едногодишна присъда в затвора. Заради високия обществен пост на Алън и в опит да се избегне унижението, съдът му дава втора възможност – едногодишно хормонално лечение. Тюринг приема тази кастрация. Лечението се оказва с тежко негативно въздействие върху тялото на „спасителя на Англия”. Остава импотентен, гърдите му нарастват и придобиват женска форма и се появява мощен срив в нервната му система. Така след две години мъчения, на 7 юни 1954 година, точно на големия църковен празник Петдесетница, геният на Великобритания, написал множество книги и останал напълно сам, започва да се занимава с нови изследвания. Опити с едно вещество приличащо на захар на кристали, с аромат на бадеми, а всъщност – циановодород. Потапя една огромна червена ябълка в адската смес. Отхапва голямо парче от нея. Преглътва. На следващата сутрин е открит мъртъв в спалнята си, а на бележката открита до главата му е изписано: „Любовта предстои винаги след смъртта!”

Irwin Allen Ginsberg | Поетът и тъмната материя на реалността

„Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца, където се лееха всички вина. Една вечер взех красотата на коленете си. И я намерих горчива. И я охулих… Повиках бедствията, за да се задуша с кръв и пясък. Нещастието бе моят Бог. Прострях се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се на лудостта. И пролетта ми донесе ужасния смях на идиота.” – пише 15-годишния Артюр Рембо през есента на 1869 година. На следващото лято Артюр попада в дома на известния поет Пол Верлен. Така започва една от най-интересните любовни истории в света на литературата. Рембо и по-големия с 10 години Верлен издигат кули от мечти и започват да обикалят из цяла Европа. Всичко се разпада през нощта на 12 юли 1973 година. В момент на развихрил се остър спор под въздействието на огромните количества поет алкохол, абсент и хашиш Верлен стреля по младия Рембо. Улучва го в дясната ръка, а наказанието, което получава е 18 месеца затвор. С още кървяща длан Рембо пише: „Утробата ми гори… Виждам се в ада – значи съм там!”. Минава повече от век, когато тези думи са възродени наново. Седмица преди да почине от рак на 5 април 1997, писателят Алън Гинсбърг – едно от „децата” на бийт поколението организира „прощално парти” в дома си. Когато вече са се събрали всички приятели на Гинсбърг, в мига на раздяла той им казва: „Сбогом приятели! Аз вече виждам как крача по мръсните тротоари на ада – значи съм там!” Тези почти „мелодраматични” слова, всъщност са пълна противоположност на житейския път на Гинсбърг – очарователна приказка за силата на духа и вярата. Красив разказ за човека „изковал” манифеста на Сексуалната революция и описващ себе си с думите – „Космато, лудо, но много талантливо и красиво творение на Бог! Гледайки се в огледалото сам на себе си се възхищавам!” Бъдещият поет е напорист още преди самото си раждане. Пропищява два месеца по-рано от предвидено на 3 юни 1926 година. Майка му Наоми Ливъргтън (Naomi Livergant) родена в Русия в семейството на доктор евреин казва: „Алън беше второто ми дете. Роди се 1 килограм и 950 грама. Докторът каза, че ще умре, но дребосъкът му с дребосък се стина здраво за гърдите ми. Изсмукваше ме цяла и не се даде така лесно на смъртта.” Детството на Алън е мечтано от всяко дете. Безгрижно, без особен родителски контрол. Заедно с брат си Юджийн (Eugene) лудуват по брега на река Passaic и едва късно вечерта се завръщат в дома. На 25 април 1930 година в 9 вечерта хлапетата все още не са се прибрали. Затова има обективна причина. 