Пламен В. Петров

            Преди половин година, в един слънчев следобед излизайки от Националната художествена академия от лекция по „История на българското изобразително изкуството от Второто българско царство“, в която доц. Бисерка Пенкова повече от 4 часа въвеждаше студентите в разчитането на смислите и съдържанието в иконографията на Богородица, се срещнах с Емилия Миразчийска. Привидно случайна среща. Задъхана и усмихната, както съм я срещал преди, тя предложи бързо да изпием по една чаша кафе и поговорим. Приех поканата и се отправихме до най-близкото кафене. Настанили се удобно, още преди да сме започнали разговора, тя бръкна в чантата си и извади една книга, на корицата на която бе отпечатан силуета на бременна жена, силует изтъкан от имената на жени. Подаде ми книгата и бързо, съвсем свойствено за Еми, започна да разказва за книгата и пътя на създаването й. Отпивайки от чашата с кафе, свила в онзи тъй обичаен жест кутрето, примигна неусетно с мигли и каза: Давам ти тази книга и когато я изчетеш искам да напишеш няколко реда за нея. Става ли? Кимнах в жест на съгласие и след още няколко разменени реплики, платихме сметката и потеглихме в различни посоки.

Четох книгата дълго. Бавно. Внимателно. Това е книга, която прочетох трудно. С дълги паузи. Струваше ми се, че никога няма да стигна до последната анонимна „изповед“, тази на 116-та дама увековечила размислите си за майчинството в слово. Беше вечерта на 6 октомври. 6 октомври 2011 г. Това е деня, в който е родена покойната вече моя баба. Баба беше красива жена. Тя ме научи да чета на четири годишна възраст, а на петия си рожден ден вече можех да извършвам сложни математически операции като умножение и деление до сто. Баба умря на 8 май. Тъкмо на тази дата се случи нашата среща с Еми. Тъкмо тогава получих книжката озаглавена „Възможните майки“. Привидно случайни съвпадения. И сега на 6 октомври 2011 г. аз затворих последната страница на „Възможните майки“. Пробяга една малка, невзрачна като съдържание, мисъл: Тази книга е като молитвеник. Нищо не бих могъл да напиша за нея. Оправдал се, отдадох съзнанието си на Морфей.

Към полунощ звънецът изскрибуца нагло. Събудих се. Помислих си че съм сънувал. Минута по-късно тишината отново бе нарушена от звън. Облякох се набързо и и подозрително погледнах през прореза на вратата. Нямаше никой. Разсънил се излязох навън и запалих цигара. Правоъгълниците по фасадата на сградата бяха притихнали. Чуваше се само пърпоренето на двигатели идващо от близкия булевард. Цигарата беше изпепелена току до средата, когато на входната врата на сградата се появи силуета на една прегърбена жена. Тя държеше две пълни пазарски чанти и тътреше краката си. Спря се до домофона и чух как звънеца от моя апартамент отново проскърца грубо. Приближих се към старата дама и чух излизащото из гърдите и сподавено хлипане. Жената плачеше. Плачеше и стенеше, а единственото което успявах да различа като думи бе само: Детето ми! Виждал съм хора, които срещнали се със сянката на смъртта, имат тъкмо такова поведение. Детето ми! Съзнанието ми се замъгли. Видях как тази жена, само до преди няколко минути е била в болницата. Детето й и умряло в скута. Детският труп сега е в залата за аутопсии. А майката е прокудена от болницата. Сега тя се прибира без него в дома си. Трябва да влезе в дома си, където всичко е пропито със спомени за плътта излязла от нея. Сама е. Разведена може би. Или злощастно изгубила мъжа си в автомобилна катастрофа. Трябва да влезе в дома си и да подготви дрехите, с които да облече за последен път детето си и да сложи вкочаненото му телце в ковчега. Как се понася подобна болка? Опитвам се да се завърна от мислите си. Жената продължава да стене: Детето ми! Приближавам се към нея. Детето ми! А очите пресъхнали от плач. Вглеждам се в лицето. Това жена на не повече от 35 години. Детето ми! Не знам какво да направя. Понечвам да я прегърна. Притискам я към тялото си. Съзнанието ми потъва отново в мъгла от мисли. Усещам тресящото се тяло на жената. Пресъхналото и гърло дерящо крещи: Детето ми! Сълзите ми потичат, прегръщам тази жена и не знам с какво бих могъл да притъпя болката й. Детето ми! В такива моменти забравям да отправям молитви към Бог. Забравям. Казвам глупаво: Успокоете се! А тя не отвръща с нищо, а само, останала без глас, шепти: Детето ми! Мисля си как утре от болницата ще донесат трупа на детето в моя блок. Изстинал детски труп. Нима има нещо по-зловещо от това. Детето ми! Тя ще плаче и ще го облича, но няма да го приготвя за училище, а за един друг свят. Казват че бил по-добър, но една майка едва ли може да повярва. Точно преди да затворят капака на ковчега, тя ще напълни малкото останало пространство с любимите играчки на дето си. Плюшеното мече, коте, кученце… Детето ми! Мисля че сънувам. Пипам лицето си. Не сънувам – ръката ми се навлажнява от сълзите ми. Не знам какво да правя. Отпускам тялото си в ъгъла на коридора. Прегърнал съм жената и я люлея като в скута си като дете и едва шушукам: ш-ш-ш-т. Детето ми!

Не знам колко време е минало така, но изведнъж входа на сградата се освети. Асансьорът изскрибуца. Вратите му се разтвориха, а то него се подаде г-н Димитров. Мъж на около 60 години. Живееш на 5 етаж. Често се засичахме, говорихме. Той ме погледна право в очите. Със своите очи. Очи в които, сякаш бе сбрана най-голямата болка на света. Погледна ме и тихо разтвори устните си, а от там прозвуча: Това е дъщеря ми, тя е луда. Извинявай ако те е притеснила.

Сега е седем часа сутринта. Вече са изминали няколко часа от случилото се. Пиша тези редове и в главата ми препускат десетки, разпокъсани, фрагментарни, плашещи мисли. За десетките не-възможни майки, който стават в съня си или във лудост родители. Стават майки. Най-голямото чудо. Жени, като критата дъщеря на Димитров, никога няма да познаят в реалността какво е собственото им дете да хапе зърното им и отпива от живителния майчин сок. Никога. А дъщерята на Димитров е обречена да преживява смъртта на собственото си дете.

Казват… че Бог наказва ония що люби най-много.

Нека всички възможни майки бъдат омразни на Бог-а.

Нека!

7 октомври 2011 г.

Advertisements