4 годишният Алън се подхлъзва и пада в пълноводната река. Юджийн успява да спаси удавника, но въпреки това има последствия. Алън е със счупен крак и разбита вежда. Двамата са уплашени от предстоящия семеен скандал и вземат радикално решение. Ще се скрият в близката изоставена къща и ще живеят седмица-две там докато кракът на Алън се възстанови. Майката е силно притеснена и в 1 часа през нощта се свързва с местния шериф и му съобщава за изчезването на децата. Организирано е цялостно претърсване на района. Включват се близки и приятели. Целият град е на крака. На сутринта Алън и Юджийн са разкрити. Но подутия и посинял крак на Алън и все още незасъхналата кръв по челото му успяват да извикат снизхождение в разгневената и притеснена Наоми. След години пред свои студенти в Brooklyn College поетът-революционер Гинсбърг споделя с широка усмивка: „Това беше истинско приключение. Превърнахме се в същински герои. Колко хубаво щеше да бъде, ако не ни бяха открили. Щяхме да се завърнем след две седмици като от кръстоносен поход – измършавели и аз с отрязан крак. Щях на 4 години да бъда обявен за национален герой.” Освен игрите малкият Алън води и бурен социален живот. Мама Наоми е страстен комунист и член на партията. Всеки вторник и четвъртък тя участва в шумните партийни събрания. А с нея е и Алън. „Беше досадно, но пък мама беше щастлива. Да си призная предпочитах повече фанатичните й речи пред нудистките й изстъпления.” Често докато бащата преподава в местното училище или пише усамотен поезия, госпожа Гинсбърг заедно с хлапетата отива на крайречния плаж. Наоми има още една голяма страст – нудизмът. Така захранен с комунистическа идеология и евина голота Алън, под подстрекателството на мъжа вкъщи се потапя в света на литературата. Завладян от стихоплетството на Артюр Рембо и Уолт Уитман (Walt Whitman) тийнейджърът Гинсбърг се хвърля стремглаво в писателската кариера. През 1937 година след мама Наоми прави опит за самоубийство. Пред пет години тя лежи в психиатрична клиника, където й е поставена диагнозата „страда от странна форма на параноя”. Неуспешното самоубийство води до престой отново в „Дома за душевно болни”. Престой, който продължава повече от 20 години. През 1956 година на 10 юни Алън получава писмо от Наоми: „Ангелите ме отвеждат вече. Помолих само да ме оставят за минута, за да мога да ти напиша – Обичам те!”. Писмото е писано на 9 юни сутринта. В 12.30 на обяд параноичната майка се оставя да бъде отведена от ангелите. В годините на Втората световна война Алън изпраща десетки статии във вестник The New York Times свързани с шестващият нацизъм и социалното неравенство между хората. Военната ситуация се оказва и благодатна за Алън. Той е приет с държавна стипендия в Ivy League Columbia University в Ню Йорк. Големият град завладява бъдещия поет. В университета през 1944-1945 година се запознава с Лусиен Кар (Lucien Carr), Джак Керуак (Jack Kerouac) и Уилям Бъроуз, Джоун Кленън (John Clellon), Нийл Касиди (Neal Cassady). Все имена на хора, които само след няколко години ще бъдат обявени за писателите на бийт поколението редом със самия Гинсбърг. Всички те екстравагантни мъже както в литературата така и в личния си живот. На учебна практика през 1944 година 17 годишният Алън преживява своята първа любовна авантюра. В една от горещите вечери на лятото, обсъждайки новите литературни течения Гинсбърг и 22 годишния Джак Керуак прекрачват границата заедно. „Да целунеш и да се отдадеш на мъж не е престъпление. Престъпно е цял живот да подтискаш желанието си.” – обяснява сексуалните си пориви Алън. Всъщност това не е първата целувка на Алън. Предната година той се влюбва страстно в Лусиен Кар. Лусиен е красиво 18 годишно момче, което още в началното училище е малтретирано сексуално от своя учител по физическо възпитание Дейвид Камерер (David Kammerer), но благодарение на силната си воля успява да си спечели място в скъпия Колумбийски университет. Двамата посрещат заедно Коледа в общежитието. Алън е искрен с Лусиен – „На Коледа се случват чудеса. Затова ще си пожелая да ме целунеш.” Кар влиза в ролята на Дядо Коледа и сбъдва лиричните мечти на приятеля си. На следващата година на 14 август в Riverside Park палавият учител Камерер се опитва да насили бившият си ученик Лусиен отново. Този път неуспешно. Лусиен намушква с джобното си ножче Камерер. Прободната рана се оказва смъртоносна. Кар е уплашен. Превързва тялото на убития, натъпква джобовете му с камъни и го изхвърля в бурното течение на минаващата през парка река Хъдсън. Половин час след случилото се Лусиен е в апартамента на приятеля си Уилям Бъроуз и му разказва за случилото се. На следващия ден Кар разбира, че не би могъл да понесе бремето на тази тайна и сам се предава в прокуратурата. След голям обществен скандал и медийни машинации Кар е осъден на 2 години затвор. А Алън Гинсбър и цялата „бийт тълпа” е сломена. Отдават се на сексуални изстъпления, обилно количество марихуана и морфин. Всеки се поддава на ласките на другия в търсене на новите литературни хоризонти. А често към компанията се присъединяват и университетски дами. „Никой не заслужава да му бъде му бъде отказвана любов, когато я пожелае!” – пише Бъроуз. Бунтът бавно и постепенно започва да назрява. На 16 март 1945 година Гинсбърг е изключен от университета. На обяд по необясними причини Алън се изправя на перваза на един от прозорците на учебното заведение и започва отчетливо да размахва дясната си ръка със стърчащ среден пръст и да крещи „непристойните” фрази – “Fuck the Jews” (нищо че сам той е евреин) и “Butler has no balls” (г-н Бътлър е ректорът на университета). След случая името на Гинсбърг е замесено в няколко опита за обири и „неморални занимания”. Това става причина все още не изявилия се писател да последва участта на майка си и да претърпи няколко седмици хоспитализация в университетската психиатрична клиника. При изписването си на 27 февруари 1950 година Алън декларира, че е излекуван дори и от хомосексуалните си желания. Между временно голяма част от членовете на бийт писателската банда е направила своите първи писателски опити и са сключили бракове с красиви жени-интелектуалки. Бъроуз е женен щастливо за Джоан Фьолмер (Joan Vollmer) в Мексико. Джоан е гостоприемна с приятелите на съпруга си. През август 1951 той е заедно с най-новото си мъжко завоевание – младежът с нежното име Елън. Двамата са на проучване в Еквадор, което е наложено от работата по романа му „Дрога”. А Джоан забавлява Гинсбърг и неговия стар любовник, излязъл вече от затвора, Лусиен Кар. В началото на септември Бъроуз се завръща, а приятелите му потеглят към нови приключения. Бъроуз и Джоан остават сами в дома си, което се случва рядко. Вечерта на 6 септември, под въздействието на магическия прах LSD двамата решават да разиграят прословутата сцена от Вилхелм Тел, които стреля с арбалета си по ябълка поставена върху главата на едно дете. Семейство Бъроуз осъвременяват сюжета. Вместо ябълка чаша пълна с уиски. Вместо върху главата на дете я поставят върху главата на Джоан. А в ролята на швейцарския герой влиза самият Бъроуз и стреля не с арбалет с пистолет. Уви и краят е различен. Вместо да улучи чашата с алкохол улучва челото на съпругата си. Джоан е мъртва, а Бъроуз след двуседмичен престой в ареста е осъден на две години условна присъда. Така бийт вълната започва все повече да ескалира. С „непредумишленото убийство” се създава възможност за осъществяването на една дълго несподелена любов – Гинсбърг и Бъроуз започват да делят общо жилище и да се радват на бохемския живот. От морфина до нежните ласки, от крамолите до дългите писателски вечери тази връзка прегаря бързо. А през август 1954 в Сан Франциско, след тежката раздяла с американския Вилхелм Тел Алън пише поемата си „Song”, с която литературния свят ще го забележи: „The weight of the world / is love. / Under the burden / of solitude, / under the burden / of dissatisfaction / the weight, / the weight we carry / is love.” На Коледа същата година освен разрастващата се популярност Гинсбър се сблъсква с трета си голяма любов (след мама Наоми и поезията). Среща се с Петър Орловски. Роден на 8 юли 1933 в семейство на руски емигранти в Америка той израства във вечен недоимък и мизерия. Не може да плати образованието си и започва да обикаля от работодател на работодател. Последният от тях е американският художник и портретист на бийт поколението Робърт Ла Вийн (Robert La Vigne). 21 годишният младеж работи като модел при артиста. На 24 декември Гинсбърг, стар познайник на Робърт, пристига неочаквано в ателието. А там между разголения Петър и по-големия със 7 години поет се заражда голямата магия на любовта. Завихрен от диханието на Амур Алън започва да извайва най-емблематичните си стихове. През 1955 година прозвучава и „Вой”-ят на Гинсбърг: „Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от / лудост, изгладнели истерични голи, / влачещи се през черните улици на разсъмване / търсещи една доза гняв…” Десетките нови стихове и валящите забрани за разпространението на алъновите слова, както и опита на Бъроуз да вкара в собственото си легло Петър Орловски, кара Гинсбърг да бяга. От град на град, от държава на държава. А революцията на битниците е в разгара си. „Голият обяд” на Бъроуз е публикуван. Алън е вяска вечер сред тълпата и чете стиховете си. От Европа до Азия. От Южна Америка до Африка. Стиховете му се пеят. Сам Алън прописва музика и вдъхновен от красивото тяло на Орловски започва да се занимава и с фотография. Алън е обявен за баща на битниците. През 60-ти, когато все повече хора започват да се борят за своите права и свободи Гинсбърг се превръща в тяхното гуру, в техният истински спасител. След помитащата 1968 писателят вече си е спечелил статута „икона на цяло едно поколение”, олицетворение на истинската свобода. Често обругаван, забраняван, след падането на Берлинската стена 40-те книги на Гинсбърг наново завладяват света. А когато му съобщават новината за предстоящата смърт от рак на черния дроб той е с Петър Орловски. Алън се обръща към него с думите: „Знаеш ли, толкова хора ме докосваха, толкова хора ме боготворяха и обявяваха за Месия. Бях обичан, възнасян и признат. И в тази истерия никой не видя кой съм аз… Казват, че големият писател бил обречен да умре сам. Аз имам твоите ръце, очите, любовта ти. Значи не съм сам. Ех, знаех си, че ще свърша живота си като дребен и невзрачен писател.”

Jean-Michel Basquiat | Между Уорхол и Мадона

На 1 септември 1982 година в Ню Йорк на Crosby Street №22 било необичайно оживено. Група младежи пренасят чудновати картини, а един видимо пиян чернокож мъж само подвиква – „Внимавайте, това са моите картини. Това е изкуство, това не е някакъв ковчег с вмирисан труп в него.” След 4 часова борба със стълбите до 5-я етаж „голямото изкуството” е пренесено в обширно таванско помещение. Негов нов собственик е крещящият негър от улицата. Жан-Мишел Баския е невротичен тип – висок, с коса сплетена винаги на расти и вечно недоволен, той е прекомерно богат, а е само на 22 години. Расово дискриминиран по рождение и художник по призвание Баския нарича себе си – „гениален творец във времена на глупаво съществуване”. На следващият ден, облечен в тъмносив костюм на любимия си дизайнер Джорджо Армани, Жан-Мишел купува 54 червени рози и се отправя към Union Square. На 5-я етаж в сградата, която всички наричат „Новата фабрика” го очаква „арт-чудовището” Анди Уорхол. 54 годишен той получава 54-те рози на Баския с гореща целувка придружена с думите – „Аз мисля, че бих могъл да се науча да ви обичам и обещавам че ще направя всичко възможно за да отвърнете на чувствата ми!” Уорхол е стъписан, но Жан-Мишел владее ситуацията. Сутринта е взел своите 2 грама кокаин и е готов да „превземе света”. Съблича скъпия костюм и се настанява чисто гол в креслото в ъгъла на стаята. Разтваря устните си в широка усмивка и пита: „Е, ставам ли за рисуване или не струвам пукната пара?” В същото това кресло, за да бъдат нарисувани от Уорхол, през последните 20 години са седели цяла плеяда звезди: Салвадор Дали, Алън Гинсбърг, Миг Джагър, Лайза Минели, Джон Ленън, Даяна Рос, Бриджит Бардо, Майкъл Джексън. Но… Пътят на Баския до този стол е истинска магия. Роден на 22 декември 1960 година Жан-Мишел има уникалната привилегия да бъде син на пуерториканка и хаитянин живеещи в Бруклин, Ню Йорк. В семейството се говори на три езика – английски, испански и френски. Именно това превръща Жан-Мишел в дете-лингвист. Макар, че телесните инциденти в детството на Жан не са-малко, един от тях ще окаже трайна следа в живота му. На 23 май 1968 година вечерта, Жан е заедно със свои приятели на улицата. В преследване на футболната топка чернокожият малчуган е блъснат от кола. А нелепото оправдание на шофьора е: „Навън е тъмно, а той е черен. Поне му облечете бели дрехи, за да се забелязва!” Жан е откаран в болницата, а рентгеновата снимка показва счупен крак, ръка и три ребра. Едно от счупените ребрата е нанесло и сериозно поражение в организма. Хлапакът ще трябва да се прости с далака си, заради разкъсване. 6 часовата операция приключва успешно и следва едномесечен престой в болницата. Когато двете му по-големи сестри и майка му не са при него в стаята той отваря голямата „Анатомия на Грей”. Книга, чиито 1576 страници са покрити с илюстрации на всевъзможни части на човешко тяло, рисувани преди повече от век. Така в болничното легло Жан-Мишел прави един от най-важните избори в живота си. Той е категоричен: „Ще стана художник!” След като е изписан, майка му веднага го записва на курсове по рисуване и всяка вечер започва да го води на театър и опера. Но през 1970 в семейството настъпва смут – майката е вкарана в лудница, а трите децата остават при баща си. Предстоят мрачни дни за младия Жан-Мишел. Изключен от училище, ненавиждащ сестрите си и побоя, който трябва да понася от пияния си баща всяка вечер, след 8 дълги години Жан бяга от дома си. На 18 години той вече живее в големите кашони в храстите на някой от манхатънските паркове. А единственото нещо, което запълва иначе дългия му и свободен ден е рисуването в тунелите на метрото, подлезите и сградите. Само след година талантът му е забелязан – няма списание, което да не е взело интервю от него, няма радио и телевизия, които да са пропуснали да направят дълъг репортаж за изкуството му. В среднощната мизерия на улиците на Манхатън Жан-Мишел оформя и сексуалния си вкус: „Човек не бива да се ограничава в секса. Колкото повече, толкова по-хубаво. В крайна сметка хората сме създадени за любов. Еднакво животинско е да правиш секс с мъж и секс с жена, но просто за удоволствие. Какъв е проблемът тогава?” – твърди младия художник. Това е действителността на улицата, а там Жан се сблъсква и с „бялата фея на нощта” – Светът на наркотиците. Въпреки това всеки знае къде да открие Баския. Пристигат множество покани за участие в различни партита, на фона, на които художникът може да разгърни способностите си. А с това и да подобри материалното си благосъстояние. Само за 4 години Жан-Мишел е тотално преобразен. Живее в собствен апартамент и един от най-богатите художници на графити в Ню Йорк. Картините му се продават на търг, а стойността на всяка от тях започва от 5 000 долара нагоре. Изобразителният свят на Баския е различен, а във „времената на студеното дихание на войната това се оказва печелившият ход”. Тълпата е екзалтирана при всяка поява на твореца, а медиите използват образа му при всеки сгоден случай. Но Жан никога не се поддава на света на парите. За него те са „незначителни цветни хартийки, нарисувани от бездарен художник”. Той пилее спечеленото бързо. Купува си всеки нов модел елегантен костюм, който Джордж Армани проектира, а за да е пълно удоволствието го съчетава с огромни дози наркотици, алкохолни натравяния и секс. Така получава покана за лична среща с Анди Уорхол. А поводът е предложение за съвместна работа. Ексцентрично запознанство инсценирано от Баския му спечелва не само офертата за работа, но и любовта на Уорхол. Връзката между двамата е особена. „Те бяха като баща и син. Анди се грижеше за него като за дете. Караше го да спортува и се опитваше да го откаже от наркотиците.” – коментират приятели на двойката. На Коледа същата година Уорхол е сам в ателието си, а Жан-Мишел предпочел да празнува в един от големите нощни клубове на Ню Йорк. Вечерта е бурна и завършва в 6 сутринта в мезонета му, а до него се намира неизвестната все още никому танцьорка, желаеща да пропее Мадона Чиконе. Следва едногодишна романтична сага, която обтяга отношенията между Баския и Уорхол. Анди е против тази жена: „Тя ще опропасти таланта ти! Жените имат тази адска способност.”. Уви, истината е съвсем друга. През 11 месеца съвместен живот с Жан-Мишел, сред купищата бои и амбалажна хартия на 5 етаж, тя полага неимоверни усилия да го откаже от любовта му към „бялата фея”. „Не исках да живея излегнала се на пода и да се въргалям сред купчина отпадъци и книги. Не си представях живота си по-този начин. Имах други планове за себе си.” – коментира през 1992 година Мадона. Аферата приключва бързо, а Жан-Мишел се завръща при Уорхол с думите – „Не ми позволявай да се влюбвам в друг освен в теб!”. През 1983 година картините на Баския се продават за рекордните 25 000 долара. Двамата с Анди наемат собствено ателие и започва бурен творчески живот. Но Жан е от хората, които бързо се уморяват от еднообразието. 3 години по-късно той е в прегръдките на друг мъж. Уорхол разбира за тайната похот от свои приятели, а това става повод за жесток скандал последван от раздяла. „Наркотиците го унищожават. Той се гърчи в собствените си слабости, а дори и любовта ми е неспособна да му помогне.” – пише Уорхол в бележника си през 1987 година. Ден по-късно, на 20 февруари 59 годишният художник се подлага на поредната операция на жлъчния мехур. След неочаквано усложнение, животът му прекъсва на 22 февруари. Жан-Мишел е в шок. Единственият останала верен приятел е дрогата. Тя потушава тъгата за дълго. Нахлулата депресия опустошава живота му. Девизът на Баския: „Любовта се потушава с кокаин и изкуство!” не проработва. Защото както той сам казва – „За да правиш изкуство не трябва да мислиш за самото изкуство, а да се вглеждаш в живота!” А там Жан не намира нищо. „Всичко е сринато из основи. А от мен се очаква да бъда бъбрив, екстравагантен и харизматичен. Животът ми беше кал. От най-черната. И сега трябва пак в нея да се заровя… Като че ли всичко в моя живот беше лъжа. Животът ми бе един глупав и тривиален мит, който не аз, а светът създаде. Аз просто се опитах да повярвам в него.” След тези думи пред свой стар уличен приятел, Баския се прибира в дома си. И никога повече не излиза от там. Едва на 27 години за него завесата пада безвъзвратно на 12 август 1988 година.

текстът е публикуван в списание L`Europeo №12

Advertisements